В статията се очертават най-важните исторически етапи в развитието на идеята за зачитането на човешките права и се разкрива тяхното значение за изработването на основните концепции и документи за правата на човека в Европейския съюз. Показва се как с разработването и приемането на Хартата за основните права в Съюза и подписването на Договора за реформи от Лисабон, не само се осъществява най-пълното обхващане на човешките права и свободи, но същевременно се гарантира тяхното интернационално юридическо упражняване и защита.

 

The article tells about the most important historical stages in the development of the idea of “human rights”. The historical description is put in correspondence with the importance thе development stages had for the establishment of the European frame of reference and legislation concerning human rights. It is revealed how the elaboration and adoption of the European Convention on Human Rights (Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms) and of the Treaty of Lisbon (the Reform Treaty) assure most complete embracement of human rights and guarantee their exercise and protection.

 

 

„Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека...”¹

 

Договор за Реформи. Общи разпоредби, чл. 1а.

 

 

Формулирането на задачата за зачитането на човешкото достойнство и човешките права като висша ценност на ЕС, на която е подчинена и към която е насочена цялостната дейност на Съюза, е концентриран резултат и израз на многовековното развитие и разгръщане на европейската цивилизация. Заложените в гръко-римската духовна култура и християнството хуманистични ценности и идеали започват да намират своята правно-нормативна реализация и кодификация още в средновековна Европа. Една от най-ранните прояви на тази тенденция е провъзгласената в 1215 г. от английския крал Джон „Магна Харта Либертатум”. Постановките, съдържащи се в хартата, както и в „Петиция за правата” от 1628 г. и „Закон за правата” от 1689, изграждат корпуса от правата и свободите, които по-късно лягат в основата на главните документи, определящи и защитаващи човешките права. Това са преди всичко историческите по своето съдържание и значение Американска (1776 г.) и Френска (1789 г.) Декларация за правата на човека, както и редица актове, приети след тях главно в средата и през втората половина на ХХ век. Ядро на всичките тези документи е залегналото във Великата френска декларация за правата на човека и гражданина разбиране за универсалния характер на човешките права, за това, че те се отнасят до всички хора като цяло и до всеки човек конкретно, че са неограничени във времето и пространството, т.е. извънвремеви и неизменни по същността си, неотменими докато съществува човекът и разпростиращи своето действие върху всяко място, където той живее и осъществява своята дейност.

Нов етап в реализирането на идеите за защита на човешките права започва след Втората световна война, когато чрез създаването на редица международни (включително световни) организации и разработените и приети от тях документи се осъществява интернационализирането на закрилата на правата и свободите на човека. Определящата идея, изразена в Преамбюла на Устава на ООН, че е необходимо да се възстанови „вярата в основните права на човека, в достойнството и ценността на индивида”², намира конкретизация в пакета от международни актове, които изграждат „Международната харта за правата на човека”. Тя включва следните основни документи: „Всеобщата декларация за правата на човека” (1948), Международният пакт за гражданските и политическите права (1966) и Международният пакт за икономическите, социалните и културните права (1966). Тези три документа определят универсалните стандарти не само за гражданските и политическите, но и за социалните и икономическите права. На основата на Хартата са приети и действат редица международни актове, сред които най-значими са Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Европейската социална харта.

Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е подписана на 4-ти ноември 1950 г. и влиза в сила на 3-ти септември 1953 г³. Тя е изработена като първа конвенция на Съвета на Европа и има за цел да осигури основните човешки права в страните членки, да защити личната свобода на гражданите и да гарантира комплекс от социални права и свободи.

ЕКПЧ създава европейска система за защита правата и свободите на човека със списък от права и свободи и органи, които следят за тяхното спазване. Този списък акцентира върху: правото на живот (чл. 2), забраната за прилагане на изтезания и за поробване и принудителен труд (чл. 3 и 4), право на свобода и сигурност (чл. 5), право на съдебен процес (чл. 6), свобода на мисълта, съвестта и религията (чл. 9), правото на свободно изразяване на мнение и на свобода на събранията и сдружаването (чл. 10, 11)⁴. За разлика от другите международни актове за правата на човека ЕКПЧ осигурява по-ефективна система за налагане на декларираните права, състояща се от Европейска комисия за правата на човека, Европейски съд по правата на човека и Комитет на министрите на Съвета на Европа.

Разгледаните основни етапи и документи във формулирането и реализирането на идеите за защитата на правата на човека лягат в основата и стават неразделна част от изграждането и развитието първоначално на Европейските общности, а по-късно и на ЕС. Това е така не само защото страните, основали ЕОВС, ЕВРАТОМ и ЕИО, са едни от главните участници и създатели на Международната харта за правата на човека, ЕКПЧ и т.н., а и защото зачитането и защитата на човешките права и свободи пряко или косвено присъстват във всички основни документи и решения на общностите и Съюза. Спазването на тези права е основен критерий за членство в Общността и Съюза. Редица текстове в договорите за тяхното създаване разглеждат въпросите за правата и свободите на човека, като в най-общ план този въпрос е разгледан в чл. 6, ал. 2 от ДЕС, където е записано „Съюзът съблюдава основните права на човека, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и на основните свободи, подписана в Рим през 1950, и които следват от общите конституционни принципи на държавите членки и общите принципи на правото на общността”⁵.

Важно е да се подчертае, че в ЕС протича активен дебат за това дали е необходимо в ДЕС да бъде включен специален текст, изброяващ основните права и свободи. Европейският парламент защитава тезата, че независимо от приемането на ЕКПЧ такова специално изброяване е необходимо поне по две причини: защото е невъзможно колективно присъединяване на страните членки на ЕС (а следователно и на ЕС като цяло) към Конвенцията поради факта че предпоставка за нейното подписване е членството в Съвета на Европа. И, второ, защото произтичащата от демократичността и хуманността на ЕС значимост на проблема за човешките права и свободи налага тяхното специално определяне и гарантиране от и чрез висшите органи и институции на Съюза. Така се стига до идеята да се изработи специална харта за основните права и свободи в рамките на ЕС. Израз на тази идея е приетото през 1999 г. решение на Европейския Съвет да се изработи специален документ – Харта, основана на учредителните договори, ЕКПЧ и Европейската социална харта. Хартата е изработена от специален Конвент и е приета на Европейския съвет в Ница през декември 2000 г. За пръв път тя обединява в един документ всички граждански, лични, икономически, политически и социални права, като ясно подчертава техния взаимосвързан и неделим характер. Тя съдържа преамбюл и петдесет и четири члена, обхванати в седем глави. В глава първа „Достойнство на човека” се гарантират правото на живот, забраната на мъчения и нечовешко или унижаващо третиране или наказание, правото на интегритет на личността, забраната на робството и принудителния труд и др. Глава втора - „Свободи” – обхваща основните граждански права като уважение на личния и семейния живот, право на мнение, съзнание и религия, свобода на изразяване и на информация, на събиране и сдружаване, на образование и работа и др., като ги допълва с право на избор на професия, на упражняване на бизнес, право на собственост, право на убежище и защита при експулсиране или екстрадиране. Глава трета - „Равенство” – обединява защитата на културното, езиковото и религиозното многообразие с липсата на дискриминация, равенството между мъжа и жената, правата на децата и възрастните, интегрирането на лицата с недъзи и др. Глава четвърта - „Солидарност” – разглежда редица дискусионни от гледна точка на общите задължения и правомощия на ЕС права като колективни социални права и условия на труд, социално благополучие и обществено осигуряване, социална помощ, грижи за здравето, закрила на потребителя, на околната среда и др. Глава пета - „Права на гражданина” – представя както утвърдени вече права като активно и пасивно избирателно право, право на свободно движение, дипломатическа и консулска защита, така и редица нови: право на добро управление, право да се сезира Омбудсман, на достъп до документите на Съюза и др. Глава шеста - „Правосъдие” - съдържа редица юридически права, като достъп до безпристрастен съд, презумпция за невинност, право на защита и др. В заключителната седма глава се посочва, че Хартата е валидна само за органите на Съюза, не създава нови правомощия и не поставя нови задачи пред него. Това означава, че хартата е преди всичко официален документ и не притежава статут на общностно право, което ограничава нейната практическа приложимост и значимост и налага необходимостта от интегрирането й в правната система на Общността.

Същевременно може да се направи изводът, че Хартата е израз и квинтесенция на еволюцията на идеите за защита на правата на човека в ЕО и ЕС. Ето защо нейното съдържание се използва като основа за разработването на Харта на основните права на Съюза в рамките на Договора за създаване на Конституция на Европа, а по-късно и в Договора за реформи, където то, като се спазват компетентностите и задачите на Съюза, принципът на субсидиарност, конституционните традиции и общите международни задължения на държавите членки, както и съотносимите други разпоредби, става част от правото на ЕС, а така и задължително приложимо за държавите членки и за общностните институции. Това е изключително важен момент в историята на зачитането и защитата на човешките права и свободи, защото с подписването на Договора от Лисабон за първи път тяхното интернационално спазване и прилагане се гарантира юридически и по този начин, както се подчертава в Договора, ще се засили тяхната защита в светлината на общественото, научното и технологичното развитие и на социалния прогрес на човечеството⁶.

(Доц. д-р Борис Ф. Манов е преподавател в ЮЗУ «Неофит Рилски», Благоевград)