NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Nietzsche's health geography and the body theme

Issue
38 (2017) Editor: Lazar Koprinarov
Section
Topic of the issue
Author
Kamelia Kirilova Zhabila

 

Nietzsche's health geography and the body theme

Dr. Kamelia Kirilova Zhabila

 

„Несъзнателното обличане на физиологичните потребности с мантията на обективното, идеалното,

чисто духовното оти далече - и често сам си задавам въпроса дали, общо погледнато,

философията не е била досега изобщо само тълкуване на  тялото, погрешно разбиране

на тялото. Зад най-висшите ценностни преценки, от които се е водила досега историята на

    мисълта, са скрити погрешни схващания за естеството на тялото,

било от страна на отделни личности, било на съсловия или на цели раси."

Ницше. Веселата наука

 

Безспорно, Ницше е един от философите, които „реабилитират" тялото във философията, която дотогава, според него, е била „само тълкуване на тялото и неразбиране на тялото". Но къде е мястото на тази поредна провокация и „несвоевременна тема" във философския лабиринт Ницше?

От една страна, в текстовете на Ницше безпроблемно могат да бъдат открити пасажи, които свидетелстват за този нов, нетрадиционен прочит, нека го наречем - топос на философстване. От друга страна - Ницше използва две думи за тяло - Körper и Leib, превеждани с body и тяло, без да се отчитат разликите, или, ако използваме терминологията на Ницше, „нюансите". За да се тематизира „тялото" при Ницше е необходимо да се отчете тази разлика и противопоставяне между Körper и Leib така, както те се фиксирани в текстовите полета(1) на немския философ през различните периоди. Това е отделна тема, която тук само ще загатнем, тъй като е обект на едно бъдещо изследване.(2)

При Ницше темата за Тялото, присъства не само като Текст, но и като екзистенциален опит. В случая, „следвайки ръководната нишка на тялото", ще ограничим тази тема и ще се проследим „тялото и неговия голям разум" при Ницше, като важна част от неговия философски проект, който може да бъде прочетен и като критика на метафизиката(3). Идеята на статията е не да проследи „историите на тялото" във философията и вписването на Ницше в тази „история", една доволно експлоатирана тема от различни изследователски оптики, а по-скоро ще предложи един маргинален ракурс към тази тема.

Като цяло можем да отбележим, че темата за болестта и ролята й в „живота и творчеството" на Ницше е задължителен изследователски рефрен. Много изследователи биват изкушени да се позоват на така и неустановената болест на Ницше, за да отхвърлят идеите му или за да обяснят особеностите на неговия стил и противоречията във философията му. В многобройните медицински проучвания върху болестта на Ницше се сблъскваме с различни диагнози (от приглушена форма на параноя през обща парализа и наследствен сифилис до предразположение към шизофрения и дори латентен хомосексуализъм), но от философска гледна точка те не би следвало да променят прочита на ницшеанското послание във философията. В тази връзка Стефан Цвайг много точно описва този процес на себесъздаване на свободния дух: „Всичките книги на Ницше всъщност не са нещо друго освен клинични рапорти за тези операции, за методите на неговите вивисекции, нещо като ръководство по акушерство за раждането на свободния дух. Те са история на неговите преображения, раждания и бременности, на умиранията му и на възкресенията, история на безмилостните войни, водени срещу собственото му „аз", на неговите самонаказания и екзекуции, накратко казано, те са биография на всички онези личности, които Ницше е бил и в които се е преобразявал през двадесетте години на своя духовен живот" (Цвайг 1985: 169)

Оттук и този рефрен в цялото му творчество, който звучи най-ясно и отчетливо в един фрагмент от „Отвъд доброто и злото": „Постепенно започва да ми се изяснява какво е представлявала всяка от великите философии досега: а именно самопризнание на нейния създател и своеобразни неволно и незабелязано написани memoires"(Ницше 2000: 16). При това Ницше задава и начините, по които неговото творчество трябва да се чете. В „Зазоряване" той конкретно назовава стратегиите за прочит на текстовете си: „Книга като тази не е за бегъл прочит или за четене на глас, а за разгръщане по време на разходки и пътешествия. Трябва да може отново и отново да забиваш и измъкваш главата си от нея и нищо около теб да не намираш за обикновено и познато" (Ницше 1997: 245).

Многобройните пътувания, смяната на градове и места от Ницше, предизвикани и породени основно от здравословното му състояние, преминаващо през временни подобрения и задълбочаващи се сривове, го превръщат в скиталец и странник. С годините собственият му страдалчески опит изкристализира в изграждане на своеобразна здравна география (Стефан Цвайг), търсеща да открие онова място, което ще му донесе духовен, но и телесен покой. Нещо повече. В тази колкото реална, толкова и въображаема география природата и климатът са определящи, според Ницше, и за творческия процес - „Париж, Прованс, Флоренция, Ерусалим, Атина - тези имена са вече доказателство, че геният зависи от сухия въздух и чистото небе". Но той отива дори по-далеч в опита си да демонстрира обвързаността между ландшафт, от една страна, и духа на различните култури и религиозни системи, от друга. Така например пейзаж и психология, география и история са привлечени от Ницше, за да обясни особеностите на будизма и християнството: „...предпоставка за будизма е твърде мекият климат"; „Иисус Христос може да се появи само сред еврейския пейзаж". Топическите измерения на интелектуалните пилигримства на Ницше очертават една едновременно географска, но и символна реалност. Тази амбивалентност предпоставя възможността за един херменевтичен прочит, който решително надхвърля установената географска топография на градовете и местата, посещавани от Ницше. Става дума не за подвеждане, а по-скоро за отвеждане към една много по-широка гео-био-графия на духа и тялото, отвъд конкретиката на пространството. Затова и Генуа, Торино, Лугано, Рипало, Ница са не само места от реалната география, те са и топонимите на философските му медитации, символизиращи и препращащи към неговия творчески ландшафт. Така Генуа „означава" Зазоряване и Веселата наука, Торино - Воля за власт и Ессе Номо, Рипало - Тъй рече Заратустра, Ница - Отвъд доброто и злото, Лугано - Раждането на трагедията от духа на музиката.

Нека да се върнем към текста Ницше, т. е. да проследим неговите собствени писания по темата „храна, топос, климат, здраве и тяло" от философската му автобиография Ессе Номо. В параграфа „Защо съм толкова умен", Ницше пише следното - „По съвсем друг начин ме вълнува въпросът за лекуването, за „спасението" на човечеството: въпросът за изхранването. Казано най-просто: как трябва да се храниш точно ти, за да достигнеш максимума на твоята сила, virtu (храброст) в ренесансов стил, да стигнеш до свободната от морал добродетел? В това отношение моите впечатления са възможно най-лошите - изненадвам се, че този въпрос изобщо не е бил чут досега, че от този толкова дълго трупан опит не са научили все още какво е „разум". Само съвършената нищожност на нашето немско образование - неговият „идеализъм" - е някакво обяснение на това, защо към този въпрос съм бил назадничав до святост. Това „образование", което от самото начало ни принуждава да загубим реалността от погледа си, преследвайки проблематични, т.е. „идеални" цели - като например „класическото образование" - сякаш то не е отсъдило предварително, че обединява „класическо" и „немско" в едно понятие. Нещо повече - това има и смешна страна - представяте ли си един класически образован лайпцигчанин! - В този смисъл, чак до най-зрелите си години, съм се хранил лошо - в морален смисъл „безлично", „несамостоятелно", „алтруистично" - ей така, за здравето на готвача и останалите християни. Например с помощта на лайпцигската кухня, едновременно с първото ми изследване на Шопенхауер (1865), аз съзнателно отрекох собствената си „воля за живот". От подобно системно недохранване можех да си разваля стомаха, но при такава кухня това не ме безпокоеше особено. (Казват, че 1866 година е довела да известен поврат в това отношение.) Но ако изобщо става въпрос за немската кухня - толкова много неща й тежат на съвестта! Супата преди основното ядене (още във венецианските книги от 16. век определено, като alla tedescka (по немски)), изварените меса и приготвените с брашно зеленчуци - това е просто израждане в храненето... И ако прибавим към това и животинската склонност на старите (пък и не само на старите) германци към досипването и доливането, ще получим най-ясната представа за произхода на немския дух - от угнетената храносмилателна система... Наистина немският дух е същинско смущение в храносмилането - в резултат той не може да доведе нищо до успешен край. Но и английската диета, която в сравнение с немската, даже с френската, е един вид „връщане към природата", по-точно към канибализма - тя е дълбоко противна на моя инстинкт - струва ми се, това е причината за „английската походка" на този дух - походката на англичанка... (в смисъл на груба, тежка, неелегантна.) - Най-добрата кухня е пиемонтската - Алкохолът ми е противен и не ми понася - чаша вино или бира е достатъчна, за да ми отрови деня - антиподите ми обитават Мюнхен. Въпреки че разбрах това малко късно, аз го преживях още като дете. Тогава мислех, че пиенето и пушенето са първоначално просто част от изявата на младите хора, а едва по-късно се превръщат в навик. Вероятно за тази мека присъда ми е помогнало и наумбургското вино. За да мисля, че виното развеселява, би трябвало да съм християнин - искам да кажа, че би трябвало да вярвам в нещо - което за мен е абсурдно. Достатъчно особен ставам дори и при невинни, силно разредени дози алкохол - но ако стане дума за истинска напитка - тогава съм моряк. В това отношение още от юноша съм много смел и доблестен. Да напиша едно дълго съчинение на латински за една нощ, след това да го препиша, подражавайки с цялата почтеност на перото си на моя кумир Салустий - и накрая да обърна един силен грог - това в ученическите ми години не бе в противоречие с моята физиология - а вярвам, че не е било чуждо и на Салустий... По-късно, към средата на живота си, се отнасях все по-строго към тази „душевна" напитка: въпреки че съм противник на въздържанието от собствен опит, както Рихард Вагнер, все пак не бих посъветвал една душевно богата натура да употребява алкохол... И водата стига... Предпочитам местата, където има извори - Ница, Торино, Силс. In vino veritas - изглежда, че и тук съм различен от света по отношение на „истината" - моят дух витае над водата... И още няколко указания от моя морал. Едно обилно ядене се смила по-лесно, отколкото няколко хапки. Първата предпоставка за доброто храносмилане е задействането на целия стомах. Човек трябва да познава големината на стомаха си. По същата причина не са за препоръчване дългото и продължително хранене - това, което наричам „безкрайно жертвоприношение" - или известно като table d'note /обща трапеза/. Никакво междинно хранене, никакво кафе - то прави човека мрачен. Чаят е полезен само сутрин. Не в голямо количество, но силен - човек се чувства зле през целия ден, ако чаят е дори, с една степен по-слаб. Тук, разбира се, мярката е индивидуална. При особено agacant /възбуждащ/ климат чаят сутрин не се препоръчва - по-добре едно гъсто какао. И възможно най-малко да се заседяваме - да не се доверяваме на мисли, които не са породени от свободното движение, от разхода на мускулна енергия. Всичко в тялото и духа зависи от храносмилателната система. Повтарям - за свободния дух уседналостта е истински грях".

Приведохме този дълъг пасаж, тъй като той е показателен в няколко отношения. От една страна, той кореспондира с поредната провокация на Ницше. Да поясним - подзаглавието на Ессе Номо е - Как се става такъв, какъвто си, а изведеният цитат е от втората част на Предговора - Защо съм толкова умен, разположен между параграфите - Защо съм толкова мъдър и Защо пиша толкова хубави книги. Именно „умността" си Ницше извежда, колкото и да е странно на пръв прочит, през/чрез ... храната, продължавайки гео-философската си картография на волята, като тук отново присъства темата за тялото, но в нов ракурс. Ключовата фраза е - Всичко в тялото и духа зависи от храносмилателната система, която позволява вписването на Ницше в т. нар. гастрософия. За целите на настоящия текст от особена важност е монографията на Райчо Пожарлиев - Философия на храненетоКултурно-исторически контексти (УИ „Св. Климент Охридски", 2013). В параграфа - Ницше и философия на личното хранене, Р. Пожарлиев предлага един оригинален анализ на философските рефлексии на Ницше по темите за храната и тялото, отвъд чисто наивните и физиологически прочити, обикновено обвързани с неговото здравословно състояние или просто споменати без връзка с цялостния философски проект на немския философ. Или, казано накратко, посланието на Ницше е - „Да храним, но и да създаваме изкусно себе си, да бъдем фини ценители на своята природа, но и изкусни готвачи на собственото битие - това са задължителните условия на висшето умение да живеем, без да износваме живота" (Пожарлиев 2013: 212).

Тук, като отклонение от темата на статията, но и като отворено заключение, ще поясним защо използваме именно този фрагмент от „Веселата наука", мото на статията, а не най-цитирания фрагмент от „Тъй рече Заратустра"(4), почти задължително използван при интерпретациите по темата за Тялото. Самият Ницше, в книга трета от „Воля за власт" - „Принципът на една нова оценка", предлага поредната си „перспектива" към Тялото - „Феноменът на тялото е най-богатият, най-отчетлив и осезателен феномен: той методично трябва да се поставя на преден план, без да се говори за неговото крайно значение." (Ницше 1995: 15) Употребяваме „поредната перспектива", тъй като при Ницше, както вече отбелязахме, освен разликата между - Körper и Leib, присъства и „преоценка на ценностите" на Тялото, разиграна в негов стил през класическия проблем „ тяло-душа-дух- разум", т. е. представен е чрез опозициите Leib - Seele /Körper - Geist. Тази „преоценка" на Тялото при Ницше включва и „езика на тялото", „отвъд доброто и злото", физиологията, психологията и медицината; една нова оптика към „философия на тялото", която е продължена през ХХ-ХХI век.

 

Литература

  1. Грание, Ж. 2000 Ницше. ИК „ОДРИ"

  2. Ницше, Ф. 1990 Тъй рече Заратустра. София: изд. „Христо Ботев"

  3. Ницше, Ф. 1991. Ессе Номо. София: ИК „Критика и хуманизъм"

  4. Ницше, Ф. 1994. Веселата наука. София: УИ „Св. Климент Охридски"

  5. Ницше, Ф. 1995 Воля за власт. Книга трета и четвърта. София: изд. Евразия

  6. Ницше, Ф. 1997 Зазоряване. София: УИ „Св. Климент Охридски"

  7. Ницше, Ф. 2000 Отвъд доброто и злото. София: изд. Захарий Стоянов

  8. Пожарлиев, Р. 2013 Философия на храненетоКултурно-исторически контексти. София: УИ „Св. Климент Охридски"

  9. Цвайг, С. 1985 Фридрих Ницше. // Европейската мисъл. София: изд. Георги Бакалов

(1) Употребяваме текстови полета, тъй като поетическите опити, музикалните композиции, многобройната кореспонденция, която Ницше е водил, както и все още неиздадени в пълен вид негови записки, според нас са съществена част от философията му. Също така - фрагментът, метафората, афоризмът, сентенцията и т. н са не само съзнателно търсените от самия Ницше форми на философстване, но са и формите, които напълно и адекватно отговарят и кореспондират със съдържанието на Ницшевите концепти. В тази връзка изцяло споделяме предложението на Жан Грание как да четем Ницше. Една от причините за противоречивото „експлоатиране" на Ницше, както отбелязва Грание се корени в прилагането на непродуктивни подходи към неговото наследство. Или, казано накратко, едно хронологическо изследване на текстовете на Ницше несъмнено е коректно, но и поставя въпроса за кохерентността на цялото му творчество. Историческият метод, който разделя неговата философия на три периода, които малко произволно биват наречени дори „системи", създава впечатление за липса на единен принцип. Другият непродуктивен подход тълкува неговите произведения така, сякаш са писани едновременно. За да се избегне това, Грание предлага при всяка значителна концепция на Ницше, с цел тя да бъде коректно интерпретирана, да се реконструира значението на всеки един от съставните ù елементи, както ù връзката ù с останалите концепции и идеи на Ницше, без при това да пропускаме идентификацията на отделното ниво, в рамките на което възходящата ницшеанска мисъл ги е изработила. В резултат на това ще се получи и един коментар във формата на спирала, който събира и подрежда в йерархичен ред многобройните хармонични или конфликтни на пръв поглед смислови значения.(Грание 2000).

(2) Този текст е част от монография - „Ницше. Топоси на духа" - и поради това е желателно той да бъде четен като подстъп към тази тема. Идеята на монографията е да предложи прочит на Ницше през гео-био-графичния му портрет, който включва картография на волята и здравна география, а и рецепциите на Ницше в различни философски култури и традиции, но и неговите нови и провокативни - топоси на философстване. Именно като един такъв топос настоящият текст проблематизира тялото.

(3) В рамките на този текст не е възможно да реконструираме цялостно разбирането на Ницше за метафизиката, както и защо именно под такава форма тя е експлицирана във философията му. Това е отделна, а и безспорно интересна и важна тема. Така предложената от Ницше „психология на метафизиката", която включва и „метафизичното чувство", но и типология на „метафизичната потребност", създадена чрез проследяването ù както при различните култури, така и през историята на философията, ще бъде обект на едно следващо наше изследване. Именно затова на този етап ще се въздържим от коментиране на такива тези като „Ницше е последният метафизик" или „Ницше е преодолял метафизиката" .

(4) „На презрителите на плътта искам да кажа своята дума. Не искам от тях нито отново да се учат, нито да ги поучавам, а само да кажат „сбогом" на собственото си тяло - и тъй да занемеят. „Тяло съм аз и душа" - тъй говори детето. А защо да не говори човек като децата? Но пробуденият, знаещият казва: „Тяло съм аз изцяло и нищо повече от това, а душа е само слово за нещо от тялото. "Тялото е голям разум, множественост с един-единствен смисъл: война и мир, стадо и пастир. Сечиво на тялото ти е, брате мой, и твоят малък разум, който ти зовеш „дух", малко сечиво и играчка на твоя голям разум. Ти казваш „Аз" и се гордееш с тази дума. Но по-голямото, в което не желаеш да повярваш, е твоето тяло и неговият голям разум: той не казва „Аз", а прави това „Аз"(Ницше 1990: 52)

comments powered by Disqus