NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Frege: Life - Creativity - Age (Part Two)

Issue
33(2016) Editor: Kamen Lozev
Section
Topic of the issue
Author
Kamen Lozev

Frege: Life - Creativity - Age

Kamen Lozev

Part Two

1.4. Философските влияния изпитвани от Фреге

 

Във връзка с мисленето на Фреге 
три групи философи изискват нашето внимание...

Ханс Слуга (Sluga 1980: 32)

В края на деветнадесети и началото на двадесети век философската атмосфера, в която живее, твори и преподава Фреге, е много динамична. Интересите му в математиката бързо го насочват към логиката, а заниманията с нея го изправят пред необходимостта да решава философски въпроси или най-малкото да заема определена и ясна позиция по тях. Много нишки свързват математика Фреге с философията. Както видяхме, още от детството философията присъства в живота му. В студентските години Готлоб проявява жив интерес към нея и избира да слуша курсовете на Куно Фишер и Херман Лоце,знаменити фигури на немската философия. Освен това преподаването на математика в Университета на Йена се води във Философския факултет и Фреге непрестанно общува със своите колеги философи по различни проблеми.

„Фреге започва своята кариера на математик в един вълнуващ период от историята на математиката." (Kenny 2000: 2)От една страна, през деветнадесети век на немско-езичните територии, които Бисмарк обединява през 1871 г., се разгръща позакъснялата за Европа индустриална революция, основана на бурното развитие на емпиричните науки и технологиите. Това развитие е пряко свързано с развитието и на математиката, която на широк фронт навлиза в науките. От друга страна, самата математика започва ясно да проявява своята специфика. До този момент тя е натрупала „критична маса", която освобождава под формата на взрив от важни математически резултати. Може да се каже, че своята вътрeшна, собствена линия(логика) на развитиематематиката демонстрира именно през 19-ти век. Дейността на Гаус не просто я преобразява, но й вдъхва самосъзнанието, че е водещата и най-важната наука. Сега настъпват едни от най-вълнуващите епизоди изобщо в историята й. Лобачевски, Бояйи и Риман утвърждават не-Евклидовата геометрия, което фокусира вниманието върху аксиоматичните основи на геометрията, изследвани от Паш и Хилберт. Постиженията на Вайерщрас в областта на анализа, заедно с тези на Дедекинд и Кантор в теорията на числата, водят до създаването на теорията на множествата, което изостря интереса към основите на математиката. Така математиката се изправя пред нови философски проблеми, които на свой ред извикват „цяло поколение философстващи математици" (Sluga 1980: 43). В този смисъл усилията и работите на Фреге напълно се вписват в нуждите и стремежите на времето, в общите търсения на големите фигури, негови съвременници, работещи както в областта на логиката и математиката, така и в областта на философията.

Можем да откроим три философски направления, които най-силно въздействат върху оформянето на Фреге като изследовател и мислител - неокантианството, повлияло може би най-силно върху Фреге, „критическите позитивисти", така наречения„втори позитивизъм" с главни представители Мах и Авенариус, и оформящото се движение на феноменологията на Хусерл. (Sluga 1980: 44)Нека ги разгледаме накратко в ред обратен на посочения.

 

*

През 1891 г., когато философските и семантичните възгледи на Фреге бързо се развиват и нови плодотворни идеи лягат в основата на най-интересните му философски статии от този период, пощата донася любезно писмо от Едмунд Хусерл, все още неизвестен автор, наскоро издал труда „Философия на аритметиката" (1891). Писмото надлежно е придружено от екземпляр на книгата и два други материала интересни за Фреге. Хусерл е отправил критика към издадената преди седем години книга на Фреге „Основи на аритметиката" (1884) и очаква мнението на математика от Йена. Днес е всепризнато, че Философия на аритметиката е плодна психологизма, на който Хусерл плаща дан в началния етап на философското си развитие.

Фреге едва ли знае нещо за младия автор (р. 1859), но Хусерл е имал рядкото щастие да учи при едни от най-изтъкнатите към тозимомент фигури: той е слушал лекциите на Вилхелм Вунд, основателят на първия институт по експериментална психология; негов наставник е бил проф. Томас Масарик, който след Първата световна война става първия президент на Чехословакия; в Берлин е учил при Леополд Кронекер и Карл Вайерщрас, като за известно време дори е бил асистент на Вайерщрас; после учи философия при Франц Брентано, а при Карл Щумпф в Хале се хабилитира с дисертация на тема Върху понятието за число(1887). (Beyer 2015) (След известно време асистент на Хусерл ще бъде Мартин Хайдегер, един от най-известните философи на двайсети век.)И ето сега, като обединява познанията си в областта на математиката, психологията и философията, Хусерл амбициозно се опитва да даде своя принос към решаването на проблема заосновите на аритметиката.

Фреге любезно отговаря на писмото и от думите му лъха изпитваното в момента задоволство. Той благодари за изпратената книга и не пропуска да отбележи, че „... Вие обръщате внимание на моите разработки толкова грижливо, колкото досега едва ли се е случвало." [4]Своето първо писмо до Хусерл Фреге използва, за да очертае еволюцията на семантичните си възгледи след излизането на „Основите на аритметиката" през 1884 г. и по-специално разграничението между смисъл и значение при т.нар. собствени имена(Eigenname, proper name) и думи за понятие(Begriffswort, concept word). Същевременно Фреге обещава, че при наличие на повече време подробно ще отговори на „Вашите възражения".

За жалост на Хусерл това време идва през 1894 г., малко след като излиза първият том на Фрегевия magnum opus„Основни закони на аритметиката", 1893. Критичната енергия, с която е написана тази книга, се чувства и в рецензията. Острата реакция на Фреге против труда на Хусерл е провокирана от психологизма, цел на фрегеанската критика и в Основите на аритметиката, и в Основни закони на аритметиката, том първи. В рецензията Фреге заклеймява психологизма с думите:

„Когато четях тази работа осъзнах пораженията, нанесени от психологизма в логиката и сметнах, че задачата ми е да хвърля пълна светлина върху щетите. Заблудите, които по мое мнение трябва да бъдат изобличени, се дължат не толкова на автора, колкото на една широко разпространена болест." (цит. по: Sluga 1980: 39 - 40).

„Изглежда, Хусерл приема тази критика много сериозно..." (Beyer 2015).Тя е силна и основана на безкомпромисното схващане, че по характер логиката не е психологическа, че законите на логиката и проблемите за истината са нещо обективно и не може да се свеждат до субективните преценки и мнения, че трябва да се прокарва ясно разграничение между представите, които са субективни, и обективните съдържания на понятията, които позволяват да се създадеособеният „понятопис".

Рецензията със сигурност е оставила огнена диря в сърцето на Хусерл. Две години по-късно той напълно изоставя своя психологизъм за сметка на платонизъм, много близък до този на Фреге. Значението на йенския логик обаче за еволюцията на собствените му схващания Хусерл така и не признава. Критичната рецензия никъде не е спомената, макар че в нея се съдържа най-обоснованата критика на психологизма в математиката и логиката от това време.

През 1906-та, отново по инициатива на Хусерл, кореспонденцията между двамата за кратко е възстановена. Трябва да се съгласим обаче с преценката на Тодор Полименов: „Вероятно паузата, прекъснала за повече от десет години започналата иначе обещаващо кореспонденция между двамата, се дължи на твърде отрицателната рецензия, която Фреге пише през 1894 година върху „Философия на аритметиката" на Хусерл."[5]

След години, когато размишлява за влиянията върху неговата мисъл, Хусерл си спомня за Брентано, Болцано и Лоце, но Фреге изобщо не е споменат. С особено чувство на възхищение е припомнен Лайбниц и неговата идея за mathesis universalis(универсална математика).Относно Фреге са казани няколко язвителни и пренебрежителни слова - той е представен като забележително интелигентен Sonderling(аутсайдер,самотник,особняк), „който не дава плодове нито като математик, нито като философ." (цит.по: Sluga 1980: 40, вж. също Бирюков 2000: 45)

 

*

Мах и Авенариус, представители на „втория позитивизъм", в края на деветнайсети векоказват значително влияние върху философията на Германия. Последователи на Кант,те отхвърлят грубо-материалистичната философия, както и догматизма на Конт и неговите привърженици. Същевременно схващанията и на Мах, и на Авенариус са в странен дисонанс с времето, в което живеят. Логическите позитивисти от 20-те и 30-те години на 20 век, макар да се смятат за преки наследници на Мах, не споделят нито главните му философски възгледи, нито възгледите му за науката.

Идеите на Мах са напълно несъвместими с тези на Фреге. Всъщност Мах е олицетворение на всичко, против което Фреге се бори.Икономия на мисленето (при Мах) и най-малкият разход на сила(при Авенариус) -са формулировките на един и същ принцип, от който цялата философия на втория позитивизъм се извежда. Доктрините на Мах са близки до натурализма, неговият икономизъм е проникнат от психологизъм. Махисткият икономизъм изцяло попада в последователно критикуваната от Фреге „широко разпростанена болест" от края на деветнадесети век. Какво представлява науката? Съгласно Мах научните теории са просто икономически инструменти, изобретения за обобщаване и организиране на опита.

„Всяка наука има за задача да замества или да ни спестява някакъв опит..., пишетой.Тази икономическа функция на науката, която преминава през цялата й същност, може да се изясни дори при най-общи размишления. С осъзнаването на икономическия й характер от науката изчезва и всякаква мистика."(Мах 1883/1999: 41)

Научната теория нищо не обяснява; напротив, за Мах описанието е идеалът в науката: в истински развитата наука обяснителната част е излишна, паразитна и трябва да се отстрани за целите на икономията на мисленето. Самото мислене е естествен, емпиричен феномен и това според Мах е ключът за разбирането на характера на научните закони.

А как стои въпросът със законите на математиката и логиката? Един от верните последователи на Мах обяснява природата им така:

„Ние гледаме на себе си също като на част от природата и вярваме, че законите, съгласно които интелектуалният животсе развива и съгласно които се регулира, също са природни закони. Поради тази причина ние приемаме, че математическите и логическите закони също са природни закони и че те са познаваеми не apriori, а само чрез опита." (цит. по: Sluga 1980: 38)

Гореизложената позиция, позиция на краен емпиризъм, е право противоположна на Фрегевото схващане на математиката и логиката като априорни. В логиката Мах вижда „универсална икономия на мисленето", като изискванията на принципа на икономичността според него са по-силни от тези на логиката.За математиката той се изказва дори по-крайно: според него, ако не присъства преценката за икономичност, образователната стойност на заниманията с математика едва ли превишава тази на заниманията с кабала. (Sluga 1980: 37) В своя труд, посветен на механиката, Мах пише:

„Най-силно развити в посока на икономията са науките, чиито факти са разложими на малобройни, еднородни, изброими елементи, например, механиката, в която имаме работа само с разстояния, време, маси...

Цялата предварително получена икономия на математиката се оползотворява от тези науки. Математиката е икономия на броенето. Числата са обозначения за поредност, които самите са систематизирани съгласно прост принцип от съображения за прегледност и спестяване на усилия. Схваща се, че операциите на броене са независими от вида на обектите и те се усвояват веднъж за всички случаи. Когато прибавям към пет еднородни обекта още седем, за да определя сумата, най-напред ги преброявам всички още веднъж, после забелязвам, че мога просто да продължа броенето от пет нататък, а при многократно повторение на такива случаи напълно си спестявам броенето и изпреварвам вече известниярезултат на броенето.

Всички операции на пресмятане имат за цел да спестят прякото преброяване и да го заместят с резултати на вече извършени процеси на броене."(Мах 1883: 42)

Фреге, както и Хусерл след обръщането му към анти-психологизъм в логиката, остро критикуват махистките възгледи.

 

*

Не можем да четем творбите на Фреге, без да осъзнаем степента, 
до която се чувства задължен на Кант и Лайбниц. 
Никои други философи не са споменавани по-често
и за никой друг не се говори с по-голямо уважение.

Ханс Слуга (Sluga 1980: 58)

Философските схващания на Фреге са най-близки до Кант и неокантианството, школата, която е във възход по време на неговия живот и която в края на деветнайсети и началото на двайсети век доминира философията на Германия. Фреге споделя рязко критичната позиция на неокантианците спрямо материализма на натуралистите:в областта на познанието материалните, емпиричните процеси не са в състояние всичко да обяснят. В продължение на повече от едно поколение Университетът на Йена, където Фреге преподава, е една от най-силните крепости на неокантианството. Тук от 1882 г. чак до 1911 г. преподава Ото Либман, първият неокантианец, на когото школата дължи известния девиз „Zuruek nach Kant" („Обратно към Кант"). По-късно в Йенския университет преподава и по-младият кантианец Бруно Баух, с когото Фреге се сприятелява. За разлика от своя учител Хайнрих Рикерт той високо цени Фреге и неговата логицистка програма. Баух консултира Карнап при написването на дисертацията, успешно защитена в Йена. Освен това, както по-долу ще обясним, Баух създава „алтернативно" кантианско дружество в Германия и основава списание, в което Фреге публикува последните си статии. Баух поддържа радикални анти-семистки възгледи и най-вероятно на неговото влияние се дължат част от нелицеприятните социално-политически идеи, записани от Фреге в последната година на живота му в прословутия Дневник.

Неокантианците доминират университетите на Германия след 70-те години на 19 век до Първата световна война, като покриват най-разнообразни теми, в това число и логика, и философия на науката. Около тридесетте години на двайсети век обаче движението започва да залязва и неговите последователи се ориентират към Хайдегер, феноменологията или логическия позитивизъм.

Изследователската дейност на Фреге в математиката тръгва от острата интуиция за спешна нужда от философско преосмисляне на нейните основи. Фреге посреща това предизвикателство с ясното съзнание за мащаба и значението му. Към него той подхожда от позициите на Кант, който заедно с Лайбниц според него най-ясно и точно е осмислил математиката. Кантианският характер на Фрегевата мисъл се чувства навсякъде. Всъщност именно кантианският поглед към математиката оформя „фундационистката" му мисия.

Най-общо идеята на Фреге е да изясни в дълбочина природата и съдържанието на математическите формули, да покаже, че те не са просто поредица от празни символи, с които играем, нито индуктивни обобщения, както Мил настоява, нито израз на психологическите закони на човешкото мислене. Във философията на математиката Фреге се противопоставя на емпиристите, натуралистите, индуктивистите, психологистите. Тези възгледи според него трябва не просто да се отхвърлят, а да се преодолеят, като ясно се покаже, че математиката се състои от истини и че тези истини,съгласно Кантовото настояване, са априорни, което обаче съвсем не ги прави не-обективни.

Именно тази мисия мотивира изследователската програма на Фреге. Тя изразява огромната му надежда да коригира и завърши Кантовото начинание: да разкрие и веднъж завинаги да докаже Кантовия априоризъм на математиката - да покаже, че по същество Кантовото схващане за природата и границите на човешкото разбиране е правилно и че истината е обективна, а не просто субективно-психологическа илюзия.

Защо е нужно това? Защо е важно подобно изследване?

Ако безусловно се изяснят философските основи на математиката, надява се Фреге,ще знаем в кои области и как трябва да се правят изследванията в тази наука в бъдеще. Ако са ясни и сигурни основите на математиката, тя наистина ще стане науката, каквато заслужава и трябва да бъде. (Sluga 1980: 44)

Подобна задача е истинско предизвикателство: нейният мащаб вероятно е пленявал и същевремнно плашел самия Фреге. Той болезнено е чувствал нуждата от съмишленици, които да мотивира за бъдещи общи изследвания, с които да обсъжда и разпределя бремето на огромния труд, на проекта, чиито очертания само смътно е виждал. Тези съмишленици по философска нагласа също трябва да са кантианци и затова философите, с които Фреге поддържа близки отношения в университета, са преди всичко кантианци.

Кант се превръща в наставник по философските проблеми на Фреге най-вече защото е рационалист. Към тази древна европейска философска традиция Фреге е съпричастен и се чувства част от редицата имена, започваща с Парменид и Платон, през Декарт и Лайбниц до наши дни. За ръководната сила на този рационализъм съдим от началните страници на Begriffschrift, в които Фреге описва опита си да провери докъде може да стигне в математиката само с умозаключения. Истинският кантиански рационализъм на Фреге живее и в един от заключителните параграфи на „Основите на аритметиката", където е обобщена същността на математиката:

„Наистина бихме могли да кажем с добре познатите думи: разумът собствено изследва самия себе си. В аритметиката се занимаваме с предмети, с които се запознаваме не като нещо чуждо и дошло отвън чрез посредничеството на сетивата, а с предмети непосредствено дадени на разума ни, които в качеството си на най-близки сродници са напълно прозрачни за него.

И въпреки това, или може би точно поради това, тези предмети не са субективни фантазии. Няма нищо по-обективно от аритметичните закони."(Frege 1884/1960: 115)

 

1.5. Дневникът на Фреге от 1925 г.: 
консервативните морално-политически послания в епохата на криза

 

Аз чувстам, че съм призван да издигна моите предложения, 
но не за политиката на днешния ден. 
Моите политически мисли са насочени към бъдещето.

Готлоб Фреге, Дневник, 1924(цит. по: Бирюков 2000: 53)

Опитът за портрет на Фреге ще остане непълен, ако не кажем нещо за неговите социално-политически възгледи, каквито несъмнено винаги е имал. С годините, промените и най-вече с големите събития в Германия и Европа, на които Фреге непосредствено е бил свидетел, те очевидно са се развивали и в края на живота му в различна форма ясно са изповядани.

В предговора към своето фундаментално изследване върху философията на езика на Фреге от 1973 год. (Frege: The Philosophy of Language)Майкъл Дамет оставя няколко изречения за политическите му възгледи, които по същество срещаме и в другибиографиина Фреге. Дамет пише:

„Откривам известна ирония във факта, че човекът, на чиито философски възгледи през годините посветих много време на мислене, е бил - поне в края на живота си - опасен расист, по-специално анти-семит. Този факт се разкрива от един фрагмент на Дневника, който се е запазил от Наследството на Фреге, но който проф. Ханс Хермес не е публикувал с останалата част на Фрегевото НаследствоДневникът показва, че Фреге е бил човек с крайно десни политически възгледи, силно противопоставящ се на парламентарната система, на демократите, либералите, католиците, французите, и преди всичко на евреите, които според него трябва да се лишат от политически права и за предпочитане да бъдат изгонени от Германия. Когато преди много години за първи път прочетох този дневник, бях дълбоко шокиран, защото почитах Фреге като един абсолютно рационален човек, макар и може би не толкова мил. Съжалявам, че редакторите на Наследството са предпочели да премълчат този специфичен пункт. От това аз научих нещо относно човешките същества, за което бих съжалявал, ако го бях пропуснал; може би също нещо за Европа." (Dummett 1973: Preface, XIII)

Казаното за Фреге е в контекста на факта, че след войната редакторите на Наследството спестяват на читателите важна част от възгледите му по причина, че нямат връзка с научното му дело. Дневникът е воден между 10 март и 9 май 1924 год., когато в Бад Клайнен, недалеч от родния му град,Фреге строи вила. След няколко десетилетия пропускът на издателите е поправен и днес можем да проверим твърденията на Дамет. Фактуално те, разбира се, са верни и звучат като възмущение и обвинение към самотника от Бад Клайнен.И все пак „дълбокият шок" на Дамет ни изненадва с оглед на факта, че в случая Фреге е „разбран" не-исторично, извън контекста на конкретния момент и обстоятелства. Нужно е в случая да положим повече усилия, като хвърлим светлина към конкретния момент, за да стигнем, ако не до оправдаване на Фреге, то поне до по-добро вникване в тези записи, направени година преди смъртта му на 26 юли 1925 г.

Списъкът на Дамет с изброени грехове е изчерпателен и можем да се ръководим от него, но преди всичко трябва да си дадем сметка за психологическото състояние на Фреге по това време. Цял живот той се е борил за разясняване на своите идеи и постижения и макар че водещите умове на епохата, сред които Ръсел и Пеано, Витгенщайн и Хилберт, Карнап и по-късно Гьодел му отдават дължимото, у него с десетилетия живее чувството, че животът му е провал. Вероятно затова и поръката му към сина Алфред(виж по-горе), свързана с Наследството, е последен опит да завещае нещо, от което бъдещите поколения да съдят за него. Настоятелният тонв бележкатакъм Алфред и фактът, че именно тази „политическа част" от Дневникасинът собственоръчно напечатва (по инструкция на Шолц, но и може би отчитайки значението, което баща му й е придавал) говорят, че Фреге, когото съвременниците знаят като тих интроверт, действително се е вълнувал от политически въпроси и е изрязявал активна гражданска позиция. Той се е постарал тази страна на неговата личност да не остане непозната и очевидно е държал политическите и моралните му възгледи да се знаят не по-малко, отколкото доктрините, посветени на професионално-математически, логически и философски въпроси.

Второто важно обстоятелство, и всъщност ключ към разбирането на Дневника на Фреге, се отнася до текущата социално-историческа и политическа ситуация. За германската нация, за германската държава годините след Първата световна война несъмнено са трудни, кризисни, упадъчни. Победата на Антантата идва с рухването на монархията и абдикирането на кайзер Вилхелм Втори през ноември 1918 г. Несправедливият Версайски договор, подписан при яростна непримиримост и безкомпромисност от страна на Франция, хвърля Германия в политически хаос: Ваймарската република с нейната конституция e атакувана и от крайното ляво - с опити да се „съветизира" страната по модела на революционна Русия, и отдясно - с „бирения пуч" на Хитлер и генерал Лудендорф през ноември 1923 г. с цел неконституционно заграбване на властта по примера на „похода към Рим" на Дучето.

Попър си спомня за това време като за „ужасните следвоенни години", за „полудялата инфлация" и за глада и гладните бунтове, които „сложиха началото на студена и гореща гражданска война" (Попър 1998: 33) Казаното за разпадащата се Австро-Унгарска империя в още по-голяма степен се отнася за Германия: ако в началото на 1922 г. предвоенната златна марка струва 11 000 „нови марки", то през декември с. г. стойността й става сто милиарда „нови марки", а в началото на 1923 г. - един трильон. Стойността на хартията, на която банкнотите се печатат става по-скъпа от самите пари.

Именно такъв е моментът, когато през 1924 година в Дневника на Фреге се появяват записите от периода март - май с.г.

 

*

Целият живот на Фреге до катастрофалната за Германия война от 1914-18 година преминава в процъфтяваща монархия, особено в ерата на Ото фон Бисмарк, когато родината му наистина става водеща европейска сила, в чийто глас целият святсе вслушва. Напълно естествено е това политическо устройство, в което са преминали най-хубавите му творчески години, да намираподкрепа и стремеж за укрепване. Запазен от 1905 г. документ свидетелствува, че в политическо отношение Фреге се е самоопределял като принадлежащ към национал-либералите, партиясдясна ориентация, ратуваща за силна и единна Германия. (Бирюков 2000: 53). Негов идеал докрая остава канцлерът Бисмарк и историческото обединение на германските земи. За Фреге, както и за мнозина негови съвременници тогава, образът на мъдрия кайзер и неговата управленска функция е бил далеч по-привлекателен от всеки демократичен избор на управник. Съответно, напълно естествено Фреге не приема „революцията" от ноември 1918 г., когато кайзер Вилхелм се отрича от имперския престол и с това хвърля страната в лутане между довелата я до унижение монархия и политически неясното републиканско бъдеще. В месеците до обявяването на Ваймарската република Фреге пише и издига своите „Предложения към избирателния закон". Именно тях посочват като аргументи за очевидния му завой от десен либерализъм към краен консерватизъм. Съгласно Предложенията жените не трябва да се допускат до избори; семейството, а не личността е основата на държавата; правоспособната личност трябва да заслужи своето избирателно право - от нея се изисква безупречно гражданско поведение, изпълнен воински дълг, наличие на семейство (Бирюков 2000: 52).

Дневникът е съхранил страстната ненавист към германската социалдемокрация от това време. Колкото силно съпреживява горката съдба на страната си, толкова силно Фреге ненавижда причинителите й, припознавайки социалдемократите като главни виновници за позора, наречен Версайски договор. Според Бирюков Фреге се е ориентирал точно в обстановката и не греши в своите преценки. (Бирюков 2000: 53) Той правилно е схващал общото между комунистите, социалдемократите и марксизма и сигурно е разбирал едно от ясните послания на Комунистическия манифест, свързано с идеята, че пролетариите нямат родина. Именно това е дълбоката морална причина на омразата на Фреге към социалдемокрацията в Германия, която в този момент играе важна роля в политическия живот. В Дневника четем:

„Империята от 1914 г. страдаше от рак, а именно, от рака на социалдемокрацията...

Разпространението на социалдемокрациятабеше социалистическа зараза, отровила значителна част от немския народ дълго преди войната...

Два дявола ни нанесоха голяма вреда, като отровиха отношенията между работодателите и наемните работници - даволът на високомерието у едните, и дяволът на завистта у другите..."(Бирюков 2000: 54-5)

Основание на обвинението на Фреге е патриотизмът, чувството, което според него социалдемократите и техните лидери не познават. Да си патриот, означава не просто да обичаш страната си, но и живеещия в нея народ, да изпитваш гордост от силните и благородни страни на този народ, да милееш за него. Кого обичат комунистите и социалдемократите? Не Германия и немския народ, а абстрактните работници с техните интернационални интереси. При подобна нагласа е невъзможно Фреге да има друго отношението към комунистите, марксистите, социалдемократите и тяхната интернационална организация.

 

*

Що се отнася до по-тежкото обвинение в антисемитизъм, трябва да разкажем историята на неокантианеца Бруно Баух - вероятно най-силното влияние, изпитвано от Фреге в края на живота му. Както вече отбелязахме, Баух се интересува от философия на математиката и на езика и по достойнство оценява логическите творби на Фреге, радвайки се на приятелството му в университета. В своята книга Кризата на Хайдегер. Философиятаи политиката в нацистка Германия(Heidegger's Crisis. Philosophy and Politics in Nazi Germany, 1993) Ханс Слуга хвърля светлина върху творческия и житейски път на Баух и с това донякъде обяснява появата на крайните възгледи на тихия на вид лутеран Готлоб Фреге след Версайския договор.

Бруно Баух (1877 - 1942) получава философско образование в Страсбург и Хайделберг, като защитава дисертация във Фрайбург под ръководството на Хайнрих Рикерт, водеща фигура на Баденската неокантианска школа. След няколко години преподавателска дейност в Хале през 1911 г. Баух се установява в Университета на Йена като ординарен професор и напълно се отдава на кантианските си възгледи и работата в Кантовото общество, поемайки редакторското бреме на неговия орган KantStudien (Кантови изследвания). Той енергично подпомага и издаването на събраните съчинения на Кант от Пруската академия на науките.

Много важна за личния му живот и кариера, но също и за Кантовото общество, и изобщо за немската философия, се оказва хиляда деветстотин и шестнайста година. Тогава скандално приключва работата на Баух и за Обществото, и за неговото списание. Каква е причината за внезапното скъсване на отношенията? Тя в крайна сметка отвежда към бушуващата война, чийто противоречив ход изправя Германия на границата на тотално изтощение. Подобна ситуация изостря обществената чувствителност към темите за нацията и народността, отечеството и райха, „чуждото" и „германското". На тези теми Баух откликва по радикален начин в статии през въпросната година. В представите му войната е борба против „английското схващане за култура и политика"; войната е „ограбила германците от тяхната свобода и е довела до „дълбоко поробване на нашата нация". (Sluga 1993: 83) Така въпросът за „чуждото" и „Германското" (Deutschheit, Germanness) застава в центъра на обсъждането и довежда до появата на крайни тези. Могат ли „чуждите", и особено евреите, да бъдат част от германската нация? Преживяват ли те „германската история"; милеят ли за нея като за своята история? За Баух отрицателният отговор на подобни въпроси е повече от очевиден и това обяснява анти-семитското съдържание на статиите му от този период.

Особено характерна в това отношение е публикуваната в Kant Studien статия под надслов „Върху понятието за нация". В нея, като развива основната си теза, „Баух настоява за ясно разграничение между германската и еврейска националност. По-конкретно, той говори за евреите като за чужд народ (fremdfoelkisch)и аргументира, че за такъв народ любовта към германското отечество е невъзможна, или най-малкото трудна; поради тази причина е разбираемо защо по-ранните поколения са забранявали на евреите да притежават германска земя и собственост." (Sluga 1993: 84) Именно тази статия надига вълна от възмушение в самото Кантово общество, на което част от членовете са евреи и социалдемократи. Баух е откровен и ясен в тезите си за това кой е виновен за неблагоприятния ход на войната, настоявайки „германците" и „евреите" в края на краищата да признаят своите „народностни различия и съдба". И за да влоши допълнително ситуацията, довеждайки я до точката на no return[6], Баух говори за „германския мислител" Кант и неокантианския философ Херман Коен, когото нарича „една от най-тачените фигури на немското еврейство" (Sluga 1993: 84)

Бурята кара много членове на Кантовото общество да го напуснат. Напуска го и Баух. На следващата година той основава свое философско общество, което нарича Deutsche Philosophische Gesellschaft (DPG, Германско философско общество) с орган списанието Beitraege zur Philosophie des Deutschen Idealismus (Приноси към философията на немския идеализъм). Ориентацията на новото философско общество едва ли е изненада, тя напълно отговаря на идеите на своя създател. Целта е точно представена в официалния некролог за Баух след смъртта му през 1942 г. Тук четем: „В съдбоносната 1917-та година той дава тласък за обединение на съмишлениците, за формирането на борбено партньорство против тенденциите на разпад и непреодолимо чуждо влияние в много сфери на немския живот..." И още: „Когато по време на националната революция от 1933 г. за немската философия се появиха нови стимули и нови цели, Бруно Баух бе сред първите, които започнаха да работят със смел и уверен поглед в бъдещето." (Sluga 1993: 85) За щастие на самия Баух смъртта навреме го избавя от реалността на бъдещето. Макар че не става член на нацистката партия, той несъмнено е страстен неин привърженик и допринаася за разработването на нейната идеология. Приносите му започват още през 1917 година при формулирането на първата програма на DPG, в която се призовава към "култивиране, задълбочаване и съхраняване на германския характер в областта на философията чрез следване духа на немския идеализъм, основан от Кант и развит от Фихте" (Sluga 1993: 85) Конституирането на „германския светоглед", реализирането на „германската мисия" в света, а след „националната революция от 1933 година" утвърждаването на „германския дух", чийто живот е вечен, но в настоящите конкретни условия „придобива конкретна форма и историческа реалност" - това са основните програмни компоненти на Обществото на Баух, които се променят с оглед на обстановката. Приоритетите в програмата на DPG се сменят, несменяем обаче остава Фихте, символът и пътеводната звезда на Германското философско общество.

Именно на това общество и Фреге, и Рикерт стават членове, именно неговия орган техните статии подкрепят и утвърждават. Фреге вероятно сериозно е чел статиите в Beitraege и чрез тях си е обяснявал „духа на времето". Той сигурно е приемал оценката на Баух за съдбоносния час на изпитание и върховно напрежение на германската нация след войната, за „ужасната борба", която германците се налага да водят, за „спасението", което може да е резултат единствено на вяра в „силата на волята", осъзната от Фихте като „световна сила", като вяра в индивида и нацията, вяра в същностната сила на историята и мощта на просветляващата самоопределяща се воля. (Sluga 1993: 89) Фреге сигурно е приемал приповдигнато-борческата, националистична фихтеанска реторика на Баух и навярно е бил съгласен с основните ориентири на дефинираната от него „германска мисия". Може би това го е мотивирало да впрегне в своя дневник всички свои аналитични умения за изработването на критерии и показатели за точно определяне на „германското", „еврейското", „чуждото". От дистанцията на времето ми се струва ирония на съдбата, че именно той, човекът, в чиито вени неизменно тече полска кръв, се наема с подобна задача.

И при Фреге, като при Баух, смъртта идва като „пощада" от реалностите на живота след нея. Не ни е дадено да знаем дали, ако му бяха отпуснати повече години, анти-семитизмът на Фреге би еволюирал в бъдеще, дали би приел възхода на Хитлер с бляновете му за „хилядолетен райх", „чиста арийска раса", „световно господство" и пр. Най-вероятно рационализмът и реализмът не биха му изневерили и в крайна сметка Фреге щеше да отхвърли идеологическите и политически крайности в опит да вразуми сънародниците и предпази отечеството си от нещастието, което в средата на векаго връхлита...

Фреге затваря спокойно очи на 26 юли 1925 г. Смъртта идва в период на творчески подем: последните му статии в Beitraege показват, че очевидно е искал систематично да изложи логическите си възгледи и да ги оформи в учебник по логика. Планът остава нереализиран, но Фреге оставя на сина си значимо по обем ръкописно наследство. Не всичко в него е злато, съгласявя се той, но има и злато, в което живее „голяма част от мен, която тук ти завещавам" (Kenny 2000: 11). Шест месеца след тези думи Фреге физически е вече в историята, но творчеството му дава тласък за промени в различни области на знанието. Макар да е налице съгласие, че умира, без докрай да осъзнае мащаба на собствените си приноси в науката, налице е също и съгласие, че именно той е бащата на една от най-влиятелните философии на двайсети век - аналитичната.

 

 

 

Литература

 

Бирюков. Б. (2000). Введение. Готтлоб Фреге: современный взгляд, - В: Фреге, Г. (2000). Логика и логическая семантика, пер. с нем. Б. В. Бирюкова под ред. З. А. Кузичевой, 8 - 62.

Лозев, К. (2009). Ранният Витгенщайн, С.

Лозев, К. (2011). Ранният Ръсел, С.: „КВАНТИ"

Мах, Е. (1883). „Механиката в нейното развитие" - В: Янакиев, К. Герджиков, С. (съст.)(1999).Философия на науката. Антология., С.: ЛИК, 39 - 42.

Полименов, Т. (2001). Рецензия на: Lothar Kreiser, Gottlob Frege. Leben - Werk - Zeit. Felix Meiner Verlag, Hamburg, 2001, - В: Фреге, Г., (2001). Логически изследвания, KHORA, Допълнителен свитък I - бр. 2, 2001,

--------- (2015). Логическата нотация на Фреге, - В: Бешкова, А., Латинов, Е., Полименов, Т. (съст.) (2015). Логическата традиция, С.: УИ „Св. Климент Охридски", 61-95.

Полименов, Т., Бешкова, А., Латинов, Е., Моллов, Б., съст. (2000). Философия на логиката. Ранна аналитична философия, С.: УИ „Св. Климент Охридски"

Попър, К. (1998).Безкрайното търсене, прев. Тодор Петков, С.: ИК „Златорогъ"

Ръсел, Б. (1905). За обозначаването, прев. А. Бешкова - В: Полименов, Т., Бешкова, А., Латинов, Е., Моллов, Б., съст. (2000). Философия на логиката. Ранна аналитична философия, 69 - 83.

Фреге, Г. (1891). Функция и понятие, прев. Т. Полименов, - В: Полименов, Т., Бешкова, А., Латинов, Е., Моллов, Б., съст. (2000). Философия на логиката. Ранна аналитична философия, 9 - 29.

-------- (1892). Върху смисъла и значението, прев. Т. Полименов, - В: Полименов, Т., Бешкова, А., Латинов, Е., Моллов, Б., съст. (2000). Философия на логиката. Ранна аналитична философия, 30 - 52.

Фреге, Г. (2000). Логика и логическая семантика, пер. с нем. Б. В. Бирюкова под ред. З. А. Кузичевой, М.: Аспект Пресс, 512 с

 

Beaney, M. (ed.). 1997.The Frege Reader, Oxford: Blackwell.

Beaney, Michael. Frege: Making Sense. London: Duckworth, 1996.

Beyer, Christian, "Edmund Husserl", The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Summer 2015 Edition), Edward N. Zalta (ed.), URL = <http://plato.stanford.edu/archives/sum2015/entries/husserl/>.

Dummett, M. (1981). Frege: Philosophy of Language. 2d ed. Cambridge, MA: Harvard University Press.

Dummett, M. (1991). Frege: Philosophy of Mathematics. Cambridge, MA: Harvard University Press.

Frege, G. (1884/1960). The Foundations of Arithmetic. Logico-mathematical enquiry into the concept of number, trans. By J. L. Austin, New York: Harper & Brothers.

George, A. and Heck, R. (1998). Gottlob Frege (1848-1925), - In:Craig, E. (ed.), Routledge Encyclopedia of Philosophy, Vol 3,London: Routledge, 765-778.

Heijenoort, J. (1967). From Frege to Goedel: A Source Book in Mathematical Logic, 1879 - 1931, Cambridge, Massachusetts; London, England: Harvard University Press

Kenny, A. 2000. Frege: An Introduction to the Founder of modern Analytic Philosophy,

London: Wiley-Blackwell Publishers

Klement. K. (2015). Gottlob Frege, Internet Encyclopedia of Philosophy, at: http://www.iep.utm.edu/frege/ (22. 11. 2015)

O'Connor, J. and Robertson, F. (2015). Ludwig Friedrich Gottlob Frege, Retr.:http://www-history.mcs.st-and.ac.uk/Biographies/Frege.html (08/11/2015)

Sluga, H. (1980). Gottlob Frege, London: Routledge & Kegan Paul

Sluga, H. (1993). Heidegger's Crisis. Philosophy and Politics in Nazi Germany, Boston: Harvard University Press.

Zalta, Edward N., "Gottlob Frege", The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2015 Edition), Edward N. Zalta (ed.), URL = <http://plato.stanford.edu/archives/fall2015/entries/frege/>.

 

 

[4]Вж. подр. превода на Тодор Полименов на писмото на Фреге до Хусерл от 24 май 1891 г. в Khora, свитък I, бр. 1, 2000, 41-45.

[5]Вж. подр. бележките под линия на Т. Полименов към неговия превод на писмото на Фреге до Хусерл от 24 май 1891 год. в Khora, свитък I, бр. 1, 2000, с. 44.

[6]От англ. невъзможност за връщане назад

 

comments powered by Disqus