NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Are ordinary languages illogical?

Issue
33(2016) Editor: Kamen Lozev
Section
Topic of the issue
Author
Todor Rumyanov Polimenov

 

Are ordinary languages illogical?

Todor Rumyanov Polimenov

В последното изречение от „За реферирането" Стросън обобщава позицията, която развива срещу програмата на Ръсел за разкриване на таящата се под повърхността на езиковия израз логическа форма, с думите: „естественият език [ordinary language] няма строга логика [exact logic]"[1]. Означава ли това, че, ако твърдението на Стросън все пак е истинно, естественият език няма никаква логика? Че е нелогичен? Без да се впускам в анализ на примери от философския дискурс, която, както е известно, довеждат езика до границата на смислеността, или просто на класически парадокси, в настоящата статия искам да предложа някои предварителни разсъждения, които подкрепят тезата, че въпреки че няма строга логика, естественият език е достатъчно логичен за целите, за чието обслужване е възникнал, а именно за разбирателство между хората и за нуждите на човешката дейност и ориентация в света. Успешността на нашата комуникация и практика са в крайна сметка последните критерии, по които можем да преценим дали определени речеви действия са логични, или не.

Тезата, че естественият език няма строга логика, се изразява най-вече в методическия възглед, че ние не бива да търсим и съотв. да предпоставяме в езика - в следствие на една теория - съществуването на дълбинни логически структури, които определят успешността или неуспешността на нашите речеви действия, а, обратно, за да разберем[2] начина на функциониране езиковата практика, трябва са се вгледаме в самата нея, да я наблюдаваме и описваме такава, каквато е, и така, както работи, без да налагаме върху нея готови модели. Ситуацията не е такава, че да кажем: езиковата практика е успешна (или правилна) само ако се осъществява в съгласие с дълбинните логически структури, и неуспешна - винаги когато ги пренебрегва. В този случай бихме мислили закономерностите, които логическата теория установява сред изследваните от нея феномени, по аналогия със законите в обществения живот. Тъкмо тях можем да спазваме или нарушаваме. Но общественият живот - именно за да бъде обществен живот, за да съществува като организирана форма на съжителството - се нуждае от своите закони и правила. Те - като рационално приети канони - го конституират. Нещата с езиковата практика не стоят така. При нея нямаме дистанцията да приемем или отхвърлим нещо (освен в гранични случаи, когато вече я владеем). Ние първично сме ʻпотопениʼ в нея. Ние не можем да излезем извън езика, например за да го реформираме.

Перифразирайки една теза на ранния Витгенщайн (за логиката)[3], можем да кажем: езиковата практика сама се грижи са себе си. Това става чрез разбирателството между хората, които участват в нея и които, практикувайки я, я предават от поколение на поколение. Извън практиката на говорене не съществува ʻлогикаʼ, която трябва да насочва и управлява употребата на езика. В езиковата практикатаима, наистина, норми, които биха могли да бъдат експлицирани под формата на правила. Но тези норми не са нещо твърдо и окончателно, а подлежат на изменение и дори анулиране. Те имат конвенционален характер. Те свидетелстват за определени езикови практики (ʻезикови игриʼ), на които е присъща известна степен на самостоятелност и дори несводимост една към друга. Тези норми не са някакво ʻвъншноʼ - езиково - проявление на една ʻвътрешнаʼ логика на естественото мислене (за чиито ʻпринципиʼ предпоставяме, че лежат в тяхната основа). Те не отразяват - къде по-добре, къде по-лошо - мисленето и неговата ʻлогикаʼ. Езикът не е ʻнесъвършен изразʼ на мисленето. Той - както се казва - стои на собствените си крака. С това не искам да кажа, че езикът няма логически аспекти и че не са възможни случаи, в които се стига до недоразумения относно тях. Такива аспекти има, обаче те не са нещо, което се намина над, под или до езика, а са интегрална част от него.

Идеята за една логика, която придава ʻлогичностʼ на речевите действия и много често, когато те не са в съгласие с нея, за съжаление - ʻнелогичностʼ, е следствие от схващането на Новото време, че мисленето е независимо от езика, а логиката - теорията за основните видове действия на това мислене (operationes или actusintelectus), а именно: образуване на представи (simplexapprehensio), отсъждане (iudicium) и заключаване (ratiocinatio), и за формите на резултатите от тях: понятието, съждението и умозаключението. Според това схващане, без да прибягваме до помощта на езика, ние, мислейки, сме в състояние да образуваме съдържания в нашето съзнание, да познаваме истинността на някои от тях, да установяваме, че между тях са налице отношения на съвместимост, несъвместимост и др. под. Нуждата от езикови знаци (думи, изречения и др.) се появява едва тогава, когато искаме да съобщим тези съдържания (и в случай, че са истинни: познания) на другите хора. Нека като пример за тази позиция приведем един откъс от началото на Логиката на Пор Роял (1662):

„... ние се запознаваме с природата на нашия дух [esprit] чрез рефлексии върху неговите действия; това става далеч по-добре, когато следваме единствено чистата спекулация, отколкото - чрез цялото знание за телесните неща, които се намират безкрайно по-ниско от духовните.

Ако рефлексиите, които правим относно нашите мисли, не засягаха никого другиго освен нас самите, щеше да е достатъчно да ги разглеждаме сами по себе си, без да е нужно да ги обличаме в каквито и да било думи или други външни знаци; в логиката обаче е необходимо да разглеждаме понятията във връзка с думите и думите във връзка с понятията, защото ние сме в състояние да направим нашите мисли си разбираеми един за друг, само когато те бъдат придружавани от външни знаци..."[4]

Обратната позиция гласи: мисленето не е независимо от езика. Ние се учим да мислим, когато се учим да говорим. Езикът не е просто сетивна форма за едно ментално съдържание, до което имаме вътрешен достъп, непосредствено, без език. Езикът не е просто външен израз на мисленето. Неговата функция не се свежда само до комуникацията. Ситуацията не е такава, че ние можем да мислим ʻбезезиковоʼ вътре в себе си и че започваме да се нуждаем от език едва когато желаем да общуваме с другите хора и да им ʻпредавамеʼ мислите си.

Езикът играе конструктивна роля за мисленето. Езиковият израз прави възможно концептуалното съдържание. То се явява за нас винаги като значение на някакъв израз. Затова и концептуалното съдържание не е лично, а интерсубективно достъпно. Самият езиков израз не е гола поредица от устни или писмени знаци. Той е фонетична или графична фигура заедно с правилата за нейната употреба. В него акустичната или топологичната форма са слети в едно с определена семантична стойност, с определено значение. Едва с помощта на един метод на заместване и чрез абстракция с оглед на една релация на еквивалентност (релация като ʻеднакъв звукʼ, ʻеднакъв смисълʼ и под.) ние сме в състояние да различим в първоначалното символно единство на езиковата единица, от една страна, знаковата структура и, от друга, нейното съдържание.

Нека се върнем да тезата, че езикът няма строга логика. Тази теза не имплицира нито, че (i) езикът е нелогичен, нито, че (ii) граматическият строеж на изреченията предава еднозначно техните семантични свойства, на коитопочива т.нар. ʻлогическа формаʼ. Да разгледаме (i).Какво означава „логичен"? Ние приписваме логичността на определено разсъждение илиаргументация, когато те са последователни, валидни, водят задължително до нещо (до определено твърдение), ако нещо друго (друго твърдение или множество от твърдение) е прието за истинно; когато един извод или предположение следва с необходимост от дадени предпоставки; когато в разсъжденията не се появяват несъвместими твърдения, противоречия, кръговост, подмяна на темата и т.н. Логичността е измерение на феномена на ʻинференциалностʼ (изводимост), който характеризира самата природа на човешките речеви действия. Какво означава това?

За да идентифицираме дадени езикови изрази като речеви действия, а не напр. като механични звуци, били те създадени от природни феномени или произведени от апарати, или като думи, произнесени в състояние на наркоза, ние допускаме, че за тях е съществено да бъдат изричани с разбиране и свързани с определена интенция (намерение). Това означава, че ние предпоставяме по отношение на говорещия или пишещия, че принципно може да ни обясни какво е казал и защо го е казал. Ако някой е извършил едно ʻразумноʼ действие в езиковия обмен, едно осъзнато, служещо на определена цел речево действие, той трябва - в случай, че не го разбираме и изискаме от него обяснение на казаното - да е в състояние на ни опише с други думи какво е казал, т.е. да отговори на въпроси като „Какво имаш предвид?", „Какво означава това?", както и да опише целите, за чието постигане енаправено изказването, отговаряйки на въпроси като „Какво искаш да кажеш?" „Защо казваш това?". Предаването на казаното с ʻдруги думиʼ почива най-често на заместването на употребените думи с други, които се намират в дефиниторни отношения към първите. По този начин предаването на казаното с ʻдруги думиʼ се ограничава обикновено до употребата на синонимни изречения (вместо едно изречение, което, както изглежда, нашият събеседник не е разбрал, ние употребяваме друго, което казва обаче ʻсъщотоʼ). Какво означава ʻсинонимни изреченияʼ? Това означава, че две или повече изречения изразяват един и същ смисъл, че имат еднакво съдържание, че съобщават същото нещо. Какво означава, че две изречения изразяват един и същ смисъл? Това означава, че - както казва Фреге - изводите, които могат да се направят от едното във връзка с определени други изречения, винаги могат да се направят и от второто във връзка със същите изречения[5]. Под ʻсмисълʼ (ʻсъдържаниеʼ) на едно изречение може да се разбира това, което следва от него[6]. Поставяйки въпроса за ʻследванетоʼ, ние вече сме - и експлицитно - в областта на логическото, ние се намираме в логическото пространство.

Когато казваме, че нещо следва нещо, ние казваме също, че можем да обосновем нещо чрез нещо, а именно - това, което следва, чрез това, от което то следва. Получава се следната ситуация: ние приемаме, че някой разбира това, което казва, когато може да се обоснове, когато може да приведе основания за казаното. В случаи, в които имаме чувството, че говорещият не разбира казаното от него (или по-скоро: че употребява думите по начин, различен от нашия, защото допускането, че някой, който говори разумно, не разбира това, което казва, е противоречиво, освен ако нещо не се е объркал), ние настояваме за обосноваване на казаното. За този, който не може да се обоснове - който не може да обясни казаното, - ние трябва да заключим, че не знае какво говори (и в този смисъл: че не казва нищо, нищо смислено) или поне че не участва в нашата ʻезикова играʼ.

Още веднъж: ние разбираме, че с дадено произнасяне на думи се извършваречево действие, когато този, който употребява думите, е в състояние да приведе основания за това, което казва. Нашите речеви действия, следователно, са вплетени изначално в една езикова практика, която Робърт Брандъм нарича ʻигра на даване и искане на основянияʼ.Ориентацията в тази практика се извършва по логически критерии като последователност, непротиворечивост и под. Логичността на езика се корени тъкмо във възможността да казваме нещо определено. Нелогичността е налице, когато наблюдаваме разпадане на определеността на говоренето (напр. когато някой каже „1 е по-малко от 2 и не е по-малко от 2"). При това тъкмо даването и искането на основания е от особено значение. То, както изглежда, е онова своеобразие, което отличава човешките езици от сигналните езици на животните. Докато при тях водещ е принципът ʻдразнениеʼ/ʻреакцияʼ, в човешкия език ние заемаме дистанция спрямо казаното от някого и можем да изискаме основания за него; когато ги получим, можем да се съгласим с „да" или да ги отхвърлим с „не", като в случая на „не" ние, на свой ред, се ангажираме да приведем основания за „защо ʻнеʼ".Естественият език се явява първичното ʻмястоʼ, където се разиграва практиката на даване и искане на основания. Затова и не изглежда особено смислено да твърдим за него, че е ʻнелогиченʼ.

Относно (ii) можем да кажем следното.Семантичната форма е ориентирана към разбирането на езика. Ние схващаме значението на един езиков израз, когато разбираме този израз. Под ʻзначениеʼ разбирам тук съответния принос, който въпросният вид израз дава, за да можем чрез езика да се отнасяме към действителността. Ето защо често, когато определяме семантиката като теория за значението, ние имаме предвид една теория, която описва релациите между езиковите изрази и действителността; теория, която изследва елементите, които конституират отнесеността на езика към действителността, света и т.н.

В съвременната семантика се изхожда от схващането, че значението на изречението има приоритет пред значението на неговите части (думите). Този семантичен приоритет почива на прагматическия приоритет, който изреченията имат пред субсентенциалните изрази (думите). Това е така, защото изречениятаса, парадигмално, онези езикови единици, с чиято помощ се извършват самостоятелни речеви актове (или, както също се казва, ʻходове в езиковите игриʼ). Ето защо семантиката на изреченията образува изходната точка за обяснение на семантиката на думите. Една от тезите на Фреге, която намира експлицитен израз при ранния Витгенщайн и е издигната от Дейвидсън в принцип на семантичния анализ на езика, е, че да схващаме значението на едно изречение, означава да познаваме условията за неговата истинност[7]. Аз разбирам изречението „р" (аз схващам неговото значение), когато знам какви обстоятелства биха направили това изречение истинно, т.е. какво трябва да се случи в света, за да можем да приемем „р" за истинно. И, обратно, аз ще знам какво е факт в света, ако знам, че определено изречение „р" е истинно. Значението на различните типове думи (сингуларни термини, предикати, съюзи) следва да се експлицира по-нататък като съответния вид принос, който всеки от тези типове думи дава за образуването на (истинни) изречения.

Ако сега кажем, че значението на едно изречение се състои в неговите условия за истинност (семантиката, която приема това, се нарича ʻистинностно-кондиционална семантикаʼ), ние лесно можем да видим, че в естествения език има редица изречения, коитоимат, от една страна, еднакъв граматически строеж, но, от друга, различен тип условия за истинност, както и, обратно, че с изречения с различен вид граматически строеж могат да се правят твърдения, които имат еднакви условия за истинност. Това означава, че семантичната форма на едно изречение отдаден естествен езикневинаги може да се прочете по неговата граматическа форма, т.е. че в естествените езици няма еднозначно съответствие между тези две форми - между строежа на изречението от знаци и разбирането на изречението (това, както видяхме,означава: и схващането на неговата отнесеност към действителността).

[1]Стросън, П., „За реферирането", в: Полименов, Т. / Латинов, Е. / Бешкова, А. / Моллов, Бл. (съст.), Философия на логиката ІІ. София: Изток-Запад, 2008, с. 155.

[2]Да разберемʼ означава в случая ʻда добием яснота относноʼ нейния начин на функциониране, а не - ʻда владеемʼ.

[3]Срв. Wittgenstein, L., Tagebücher 1914-1916, in: Wittgenstein, L., Wehrausgabe, Bd. 1. Frankfurta.M.: Suhrkamp, 1985 (111997), c. 89 (бел. от 22.08.1914, срв. също бел. 5.473 на Логико-философския трактат).

[4]Arnauld, A. / Nicole, P., Die Logik oder die Kunst des Denkens. Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1971 (21994), c. 26.

[5]Frege, G., Begriffsschrift, eine der arithmetischen nachgebildete Formelsprache des reinen Denkens. Halle: Luis Nebert, 1879, c. 2 сл.

[6]Срв. също Карнап, Р., „За характера на философските проблеми", в:Полименов, Т. / Латинов, Е. / Бешкова, А. / Моллов, Бл. (съст.), Философия на логиката ІІ. София: Изток-Запад, 2008, с. 36 сл. (гл. 5).

[7]Самото това описание подсказва, че тук под „изречение" имам предвид „съобщително изречение". Това определение за значение на изречение е ориентирано към т.нар. ʻекстензионално значениеʼ, т.е. към онези фактори, които определят истинността на едно изречение единствено съобразно това, как стоят нещата в действителността. Екстензионалното значение е онова минимално съдържание в значението на едно изречение, без която изобщо не можем да кажем, че изречението има значение. Понякога обаче ние употребяваме изреченията и в модални или епистемични контексти, когато говорим напр. за необходимости, възможности или убеждения, и тогава истината на изречението ще зависи и от допълнителни фактори, напр. от това, как се отнасяме към един предмет, а не само от това, кой е предметът, за който говорим. В тези случаи имаме работа с едно по-богато съдържание на изречението, което може да се нарече негово ʻинтензионално значениеʼ.

comments powered by Disqus