NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Европа и Нобел - между динамита и мира

Брой
№ 5 (2009)
Рубрика
Poiesis
Автор
Светла Енчева

   
   
   
   
   
   
   
   
   
   

Фотографският поглед към броя на NotaBene, посветен на Европа, е съзнателно провокативен. Гостува ни италианският фотограф Марко Кутроне. По професия програмист на софтуер за автомобилната индустрия, Марко притежава забележителна ерудиция (бъдете сигурни, че ще прочете тази колонка - без да му я превеждам и въпреки че не знае български - и ще я разбере напълно правилно), която е в състояние да разклати убедеността ми, че ренесансовият идеал за хармонично развита личност е трагично невъзможен след Хегел, съчетана с изострена социална чувствителност и гражданска съвест. А последните качества не са дефицитни само в България, а и в Италия...

Снимките на Марко често пъти разказват истории, в които настоящето е бременно с миналото си, а миналото носи болката от живота и смъртта на реални човешки същества. Такава е и серията му със фотографии от фабриката на Алфред Нобел за динамит край Торино. Накратко, ето историята, която ни разказва Марко:

По време на престоя си във Франция, Афред Нобел намислил да построи там фабрика за експлозиви (естествено с военна цел, не за фойерверки) и предложил услугите си на френското правителство. То обаче не приело идеята и Нобел се обърнал към италианското правителство, което се отнесло по-радушно.

Така през 1872 била построена фабриката край Торино, която просъществувала почти век, до 1965. Всичко във фабриката било замислено така, че да бъде възможно по-издържливо на мощни взривове... освен човешкият живот. Покривът бил един метър дебел и покрит с още пет метра пръст. През 40-те години на 20 век във фабриката се прокарва електричество, а през 50-те с помощта на система от огледала се (вж. последната снимка) се въвежда автоматизирана система за транспортиране на експлозивите, минимизираща участието на "човешкия фактор". Чудатите кръгли дупки на покрива имали за цел да извеждат енергията от "трудовите злополуки" вън от сградата. А "злополуки" не липсвали, въпреки "мерките за безопасност", които се състояли в следното - работниците да са по възможност жени (защото жените пипат по-нежно, следователно е по-малко вероятно неволно да предизвикат експлозия), вдовици (сещайте се защо) и да ходят боси.

Първата и последната снимка от колажа най-горе показват едно и също помещение, преди и след експлозията, практически унищожила машините и стените. Разбира се, и всички работници наоколо. За цялото съществуване на фабрикана общият брой на загиналите работници е 91. Това, разбира се, не е голямо число в сравнение с жертвите на всички войни, разтърсвали Европа през периода на съществуването на фабриката за динамит на Алфед Нобел в Италия. Нито изпотрошените прозорци в Торино на 30 километра от експлозията във фабриката през 1900 година могат да се сравняват с разрушенията по време на двете световни войни. Ала разказът за фабриката за динамит на Алфред Нобел край Торино е разказ за миналото, утаено в настоящето. Ако щете, разказ и за историческата ирония да бъдат учредени едни от най-престижните награди в света, включително и за мир, точно на Алфред Нобел.

За мен историята на фабриката на Алфред Нобел за динамит в Италия е в концентриран вид метафора на историята на европейската идентичност. Идентичност

- в която човешкият живот е признат за ценност, след като смъртта в името било на религия, било на раса, било на кауза с лекота е покосявала милиони,

- в която човешките права се превръщат в норма, след като е било познато абсолютното безправие,

- според която мирът се превръща в "саморазбираща се" цел на всяко общество, но чак след като една световна война, тръгнала съвсем не случайно от Европа, ескалира до напълно осезателната възможност вече да няма кой и с кого да воюва.

 

 

comments powered by Disqus