Специфична за древнокитайското мислене е идеята за динамичността, изменчивостта и трансформацията като основна характеристика на света. По един или друг начин тя е изразена от всички китайски философски школи. Част от школите разглеждат промяната като основна характеристика на природата и космоса (даоизма и китайската натурфилософия), други я отнасят към човека и обществото (конфуцианството, фадзя, моизма). Но и в единия, и в другия случай разглеждането се основава на общи принципи, защото според китайците природата и обществото, макрокосмосът и микрокосмосът са изоморфни и си съответстват, те са два аспекта на реалността, които трябва да бъдат разкривани в тяхната взаимна връзка.

За китайската мисъл светът е непрестанна промяна, поток, Път (Дао). Тази промяна има поне три аспекта:

Първият е промяната на видимия свят, света на множествеността. Нищо в този свят не е застинало, фиксирано и неподвижно, всичко е в процес на изменение и преобразуване, всичко е заредено с потенцията да се превърне в нещо друго. Трансформацията е един от основните принципи на даоизма. В даоизма този аспект се свързва с проявеното Дао и начина му на конкретна изява в отделните процеси или дъ.

В Идзин тази промяна се свързва с Великия предел (Тайдзи). Великият предел е пределната умопостигаема основа на света, в която могат да разграничат две, дадени в единство, начала – ин и ян. (земята и небето и техните прояви; у и йоу)

Второто ниво е непостижимо за разума. То представлява недиференцирано хаотично единство, надхвърлящо всички дихотомии на мисленето, където движението е като покой, а покоят е като движение, където промяната и постоянството са неразличими.

В даоизма това е Чан Дао, в Идзин е Удзи, безпределното.

Третият аспект на промяната е постоянната двустранна връзка между непроявеното и проявеното, която може да се опише като пулсация – непрестанно разгръщане на единното в множествеността и завръщане на множествеността в единното.

Китайската философия е разработила специална терминология за изразяване на разбирането за света от гледна точка на изменчивостта и промяната, когато всяко нещо се разглежда като процес и пресечна точка на взаимоотношения.

Специфика на китайската мисъл е, че тази терминология се изразява с йероглифна писменост. Знаците на йероглифната писменост носят допълнителна знакова информация, дешифровка на понятието на знаково ниво. Както знаем, има два типа писменост – такава, която изобразява понятия (йероглифна), и такава, която изобразява звуци (фонетична). Първият тип е характерен за най-древните писмени системи. Ето защо китайската писмена традиция дава уникалния шанс да се изследва начина на предаване на мисълта, характерен за най-ранните етапи от развитие на човечеството, а оттам да се правят изводи за особеностите на древното мислене. Китайската писменост води началото си от „древните писмена” (гууън) на династия Шан-Ин (16-11 в. пр.н.е.), които се използвали в сакралните ритуали и се състояли преди всичко от пиктограми, представящи стилизирано изображение на предметите. По-късно тази образност се развила по посока на все по-голяма абстрактност и символност. И най-абстрактните понятия обаче подлежат на изобразяване във видими образи.

Ето защо е много плодотворно да се изследва графичната етимология на отделните йероглифи. Така идеята за динамиката може да се види в изписването на всички важни за китайската мисъл термини. Тук ще споменем Дао  (обозначаването на Реалността в нейната динамичност) и син  (начините на движение на енергията).

На най-ранните етапи от своето развитие обаче, китайската мисъл е развила и друг, уникален тип на изобразяване на динамичността, който само донякъде наподобява йероглифите. Той също предава нагледно изобразяваната идея, но не изобразява понятия, а цели концепции, които изискват тълкуване. Това е символно-графичният език на Идзин. Този език е пределно прост, състои се само от два знака, посредством които китайците изписват цялото множество от възможните състояния на действителността и целия процес на движение и развитие. Това е възможно, защото тези два знака изразяват двете основни полярности в света. Тези полярности могат да имат най-различно проявление: плюс и минус, светло и тъмно, високо и ниско, твърдо и меко и пр., но китайската мисъл се интересува не толкова от конкретната им проява, колкото от смисъла на тяхното взаимодействие.

Тези два знака са ян и ин, обозначаващи съответно непрекъснатостта и движението от една страна и прекъснатостта и покоя от друга. Изобразяването на двата знака следна точно тяхното значение:

Ян се изобразява с непрекъсната черта:

____

А с прекъсната черта се изобразява ин:

 __ __

Ян и ин се разглеждат като двете основни начала, от чието взаимодействие произтичат всички процеси в света, множеството изменения и трансформации.

„Твърдото и мекото взаимно се подтикват и пораждат измененията (пиен) и превръщанията (хуа)” (1, Горен раздел 2 джан).

Според китайците взаимодействието между ин и ян преминава няколко нива на разгръщане, докато се стигне до шестото – нивото на видимия свят. На това ниво всяко състояние се изобразява чрез т.нар гуа или хексаграми – графични символи, изразяващи шестте нива на взаимодействие на ин и ян. Общия брой на знаците е 64 или 2⁶ и не може да бъде друг. Ето защо в промените има постоянство. Самите графични символи изразяват относителното състояние на покой в процеса на непрестанното движение. От своя страна обаче всеки от тях може да се разглежда като по-малък процес с няколко плана на вътрешни взаимодействия: взаимодействие между вътрешното и външното ниво в структурата на хексаграмата, взаимодействие между различните аспекти – начало, траене и край на всяко ниво, взаимодействие между различните аспекти на двете нива и пр.

Отделните състояния са обединени в единен процес, където всеки край е начало и „изворът на началото се превръща в край” (1, Горен раздел, 3 джан). Те са свързани с два типа взаимовръзки – дуй (трансформация, превръщане в противоположното) и фан (преобръщане). Така състоянията на покой са относителни и са заредени с възможността за преминаване в своето друго.

Но за китайската мисъл промените не са хаотични и безсистемни. Напротив, в непостоянството има постоянство, в хаоса има ред, а той може да бъде разкрит и изразен.

Идзин разкрива именно единството на променливостта и постоянството, на многостранната трансформация и строгия ред.

Китайците приписват създаването на знаците на Идзин на митичния мъдър владетел Фу Си, живял в началото на третото хилядолетие пр. н. е. (2852-2778 пр.н.е.). За създаването им има две версии.

Първата го свързва с пряко наблюдение на природата, на видимия свят. Това са знаци на постоянството и изменението в природата, на реда, стоящ в основата на промените:

„В древността Фу Си бил владетел на Поднебесната. Гледайки нагоре, той съзерцавал образите (сиан), произтичащи от Небето, гледайки надолу, съзерцавал законите (фа), произтичащи от Земята. Наблюдавал писмената (уън) на птиците и зверовете.” (1, Долен раздел, 2 джан).

Така Небето и Земята и ходът на живите същества задават рисунъците на промените, изобразявани от Идзин. Затова за китайската мисъл тези знаци съвсем не са условни и конвенционални, а предават точната структура на процесите в света. Тук трябва да се посочи, че Небето и Земята са важна двойка категории в китайската мисъл. Взети в съчетание, те са китайското название за Вселена, разбирана като единство на земно и небесно, на високо и ниско. Взети в своята относителна самостойност, те са основен пример за двете главни начала. Земята се свързва с инското начало, а небето с янското. Освен обичайните китайски йероглифи, с които се обозначават небето и земята (съотв. тиен и ди), в Идзин фигурират две други понятия (циен и кун), при които земята и небето се обозначават именно като носители съответно на ин и ян.

„Даото на Циен довежда до зрялост мъжкото. Даото на Кун довежда до зрялост женското. Циен познава великото начало. Кун обезпечава съзряването на нещата.” (1, Горен раздел, 1 джан).

Според китайската мисъл благодарение на хармонизирането на ниското и високото (свързвани съответно със земята и небето), „движението и покоят придобиват постоянство” (1, Горен раздел, 1 джан).

Втората версия свързва създаването на графичните знаци на Идзин с намесата на митични същества, излизащи от водните дълбини (символ на несъзнаваното и начините на неговата проява; тук можем да си припомним, че нордическите руни също са измъкнати от дълбините на кладенеца на Имир от бога-маг и шаман Один). Тези митични същества са:

1. Дракон-кон (лун ма), изразяващ янското начало, който излиза от река Хуанхъ и носи върху гърба си т нар. Хъту или чертежа, схемата от река Хъ.

2. Костенурка, изразител на инското начало, която излиза от водите на река Ло и носи върху гърба си т.нар. писмена от Ло – Лошу.

Смята се, че схемата на Хъту води началото си още от времената на неолита и ни представя много древен начин на мислене. Писмената Лошу се отнасят към периода 12-5 в. пр. н.е. Хъту се свързва с изобразяване върху обемна сферична повърхност, а Лощу с изобразяване върху плоскост.

Фактически двата начина на създаване на знаците на Идзин – природния и свръхприродния (доколкото това понятие изобщо е приложимо към китайската мисъл, можем по-скоро да го употребим като свързано със състоянието на екстатичен транс), задават и двата основни вида знаци – сиан и шу - основни принципи в „учението за символите и числата”, (сианшуджъсюе), залегнало в основата на Идзин. Наблюдението върху природата е свързано с разкриването на сиан или образите, а полученото чрез свръхсетивно озарение – с шу или числата.

Тези два принципа са свързани и с два различни гадателни ритуала, посредством които древните китайци са фиксирали състоянието, в което се намира интересуващ ги процес или явление. Така по време на династия Ин (16-11 в. пр. н.е.) е развит ритуалът пу, при който се тълкуват рисунъците, появяващи се по нагрятата коруба на костенурка. Тези рисунъци се интерпретират като образ или символ (сиан) на предсказваните събития. В по-късната династия Джоу (1027-777 т. пр. н.е.) се развива гадателната практика шъ, при която гадаенето се основава върху числови комбинации, произтичащи от манипулации със стебла от бял равнец.

Числата и символите (сиан) са взаимно свързани и взаимно допълващи се, дори взаимозаменящи се. Те са два пътя за достигане до един и същи резултат – изграждането на специфични графични символи, по които според китайците може да се разчете състоянието на определения процес.

Така числата не само водят до изграждане на графичните символи, но и сами по себе си се разглеждат като особени символи.

Много интересно е понятието сиан. Това е многозначен термин, който буквално означава образ, фигура, изображение, облик. Понякога се превежда като символ. Разграничението на двете понятия в китайския език е трудно. Тук в символите винаги има известна образност, а в образите – символика. Според съвременните разбирания образът изобразява даден предмет, при което е необходимо някакво сходство между тях, а символът го изразява, при което сходството не е задължително. Символите в Идзин обаче трябва максимално да съответстват на формоопределящата структура на процеса, към който се отнасят. Основен принцип на китайското мислене е принципът на резонанса, отклика (гуан-ин), който Юнг разкрива като синхроничност. Той изисква съответствие, взаимна връзка на всичко със всичко, включително между символите и процесите, към които те се отнасят. Затова действието върху символите може да въздейства върху символизирания обект, а измененията в обекта да се отразят върху символната система.

В Коментарите към Идзин сиан се съпоставя с друг термин – син:

„В Небето се създават сиан (образите), а в земята се създават син (формите)” (1, Горен раздел, джан 1).

От същия порядък е и друга съпоставка – образите (сиан) произтичат от Небето, а от Земята произтичат фа. Фа също е многозначен термин, чиято графична етимология изобразява начина, по който се движи водата. Означава способ, метод, прийом, закон, норма, образец, правило.

Сиан и фа изразяват постоянството в промените, фиксираното и неизменното. Те също така показват гносеологическия аспект на човешкия подход към реалността.

Онтологичният аспект на съществуване на реалността като непрестанен поток на движение, който има своите рисунъци, се изразява с две други понятия: уън и ли:

„Промените следват правилата на Небето и Земята. Затова те могат да свържат Даото на Небето и Земята. Гледаш ли нагоре, ще съзерцаваш небесните знаци (уън), гледаш ли надолу, ще видиш земните принципи (ли)” (1, Горен раздел, 3 джан).

Уън е изключително важен термин, който означава знак, писменост, култура, образование, литература, стил. Етимологическото му значение е татуировка, рисунък, орнамент. В първоначалното си изписване изобразява човешка фигура с изписани върху тялото знаци с цел отличаване или извършване на сакрална дейност. Благодарение на този рисунък се получава връзка с висшите измерения на реалността. Затова в по-широк смисъл уън означава „проявена и осмислена подреденост” (КФЭС, 58), универсална онтологична структура, която може да се разкрие в небето, или макроструктура. И доколкото в китайската мисъл същността на света е движението, той е макрорисунъкът на движението на света.

Негово допълнение е ли. Ли има значение на принцип, закон, рисунък. Според едни тълкувания графичната му етимология е свързвана с обозначаване на оразмеряването на почвата, а според други с рисунъка, получаващ се от жилките по нефрита или от влакната на растенията. Ли също означава подреденост, принцип, рисунък, но отнасящ се към земния план, към микроструктурата, към строежа, тъканта, текстурата на процеса.

Така за китайците целият свят представлява движение, което има своя рисунък, своите писмена. В определен смисъл целият свят е всеобемаща знакова система, където сиан и фа, уън и ли резонират и откликват помежду си. Човекът е третото звено между Небето и Земята, което може не само да разгадава универсалните принципи на движение, но и да ги изобразява чрез знаци, а след това обратно да въздейства върху света посредством знаците.

Използвана литература:

1. Сидзъджуан, (Коментари към присъединените изречения), в: Джоуи индъ, (Индекс към Джоуи – Цикличните или Джоуските промени) Тайпей, 1966.

2. Щуцкий Ю.К. Китайская классическая “Книга перемен. М., 1993.

3. Еремеев, В. Е., Символы и числа „Книги перемен”, М., 2005.

4. Кобзев А.И. Учение о символах и числах в китайской классической философии. М., 1994.

5. Needham J. Science and Civilization in China. Vol. 2., Cambridge, 1956.

6. Китайский философский энциклопедический словарь, М., 1994.