NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

E MEETING OF EAST AND WEST IN THE ETHICS OF REFERENCE FOR LIFE (To the 140th Anniversary of Albert Schweitzer)

Issue
31(2016)
Section
Topic of the issue
Author
Kamen Lozev

 

THE MEETING OF EAST AND WEST IN THE ETHICS

OF REFERENCE FOR LIFE

(To the 140th Anniversary of Albert Schweitzer)

Kamen Lozev

kamenlozev@abv.bg

 

Фундаменталният факт в съзнанието на човека е:
„Аз съм живот, който иска да живее, 
сред друг живот, който иска да живее."

Алберт Швайцер (Швайцер: 371)

Алберт Швайцер (1875 - 1965) е един от най-интересните и въплъщаващи европейския дух мислители на двадесети век. Той принадлежи към поколение, което въпреки че бе свидетел на двете световни катастрофи, успя да запази оптимизма и активно-утвърждаващото отношение към живота и света. Швайцер създаде етика, основана на преклонението пред живота, във време, в което животът и жизнеутвърждаващото начало трябваше да преодоляват трудностите на възникналите като ракови образования на стария континент тоталитарни режими.

„Моят живот е моят аргумент", тази често споделяна от Швайцер мисъл най-добре обобщава живота му. Тя е в основата и на огромното му влияние върху духовното развитие на Европа. Всъщност примерът, който с начина си на живот даваме, не е най-главното, с което въздействаме, казваше Швайцер, - то е единственото. На този принцип големият хуманист остана верен докрай. Той го нареди в групата на най-светлите европейци, които виждаха света като единно цяло, споявано от обща духовна основа.

 

*

Навсякъде, където виждаш живот - това си ти!
Алберт Швайцер (Швайцер: 357)

Делото и идеите на Алберт Швайцер не могат да бъдат разбрани извън човешката му „жизнена траектория", затова трябва да нахвърлим нейните едри щрихи.

Син на беден лутерански свещеник и майка, родена в семейството на протестантски пастор, пътят на Швайцер към теологията отрано е предначертан. И все пак природата дарява този чувствителен младеж с таланти, които далеч надхвърлят амбициите на родителите му. В Университета на Страсбург изучаването на теология той съчетава с философия. Заниманията с музика, започнали с първите уроци на баща му по орган и продължили в Париж като юноша, го водят към изследване на религиозното съдържание и религиозните мотиви в творчеството на Бах. Така се ражда книгата на Швайцер „Йохан Себастиян Бах", която прави името му известно още преди да е навършил тридесет години.

Университетските теологически курсове пък развиват изследователския му интерес към живота на „историческия Иисус". Така се ражда книгата на Швайцер „История на изследването на живота на Иисус", в която младият автор разглежда основните концепции на евангелската история и показва, че образът на Иисус, който апостолите налагат, е просто вариант от интерпретациите на християнството.

Теологията не удовлетворява духовните търсения на Швайцер. Заниманията с философия, и по-специално с религиозните възгледи на Кант, завършват със защита на философска дисертация в самото навечерие на двадесети век. Работата върху нея го отвежда до размисли за съдбата на културата, европейската култура, която в преценката на Швайцер е навлязла в труден етап на застой, на „успокоение". След време той ще напише: „Войната вилнееше като едно проявление на упадъка на културата." (Швайцер 1990: 369).

Голямото събитие в живота на младия Швайцер идва през 1896 г, когато едва двадесет и една годишен, дава обет да живее „за себе си" само до своята тридесетгодишнина, след което ще се посвети на непосредствено и действено служене на хората. (Носик 197: 133). През 1905 г., когато е на тридесет, той оповестява на приятелите и роднините си, че въпреки блестящите перспективи пред него като теолог, философ, писател-музиковед и концертиращ пианист и изпълнител на орган, той ще посвети остатъка от живота си на лекуването на хора от африканския континент. Така на тридесет години Швайцер отново е студент в Университета на Страсбург - този път в медицинския факултет, - откъдето излиза като дипломиран лекар през 1911 г.

Две години по-късно, заедно със съпругата си, междувременно завършила курсове за медицинска сестра, Швайцер отплува към Габон, тогава френска колониална територия. В малкото селце Ламбарене на брега на река Огове, сред девствената джунгла той построява малка болница, влагайки всички средства, които концертите и книгите му са донесли. От този момент нататък светът ще го познава като „лекарят от Ламбарене". Болницата и мисията му да лекува африканските негри стават смисъла на живота на Швайцер.

Първата световна война носи неприятни преживелици за семейство Швайцер: те са родени в Елзас като поданици на Германския райх и сега се оказват „в плен" на французите. След няколко изтощителни години, пълни с напрежение и страх, двойката най-сетне е разменена за френски военнопленници.

В годините между двете световни катастрофи идва голямото признание за Алберт Швайцер: почетни докторати от няколко университети, издаване на основния му труд „Култура и етика", четене на публични лекции, както и концерти в европейските столици. Със събраните средства той разплаща натрупаните покрай болницата стари дългове и мисли за нейното възстановяване. Сега вече не е сам - начинанието му привлича доброволци лекари и сестри, готови да последват примера му. Междувременно книгите, лекциите, речите, интервютата на Швайцер водят до широкото разпространение и възприемане на неговата етика на преклонението пред живота. Той непрестанно пътува между Африка и Европа, за да изнася концерти и набира средства за финансирането на болницата в Ламбарене.

За нещастие през февруари 1939 г. идва личното му отрезвяване относно събитията, които предстоят на европейския континент. По време на поредното морско пътуване към Европа Швайцер слуша „миролюбивата" реч на Хитлер и разбира, че няма спасение от предстоящата война. (Носик: 311) Отлага планираната почивка и в рамките на десетина дни в Страсбург набавя колкото може повече медикаменти за болницата в Ламбарене. Веднага поема назад към Африка: Ламбарене става пристан за него, тук минават годините на Втората световна война. В нейния край идва върхът на човешкото безумие: атомното оръжие е използвано на практика. Остатъка от своя дългогодишен път на земята Швайцер посвещава на борбата за свободен от атомни оръжия свят.

Вероятно най-голямото признание за тези усилия идва през 1953 година, когато му е присъдена Нобеловата награда за мир. Речта, която произнася по повод на тържеството, отново е посветена на каузата за забрана на опитите в областта на ядрените оръжия. Тази кауза, обща за водещите интелектуалци в целия свят, е в пълен унисон с етиката на преклонение пред живота. С тази кауза Алберт Швайцер си отива от света на деветдесетгодишна възраст. Погребват го в Ламбарене до жена му, под прозорците на кабинета, в който лекува. Болницата и до днес работи и приема пациенти от всички краища на света.

 

*

Не мога другояче, освен да се прекланям пред всичко, 
което се нарича живот, не мога другояче, 
освен да споделям усещанията на всичко, което се нарича живот: 
ето това е началото и фундаментът на всяка нравственост
.

Алберт Швайцер (Швайцер 1990: 358)

Швайцер ни е оставил ясно описание на момента, в който открива основния принцип на своята етика - преклонението пред живота. Струва си да приведем подробно това описание, защото в него живее целият Швайцер - и като човек на действието, и като мисловна нагласа.

След избухването на войната, както посочихме, Швайцер и съпругата му „са пленени": забранено им е да роботят в болницата. Това освобождава време, споделя той, „да се занимавам с материала, който от години зрееше в мен и който при избухването на войната бе станал особено актуален...

Започнах да търся причините на едно духовно явление: както показваше самата война, етическата култура бе изгубила силите си." (Швайцер 1990: 369) Скоро и бели, и черни в околността се оплакват, че им е отнет единственият лекар и Швайцер се завръща към професията си в Ламбарене. На втората година от войната, през септември 1915-та, спомня си той, „получих известието, че в мисията Н'Гомо e заболяла съпругата на швейцарския мисионер Пело и че очакват моето идване." (Швайцер 1990: 369) Налага се лекарят от Ламбарене да пропътува двеста километра нагоре по река Огове. Ето неговия разказ:

„Напредвахме много бавно срещу течението на реката. Беше времето на сушата. Налагаше се да търсим пътя си между големи плитчини.

Седях в едната лодка. Бях решил по време на пътуването да разсъждавам само върху проблема по какъв начин може да се зароди култура, която притежава по-голяма етическа дълбочина и енергия от нашата култура. Изписвах лист след лист с несвързани изречения само и само да не отклоня вниманието си от проблема. Умора и обърканост сковаваха мислите ми.

Вечерта на третия ден, при залез слънце, наближихме селцето Игендя. Трябваше да минем покрай остров в реката, която там бе по-широка от километър. Върху една плитчина от лявата ни страна се придвижваха четири крокодила с малките си. Тогава, смъртно уморен и потиснат, изведнъж ми хрумнаха думите „преклонение пред живота", които, доколкото си спомням, никъде не бях чувал и никъде не бях чел. Веднага разбрах, че в тях се съдържа решението на проблема, който ме измъчваше. Проясни ми се, че етика, чийто предмет е само поведението ни към другите хора, е непълна и поради това не може да притежава и цялостна енергия." (Швайцер 1990: 370)

След дълго напрежение и търсене на първопринципа на своята етика Швайцер най-сетне го открива. Тази фундаментална интуиция идва при него, когато е на четиридесет; следващите петдесет години той ще я развива в своите творби, лекции, радиообръщения, речи и интервюта. С времето Швайцер разгръща различни посоки на принципа, но главното е, че той ситуира човека в контекста на вселената, обвързва го не просто с „човешките отношения и постъпки", а с всички създания в човешкото му обкръжение.

Непосредствено след войната, през февруари 1919-та, Швайцер изнася две проповеди в храма „Свети Николай" в Страсбург, където е работил и свирил на орган. Във втората проповед той основава определянето на доброто и злото с оглед на принципа за преклонението пред живота:

„Истинското сърце разсъждава, а истинският разум чувства. Открихме, че и сърцето, и разумът са единни в това, че в най-дълбоката си същност доброто се състои в елементарното преклонение пред онова загадъчно явление, което наричаме живот, в преклонението пред всичките негови проявления, пред най-дребните, както и пред най-големите. Добро е: да опазваш и развиваш живота; лошо е: да възпрепятстваш и унищожаваш живот. Нравствени сме, когато престанем да виждаме себе си, когато надмогнем усещането, че другите са ни чужди и когато започнем да съпреживяваме усещанията и страданията на всички около нас. Едва в това качество сме наистина хора; то ни дава собствена, непреходна, непрестанно развиваща се, ориентираща се нравственост." (Швайцер 1990: 359)

За Швайцер преклонението пред живота е естествен, привичен импулс на всеки пълноценен живот, то е утвърждаване на света и на живота като естествена даденост. Обратно, отрицанието на света и на живота е нещо непонятно, противоречащо на здравите инстинкти и на интуицията ни.

Швайцер, разбира се, основно е изучавал Шопенхауер и знае, че волята за живот често е жестока. Защо се получава така? Защо в най-светлия химн на възхвала и утвърждаване на живота, на преклонение и благоговеене пред него, винаги звучи и мрачната мелодия на страданието и смъртта? Защо природният и нравственият закон се разминават? Кулите от загадки са неразрешими за нас - можем само да констатираме и описваме жестокостите и безсмислиците, които природата съдържа:

„Природата е красива и величествена, когато я гледаме отвън, но да се чете нейната книга, е страшно... Най-ценен живот става жертва на най-нисш. Малко дете е вдишало туберкулозни бацили. То расте, развива се, но страданията и ранната смърт са в него, защото онези най-нисши организми се размножават в неговите най-съвършени органи. Колко пъти в Африка ме е обземал ужас, когато съм изследвал кръвта на болен от сънна болест. Защо човекът стенеше с изкривено от страдание лице: „Главата ми! Главата ми!" Защо трябваше дълги нощи да ридае и накрая да умре в мъки? Защото там, под микроскопа, бяха заживели фини, мънички белезникави телца с дължина десет до четиринадест хилядни от милиметъра - о, не че са били много, само съвсем малко, понякога се налагаше да търсиш с часове, за да откриеш дори едно!

... Урокът на природата е урок по егоизъм, който тя нарушава само за кратко време, като е вложила в създанията инстинкта да се грижат и да помагат на живота, произлязъл от тях, дотогава, докато това е нужно...

... Когато светът е подвластен на незнанието и егоизма, той прилича на долина, потънала в дълбок мрак..." (Швайцер1990: 361)

И все пак европейската етика не е етика на голото, абстрактно съзерцание на непримирими начала, нито на бездействието. Тя е по-скоро утвърждаване на света и живота, съчетано с елементарната принуда да се вършат дела. В този смисъл преклонението пред живота звучи оптимистично, заразява с вяра за възможности, които животът отваря, а човекът трябва да използва. Навсякъде, където проповядва своята етика, Швайцер оставя частица оптимизъм и надежда за бъдещето, оформено от разума и възможностите на човека.

 

*

Дълбокото значение на спора между европейската и 
индийската философия е всяка да разбере и 
собствените недостатъци и у нея да се породи 
потребност за по-съвършено мислене.

Алберт Швайцер (Швайцер 1990: 332)

Какъв е произходът на основния етически принцип на Швайцер? Как се появява той?

Изследователите на великия елзасец търсят в различни посоки. Една от тях свързва раждането на преклонението пред живота с огромното влияние на Гьоте върху Швайцер. Това е правдоподобна версия, още повече че самият Швайцер по различни поводи е изнасял лекции и речи за Гьоте навсякъде по света. Най-интересният случай е в Чикагския университет по повод двеста годишнината от рождението на Гьоте. Швайцер специално пътува до Съединените щати, за да вземе участие в тържествата и използва случая да разгледа страната. Големият хонорар, който му изплащат, директно е вложен в болницата в Ламбарене. (Носик 1971: 254)

Гьоте безспорно е вдъхновение за Швайцер и оформя голяма част от философските възгледи на хуманиста. Същевременно етическият принцип за преклонение пред живота е твърде мащабен, разгърнат е в различни посоки - нещо, което не може да дойде от творбите на Гьоте (Barsam 2008: 56).

Друга линия на търсене ни отвежда в Индия. Етическият принцип на Швайцер често се схваща като „европейския вариант" на древния индийски принцип ахинса - основополагащо начало в джайнистката религия. Ахинса изисква да не се причинява вреда никому и на нищо и това в много отношения е близо до изискванията на принципа за преклонение пред живота.

Няма съмнение, че Швайцер е повлиян от индийската философска мисъл. Още в ранните си години той е впечатлен от Шопенхауер, чрез който всъщност е първият му досег с индийското философско мислене. В зрелите му трудове връзката между индийската и европейската философия много често се обсъжда. Съгласно Швайцер индийската философия проявява склонност към отричане на света и живота за разлика от европейската: „В индийската философия господства идеята за отрицание на света и на живота, докато нашият светоглед, както и този на Заратустра и на китайските мислители, утвърждава света и живота." (Швайцер 1990: 333)

Интересно е, че само три месеца преди смъртта си, на деветдесет-годишна възраст Швайцер изпраща писмо на Азиатското дружество в Калкута, Индия, което му е присъдило наградата Рабиндранат Тагор. В него той си припомня младостта и първото запознаване с индийската философия в Университета на Страсбург, Елзас, където тогава липсват специализирани курсове по този предмет. „По такъв начин, пише Швайцер, се запознах много рано с индийската мисъл. А до момента, в който взех докторат по философия, вече познавах индийската мисъл. По това време преподавах в Университета на Страсбург. Съсредоточавайки се върху проблемите на етиката, аз достигнах до извода, че индийската етика е права да изисква доброта и милосърдие не само към човешките същества, но и към всички живи създания. Днес светът постепенно осъзнава, че съчувствието към живите същества е част от истинската етика." (цит. по: Barsam 2008: 59)

Какво точно е подбудило съзнанието на Швайцер в онзи напрегнат момент през 1915 г. да формулира великия принцип за преклонение пред живота, в крайна сметка не е от значение. Далеч по-важен е този особен философски и етически синтез между Изтока и Запада, който чувстваме, че живее в творбите му и най-вече в принципа за преклонението пред живота. Швайцер е мисионер и проповедник на Живота с главна буква в цялостното му разнообразие и ако днес светът все още остава тревожен и зареден с огромен потенциал на духовно разединение, на възможности противоречията между Изтока и Запада да доведат до отчуждение и заплаха в глобален план, препрочитането на Швайцер ни изпълва с надежда и очакване на по-добри времена. Елзас, родината на Швайцер, е красноречивият пример за това.

 

Литература:

1. Носик, Б. (1971). Швейцер, М.: „Молодая гвардия"

2. Швайцер, А. (1990). Култура и етика, съст. проф. Натев, А., С.: „Наука и изкуство"

3. Barsam, A. (2008). Reverence for Life. Albert Schweitzer's Great Contribution to Ethical Thought, Oxford New York: Oxford University Press

 

Доц. д-р Камен Лозев е преподавател във Философския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски"


comments powered by Disqus