NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Репродуктивното тяло и възвърнатата женственост в периода на късния социализъм в България

Брой
38 (2017) Водещ броя: Лазар Копринаров
Рубрика
Тема на броя
Автор
Гергана Попова

 

Репродуктивното тяло и възвърнатата женственост в периода на късния социализъм в България

Гергана Попова

ЮЗУ „Неофит Рилски“, gerp@abv.bg

 

                В първите десет-петнадесет години след Девети септември безспорният комунистически телесен идеал е високопроизводителното и аскетично тяло, чиито характеристики и функции като че ли до голяма степен могат да бъдат визуализирани чрез изследваната от Мишел Фуко фигура на тялото-машина (Фуко, 1998: 146-148). Постепенно обаче този идеал започва да отстъпва място на друга телесна схема­, в основата на която стои не толкова представата за един рационализиран телесен механизъм, чийто сили биват извличани, кондензирани и включвани в ритъма на непрестанната трудова дейност цикъл, колкото интуициите за естествения човешки организъм, разбиран като част от природата с определени свойства, характеристики и граници (Фуко 1993: 187-188; Фуко 1998: 164). Ако в исторически план според Фуко визията за естественото тяло замества концепта на тялото-машина през 18 в. в хода на развитие на дисциплинарните практики, то в контекста на българския социализъм сходна замяна може да бъде проследена в трансформацията на комунистическите биополитики в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ в. (Вж. Попова 2016: 108-119).

Макар повечето от тях да водят началото си още от началото на 50-те години, засиленият интерес към здравето, жизнеността, нормалността, сигурността на тялото датира едва десетилетие по-късно. Грижите за човешкия организъм в първите години след Девети септември стоят на заден план спрямо изискванията за героична себеотдаденост, отправяни към тялото-машина. Все пак в интуициите от този ранен период на социалистическо строителство двата концепта биват често приравнявани чрез предпоставянето на една „естествена” потребност за труд и чрез осмислянето на сексуалните удоволствия в качеството им на пряка опозиция и на двете: на „трудовата машина” – като отклоняваща от задълженията ѝ безполезност, на организма – като фактор на разложението. В своеобразната двусмисленост на термина „полезен” – като ориентиран към прагматични резултати и като подсигуряващ здравето – трудът е полезен и по този начин „производителното” и „здравото” тяло се сливат. По подобен начин борбата с алкохола и цигарите минава през грижата за опазването не само на здравия организъм на социалистическия човек, но и на трудовата машина, доколкото алкохолизмът и тютюнопушенето водят едновременно до болести, до полова разпуснатост и разврат, до нарушаване на работоспособността и трудовата дисциплина.

В други случаи обаче между конструкта на „машината” и на „организма” се долавят и немаловажни разминавания в рамките на комунистическите идеологеми и биополитиките на режима. Мерките за увеличаване на раждаемостта стоят в пряка противоположност с включването на жената в тежките производства, така както загрижеността за здравето на младежите изглежда трудно съвместима с тежките условия и усиления труд в първите години на бригадирското движение.

Подобни противоречия започват да избледняват след VІІ (1958) и VІІІ (1962) конгрес на БКП, когато е възприет нов курс на задоволяване на нарасналите потребности на гражданите, намерил израз в множество кампании, практики и инициативи в различни области от средата на 60-те до края на 80-те години. В рамките на тази силно променена властова траектория като привилегирован телесен модел се утвърждава обективираното вече не толкова в качеството му на работоспособен механизъм, колкото на жив организъм тяло. Индиректно намекната или открито концептуализирана, схемата на естественото тяло се съдържа в усиленото развитие на медицината и здравеопазването (1), в повишеното внимание към здравето на работещите жени, в увеличаване на времето за отдих и почивка (2), в грижите за отглеждането на децата, в пронаталните политики, в разгръщането на туризма (и в по-късните години – на семейния спорт), в борбата срещу затлъстяването (Гълъбова 2013: 270-288), алкохола и тютюнопушенето.

            Като че ли най-видимата, най-радикална смяна на представата за тялото-машина с тази на органичното тяло се извършва при осъзнаването на неочакваните демографски последствия от еманципацията и съответно в инициираната в края на 50-те години кампания за стимулиране на раждаемостта. Всъщност партийната загриженост за раждаемостта прозира в редица законови и подзаконови актове, приети веднага след Девети септември. На първо място, тя се изразява в редица санкции, забрани и ограничения. Абортите по желание биват забранени до 1956 г. (Наказателен кодекс 1956; Наказателен закон 1951: 19). През 1951 г. е обнародван Указ за насърчение на раждаемостта, който облага всички неженени и бездетни мъже от 21 до 50 г. и жени от 21 до 45 г. с т.нар. „ергенски данък” (Указ за насърчение на раждаемостта и многодетството 1951). Наред с това идеологическият контекст на епохата превръща еротичните жестове, извличането на самоцелно удоволствие от тялото в политически актове, насочени срещу комунистическото строителство. Единствено инструменталната насоченост на половото сношение към неговия бъдещ продукт придава необходимото оправдание на сексуалните отношения. Дейностите по правене на деца и производство на блага се изравняват в една стерилна продуктивност, съгласуваща антихедонистичната комунистическа нагласа с демографските изисквания (Вж. Попова 2016: 58-107).

Наред с тази принудително-ограничителна линия социалистическата държава въвежда и редица социални мерки за майките и децата.  Дори в основния закон на страната – Конституцията от 1947 г. – изрично се набляга върху тях:

Жената майка се ползва с отделна защита в трудово отношение. Държавата полага особени грижи за майката и детето, като основава родилни и детски домове, детски градини и диспансери, осигурява на жената отпуск преди и след раждането при запазване на заплатата ѝ и ползуване от безплатна акушерска и медицинска помощ (Конституция на НРБ от 1947 г.: 52).

През 1950 г. е учреден орден „майчина слава”, преименуван от 1952 г. в „майка героиня” и връчван на жени, отгледали повече от 10 деца. „Указът за насърчение на раждаемостта и многодетството“ от 1951 г., засягащ работници, служащи и пенсионери, освен вече споменатия ергенски данък, предвижда еднократна помощ при раждане, добавки към заплатата за всяко следващо дете, платен и неплатен отпуск по майчинство, нисколихвени заеми за младите семейства (Указ за насърчение на раждаемостта и многодетството 1951). Изменения в Указа и Правилника за приложението му регламентират през 1955 г. възможността на многодетните семейства (с три и повече деца) в тежко положение да се отпускат еднократни помощи (Иванов 2010). Специална разпоредба в „Закона за пенсиите“ от 1957 г. предвижда жените, които са родили и отгледали повече от 5 деца до осемгодишна възраст, да се пенсионират при 15 години трудов стаж и възраст за І категория труд – 40 години, а за ІІ и ІІІ категория – 45 години (Иванов 2010). Също така многодетните майки имат право на безплатни пътувания в БДЖ и речния транспорт, както и право на безплатно или с отстъпка къпане в обществените бани (Балуцова 2011: 48).

В изследването си върху семейното законодателство в България Светла Балуцова посочва, че през периода 1944 – 1957 г. са приети около 50 нормативни акта, насочени към стимулиране на многодетието (Балуцова 2011: 48). Въпреки това в първите 10-15 години след Девети, комунистическата политика е фокусирана предимно върху включването на жената в трудовата и обществената сфера. Пронаталните мерки контрастират на стахановския ентусиазъм, изискван от ударничката и в тези първи години след 1944 г. героинята в труда притежава далеч по-голям символен капитал от майката. Екстремното многодетие, към което са насочени законите и поощренията за стимулиране на раждаемостта след войната се прицелва върху най-бедните, необразовани (предимно от мюсюлмански произход) слоеве от населението, за които детските надбавки (акумулирани при раждане на всяко следващо дете) представляват сериозен дял от семейния доход (Иванов 2010).

От края на 50-те и началото на 60-те години демографската политика придобива съвсем друг адресат. Опитът за извеждането на жената от семейния коловоз и необмисленото ѝ отклоняване от майчинската роля за сметка на трудовата и обществената дейност заплашва да предизвика сериозни смущения в демографския процес и в перспектива – да лиши комунистическото строителство от така важния за него човешки ресурс (Рангелова 2011: 26). Като резултат монополното присвояване на поливалентната женска активност от трудовата сфера бива нарушено от засилена пронатална политика. Една реч на Тодор Живков от април 1963 г., която призовава за увеличаване на раждаемостта и набляга върху необходимостта младите семейства да имат трето дете, официално поставя нова цел на демографските практики през 60-те и 70-те години (Живков 1963).

В края на 1966 г. е прието Постановление на ЦК на БКП и на МС №61/28.12.1966 г. за насърчаване на раждаемостта, което пренасочва финансовите стимули при раждане и отглеждане на деца от екстремното многодетие към второто и третото дете в семейството. Еднократните помощи за второ и трето дете се установяват съответно на по 200 и 500 лв, докато за първо, четвърто и следващо дете са само по 20 лв. За трето дете се предвижда допълнителна добавка от 10 лв., независимо от доходите на семейството, включително и на земеделските стопани, които допреди това не получават помощи за раждане и отглеждане на деца. От 1969 г. се премахват различните подоходни групи, определящи диференцирани месечни добавки за деца, като размерът им следва новата политика, стимулираща раждането на второ и трето дете – съответно по 15 и 35 лв, а за останалите деца по 5 лв. Препоръчва се и на ТКЗС да отделя от своите фондове тези надбавки за кооператорите. Платеният отпуск за бременност и раждане на второ и трето дете се увеличава от 120 на съответно – 150 и 180 дни, а от 1973 г. става цяла година (Указ за насърчаване на раждаемостта 1968; Правилник за прилагане на Указ за насърчаване на раждаемостта 1968; Конституция на НРБ от 1971(3)). Също така се увеличава и неплатения отпуск, който се зачита за трудов стаж както при работничките и служителките, така и при кооператорките и неработещите към момента на раждането, жени. Осигурява се млечна и плодово-зеленчукова храна за децата до едногодишна възраст и подходящи храни и облекло за децата до седемгодишна възраст. Многодетните семейства плащат значително намалени такси в детските градини, имат предимство за достъп в тях, а децата им, обучавани в техникуми, във висши и полувисши учебни заведения получават стипендии. На тези семейства се предоставят също привилегии при постъпване на работа и предимства при жилищно настаняване и строеж на жилище. Предвиждат се също множество здравни грижи за децата и майките: специализирани мерки за борба с безплодието и недоизносването на плода, развитие на детската гинекология, профилактични мероприятия за запазване детеродната способност и здравето на жената, изготвяне, въвеждане и спазване на норми за охрана на труда на бременните и майките и др. (Иванов 2010). Така, ако в ранните следвоенни години, мерките за стимулиране на раждаемостта са фокусирани върху необразованите групи от населението с най-нисък доход, тези от 60-те години нататък биват адресирани към еманципираната жена, работничка или кооператорка, съвместяваща трудовите с майчинските си задължения.

Тук трябва да се добави, че освен на привилегиите, предвидени за майките и многодетните семейства, тази мощна пронатална политика продължава и рестриктивните практики на предишните десетилетия. Ергенският данък продължава да съществува чак до 1990 г. В изследване върху абортите в България по времето на социализма Вивиан Праматароф-Хамбургер посочва, че дори след разрешаването на абортите по желание на жената през 1956 г. извършването им се осъществява трудно – с множество административни спънки и унижения, често без анестезия. През 1972 г. е подписано постановление от министъра на здравеопазването, д-р Ангел Тодоров, което поставя допълнителни ограничения върху абортите по желание: те биват забранени на омъжените жени без деца или с едно дете (Праматароф-Хамбургер 2015: 257-269). Същото изследване показва, че тези ограничения са съпътствани и с отсъствието на каквато и да е популяризация на контрацептиви: „В медицинското образование темата за контрацепцията е само бегло спомената и неразвита... На тях (хормоналните контрацептиви – бел. моя Г.П.) им се приписват (без да има научни доказателства) какви ли не странични действия – от канцерогенност до причиняване на стерилитет – и въпреки че се предлагат по аптеките, не стават популярни” (Праматароф-Хамбургер 2015: 263).  

Демографските стратегии на късния социализъм очаквано се базират и върху масираното налагане на нови дискурси и образи. Така, на първо място, към края на 50-те години твърдо се изоставя амбивалентния дискурс относно майчинството, отглеждането на децата и грижата за личния живот. Докато през 1947 г. известната функционерка Рада Тодорова декларира, че за „преданата на народното дело боркиня няма майчина радост” (Тодорова 1947: 1), то от края на 50-те все по-рядко ударничките в репортажите се гордеят с липсата на време, отделяно в семейството. Медиите поместват снимки на и репортажи за щастливи многодетни семейства, като заклеймяват поредния отрицателен антисоциалистически герой – „еднодетния” родител, който воден от егоизма си, пренебрегва не само душевното развитие на своето дете, но и благото на обществото.

comments powered by Disqus

© NotaBene-bg.org 2018 ISSN 1313-7859

Всички права върху материалите в този сайт принадлежат на авторите им. Копирането без позоваване на източника е забранено.