NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Ретроактивно положената цел

Брой
№ 1 (2009)
Рубрика
Подиум
Автор
Димитър Ганов

В книгата си "Понеже не знаят какво правят" Славой Жижек разказва един анекдот за новобранец, който не желае да служи и се преструва на луд по следния начин. Където и да отиде, проверява всички листа, които му попадат, повтаряйки: "Не е това!" Накрая картината се повтаря и в кабинета на военния психиатър, където младежът претърсва и кошчетата за боклук и все повтаря: "Не е това!" Психиатърът му връчва документ за освобождаване. Новобранецът го поглежда и казва: "Това е!"

Оттук тръгва заиграването на Жижек със сентенцията на Хегел, че "истината може да бъде само там, където прави себе си свой резултат". Жижек прави следната интерпретация: "Целта, към която е насочено движението, не е дадена предварително, тя е, тъй да се каже, създадена от самото движение – необходимото заблуждение се заключава във факта, че за да се случи това движение, субектите не трябва да забелязват как тяхното собствено търсене създава това, което "намират накрая" (1:с. 210). Тази проекция на случващото се бива екстраполирана от автора върху едно епистемологично пространство, населено с наративите на няколко исторически проекта, чието повествование е Историята на Лявото.

Неизбежна е една кратка интродукция. Лакан, който е изключително важен автор за философията на Жижек, въвежда понятието lalangue (2: p. 47), чийто максимално точен превод от френски е "еезик". Заекващата невъзможност за формулиране на понятие буквално предава "полето на езика, доколкото то е "преградено" от такъв присъщ лимит, което му пречи да се конституира като логично цяло. Тоест еезикът е език, доколкото неговата външна граница, която гарантира неговата идентичност със себе си, е отразена в него и приема формата на свойствено нему препятствие, което превръща неговото поле в нелогично, не-цяла цялост" (1:стр. 139). И тъй като не-целостта на еезика е породена от невъзможността на субекта да трансцендира вътрешния му предел като външна граница, то образуването на Цялост би се постигнало не чрез прибавяне, а чрез изваждане – на излишното, изключеното, неизговоримото; това, което остава, трябва да остане вън от кръговото движение на езика, тъй като задава самата кръговост, задава езика като еезик – това естествено е мястото, от което субектът говори: задачата е невъзможна. Такъв се оказва и проблемът, наречен от Жижек "хегелиански перформатив": субектът не открива реалност, съществувала преди акта на познание, а самият процес на познание е конституиращ "по отношение на неговия обект".

Жижек схваща наративите на протестантството, якобинството, натрупването на капитала, сталинизма – конститутивни за наратива на левия радикализъм като цяло – като обединени от своето разминаване със съзнателно преследвания си резултат. Протестантството, опитвайки се да превърне аскетичния морал на християнската религия в универсална етика на светския живот, всъщност създава навиците, породили буржоазния начин на живот, в който светското става универсално. Осъществявайки това, което не е преследвало, протестантството става ненужно, тъй като вече се възприема като постигнало своята цел, която обаче никога не е била негова – да унищожи социалната си база (феодалните отношения) и постави основите на капитализма. Якобинството се стреми да наложи "демократичния политико-идеологически проект" като универсален "принцип, структуриращ целостта на социалния живот", но всъщност реализира "буржоазния всекидневен живот, който пет пари не дава за егалитарния морал" – свободата се постига като свободна търговия, равенството като формално равенство пред закона и т.н. Тези проекти се оказват "изчезващи медиатори" (термин, заимстван от Ален Бадьо) между два свята: унищожава ги обстоятелството, че вече са изиграли ролята, която не са осъзнали, че играят. Бих го казал така: религиозният фанатизъм поражда секуларизацията, а егалитарният радикализъм – либерализма. И капитализмът се възползва от това по подобаващ начин.

Жижек анализира един фрагмент от "Капиталът" на Маркс, в който се изследва "първоначалното натрупване" (3: т.1, отд. 7, гл. 24, парагр. 1). Маркс забелязва, че капитализмът оправдава себе си чрез един мит: за да има движение на капитала, "капиталистическо натрупване", трябва вече да е имало капитал: тоест предходен период на натрупване,което се представя като "некапиталистическо". Този капитал е бил натрупан от спестовни работници, които са се подготвяли да бъдат добри фабриканти, сиреч действат и мислят като капиталисти, ПРЕДИ ДА СЪЩЕСТВУВА САМИЯТ КАПИТАЛИЗЪМ. (И Жижек, и самият Маркс пропускат да зададат директния въпрос: къде работят тези хора, щом още няма капиталистически производствени отношения?) Така чрез "митичния разказ, посредством който синхронната система ретроактивно организира своето минало" (1: стр.259-260), капитализмът оправдава своя генезис, премълчавайки "безбройни и безогледни истории на грабеж и измама"; но самият изказ на оправданието го опровергава, очертавайки затворения кръг на синхронното самовъзпроизводство на системата. Тя "вече е пренаредила своите предпоставки, пренаредила е своите външни начални точки така, че сега те функционират като вътрешни моменти в затворения кръг" (1: стр. 261) – и Маркс според Жижек просто очертава този кръг отново, за да "демаскира фетиша на един Произход, посредством който кръгът се стреми да скрие своя порочен характер... митът за първоначалното натрупване, посредством който капитализмът поражда фабулата на своите начала".

Резултатът представя собственото си случване като "сбъдване" на съзнателно преследващи го действия. Обърнете внимание: Жижек казва "ретроактивно" вместо "ретроспективно" – той говори не за поглед към миналото, а за действие, което "преозначава" миналото със задна дата. Считам, че тъкмо тук протестантският морал е представен като преследване на това, което е само негов резултат. "Първоначалното натрупване" наподобява Платоновото "изведнъж", което трябва да обясни необяснимото: перформативността на аргумента отхвърля аргументирането. Целостта на синхронната капиталистическа система в този неин изказ би се образувала единствено ако липсваше нейният Излишък – диахроничният момент, Митът, който я обяснява; и точно Излишъкът разобличава Изговарянето на Кръга. По същия начин Октомврийската революция ретроактивно се дефинира при сталинизма като резултат на гениален провиденчески план, който бил осъществил историческата необходимост; но "самата историческа необходимост възниква като позитивизация, като втвърдяване на радикално случайното решение на субекта в една отворена ситуация" (1:стр. 232). Сталин дори твърди, че тъй като селячеството западало като класа, а пролетариатът се развивал, руските марксисти го избрали като социална база; и Жижек задава въпроса – коя е позицията,от която са изречени тези думи? Как може да се дефинира "обективната" истина за марксистката политика от субекта на самата тази политика? Отново сработва капанът на Лакан: липсва мястото, от което да установиш собствената си безпогрешност. Това може да бъде само ретроактивно вменено на субекта. Не Ленин е открил "първо чрез обективен подход кое е най-слабото звено, за да удари по него – самият акт на решението избира най-слабото звено" (1: стр. 234). Якобинският Конвент, решен да създаде Народа "от нищото", си вменява делегираното уж от Народа задължение да дефинира новото съдържание на социума – така Народът "натоварва конвента със задачата да го роди". Инверсията на телос и праксис е не просто в нейното изказване: перформативността на изказването го превръща в реалност.

Оттук бих искал да разширя интерпретацията на Жижек по следния начин. Ретроактивното трансформиране на миналото би могло да има положителна функция – не просто да легитимира фактичността и придобитите от нея властови позиции, но и да предостави на субекта възможността да избере собствената си история. Това, което е било веднъж и окончателно решено, а може би изтървано, се оказва възвратимо. Субектът отчуждава свободата си в миналото и може би всъщност така я постига, но я постига в езика. Езикът овъзможностява нашата свобода дори там, където емпирично уж сме изчезнали: можем да изберем отново миналото си, да променяме живота си във всеки един негов миг, да придобием изведнъж власт над цялата си история. Това е сякаш напълно в духа на Жижек: той говори за това, че светът, в който живее всеки, е безкрайната поредица от неговите избори; ние знаем, че светът ни е един от възможните светове, но не знаем в кой именно от тези светове живеем. За да разберем, трябва да застанем отвъд себе си, да се погледнем от невъзможното място – и тук капанът на Лакан е предшестван от онтологичния си корелат: преди невъзможността да изговорим себе си като Цялост, идва невъзможността да бъдем Цялост. Защото ние не сме само тези възможности, които сме избрали и които съставляват емпиричното ни минало: нашата история, ние самите сме и всичко, което сме могли да бъдем, но не сме го избрали. И сега, когато "преозначаваме" своята история, не ретроактивираме ли това, което вече сме? Както и когато променяме избора на други хора, с чиито политически възгледи и дейност обаче се идентифицираме? Това би било и адекватно ляво поведение – от една страна, да променяш политическата реалност дори в нейното рефериране със задна дата; от друга страна, да променяш самия ляв проект, за да не го одесни самата му втвърденост. И дали свободата в екзистенциален и политически смисъл е в непоправима колизия със ситуацията, когато изборът се появява сякаш дълго време след самото избиране?

Бих казал, че за да няма колизия – свободата съществува само като случайност, само в момента на избиране, когато още не е дефинирана като свобода. Ретроактивното полагане на цел се схваща като необходимост, схваща самата някогашна свобода като преднамерена необходимост. Ретроактът не избира. В "Какво би могъл да ни каже Ленин за свободата днес" Жижек пише, че решенията за обявяване на Революцията, разпускане на Учредителното събрание и т.н. са "избор, в който аз избирам не между две възможности в рамките на предзададени координати на решението, а самите тези координати".(4) Свободата е именно в своята случайност, в отхвърлянето на външна обусловеност: воля за "вмешателство" в реалността, а не за ретроактивното му унищожаване, което представя вмешателството като изпълнение на Железните Закони на Историята. Ретроактът свръхобуславя Реалността, лишавайки Изпълнителя на Закона от възможността да сгреши.

Жижек интерпретира конституиращите левия наратив проекти, за да създаде новата му перспектива на базата на всички тях, но не като ретроактивирани. Затова се връщам във вица: ами ако донаборникът се беше отказал от документа за освобождаване? Ако бе продължил да повтаря апофатичните си думи и бе влязъл в ролята на анархолевицата, която според Жижек в отказа си от властта поддържа желанието си живо чрез неговата незадоволеност? "Традиционната социалдемокрация", обратно, залага на конформизма, за да оцелее на власт. Тоталитарната идеология анонсира, че работи за Изпълнението на Историческите Закони. И тук Жижек решава да заложи на... "нагона". Да, за словенския философ неосъзнатото наслаждение е лайтмотив на историческото поведение, и затова е важно да схванем по-дълбоката символика на понятието "нагон": абсолютната увереност, че не можеш-да-не направиш-това. Че си ДЛЪЖЕН. "На нагона... е присъщо да бъде етичен" (1: стр.330). Увереността, че е настъпил моментът за революция, кара Ленин да извърши "правилните грешки в правилното време" (тук е цитиран Колаковски). Затова и Жижек твърди, че левицата трябва да помни всичките си провали такива, каквито са били, без да ги пренарежда конюнктурно или с показен детерминизъм, за да запази дистанция от настоящето и адекватна визия за миналото, която да захранва идентичността на левицата. Но аз не мога да нарека това "перспектива": тук откриваме отново опасността от "ретроактивно положена цел", за която досега говореше самият Жижек. Действително, той е прав донякъде: идентичността на левицата се постига винаги "СЛЕД" – не непременно темпорално, но каузално: след осъзнаване определено конституиране на политическото пространство ("Левичарят е някой, който може да каже "аз съм левичар", т.е. да разпознае разделението, разликата между ляво и дясно; докато привърженикът на десницата може да бъде разпознат по това, че поставя себе си в центъра и отрича целия екстремизъм... С други думи, разделението Ляво – Дясно се възприема като такова само от Лявата перспектива": 1: 172 - 173). Но моето опасение е от друг характер: самата дистанцирана употреба на миналото "не по предназначение", съзнанието за грешката като за грешка противоречи на увереността на "нагона" в най-важния пункт – действието. Защото назоваваме "грешка" това, което възприемаме от гледна точка на резултата, а не на избора.

 

Литература:

 

1. Славой Жижек. Понеже не знаят какво правят. София 2001

2. Jacques Lacan. L' Etourdit: Scilicet 4, p. 47. Paris 1972.

3. Карл Маркс. Капиталът. Том 1: Процесът на производство на капитала. София 1988.

4. Slavoj Zizek. Can Lenin Tell Us About Freedom Today? In: http://www.lacan.com/freedomf.htm



 [1] Авторът е докторант в Института за философски изследвания при БАН





comments powered by Disqus