NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Alexis De Tocqueville: Development of Bourgeois Revolution and Democratic Dictatorship

Issue
32(2016)Editor: Gergana Popova
Section
Topic of the issue
Author
Carl Levitt

Alexis De Tocqueville: Development of Bourgeois Revolution and Democratic Dictatorship 

Carl Levitt

 

„Трима са хората, с които ежедневно прекарвам част от 

своето време: Паскал, Монтескьо и Русо.“

Токвил, чийто труд за американската демокрация се появява между 1830 и 1840 година и чийто исторически анализ на същността на старата държава и Френската революция – през 1856 година, в личен аспект запазва пълно равновесие спрямо събитията на своето време. „Дойдох на белия свят в края на една дълга революция, която разруши старата държава и не основа нищо дълготрайно [Dauerhaftes]. В момента, в който започнах живота си старата аристокрация беше вече умряла, а демокрацията още не се бе родила. Затова инстинктът ми не успя да направи избор, дали да приеме едната или другата страна... Самият аз принадлежа към старата аристокрация на своето време, която презирах и на която не завиждах, а и не изпитвах спрямо нея особена любов в период, в който тя бе разрушена; защото хората са способни да се привързват само към живото [Lebendich]. Намирах се в достатъчна близост до нея, за да я опозная добре, но бях и достатъчно отдалечен, за да имам възможност безпристрастно да я оценя. Същото мога да кажа и за демокрацията.“ От подобно неутрално положение между две епохи, Токвил притежава както „goût de tête“ [интелектуално увлечение] по отношение на демократичните институции, така също и насочен срещу тях инстинкт „instinct aristocratique“ [аристократичен инстинкт]. Той не е нито решителен противник на Френската революция, както [Едмънд] Бърк и [Фридрих фон] Гентц, нито неин защитник. Доколкото е добре запознат лично с ancient regime [Старият режим], Токвил притежава все още един широк мащаб за оценката му, има възможност да се отнесе към него с необходимата яснота. Основният проблем на неговото изследване е несъответствието между свобода и равенство. Еманципацията на третото съсловие нивелира и уравнява, но все пак въпросът е в това – предоставя ли буржоазната демокрация също и свобода. Под свобода се разбира не само независимостта, но и достойнството на отговарящия за самия себе си индивид, без когото е невъзможно нито истинното господство, нито истинното служене. Френската революция вдъхновява първоначално не само идеята за равенство и за свободни институции, но почти веднага тя изгубва страстта си към свободата [Leidenschaft für die Freiheit], за да ѝ остане единствено стремежът към равенство. Свободата и равенството са явления на различна възраст, които преследват разнопосочни цели, макар на пръв поглед да ни се струва, че имат съизмерима сила и искреност. Много по-стар и устойчив е стремежът към равенство. За уравняването вече са съдействали християнската църква, търговията и комуникацията, паричната икономика, изобретяването на книгопечатането, огнестрелното оръжие,  колонизацията на Америка и не на последно място – литературната просвета. Доста по-млада и неустойчива е вярата, че бихме могли да станем равни само благодарение на свободата. Когато Наполеон се провъзгласява за баща на революцията, свободата отстъпва място на равенството. Той се захваща с една нация, чиито закони, обичаи и нрави постепенно се разпадат [auflösen]. Именно това му позволява да установи деспотизъм в една много по-рационална форма отколкото това е било възможно преди. „След като утвърждава всички закони, които биха били длъжни да установят хилядите отношения между гражданите и спрямо държавата, по същия начин Наполеон може да създаде и изпълнителните органи на властта и да обезпечи тяхната субординираност – и всички заедно да представляват така една голяма и проста машина за управление, чиято движеща сила е той и само той“. Във време, в което отделният човек поставя достатъчно високо своята собствена ценност и независимост, обществеността се стреми към особен „политически пантеизъм“, който отнема от индивида автономното му съществуване. Висшата администрация на практика обезпечава [sicherte] властта на Наполеон вътре в страната, а военният му гений – отвъд тези предели. С това хората стават безучастни към своята съдба, отдалечават се от всяко гражданско самосъзнание в онзи вид, в който то отличава античната градска демокрация – тъй като именно там принудата на полиса довежда до открояване на ярки индивидуалности. Както в античните полиси, така също и в средновековните градове-държави с многочислените им коорпорации и права, а и в тиранията на италианския Ренесанс, съществува по-голяма лична и политическа свобода, отколкото в съвременната „деспотична демокрация“. В този случай, когато тя само уравнява, но не донася свобода, демокрацията губи всякаква ценност. Защото в една демокрация единствено свободата се явява противоположност на нивелирането, унификацията и централизацията. В Америка и Англия демокрацията успява да създаде наистина едни свободни институции, докато на демокрациите на територията на европейския континент, заради напълно различния им произход, не се отдава шансът да се възползват от свободата; в съответствие със собствения си произход в тяхна участ се превръща това, че те се израждат в деспотизъм. Старата аристокрация изковава от гражданите една гигантска верига, многочислени звена, които се простират от отделния християнин до краля. Демокрацията разколебава тази легитимна структура на обособените съсловия и техните права и изолира всяко едно от останалите, т.е. превръща всички в равни, и по-този начин съзрели, за подчинението на една деспотична централна власт. По този начин на революцията ѝ се отдава да създаде от „свободния“ citoyen [гражданин] „нещо много по-незначително от човек“ [etwas Geringeres als einen Menschen zu machen]. Но едновременно с концентрацията на всички социални сили, задействани от буржоазната демокрация, деспотизмът все повече отвежда назад, към изграждане на нова изолация на индивидите. Той възпрепятства всяко съвместно действие и мислене. „Така както в подобни общества хората не са свързани помежду си чрез класите, кастите, гилдиите или родовете, те са склонни към това – да се грижат единствено за собствените си дела... и да се ограничават в егоизъм, който задушава всяка обществена добродетел. Деспотизмът е далеч от това да се бори с тази склонност, напротив, той я прави непреодолима; той отнема от гражданите всеки съвместен стремеж, всякакви взаимоотношения, необходимостта от общ съвет, повода за съвместни действия. Те вече са били склонни да се обособят, а деспотизмът ги прави самотни, защото ги ограничава в частния им живот“. Но най-голямото зло, произтичащо от демократичния деспотизъм дори не е подчинението на нивелиращата централна власт, а се състои в неискреността на подобно подчинение. Наистина, заради Френската революция, хората станаха по-независими, просветени и скептични, за да вярват в правото на абсолютната власт, която не е легитимна. [Емануел Йозеф] Сайес не успя да разбере, че борбата против аристокрацията и църквата разрушава не само привилегиите им, но и самата традиция – тази т.нар. „майка на правата“ [Mutter des Rechts]. Следствие от разрушаването на традицията е „доктрината за необходимостта“, която цени високо единството на нацията и ненавижда отделния човек. 

Към края на своя живот в аристократа Токвил се заражда чувството, че е останал „старомоден почитател на свободата“, докато демократичните му съвременници желаели да имат господар и превърнали „готовността към подчинение“ „в основна черта на добродетелта“. По сходен начин в Германия тези идеи за демокрацията развива Якоб Буркхарт, който поставя въпросите дори по-остро, с намерението да подбуди съвременниците си „критично да осмислят подчиненото си положение“. 

Токвил бил на мнение, че по своята същност буржоазната демокрация се стреми към безопасен и благополучен живот, към средно състояние, лишено от човешко величие. През 1830 г. в своите мемоари той отбелязва, че победата на средната класа, оредяващото дворянство и обикновения народ, по това време е пълна и окончателна. Токвил вече е заемал всички държавни длъжности и е свикнал да живее за сметка на промишлеността и държавните пари. Следствие от това е ускореният ръст на общото благосъстояние. Характерните черти на средната класа изграждат и двете направления на буржоазния крал. „Той бил деятелен, старателен и често нечестив дух; заради тщеславие и егоизъм – смел, но принципно с боязлив темперамент; умерен във всички неща, освен в удоволствието от благополучния живот, с една дума, посредствен; дух, който се смесва с народа или аристокрацията би могъл да произведе прекрасни неща, но който никога няма да създаде нищо по-различно от управление, лишено от мъжество и величие. Владетел на всичко [Gesamtheit], какъвто аристокрацията никога преди това не била... средната класа, когато идва на власт, приема облика на частно предприемачество. Той укрепва властта си, а след това и своя егоизъм. Представителите му се грижат преди всичко за частните си дела, отколкото за държавните, умуват много повече за личните си удобства, отколкото за величието на нацията“. По едно и също време с това приватизиране се случва и енергичното усредняване, при което личната изгода, по много объркан начин, се смесва с общата полза: малко блясък и малко нищета, но като нещо средно – благополучие; малко ненавист и малко любов, а като резултат някакви установени навици – по този начин Токвил акуратно описва, потвърждавайки предсказанието на Гьоте за всеобщото изграждане на особен вид средна култура, робския и егоистичен човек, който идва на власт от редиците на средното съсловие. В подобен свят джуджето (в случай, че само то е въздигнато от вълната на народните маси) има възможност да достигне височината на планината, на която никога не би могъл да се изкачи един великан, останал на брега и не положил съответното усилие. Усреднеността на буржоазната демокрация прави невъзможно истинското историческо величие. Затова, в такова време, благотворно е всичко онова, което възвишава идеята за индивидуалността на носещата отговорност за самата себе си личност, а опасно – всичко, което увеличава властта на всеобщото, рода и вида.

В упоменатия вече и обозначен от Токвил начин, в края на XIX век, Сорел се опитва да въздейства на работническата класа, макар и оставайки в рамките на демокрацията, но опълчвайки се срещу буржоазния ѝ характер. Докато Токвил, под впечатление от Америка, предполага, че за демокрацията е неизбежно отсъствието на мъжествените страсти и войнски добродетели, то Сорел се опитва да свърже именно тях със социалната демокрация. Общата интенция на неговите исторически и социално-философски текстове би могла да се охарактеризира чрез следния въпрос: по какъв начин, след упадъка на буржоазните идеали и илюзии, е възможно да се обнови съвременното общество? 

 

Превод от немски: Николай Узунов

comments powered by Disqus