Gergana Pojarski

Domiciles

 

Ако бях истински номад,

щях да познавам  магистралите на въздуха

когато е вятър

и да се движа с него,

щях да си служа с периодите на променливите звезди

за да зная времето,

щях да обличам сезоните вместо дрехи,

а не дрехи според сезона,

щях да откривам себе си по смисъл,

а не по образа си в огледалото.

 

Ако бях истински номад

щях да пия кръв,

щях да поглъщам месо,

да убивам и да ме убиват,

да побеждавам

и да ме побеждават,

без да размишлявам

дали е правилно.

 

Ако бях истински номад

нямаше да търся пътя,

защото всичко щеше да е път.

 

Ако бях истински номад

нямаше да се питам да ли съм истински (номад),

защото истината щеше да е действие, 

което произхожда от мен.

 

Ако бях истински номад

нямаше да чувствам живота си като чужд,

защото същност и съществуване щяха да са едно.

 

Ако бях истински номад

нямаше да имам нужда от религия,

защото връзката нямаше да е прекъсвана.

 

Ако бях истински но-мад

щях по дефиниция да се разгранича от лудостта,

 

...което в момента

ми е толкова трудно да направя.

 

***

 

„Всичко все някога свършва

и ние можем да се справим с това.“

А оттатък прозореца отново е пролет

в гнездата писукат нови пилета

котката се събужда

тревата расте

наближава пълнолунието 

и пикът на ета-акваридите

земята се върти

вселената се разширява

някой открива безсмъртието

 

„Всичко все някога свършва…“

понеже

затвориш ли очи

спираш да виждаш

 

наоколо 

толкова много слепци

 

***

 

Постилам кърпа,

после я напълвам

с храна за двама,

а съм вечно гладна.

Пращи очакването като хълбок,

подпрян накриво в хилави надежди.

Нахраних се с мечти,

сега ми трябва

кървяща топла плът,

все още жива,

да впивам зъби,

с нокти да разкъсвам,

забравила, че съм вегетарианка.

 

***

 

Имам днес, което имам

и това е най-доброто.

 

Незапълнени пространства

чакат свои разказвачи,

смело да ги разпознаят,

с остри моливи и брадви

(според случая и знака).

Многото животи плашат,

ако всички са в сега-то,

навъртени като змии,

със опашки във устите.

Само откъдето идвам,

мога пак да се завърна.

Всичко друго е пространство,

кърмещо невъзвращенци.

Имам всичко, дето имам.

Нямам нищо, дето нямам.

Всяка липса е пролука,

за непозволени „искам“,

Вкаменяващи горгони

с е и а наместо о-то,

ще преследват всеки опит

за превземане отвътре.

 

Имам днес, което имам

и това е най-доброто.

 

Невидими неща

 

Очите ми са на райета –

вертикални

и всичко, дето е оттатък тях,

е зад решетки.

Понеже трудно влизам в образи,

си тъй безформен

и предстоящ да се роди 

за друга роля.

Напъпвам бавно,

скоро ще се пукна

от слънце с цвят на незабравка

от хербарий,

затоплящо ме плавно 

изотвътре,

в една вулгарно необезпокоима 

пролет.

По улиците няма никак 

да ме има,

а само по пътеките

в главата ти,

с мачете в дясната ръка

и с факел в лявата,

за да разсичам и да осветявам

скритото,

което се оказва, че е

пумпал,

но видим само в по-различни

спектри.

Едно разчупено яйце подсказва,

че скоро

тук се е родило 

нещо...

 

Гергана Пожарски е родена през 1974 г. в Плевен. Завършила е философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Дълго време работи с деца, лишени от родителска грижа. Публикувала е стихове, разкази и статии в литературната периодика. Автор е на книгата „Чекмедже за единични неща”.