NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Аристотелианската философия и австрийската икономическа школа

Брой
38 (2017) Водещ броя: Лазар Копринаров
Рубрика
Подиум
Автор
Иван Върбанов

Аристотелианската философия и австрийската икономическа школа

Проф. д-р Иван Върбанов

Стопанска академия "Димитър А. Ценов" - Свищов

 

ARISTOTELIAN PHILOSOPHY AND AUSTRIAN SCHOOL OF ECONOMICS

Prof. Ivan Verbanov, PhD

D. A. Tsenov Academy of Economics, Svishtov

Въведение

Австрийската икономическа школа възниква като опозиция на Немската историческа школа, а Карл Менгер развива своите методологически възгледи в борбата с тази конкурентна група. Отначало ще бъдат разгледани философските идеи на Историческата школа, защото това ще задълбочи нашето разбиране на противоположната Австрийска позиция.

След това ще бъдат разгледани някои от философските влияния върху основателите на Австрийската школа - и в частност Франц Брентано. Брентано е водещ австрийски философ в края на ХIХ век. Той поощрява връщането към Аристотел и ще бъде акцентирано върху Аристотелевите корени на Австрийската школа.

Еужен Бьом Баверк, втората голяма фигура в Австрийската школа след Менгер, е под влиянието на твърде различна философска школа - номиналистите. Накратко ще бъде представено неговото настояване за концептуална яснота.

Лудвиг фон Мизес, най-големият Австрийски икономист на ХХ век, се оказва мишена на философска атака. Движението на логическия позитивизъм подлага неговия дедуктивен и праксиологически подход на сурова критика. Философите от Виенския кръг твърдят, че науката е емпирична. Дедукцията не може да ни даде ново знание за света без използването на недедуктивни предпоставки. Ще бъде разгледана силата на позитивистката критика.

Преди да започне разглеждането на Австрийците, е важно да се отбележи, че в интелектуалната история обикновено е твърде трудно да се установи кой е повлиял върху определен автор. Много често могат да се открият паралели между доктрините, но с изключение на отделни случаи, могат да се изкажат най-много подтикващи към размисъл хипотези. Ако един автор посочи директно, че е повлиян от някого, тогава може да се мине отвъд догадките, но за съжаление, мислителите, които ще разгледаме тук, рядко посочват експлицитно своите интелектуални предшественици. Представената по-долу картина може да претендира най-много за правдоподобност. Нито една историческа интерпретация не е аподиктично истинна.

 

Аристотел, Хегел и Немската историческа школа[1]

Немската историческа школа включва, наред с редица други, Адолф Вагнет, Карл Книс и Густав Шмолер[2]. Въпреки че повечето хора мислят за групата като за ограничена до ХIХ век, тя съществува значително по-дълго време. Вернер Зомбарт, най-важният член на младата Историческа школа, умира през 1939 година. Зомбарт, между другото, е познат на Мизес и учител на Лудвиг Лачман. Друг голям симпатизант на Историческата школа - Отмар Спан - е жив до 1951 година. За кратко време Спан е учител на Фридрих Хайек, но Хайек е отстранен от семинара на Спан.

Икономическите възгледи на Историческата школа се различават не само от тези на Австрийската, но и от класическата школа. Членовете на тази група отхвърлят икономическите закони и дори такива базови принципи като закона за търсенето и предлагането. Те разглеждат икономиката като историческа и практическа дисциплина.

По маниера на Аристотел, който определя икономиката като изучаване на управлението на домашното стопанство, те я смятат за наука за управлението на държавното стопанство. Тук те продължават традицията на немските меркантилисти от седемнадесети и осемнадесети век, така наречените камералисти. Те се интересуват не толкова от икономическата теория, колкото от увеличаването мощта на държавата, в частност, на Пруската държава, а след 1871 на Германската империя, в която Прусия е основен структурен елемент.

Трудно е тези възгледи да бъдат разглеждани като основани на определена философия. Въпреки това, може да се каже, че редица силни философски течения помагат за формирането на специфичните доктрини на Историческата школа. По-конкретно, до известна степен членовете на школата са повлияни в известна степен от най-влиятелния и значим немски философ от началото на деветнадесети век Г. Хегел.

Хегел е добре запознат с проблемите на икономиката. Той чете твърде внимателно британските икономисти, включително и Адам Смит. Сър Джеймс Стюърд е негов фаворит. Той не отрича пазара. Напротив, той смята, че собствеността и правото на свободна размяна са много важни елементи на доброто общество.

Хегел разглежда автономията на индивида като съществена характеристика на неговото място в обществото. В това отношение той по никакъв начин не се различава от Имануел Кант. За да бъде самодостатъчна личността трябва да притежава собственост, чрез развитието на която ще се оформи неговата индивидуалност. Освен това, той трябва да взема решения. Размяната предоставя на хората точно възможностите, от които те се нуждаят.

Въпреки това, Хегел не може да бъде разглеждан като привърженик на свободния пазар - нито в точния австрийски смисъл на думата, нито в по-слабата версия на повечето американски икономисти. Свободата на размяна съществува вътре в гражданското общество, но самото гражданско общество се контролира от държавата.

При изработването на своята концепция за подходящия обществен ред, Хегел използва една от своите най-важни философски доктрини. Въпросният възглед оказва влияние върху основните последователи на Кант - Йохан Фихте и Фридрих Шелинг. Той обикновено се нарича учение за вътрешните отношения.

Според този принцип всички съществуващи неща са свързани в едно здраво цяло. По-точно, щом две субстанции влязат в отношение, нито една от тях не може да остане същата, каквато е била, ако отношението се промени. Отношението генерира релационно свойство, което е част от същността на своя носител.

Освен това, отношенията на една субстанция покриват целия универсум. Всичко е свързано с всичко друго - принципът на всеобщата връзка.

Учението за вътрешните отношения има драстични следствия за науката. Щом всички неща са взаимно свързани, пълното знание за нещо изисква знание за всичко друго. Характерният за икономиката метод обаче процедира чрез използването на теории или модели. Тя разглежда определена група от фактори изолирано от останалия свят.

Привържениците на вътрешните отношения разглеждат този метод като нелегитимен. Разглеждането на определени фактори отделно от всички други създава погрешна картина. Вместо това, икономистът трябва да се стреми към колкото е възможно по-цялостна картина на всичко, свързано с икономиката.

Така икономическата наука няма да бъде строго отделена от останалите дисциплини, изучаващи обществото. Тя трябва да бъде изучавана заедно с историята, политическата наука, етиката и т.н. Всяка икономическа система съществува като конкретно цяло, вградено в определено общество. Не съществуват универсални икономически закони, защото това предполага, че икономиката може да бъде изучавана отделно от останалите части на обществото. Най-много, икономическите закони са ограничени до конкретен тип общество.

Възгледът, че икономиката е здраво свързана с останалите социални институции е приложение на една от категориите на Хегеловата Логика: „органично цяло". Частите в един организъм функционират взаимно свързани и подчинени на целия организъм. Според Историческата школа икономиката функционира точно така.

Хегел по никакъв начин не разглежда органичното цяло като най-висша категория. Тя обаче е една от тези, които могат и навлизат в обществено обръщение. Въпреки че аз фокусирам дискусията за органичното цяло изключително върху икономиката, Хегел прилага понятието изключително широко до всичко. В своята рядко четена Философия на природата, том 2 на Енциклопедия, той критикува Исак Нютон. Кант разглежда Нютоновата Физика като идеал за научно познание. За Хегел обаче Нютоновите теории страдат от фундаментален недостатък. Нютон рязко разграничава физиката от останалите науки: нейната система се основава единствено върху предварително обявена мрежа от допускания. В противоположност на това, Хегел приветства Йохан Кеплер, който се опитва да приведе законите на астрономията в съгласие с мистичните доктрини за числата.

Съществува и друга част от Хегеловата философия, която прегражда пътя към икономическата наука. Това е твърдението, че "както икономиката, така и останалите науки днес формулират закони, които прилагат както към бъдещето, така и към миналото" Според закона на търсенето например, нарастването на търсенето на една стока ще доведе, при разви други условия, до увеличаване на нейната цена. Този закон важи не само за миналите нараствания на търсенето, но и за бъдещите такива.

Поне в определени отношения, Хегел се съмнява в предвидимостта на бъдещето. Философът може единствено да сумира миналото: той не е в състояние да предвиди бъдещите действия на абсолютния дух. Както казва в предговора на Философия на правото, "совата на Минерва разперва крила само с настъпването на здрача".

Някой може да възрази, че във Философия на историята самият Хегел се опитва да достигне до формулирането на закони на историческото развитие. Точно заради това Карл Попър го осъжда като представител на "историцизма". В действителност обаче неговият възглед за историята е в съгласие със скептицизма относно бъдещето на историята.

Хегеловият закон за историята като нарастване на свободата е описание на миналото. Той не се опитва да предвиди бъдещото развитие. Без съмнение може да се каже, че бъдещето, каквото и да е то, ще се управлява от Световния дух. Вярно е също, че последният етап на диалектическото развитие е самоосъзнаването на Абсолютната идея. Това обаче не означава, че определени тенденции или определени събития могат да бъдат предвиждани.

Паралелът с Историческата школа е очевиден. Зомбарт и други членове на школата също се опитват да хвърлят светлина върху етапите на историческото развитие. Техните действия са в голямо съгласие с отричането на универсалните закони.

Така направеното представяне на Хегеловата система вероятно ще срещне сериозни възражения. От това, че Хегел споделя определени философски идеи, тези за вътрешните отношения и за невъзможността за предвиждане на бъдещето, които са неблагоприятни за икономическото познание, не следва, че той не смята, че всяка наука се управлява от тези допускания. Това са философски, а не научни теории.

Определено вярно е, че философията на Хегел не е в противоречие с науката за икономиката. Но в степента, в която тази философия придобива известност, нейните фундаментални положения са склонни да препятстват развитието на научното познание. Доказателствата за това се намират в характерните за Историческата школа доктрини и техните Хегелиански паралели. Критиката на "метода на изолацията" от страна на Зомбарт и други е показателна за връзката с доктрината за вътрешните отношения.

Тук трябва да се направи едно пояснение. Членовете на Историческата школа не разглеждат себе си като Хегелианци. След смъртта на Хегел през 1831 година, неговата философия постепенно изпада в забвение. Независимо от това, фундаменталните положения на неговата мисъл остават широко разпространени в немския интелектуален живот.

Паралелите между Хегел и Историческата школа се простират далеч отвъд пределите на философията. Научните икономически доктрини, проповядвани от школата са отглас на Хегеловите идеи. Основната критика, която Историческата школа отправя към капитализма се отнася до пренебрежението му към селското стопанство. Благодарение на ненужния акцент върху икономическата ефективност, традиционните методи на земеделие са заплашени от изоставяне. Ако натискът на пазара принуди земеделците и работниците да се включат в индустрията, селското стопанство може да бъде доведено до абсолютно изчезване.

Историческата школа се интересува твърде малко от ползите от ефективността. Вместо това, за тях земеделието е гръбнакът на обществото и то трябва да бъде съхранено. Точно същата позиция е налице в Хегеловата Философия на правото. Земеделието се приема за "имущество", което трябва да бъде охранявано: то се разглежда като корпоративна организация от държавното законодателство.

Казано по-общо, Хегел разглежда държавата като управител на икономиката. "Гражданското общество", макар и да не е част от държавата, попада под нейната власт. Да се позволи неограниченото разпространение на предполагаемите закони на класическата политическа икономия означава да се подчини по-висшето формирование, държавата, на по-низшето - икономиката. Вместо това, икономиката трябва да бъде принудена да възприеме властта на държавата.

Навярно не е случаен фактът, че Историческата школа отстоява точно същите възгледи. В Omnipotent Government Мизес прави детайлно описание на начина, по който немските икономисти преди Първата световна война защитават използването на икономиката като средство за увеличаване властта на държавата. Търговията не трябва да бъде свободна, а контролирана от държавата за постигане на нейните собствени цели.

 

Аристотел, Франц Брентано и Карл Менгер

Австрийската школа стои на диаметрално противоположни спрямо Историческата школа позиции. Предвид огромните различия между двете школи в икономиката, може да се очакват съществени различия и във философския им произход. Прецизността обаче изисква да се отчетат и редица прилики между двете школи, идващи от общите им аристотелиански корени. И двете групи изразяват подозрителност спрямо широкото използване на математиката. И двете групи приемат някаква форма на есенциализма и признават централна роля на неотменните закони, управляващи същностите. Двете групи твърдят, че ние можем да опознаваме света такъв, какъвто е благодарение на съответствието със законите, които са интелигибелни, достъпни за разума. Общите същности не са изолирани от индивидуалното. Така и двете приемат някаква форма на иманентен реализъм.

Следователно и двете групи могат да се разглеждат като противопоставящи се на доминиращия в началото на двадесети век позитивизъм, според когото светът се състои от елементи, които се свързват помежду си по случайни и неинтелигибелни начини; всички интелигибелни структури и всички необходимости са продукт на мисловното конструиране на мислещия човек, въпрос на логика и дефиниция. Напротив, двете групи аристотелианци виждат също нетривиални и интелигибелни, подчинени на закони структури и изменения на тези структури. Това означава още, че за тях проблемът за индукцията не съществува. Щом отделният феномен може да се разглежда като проява на даден вид, порода или същност, тогава разбирането може да се отнесе както до неговите характерни начини на взаимодействие с другите феномени, така и до характерните начини на неговия растеж и еволюция.

По какво тогава се различават Немската историческа школа и Австрийската икономическа школа? Основата на отговора на този въпрос може да се търси в идеите и личността на философа, който в най-голяма степен оказва влияние върху Карл Менгер - Франц Брентано (1838-1917). Взаимната връзка между философската школа на Брентано и австрийската икономическа школа на Менгер е толкова силна, че школата на Брентано често се нарича „втора" субективна австрийска школа на стойността по аналогия с „първата" школа на Менгер.

Брентано е професор по философия във Виенския университет в края на деветнадесети век. Той е съвременник, колега и приятел на Менгер. Брентано изучава и подкрепя философията на Аристотел, оцеляла през вековете в католическа Австрия, и е ръкоположен като свещеник в католическата църква през 1864 година. Като духовник Брентано развива разбиране и привързаност към схоластиката и нейните аристотелиански корени. След теологично спречкване той напуска църквата и е принуден да напусне професорската катедра.

В своята книгата Австрийската философия философът Бари Смит обяснява близостта между австрийската и схоластичната мисъл чрез изследване на интелектуалния климат на Австрия и университета във Виена. В частност, той се спира подробно върху личността на Франц Брентано като една от най-мощните фигури в австрийската философия. Интелектуално той не се поддава на влиянието на Кант и немските философи идеалисти. Най-важното за нашите цели е неговото отхвърляне на доктрината за вътрешните отношения.

Брентано не приема, че нещата са толкова дълбоко свързани едно с друго, че нищо не може да бъде изучавано самостоятелно. Точно обратното, умът на човека е коренно различен от външния свят. След това Брентано насочва своя критичен анализ към самия разум и разграничава актовете на съзнанието от техните обекти.

Неговото изследване на ума в Психология от емпирична гледна точка е вероятно най-известното му философско произведение и допринася съществено за разбирането на австрийската теория за стойността. Тук и в други по-малки съчинения Брентано прилага своето общо разбиране за съзнанието спрямо понятието "стойност". Брентано проповядва австрийския подход към теорията за стойността в рамките на философския факултет и неговите лекции се ползват с голяма популярност. На свой ред Карл Менгер е този, който отправя първото сериозно предизвикателство към британската традиция в своята книга Principles of Economics, публикувана през 1871 година. Основателят на Австрийската школа възкресява схоластично-френския подход към икономиката и го поставя върху здрава основа. В последните години от своя живот Менгер прави детайлно изследване на творчеството на Брентано, за да завърши своята собствена теория за икономическия метод.

За Брентано и Менгер оценяването е скрито в действието (независимо дали е икономическо или интелектуално) и е неотделимо от индивида. Ценностите не са притежание на обектите. Те са продукти на ума. Основата на ценността се намира в начина на мислене на субекта. И двамата разбират социалната наука като процес на изработване на самата природа на човешкото познание и действие. В този смисъл, социалната наука не търси константите, които действат автоматично и независимо от човешкия избор, а общите модели на социалното развитие, които се появяват като резултат от човешкото действие в един свят на оскъдица.

Тук именно лежи връзката между икономическата теория на Менгер, психологията на Брентано и пост-консилиарната католическа икономическа мисъл. Акцентът е поставен върху действащата личност и нейното въздействие върху света. Това действие се основава не върху обективно дефинирани външни ценности, а върху вътрешно осъзнати от самия действащ субект. Релевантната единица на изследването не е икономическият човек, а действащият и целеустремен човек.

Подход на Брентано към разума преобръща господстващото разбиране за менталното, което е общо за почти всички философи след Рене Декарт. Позицията, на която той се противопоставя конкретно, е тази на британските емпирици.

Философите от рода на Джон Лок и Дейвид Хюм твърдят, най-общо казано, че идеите са картини, отпечатани в съзнанието от външните обекти. В края на краищата, при получаването на впечатления, умът е пасивен. Емпириците признават известна активност на ума, но за да функционират активните сили на ума, той трябва да получи отпечатани в него идеи (вродените идеи са усложнения, които за нашите цели могат да бъдат пренебрегнати). Според Лок и Хюм работата на ума при възприемането е по същество автоматична. Ако някой види даден обект, в неговия ум влиза една идея. Различните идеи, които човекът натрупва са обединени по законите на асоциацията. Тук остава малко пространство за автономно функциониране на ума. В действителност Хюм отрича съществуването на отделна идея за себе си, за Аз. Всичко, което може да се установи е поток от възприятия.

Брентано отхвърля напълно цялата току що скицирана позиция. "Идеите" на емпириците в действителност не обозначават менталната активност. По-скоро, в степента, в която съществуват, те са предмет на активността на разума. Ако например аз мисля за стол, моето ментално действие не е картина на стола, открита в моя ум. Това, което прави моя ум е да мисли за един обект. Мисленето е действие, ментално "правене" така да се каже. Терминът на Брентано за ментално действие е "интенционалност". Тя е отличителната черта на менталното. Интенцията е ментално излизане навън или сграбчване, схващане на обекта. Тя може да бъде представена като стрелка, насочена от ума към обекта. Обект на интенцията може да бъде и ментален обект, т.е. идеите на емпириците, и физически обект. Дали интенционалният акт излиза "извън" ума, за да осъществи пряк контакт с действителния свят? Това е трудно да се каже, защото позицията на Брентано по този въпрос е твърде неясна.

 

Менгер и Бьом Баверк

Менгер прилага понятието интенционалност спрямо икономическото понятие „стойност". Той не разглежда стойността като чувство на удоволствие или болка, което се появява в ума автоматично, когато някой възприема даден обект. Точно обратното, в системата на Менгер предпочитанието е съждение: Аз харесвам Х (Аз не харесвам Х). Въпросното съждение е акт на предпочитание: както интенционалността на мисълта "хваща" обекта, така съждението за предпочитание "движи" към определена цел. Казано по друг начин, да предпочетеш нещо, означава да го цениш, да го ранжираш в дадена скала на ценностите.

За разлика от Менгер, Уилям Стенли Джевънс има съвършено друго разбиране на стойността. Той приравнява стойността към измеримите чрез някаква единица мярка полезност или удоволствие. Той смята, че даден обект създава определен брой единици на удоволствие в ума на човека, когато той осъществи подходяща форма на контакт с него. Индивидът като такъв може да направи твърде малко от гледна точка на оценяването. Това, което създава повече единици на удоволствие, строго обективно, е фактически по-ценно.

Конвенционалните истории на икономическата наука определят Джевънс и Менгер, заедно с Валрас, като автори на „субективистката революция". В действителност обаче Менгер не бива да бъде поставян в една група с другите двама (Валрас тук няма да бъде дискутиран: той разглежда стойността като случайна единица). Само Менгер разбира стойността като съждение - възглед, който отразява анализа на Брентано по въпроса.

Разбира се, Менгер не е единственият австриец, повлиян от философията. Неговият възпитаник Еужен Бьом Баверк също развива философски теми в своето творчество. Подобно на Менгер, и той отхвърля твърдението на историческата школа, че не съществуват универсално валидни закони на икономиката. В своето проницателно есе "Контрол или икономически закон" той критикува мнението, че държавата е в състояние да осигури икономически просперитет при абсолютно незачитане на икономическите закони. При заемането на тази позиция той имплицитно отхвърля разбирането, че всички отношения са вътрешни. Както вече беше подчертано, този възглед изключва възможността за научни закони.

За разлика от Менгер, най-важното философско вдъхновение за Бьом Баверк идва не от Брентано и чрез него от самия Аристотел, а от средновековния философ Уилям Окам. Доктрината, която Бьом Баверк заимства от Окам обаче не е някакво изключение, а остава в рамките на австрийската традиция.

Това е възгледът, че понятията трябва да бъдат проследени до техните корени във възприятията, които са техните действителни извори. Ако например Хегел се позовава на абсолютния дух, един аналитик от традицията на Бьом Баверк би запитал: откъде идва, откъде произлиза това понятие? Може ли някой да покаже как би могло да се стигне до него като се черпи от опита? Ако не, понятието трябва да бъде отхвърлено като безсмислено.

Понеже въпросът ще ни занимава сериозно по-късно, тук е необходимо едно уточнение. Бьом Баверк не твърди, че всяко понятие трябва директно да се отнася до нещо доловимо чрез сетивата. Очевидно е, че и неговият предшественик Окам никога не е отстоявал такъв възглед, защото Бог не е сетивно доловим, а Окам е искрено вярващ християнин. По-скоро тяхната позиция е по-ограничена. Понятията, които не се отнасят до нещо сетивно възприемаемо, трябва да бъдат извлечени от понятията за сетивно възприемаеми неща.

Чрез използването на такъв метод за анализ Бьом Баверк срива до основи обърканите усилия на историческата школа да опише духа на една епоха и да постулира съществуването на уникални за дадена култура закони. Целта на анализа на Бьом Баверк е практическа. Той иска да знае каква научна употреба на понятията е възможна. По този начин, макар и не по чисто философски начин, неговата процедура напомня търсенето на операционални дефиниции в съвременната философия на науката.

В своите Херкулесови усилия да постигне яснота Бьом Баверк не спира до понятието. Той обръща внимание на анализа на конкретни аргументи, издигнати от други икономисти. Чрез разкриването на логическите грешки в погрешните доктрини, те биха били отхвърлени, а каузата на коректния анализ подкрепена. Най-значителният пример за приложение на тази процедура е неговото опустошително изследване върху Марксовата икономическа теория.

Той посвещава две свои основни творби на критиката срещу Маркс: една глава в "Капитал и интерес" и един самостоятелно публикуван памфлет под заглавието "Карл Маркс и краят на неговата система". Чрез изключително прецизен и детайлен анализ Бьом Баверк разклаща ключовия принцип на Марксовата икономическа теория - трудовата теория на стойността. Още повече, той показва, че Маркс не е в състояние да обясни производствените цени чрез използването на цените на труда. Но, както може да се очаква, това не го удовлетворява. Въпреки че трудността на току що споменатият проблем, т.нар. трансформационен проблем, е достатъчна да съсипе Марксовата икономическа теория, Бьом Баверк не ограничава своите изследвания до този проблем. Той критикува практически всяко едно изречение от извеждането на теорията на стойността от Маркс.

До тук бяха представени начините, по които философските идеи влияят върху разглеждането на различни проблеми в икономическата теория от страна на Менгер и Бьом Баверк. Но философията им въздейства и в по-широк смисъл на думата. Австрийският възглед за метода на икономическата наука е манифестация на различни философски доктрини.

От една страна, и Менгер, и Бьом Баверк често подчертават, че единствено индивидите действат - позиция, която отново ги противопоставя на историческата школа с нейните Хегелиански корени. Според принципа на методологическия индивидуализъм държавите, класите и останалите колективни образувания са редуцируеми до индивидите и техните взаимни отношения. Твърдения от рода на "Франция обяви война на Германия през 1870 година" са съкращения на твърдения за действията на конкретни личности. Тази позиция може да изглежда очевидна: изглежда странно да се мисли за държавата като действаща по начин, който не е редуцируем до действията на хората, които я съставляват.

Въпреки това, в края на XIX век тази позиция по никакъв начин не се приема като безспорна. Историческата школа отхвърля методологическия индивидуализъм и бива подкрепена от най-известния историк на правото по онова време Ото фон Герке. Дори в един още по-късен период австрийският икономист Ото Спан подкрепя подобни холистични възгледи.

Спан смята, че да се разглеждат индивидите като отделни деятели е върхът на глупостта. Индивидите съществуват в отношения, които оформят техните характери. Някой може да приеме тези отношения като цялости, неподатливи на по-нататъшен анализ. Днес малцина икономисти подкрепят подобен възглед, но фактът, че те ни се струват необосновани, се дължи отчасти на успешната кампания на австрийците в защита на индивидуализма.

Кои са философските основи на методологическия индивидуализъм? Тук отново трябва да се върнем към Аристотел. В Никомахова етика той акцентира върху индивидуалното човешко действие. По-конкретно може да се подчертае ролята на индивидуалните субстанции в Метафизика, но разглеждането на този момент ще ни отведе твърде встрани от нашата тема.

 

Дедуктивна наука на Лудвиг фон Мизес

Друга Аристотелова идея упражнява огромно влияние върху австрийците. Нейното документално идентифициране е за щастие твърде лесно. Характерният за австрийската икономическа школа метод, доведен до неговата кулминация от Мизес, е дедукцията. Изследването започва със самоочевидна аксиома (Човекът действа.) и с помощта на няколко допълнителни постулати се дедуцира цялата наука за човешкото действие.

Откъде произлиза това разбиране за науката? Въпреки че, както вече беше посочено, в интелектуалната история е много трудно да се демонстрира директно въздействие, не е случайно, че идеята за дедуктивна наука се намира във Втора аналитика на Аристотел. Той твърди, че завършената наука трябва да започва с една самоочевидна аксиома и чрез използването на дедукцията да се разгърне цялата дисциплина. Често условията налагат използването на обикновени емпирични хипотези, но това е израз на целесъобразност.

Емпиричната наука съществува като контейнер за истинската наука, която трябва да работи посредством дедукцията. Когато Брентано и други мислители дават нов тласък на изучаването на Аристотел, този метод става достъпен за изучаване в австрийските университети.

В Никомахова етика Аристотел също разглежда необходимостта от самоочевидни принципи. Той отбелязва, че за да се оправдае една пропозиция, трябва да се позовем на друга пропозиция. Но ако нещата бъдат оставени така, целта не е постигната, защото втората пропозиция трябва да се обоснове чрез трета и т.н. Този процес не може да продължава до безкрайност. Необходимо е да се започне от една или няколко самоочевидни аксиоми, от които произлиза оправдаването. Ако това не бъде направено, основанията, издигнати в подкрепа на нечие твърдение, ще увиснат във въздуха. Тогава или ще се трупат камари от доказателства, или доказателствата ще се въртят в кръг. Още веднъж паралелът с австрийската процедура е коректен. Праксиологията произлиза от аксиомата за действието, която сама по себе си не изисква нищо в своя подкрепа.

Тук трябва да бъде спомената една обичайна грешка. От аргумента за регреса на оправдаването не следва, че доказателствата трябва да се извеждат само от една единствена аксиома. Всичко, което се казва е, че е необходима поне една аксиома, за да започне процеса на обосноваване. Нищо не ограничава броя на изходните принципи.

Ако някой твърди, че, за да се избегне безкрайният регрес на оправдаването, трябва да се тръгне от една единствена аксиома, това би било погрешно. Това би означавало да се твърди, че щом всяко твърдение, което не е самоочевидно се нуждае от обосноваване, трябва да съществува някаква основна пропозиция, която е изворът, от който всички останали се обосновават. Това очевидно е погрешно.

Когато се твърди, че дадено твърдение е самоочевидно, това не означава, че някой се позовава на психически преживяваната сигурност в подкрепа на твърдението. Да се постъпва така, би означавало да се отрече, че твърдението е самоочевидно, защото то зависи от нещо друго - от психическия опит. При осъзнаването на самоочевидността на пропозицията е без значение дали някой има "Аха" опита в стила на гещалтпсихологията.

Този момент е важен, защото съвременните херменевтици понякога твърдят, че самоочевидните аксиоми на праксиологията са в действителност принципи, приети от някаква общност. Този подход е просто вариант на психологическата грешка, която току що беше разгледана. Въпросът дали някаква група приема дадено твърдение като аксиома е различен от въпроса дали твърдението е самоочевидна аксиома.

Дотук се твърдеше, че дедуктивният метод на австрийската икономическа школа произхожда от Аристотел. Но веднага може да се изкаже едно очевидно възражение. Когато се обърнем към творчеството на третата голяма фигура в австрийската икономика - Лудвиг фон Мизес, - Аристотел сякаш изчезва от сцената. Вместо това, Мизес се придържа към твърде различната неокантианска терминология. В частност, той разглежда пропозициите на австрийската икономика като синтетично-априорни истини. Аксиомата за човешкото действие предполага свободния избор, но за Мизес това не е нищо друго, освен един постулат. Мизес не претендира, че може да законодателства в ноуменалния свят. Той допуска възможността един ден науката да достигне до състояние, в което ще демонстрира правотата на строгия детерминизъм[3]. (Странно, тук той преобръща Кант, който твърди, че ние сме феноменално детерминирани, но ноуменално свободни.)

Въпреки че Мизес използва езика на Кант, нищо в неговите аргументи не зависи от Кантовата система. Когато например Мизес използва фразата "синтетично априорно твърдение", той просто обозначава твърдението, което е необходимо истинно, но не е тавтология. Тези, които предпочитат подхода на Аристотел, просто могат да си преведат термините на Мизес на езика, който предпочитат.

За целите на това изследване основната важност на Мизес не се намира в Кантианската му облицовка. По-скоро е важно не това от кого той заимства своите идеи, а това как се противопоставя на онези свои съвременници, които го атакуват. През 20-те години на XX век във Виена се формира група от философи логически позитивисти, които развиват идеи, заплашващи основите на австрийската система. Тези възгледи, в степента, в която атакуват идеите на Мизес, не засягат неговата икономика, а дедуктивния метод. В отговор на техните атаки той развива още повече и избистря австрийската позиция.

Логическите позитивисти или Виенският кръг се събира под ръководството на Морис Шлик, професор по философия във Виенския университет. Въпреки че Шлик е водач на групата, собствените му възгледи в редица отношения не съвпадат с типичните за кръга идеи. Така например, той приема, че етиката е наука, докато повечето от логическите позитивисти разглеждат етичните допускания като емпирично безсмислени[4].

Вероятно най-важният от философска гледна точка член на групата е Рудолф Карнап - немец по рождение, но жител на Виена. По ирония на съдбата братът на Мизес Ричард фон Мизес е член на Виенския кръг, както и Карл Менгер - синът на основателя на австрийската школа. Друг член - Феликс Кауфман - е същевременно участник и в семинара на Мизес. Въпреки всичко той, както и всички членове на Кръга, решително се противопоставя на дедуктивния подход на Мизес към метода на икономическата наука.

При своето създаване Кръгът не е много влиятелен. Според Ерик Вьогелин през 20-те и 30-те години на XX век членовете на групата са смятани за ексцентрици и умопомрачени. Кръгът става много по-влиятелен след идването на Хитлер на власт в Германия през 1933 година. Европейската политическа ситуация, чиято кулминация е анексирането на Австрия от Германия през март 1938 година, принуждава мнозина от членовете на Виенския кръг да емигрират. Много от тях бягат в САЩ и заемат преподавателски позиции в най-големите университети. Именно благодарение влиянието на логическите позитивисти върху американската философия, повечето американски икономисти отхвърлят праксиологията Те разглеждат метода на Мизес като старомоден и схоластичен, несъгласуващ се с предписанията на научната философия.

За нашите цели същността на логическия позитивизъм може да бъде представена така: всички емпирични твърдения, т.е. твърдения за света, трябва да бъдат проверими; ако едно твърдение не може да бъде тествано, то няма емпирично значение. Под проверимо или верифицируемо позитивистите разбират "възприемаемо или възприемано чрез сетивата". Това е всеизвестният и най-важен принцип на Виенския кръг - критерият за верифицируемостта.

Веднага става ясно, че ако критерият за верифицируемостта бъде приет, австрийската икономика се изправя пред сериозни проблеми. Според Мизес икономическите пропозиции са необходимо истинни. Но (според логическите позитивисти) необходимо истинните твърдения не предоставят информация за света. Само твърденията, които могат да бъдат както истинни, така и неистинни, в зависимост от обстоятелствата, съдържат информация за света. Твърденията, които са или винаги истинни, или винаги неистинни, не съдържат такава информация. Изводът, който следва оттук, е неизбежен: австрийската икономическа теория не съдържа никаква информация за света.

Логическите позитивисти не отричат, че някои твърдения трябва да бъдат истинни. Но, както беше посочено по-горе, това с нищо не помага на австрийската икономика. Логически необходимите истини са просто тавтологии, т.е. твърдения, които не носят нова информация за света. Дефиницията е типичен пример за тавтология. Тя ни показва, че два начина на изразяване могат да бъдат заменени един с друг. По подобен начин, необходимо неистинното твърдение е отрицание на тавтологията.

Засегната ли е австрийската икономическа теория от тези уронващи авторитета й критики? Мизес очевидно не смята така. В The Ultimate Foundation of Economic Science той се обръща към твърдението на Карл Попър, че научните твърдения трябва да бъдат фалшифицируеми. Въпреки че Попър не е позитивист, той използва своя критерий за фалшифицируемостта, за да разграничи научните от ненаучните твърдения[5].

Коментарите на Мизес са презрителни. "Ако някой приеме терминологията на логическия позитивизъм... дадена теория или хипотеза е ненаучна, ако не може да бъде отхвърлена от опита. Следователно, всички априорни теории, включително математическите и праксеологията, са ненаучни. Това е просто вербално шикалкавене."

Лесно е да се предвиди, че реакцията на Мизес срещу критерия на фалшификацията ще бъде от същото естество. Праксеологията постига истината чрез дедукцията. Ако някой иска да дефинира "смислено" така, че изводите на праксеологията са емпирично безсмислени, защо му е да се тревожи? Самите логически позитивисти не разглеждат своя критерий за смисъла като условно предложение, което може да бъде отхвърлено от някой, който не споделя убежденията на Виенския кръг. Напротив, те твърдят, че тяхната позиция е добре подкрепена. Но така ли е наистина?

Очевидно не. В действителност критерият е безполезен, защото според него всяко твърдение става верифицируемо, защото този критерий не може да отхвърли истинността на пряко неверифицируемите твърдения. Критерият на фалшификацията според Мизес не се държи по-добре.

Някой може да си помисли, че разкриването несъстоятелността на двата критерия е просто трик, който може да се преодолее чрез известна модификация на двата принципа. Правени са множество опити за правилно формулиране на критериите, така че чрез тях да се постигнат желаните резултати. Въпреки това, всички те до ден днешен не преодоляват напълно критиката, насочена срещу тях.

Независимо от всичко, някои учени все още настояват, че верификацията е солиден критерий. Но те не привеждат никакъв аргумент в негова защита. Може би най-добрата характеристика на критерия от добронамерена гледна точка дава Карл Хемпел в Aspects of Scientific Explanation (1965). Хемпел подробно описва модификациите и усложненията на критерия през десетилетията, които проследява. Но той не предлага нито един аргумент в негова подкрепа. Мизес се оказва напълно прав - принципът на верификацията е условна формулировка, която не може с нищо да предизвика нашата подкрепа.

Преди да бъде изоставен критерият на верификацията, ще бъде разгледано едно друго възражение, издигнато срещу него. Мнозина опоненти на логическия позитивизъм твърдят, че критерият е самоотричащ се. Самият той не е нито аналитичен, нито верифицируем. Следователно самото негово приложение е безсмислено. Полският феноменолог Роман Ингарден е може би първият, отправил тази критика. Но той скоро е подкрепен изключително ефективно от Ханс Хопе. Тяхното възражение няма да бъде разглеждано подробно тук. Стига само да се отбележи, че ако критиката е добре проведена, тя удря в сърцето на позитивизма.

Приведените съображения са достатъчни за справяне с логическия позитивизъм, поне за целите на това изследване. Поради огромното влияние на Карл Попър върху съвременната икономическа методология обаче е полезно да се направят няколко бележки върху неговите идеи.

Попър има определено влияние върху австрийската икономическа школа в голяма степен благодарение на факта, че неговият близък приятел Фридрих Хайек в известна степен изоставя праксеологията и възприема фалшификационизма. По този начин, според Мизес и неговите последователи, Хайек подчертава отново своя позитивистки уклон, възприет още от университетските му години. Тогава той е силно впечатлен от физика и философа Ернст Мах, чиито идеи в много отношения напомнят логическия позитивизъм. Мах отхвърля понятията на физиката, които не могат да бъдат изведени от сетивата. Така например той отказва да приеме Нютоновото понятие за абсолютно движение, защото според него то няма емпиричен референт. Той също така отхвърля и атомизма: атомите не съществуват в действителност, те са просто една хипотеза.

Махистките тенденции в мисленето на Хайек се проявяват в пълна степен в The Sensory Order - неговото изследване върху перцепциите. Попър не може да бъде обвиняван или да му бъде приписван позитивизма на Хайек. Това, което той прави е да помогне на Хайек да развие своя позитивизъм в сферата на икономическата теория.

Но това се оценява от Мизес като отстъпление. Що се отнася до Попър, според Мизес неговата доктрина модифицира критерия на верификацията. Вместо да каже, че смислените твърдения за света трябва да бъдат верифицируеми, Попър приема, че научните твърдения трябва да бъдат фалшифицируеми. Попър напълно се разграничава от позитивистите. Той подчертава, че неговият критерий на фалшификацията е тест за научните твърдения, а не критерий за смисленост. Поне в ранните си години той отдава малко значение на ненаучните твърдения и въпреки че по-късно все повече се изказва в подкрепа на "метафизическите" твърдения, той не ги разглежда като истинни или неистинни. Учудващо е, че при това положение на нещата Карнап и Фейгъл класифицират Попър като свой съюзник.

Да се каже, че едно твърдение трябва да бъде фалшифицируемо вместо верифицируемо, е тривиално. Ако едно твърдение е верифицирано, неговото отрицание е фалшифицирано; ако твърдението е фалшифицирано, неговото отрицание е верифицирано. Освен това, щом дадено твърдение е верифицируемо, неговото отрицание е фалшифицируемо. Но отрицанието на твърдението е също твърдение. Следователно неговото отрицание е фалшифицируемо. Щом това твърдение е идентично с това, с което започнахме, следва изводът, че всяко твърдение е както верифицируемо, така и фалшифицируемо.

За какво е тогава цялата тази суетня? За Мизес критерият на Попър за фалшификацията в действителност не е нищо повече от една тривиалност. Поради това, че отрича индукцията, той твърди, че потвърждаването на едно твърдение не добавя нищо към вероятността то да бъде истинно. Въпреки множеството случаи, в които кривата на търсенето клони надолу и надясно, шансовете твърдението (че това винаги ще се случва) да се окаже истинно не се увеличават изобщо. Мизес проявява изключителна чувствителност и се дистанцира изцяло от скептицизма на Попър.

Заключение

На всеки етап от развитието на австрийската икономическа школа философията има съпътстващо, макар и не доминиращо присъствие. Действието, този лайтмотив на праксеологията, се анализира по очевидно Аристотелев маниер. Изглежда австрийската икономическа школа и реалистичната философия са създадени една за друга.

[1] Тук не се разглеждат идеите на старата или ранната Немска историческа школа.

[2] За Шмолер Вж. още във Върбанов, Иван. Философски проблеми на социалните науки - XVII - началото на XX век. - Свищов : АИ Ценов, 2001, с. 116-119.

[3] Приемането, че Мизес не отрича детерминизма изглежда изненадващо, но то в действителност е слабо казано. Мизес е детерминист: той обаче смята, че днес науката не е в състояние да открие законите, съобразно които функционира човешкото мислене. Следователно има място за праксиологията - дисциплина, която приема, че човешките същества са рационални действащи лица. Бележките на Мизес относно категориите на човешкото мислене не го въвличат в сложната аргументация на Кант.

[4] Тази позиция е всеизвестната "емотивна етическа теория".

[5] Но дали възгледът на Карл Попър за значението е по-добър от този на позитивистите? Нима "критическият рационализъм" на Попър не позволява на човек да вярва във всичко, което си избере: не се ли основава критиката на вярванията на когото и да било върху произволни стандарти?

comments powered by Disqus