NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Disintegration of the Universal in the Global Era

Issue
32(2016)Editor: Gergana Popova
Section
Topic of the issue
Author
Gergana Pojarski

Disintegration of the Universal in the Global Era

Gergana Pojarski 

gpojarski@gmail.com

 

Парадоксално, но опитът да се дефинира схващането за глобализация1 (термин, около който като че ли в най-голяма степен се обединяват теоретиците на съвремието, за да обозначат епохата, идваща след индустриалната и водеща до снемане на постмодерния поглед върху света и човека), предхожда дефинирането на самото понятие постмодернизъм2.  Прави впечатление, че още в най-първия опит да се даде плътност на понятието за глобализация, макар и в прогностичен план, се забелязва стремеж към парадоксалност, вместо към смислов съвпад3. Оттогава до днес роенето на термини и дефиниции на съвремието ни продължава. Информационно общество4, рисково общество5, третата вълна6, глобализъм (глобализация), общество на знанието7 ,… всички тези термини очертават една и съща територия на случване на определен тип обществени, икономически, образователни, политически и културни събития и процеси, като характеристика на настоящата социална ситуация.

Неспособността на хуманитаристиката да се обедини зад понятие, именуващо сегашния стадий на развитие на обществото, представлява конкретна проява на една много по-обширна проблематика, характеризираща мисленето в състояние на криза. Параметрите на феномена са зададени още през Просвещението, когато личността се превръща в индивид и този неделим (от лат. – individuum) субект започва да схваща собствената си самодостатъчност като изконно право, чиито следствия водят до легитимирането на възможност за индивидуално предефиниране на света. С това се полага началото на криза, чиято дълбочина достига до сърцевината на онтологичното, кризата на понятийността. Разгръщането на този процес  преминава през роенето на смисли, характеризиращо постмодерното мислене, за да достигне апогея си в отказа от фиксация при търсенето на универсалност в едно мислене, което непрекъснато, с всеки акт на рефлексия, изпитва нужда да се връща отново и отново към самото си основание, за да търси нови начини на идентификация и самоидентификация.

Актът на идентификация прехожда преди всичко в акт на самоидентификация. Въпросът „Кой съм аз?“ загубва онтологичния и екзистенциалния си смисъл и бива сведен до чиста есенциалност:  „Трябва да се опитам да се разбера“. Да се опитам в опита. Да се опитам, опитвайки всичко, за да открия какво ми харесва да бъда. По този начин идентификацията (самоидентификацията)  от акт, се превръща в процес, а смисловата тъждественост на аз-а става проектативна. Аз-ът се превръща в проект на самия себе си, започва да преживява собствената си смислова неделимост като притежавана само с оглед на бъдещето. В настоящето е винаги смислово размит, недефинируем, предстоящ  да  бъде схванат след пореден процес на прибавяне на същностна/и черта/и с бъдеща актуалност, като тази неопределеност постепенно дори обраства с аксиологични характеристики. Осъществяването на проекта за самоидентификация започва да се възприема негативно, като прекратяване на възможностите за промяна. Като своеобразна предварителна смърт. Стремежът  към неопределеност бива разглеждан изцяло положително,  в  плана на една вечно актуална потенциалност, способна да създаде всеки път нов и по-добър индивид. Сгъстеният информационен фон и особено дигитализирането на комуникацията подсилват този ефект, тъй като преките впечатления биват лишени от непосредствен наглед и подменени с чужди представи. Така се стига до един хомо дигиталис, осъден винаги да е недовършен, винаги да е в процес на изобретяване на следващата, по-добра версия на себе. Големият проблем обаче е, че сега той е лишен от инструментариум, с който да постигне изпълнението на този проект. Зациклянето в действието е породено от онтологическа липса в самата същност на всяко разбиране, придаващо му устойчивост, липса на понятие.

Ако за постмодерната епоха се приема, че в същността си е криза на модерното мислене, то днес можем да говорим за криза в кризата. Отново сме в период на преход. Този път преход от постмодерното към нещо друго (информационно общество, глобално общество, рисково общество), което отново бива дефинирано негативно, посредством видимите прояви на  кризата, наблюдавана в социокултурно, а и в политическо, отношение. Но за да има криза, би трябвало тя да се е предхождала от подем. Самото понятие за криза предполага ситуация на обезценяване на нещо, което е притежавало ценност, на разпадане на нещо, което е имало структура, на обезсмисляне на нещо, което е имало смисъл. Парадоксално излиза, че епохата на най-деструктуриращия постмодернизъм, е била достатъчно конструктивна, за да може вторично да се деструктурира. Защото основният процес, характеризиращ всяка криза, е процесът на предефиниране. Самият постмодернизъм обаче, издигна като своя същностна задача предефинирането на основните понятия на модерността. И преди да са изведени каквито и да било нови дефиниции, отново се налага да бъдат търсени такива, но по един различен, от този който предлага постмодерният дискурс, начин. Така се стига до игра на рефлексии, чиято цел отново е действието,  самото играене, а не постигането. Очевидна е  тенденцията действието да измества понятието. Оттук и изводът, че основната криза в съвременното общество, от която произтичат всички останали, е тази на понятийността. Това се изразява най-вече в невъзможност да се достигне до степен на универсализация, която да бъде предпоставка за взаимно разбиране. И тъй като понятието вече е снето като базисен гарант за смисловост, всеки опит за дефиниране бива извършван  чрез процес на символизация. Схващането, познаването, съхраняването на знанието и общуването чрез символи, не е нещо ново в историко-културен план. Основната разлика, водеща до смисловата непълноценност на настоящето, е откъсването на първоначалната универсалност от самата тъкан на символа, с което му се присъжда жалката роля винаги да е различен, но никога не съответстващ на себе си. Което пък, веднага му придава характеристика на недефинируем, тъй като основното изискване на всяка идентификация е постигането на тъждество между нещото и понятието. Този отказ от универсалност резултира в  сегментаризиране на начина по който се схваща знанието и прави невъзможен всеки опит за съвременна епистемология. Индивидът, поставен в среда на понятиен и смислов хаос, поради което му е отказана дори възможност за разбиране, без колебание заема готови модели за смислообразуване, в опита си да продължи процеса на идентификация и, още повече,  на самоидентификация. Затова и водещата медиаторска функция на електронните медии, като непрекъснато налични и способни да изобретят и дадат основните дефиниции, необходими за смислова ориентация в един смислово разпадащ се свят, като правило се приема безвъпросно. Но медията, както Чомски8 вярно изтъква, е насочена преди всичко към властта и управлението, което й определя по-скоро политически, отколкото гносеологични функции. Особено съвременната дигитална медия, която има и възможностите, и инструментариума умело да мимикрира заемайки позата ту на добронамерен съветник, ту на себеотрицателен защитник на естетически, етически и нравствени клишета, но всъщност преследвайки преди всичко политически цели. За да ги постигне, тя предпочита да използва езика на съвременните символи, вместо старите наративи и го прави, без да се свени да подменя смисловото им съдържание според нуждата и случая. Но едновременно това, медията  е и „протезата“9, чрез която се осъществява вече компрометираната връзка със света и с другия, която няма как да се случи самостойно. Ясно е, че в подобна ситуация, кризата на понятийността може само да се задълбочава, тъй като не се допуска достигането на приемлива дълбочина на рефлексия, за да се осъществи изграждането на актуални дефиниции както на обектното, така и на субектното.

Въпреки, или именно поради, липсата на метафизика, се наблюдава засилена нужда от такава. Но както вече обяснихме, тази липса не е просто отсъствие, а по-скоро невъзможност за постигане. Затова метафизичните търсения свободно и безкритично биват подменяни с еклектичен мистицизъм, чиято роля е не да служи като теоретичен конструкт за устойчива самоидентификация, която да послужи като отправна точка за предефиниране на съвременния свят и изход от понятийната криза, а по-скоро да върши работа, в смисъла на Файерабендовото  anything goes10, всеки път по различен начин, според конкретната нужда. Нещата се усложняват допълнително от факта, че мистицизмът е ирационален,  ирационалното борави със символи, а символът, както видяхме,  вече не може да е универсален гарант за устойчиви значения.

И така, в заключение може да се каже, че в епохата на все по-засилващата се глобализация, „глобалното село“ бива населено с индивиди, загубили способността да удържат собствената си неделимост и самодостатъчност в смисловата неопределеност на един все по-многозначен свят. Смаляването на пространството поради засиленото развитие на технологиите и нарастването на нуждата от и използването на все по-големи количества информация, не води до очаквания напредък в областта на знанието, както се очакваше, а по-скоро до раздробяване на солидния му някога корпус, до кратки текстови съобщения, публикувани  под снимка в социалните мрежи. Без универсалността на понятието обаче, процесът на смислов разпад може само да се задълбочава, а глобализацията, така и да не се случи до край.

 

Бележки

 Според Уикипедия, една от най-ранните известни употреби на съществителното глобализация е от 1930 г., в публикация, озаглавена „Към ново образование“ – използвано е с цел да се обозначи цялостния поглед на човешкия опит в областта на образованието. Подобен по смисъл термин, „корпоративни гиганти“, е използван от Чарлз Тейз Ръсел през 1897 г., за да опише големите национални корпорации и други големи предприятия по това време.

2 „Федерико де Онис използва думата postmodernismo в своята "Antologia de la poesia espanola", публикувана в Мадрид през 1943 г., а Дъдли Фитс я подема в "Антология на съвременната латиноамериканска поезия" през 1942 г. И двамата искат да посочат едно слабо противодействие на модернизма, вече заложено в него в началото на века. Терминът се появява и в "Изледване на историята" на Арнолд Тойнби, още в резюмето на Д. Зомервел на първия том през 1947 г. Според Тойнби постмодернизмът обозначава нов исторически цикъл в западната цивилизация с начало около 1875 г., който започваме да различаваме едва сега. Малко по-късно, през петдесетте, Чарлс Олсън говори за постмодернизъм в едно повече общо, отколкото конкретно значение.“ Ихаб Хасан, „Към понятието за постмодернизъм“ (Послеслов към „Разчленяването на Орфей“); Електронно списание LiterNet, 09.04.2000, № 4 (5) 

3 Маршал Маклуън в „Галактиката на Гутенберг“ 1962 за пръв път използва термина „глобално село“, в опит да прогнозира бъдещия тип обществени отношения, доминирани от електронните медии. Вж. McLuhan, M. (1962).  The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man, University of Toronto Press 

4 Смята се, че терминът „информационно общество“ е използван за пръв път от Норберт Винер, смятан за баща на кибернетиката, в основополагащия му за развитието на тази наука труд. Вж Wiener, N. (1948). Cybernetics: Or Control and Communication in the Animal and Machine. Cambridge, MA: MIT Press. 

5 Терминът „рисково общество“ е въведен от немския социолог Улрих Бек и обозначава този краен стадий на индустриалната епоха, по време на който рисковете за крах на обществото произтичат от усложняването на икономическите,културни и политически процеси в него и невъзможността развитието им да бъде контролирано на институционално ниво. Вж. Улрих Бек, Рисковото общество, „Критика и хуманизъм", С., 2013.

6 Термин, използван от американския социолог и футурист Алвин Тофлър, в опит да дефинира постиндустриалната епоха, когато информацията ще е основна ценност и потребност, а технологическото развитие ще е в посока на търсене и намиране на екологични решения на обществените проблеми. Вж. Алвин Тофлър, Третата вълна, „Пейо. К. Яворов“, С., 1991.

7 „Общество на знанието“ е термин, въведен от американския футурист Даниъл Бел, който вижда вероятност количествените информационни натрупвания в постиндустриална епоха, да доведат до качествени изменения, водещи до появата на общество, базирано изцяло върхо познанието. Вж. Bell, D. (1973). The coming of post-industrial society: a venture in social forecasting. New York: Basic Books.

8Вж напр. Ноам Чомски Необходими илюзии. Промиване на мозъците в демократичните общества,“Бард“, С., 2005.

9Вж. McLuhan, M. (1962)

10Anything goes (всичко върви, всичко е допустимо) - термин, въведен от австрийския теоретик на науката Пол Файерабенд, чрез който той описва научен метод, характеризиращ епистемологичния анархизъм на съвременната научна и обществена парадигма. Вж. Пол Файерабенд, Против метода, „Наука и изкуство“, С., 1996

comments powered by Disqus