NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

The Superhuman and his Cry / or How Kazantzakis Read Nietzsche /

Issue
38 (2017) Editor: Lazar Koprinarov
Section
Minima moralia
Author
Anton Milenov Kolev
The superhuman and his cry / or how Kazantzakis read Nietzsche /
Anton Milenov Kolev

noumenon@tutanota.com

 

      „Не си отивай кротко в тъмнината!
       Пред здрача да беснее старостта!
       Вий, вий срещу смъртта на светлината!"
       Дилън Томас

Виеше Ницше, виеше и Казандзакис пред ужасяващото усещане за една предстояща, винаги актуална възможност - тази за смъртта на светлината. Времето, в което светът на човек ще рухне, когато не ще умре самият човек, а само неговите построения, вечните градежи на питащото чудовище, от които произтича всичко останало. Не оставиха да рухне всичко това, видяха пролуката, видяха грешките, посочиха ги и отговориха така, сякаш това беше единственото, за което си заслужаваше да живеят. Свръхчовекът, не кой да е, беше отговорът. В него живее Бог и него изпълва, малко по малко, без да остави нито една празнина, нито една пролука, която да бъде заета от другото, неговото друго - трансцендентното. В материята на ето това тяло човешко, в нея седи, нея надскача, нея оставя след себе си Бог, за да се слее с хаоса и всичко, което върви ръка за ръка с него.

Нека не изневеряваме на повелите им, нека не се опитваме да систематизираме онова, което не подлежи на систематизиране. Достатъчно коли хартия нацапаха с мастилото си, за да опишат първичното в човека, разголващото неговия вътрешен свят ведно с онова, което го заобикаля - основополагащото, което и двамата схванаха като стихийността на живия живот и живият опит, който сам аз мога да получа от него.

Стихийността не подлежи на онази систематичност, която се изисква при едно академично изложение - не защото е невъзможно да бъде заключена в систематичността с ограниченията ѝ, а би било грубо погазване на устоите и най-вече на изтънчеността на средствата, които Ницше и Казандзакис бяха избрали и чрез които подпалиха могъщата апория на човека, в името на която умряха.

Знанието като определяне е знание за нещата в тяхната различност и фиксираност като ето-това нещо, различно от другото, различно, защото е себе си. Тази фиксираност на нещата ведно с нашето знание за тях, води до тяхното неглижиране. Оставяме ги в периферията на вниманието си, защото в тях вече не присъства нищо, което да е способно да поддържа нашия интерес, ние ги знаем. Това не е светът на дионисиевия човек, това не е светът на свръхчовека. Това е светът на аполоновия човек, притежателят на обектното знание, онзи който знаейки нещата, ги обезценява и прокужда. Твърде много е прокудил, защото твърде много е познал.

Затова тук ще се занимая по-скоро с посочване на основните движещи сили, които Ницше предлага, облечени в одеждите на една нова метафизика, както и начинът, по който Никос Казандзакис осиновява тези деца на безумеца, вдъхвайки им живот, разпознавайки техния сурогат в тялото на една хала. Заратустра не е свръхчовек, той е мост към свръхчовека, докато Зорбас е свръхчовекът.

Като такъв той е онзи, който надскача остарелите идеи, които са се сбръчкали, защото изключват достиженията на времето си, достиженията на разпаления дух на новия човек. Да ги обвърже с тялото желае той, което надделявайки и псувайки бясно двойния свят тук и там, признава един-единствен свят. Тази нова идея не трябва да отмества поглед от истината - пределността на всичко що е материя, а и на всичко що е дух. Тя трябва да вижда това като самоочевидност, гола и проста като изтъканото от „кал и мечти" създание - човекът. Самоочевидност, асимилираща всичко останало, разкриваща стремежа за изкачване в посока на нищото, изкачване, което се случва именно тук и сега.

Изкачването е, което е повсеместно свойство на всичко тварно, нещо изотвътре втъкано в битийните му основания и тъкмо то предопределя цялостното съществуване, влачейки след себе си неизбежния завършек - хаоса. Или поне така е разбрал Казандзакис волята за мощ, която Ницше с такова постоянство прокламира. Тук тя не е воля за власт, в добре познатата ни, почти политико-социална интерпретация, в която се осъществява голяма част от атаката спрямо ницшеанската философия от времето на Втората световна война, а в широката публичност - и до днес. Тук тя е по-скоро волята за надделяване на човешкото във всеки от нас, човешкото, което се проявява в „трезвия, студен човешки глас на разума", както Казандзакис лаконично се изразява в предговора към „Алексис Зорбас". Другото основополагащо за осъществяването на приемствеността между двамата мислители съчинение, което ще разгледам тук, е „Аскетика".

 

Алексис Зорбас

Нихилизмът, като резултат от разкриването на голямата измама, която се оказват вечните метафизични истини, е онова, на което се противопоставя Ницше - войната, която едва започва и която в никакъв случай не е приключила, но без която човекът е загубен. Противопоставяйки се на заплахата от масово безразличие, той прокарва път, който да заздрави човека и да му разреши да вилнее в хаоса, въпреки измамата, всъщност поради нея - измамата, която вече нищо не може да прикрие. За Ницше пътят е само един - цялостното осмисляне на тук и сега съществуването ни, край на безпочвените и безсмислени блянове на очакващото спасение същество - спасение няма, има живот. А животът в заблуждението, че този отвъден свят с неговите съвършенства, съществува и ни очаква, по-реален от този тук, не е слепота, такова заблуждение е страхливост (Ницше1991). Изтъкан от страхове е човекът, затова и не ще успее да се измъкне, докато не преодолее обещанията и лъжите и не погледне в себе си, не потърси в себе си твореца. И тъкмо в това настояще, в което е потопена екзистенцията, се разкрива нейното съществуване като една възможност, т.е. като онова, което Хайдегер ще нарече пред-стоене. Предстоейки си, човекът е винаги проект на самия себе си и като такъв той е едно само-създание. Отминаха времената, в които човекът беше създание, сякаш тръби Ницше, той вече сам себе си създава. В този отказ от това да оправдаеш собственото си съществуване чрез могъществото на нещо външно, той вижда новия живот на човека, отделен от разобличената лъжа.

Казандзакис е имал честта да срещне този нов човек от плът и кръв, който е успял да въстане над прехваленото величие на разума и неговото отроче - познанието, прословутата македонска хала - Алексис Зорбас. В него той открива всичко онова, което е обикнал, четейки Ницше. В своята докторска теза върху творчеството на Ницше Казандзакис внимателно проследява времето и начина, по който е живял. В първите страници на дисертацията четем: „Радикално различен от онези, които са просто анархисти и чиято цел е свалянето на властта [на идеите/ценностите] в името на самото сваляне, а и от скептиците, които се колебаят пред всичко, Ницше се появява в края на 19-ти век - една удивително трагична фигура, обхващаща в себе си бурното безпокойството и трагизма на антиномиите, които бележат нашата епоха, заедно с танталската жажда за истина, противостояща на надеждите ни, в едно с възмущението и анархичния полет на века - непокорния импулс, който ни тласна към нови, по-благородни идеали" (N.Kazantzakis 2006:25). И по-нататък: „От една страна Ницше е най-проницателният критик, който никога не се колебае преди да направи на пух и прах дори тези идеи и убеждения, които до този момент са считани за свещени. Той унищожава с такъв безмилостен и неумолим импулс, толкова строг и категоричен е, когато иска да посее раздор и да разяри първенците; от друга - той е проницателен поет, преизпълнен с любов към всичко красиво и благородно, изпълнен с дионисиева радост, която тече от хаотичния и разстроен ум, от който страдаше, и напразно търсеше да се влее във водите на Средиземно море или в утешаващите лекарства" (N.K.2006:26).

Не е случайно, че Казандзакис толкова дълбоко е усетил писанията на Ницше, че да посвети първия си - от общо два (вторият върху Бергсон, влиянието на когото също ще споменем) - академичен труд на него. Не много по-късно от дипломирането си, не повече от десет години, Казандзакис среща Зорбас, за който ще каже: „... той притежаваше онова, което е нужно на един писарушка, за да се спаси: онзи първичен поглед, който в миг се стрелва високо и улавя храната си; онази съзидателна, всекидневно обновяваща се простота да вижда винаги нещата сякаш за пръв път и да придава девственост на вечните обикновени елементи: въздух, море, огън, жена, хляб; уверена ръка, младо сърце, смелост да се подиграва със собствената си душа, сякаш в него имаше някаква друга, по-голяма от душата му сила, и най-сетне онзи буен, ясен смях, който идеше нейде от дълбоко, по-дълбоко и от глъбините на човека, и в критичните моменти избухваше като избавление от старческите гърди на Зорбас; избухваше и можеше да срине и сриваше всички прегради - морал, религия, отечество - които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си."(Н.К.1973:14).

Сякаш Казандзакис е срещнал един неук Ницше, тоест онзи Ницше, който самият Ницше е желаел да бъде - стихийният човек, чието съществуване се определя единствено и само от императивите, диктувани изотвътре, бушуващи в глъбините му, непризнаващи нищо чуждо, нищо външно - свръхчовекът. Зорбас вижда нещата всеки път за пръв път, защото за него те никога не са познати, в смисъла, който един „писарушка" би вложил в тази дума. А това означава, че нищо от тях не е било прокудено, нито хляба, още по-малко пък виното - „Каква е пък сега тази червена вода, началство, я ми кажи!"(Н.К.1973:68).

В това виждане-на-нещата-за-пръв-път се разгръща един от висшите пластове на новопокълващото след Ницше мислене, което се разгръща в традицията на новата метафизика. То може да се открие в призива на Хусерл за завръщане към самите неща и предизвикателството пред това да направим познатото - непознато, странно или иначе казано: ново. За да виждаме заобикалящите ни в ежедневието предмети като нови, трябва самите ние да сме все нови, потопени в едно настояще, което да позволява тяхната забележимост и нашето съучастие, което да въвлича и помита постоянстването на историческия Аз, предопределено от времевите изисквания - т.е. трябва действие тук-и-сегаБидейки ангажирани със света, следва да признаваме неговата значимост и да сме готови да се потопим в тази вихрушка на непонятното случване, където рациото няма място, просто защото няма относно какво да се пита. Всичко е свръхпонятно - светът просто е. Зорбас ни въвлича не само като литературен персонаж или историческа личност в това случване, но и като психологическа и екзистенциална възможност.

А именно като възможност да се скъса вече с този пред-зададен смисъл, с това извращаване на човека, в което се е превърнало продължителното тълкуване, тълкуване на тълкуването, тълкуване на тълкуването на някакво си там тълкуване. Зорбас олицетворя отказа от това, в нещата да се вижда техният неспирен исторически поток, в който са били определяни, означавани, отритвани или утвърждавани. Изопачаването на света е следствие от твърде дългото поддаване на нечия интерпретация, в лоното на която се търкаляме, продължавайки неспирано да боравим с нея и да жонглираме като глупаци с нищото - от поколение на поколение.

Зорбас отказва да признае изискванията на другите, вечно странстващ и вечно търсещ - в неговата неграмотност проблясва неговият гений. Геният на човек, който не открива в това слабост, а само могъщество, благодарение на което да обърне гръб на общоприетото съществуване, да накаже правилата и конвенциите, да живее така, както му се повелява отвътре, това иска Зорбас - да обича по своему, да бъде умен по своему, да бъде по своему. Не е ли това самото могъщество? - сякаш пита Казандзакис. Зорбас съзира отвъд вселената от правила и се шегува с нея, подиграва ѝ се, както побойникът на училището се закача с дребния очилатко. Човекът трябва да е по-близо до животното, отколкото до Бог, за да изживее собствения си живот, за да не го изпусне - загуба на време е да си блъскаме главите над смисъла, над онова, което следва, имаме само това, което е: „Мóре, звяр е човекът! [...Зарежи книгите, не те ли е срам! Звяр е човекът, а зверовете не четат!" (Н.К.1973:166).

Tова връщане към съществуването, предшестващо множеството смисли и тълкувания, е връщане към чистото и необременено битие, подобно на онова, което е бил светът за първите хора, към които Казандзакис причислява Зорбас: „Светът бе за него някаква плътна гледка, звездите го докосваха, морето се разбиваше в слепоочията му; той възприемаше и изживяваше без обезоръжаващата намеса на разума земята, водата, животните, бога." (Н.К.1973:153).

Но една такава позиция, особено когато е изказана по подобен начин - с призоваваща, умолителна меланхоличност - предполага безусловната нужда подобно възвръщане да е желано за целия свят, за всеки отделен човек. Тя трябва да има своята поне привидна, поне частично „разумна" аргументация. Такава откриваме в дисертацията на Казандзакис: Днес преобладаващото противоречие става все по-непоносимо: човек трябва да се подчинява на закони, в които не може да има никаква вяра: за да живеем, ние следваме правила, които са фалшифицирани, подправени от понятия, които са доказали погрешността си - понятия, които са преобърнали смисъла си." (N.K.2006:23).

Същото, което Ницше е изживявал в пространството на изчерпващия се (поне в познатата си форма) протестантизъм, Казандзакис е усещал в духа на православния свят. Ако Ницше е виждал като опозиция на това дионисиевия човек, Казандзакис го е схванал като Зорбас.

 

Аскетика

В този текст най-ясно си проличава голямото значение, което е изиграла „задочната среща" между Ницше и Казандзакис. Дистанцирайки се от общите черти в чисто стилистичното оформление, можем да кажем, че в този текст започнатото от Ницше ново метафизично ядро бива доведено до предел. Казандзакис, за пореден път се ангажира да покаже несъстоятелността на християнството, поне в тази си форма, предлагайки една несъмнено задоволителна алтернатива.

Още в първия ред авторът се противопоставя на християнския догмат за сътворението. Вместо „В началото Бог сътвори небето и земята", той поставя „Идваме от една тъмна бездна, към една тъмна бездна вървим." (Н.К.:1993). Казандзакис премахва положението, в което, за да обясним човешкото битие, по необходимост следва да се позоваваме на едно свръхбитие. Изречението продължава така: „светлото пространство между тях [тъмните бездни] наричаме живот", с което ясно посочва върху какво трябва да концентрираме усилията си - върху мигновената искра на човешкото съществуване. Всичко друго са приказки на вятъра, всичко друго е излишна суета.

В следващите три глави той манифестира цялостното си отношение спрямо истината, което много напомня формулираното от Ницше положение, че страданието е породено от вярата в това, че щастието е свързано с истината - респективно с онова, което отсъжда истинното като такова, разграничавайки го от другото му. Тъкмо към границите на разума и неговите „пет тъкачи" е насочена безжалостната атака на Казандзакис в първата глава. Разумът, който ражда явленията такива, каквито биха му били потребни, който законотворчества над хаоса, който строи в бездната, без да я вижда - сляп за всичко останало, което не е той, а и да го види - отрича го, категорично: „Не казвай: „Дръпни завесата, за да видя картината!" Завесата, това е самата картина."

Той полага реда, собствения си ред, над онзи хаос, чието присъствие не признава, за да може да продължи да бъде властелин над собствения си свят, безупречен в своята разумност. Свят - огледално езеро, в което сам себе си гледа, актьор и зрител, вечният нарцис. Но първият дълг е да признаем неговите граници, а значи да признаем, че има неща, които никога няма да познаем и следователно не трябва да си губим времето с тях.

Макар чисто терминологично (което съвсем не звучи на място) да има съществени различия, в действителност Казандзакис разглежда положенията на емпиризма. В опозиция на това, той издига поетичното понятие сърце, което от своя страна олицетворява духа - непокорният, непризнаващ достатъчността на разума, дух: „Не възприемам границите, не ме побират явленията, задушавам се! Дълбоко, кървящо да преживееш това напрежение - ето кой е вторият дълг." То е онова, което се опитва да покори едно едничко нещо - не законите, не вселената, не времето и пространството, а онова, което е отвъд тях.

Тук можем да разпознаем, частично разбира се, част от положенията на рационализма, съмняващ се в своите „тъкачи", недоверчив към наличното, което е за него все привидно, с вечния си копнеж да фиксира абсолютния двигател - Невидимият, „борещата се същност", с която иска да се слееАко разумът казва: „Бистро и безнадеждно [курсив мой] е окото ми и съзира всичко. Животът е една игра, едно представление, което дават петте актьора на тялото ми" с любопитство, което е способно да го възпре от намеса в пиесата, което би направил само селянинът, то сърцето казва: „Аз съм селянинът, скачам на сцената и се намесвам в хода на света!" Селянинът спокойно може да бъде разбран като антипод на безумеца на Ницше. Ако безумецът се появява на пазара, за да изрече истината за смъртта на Бог, то селянинът е част от публиката, която никога не ще повярва. Той тайничко ще потреперва от страх в безсънната, безлунна нощ, облян в ледено студена пот, с тяло, изнемогващо под дрипите; ужасен от мисълта, че може би ще трябва да свали единствената украса от стената си - разпятието. Това напомня на предистория на филма „Торинският кон" на унгарския режисьор Бела Тар, в който вече се е случило чудото - селянинът е повярвал, че вече няма в какво да вярваЛента, в която се разглеждат последствията от дадената присъда за обикновения, неук човек.

Така разумът, първият дълг, предоставя „елементарно удобство", опитвайки се да създаде ред и да подчини явленията; а сърцето, вторият дълг - страха от това, че може би не ще открие нищо зад завесата, че няма да намери същността. Третият дълг е, значи, да се спасим от тях, да се спасим от фантазмата на надеждата - „Къде отиваме? Не питай! Качвай се, слизай. Няма начало, няма край. Има само този сегашен миг, пълен с горчивина, пълен със сладост, и аз му се радвам такъв, какъвто е." Не трябва да забравяме, че когато Казандзакис говори за миг, той говори за целия живот - всичко онова, разпростряло мъничките си ръце от устната на едната бездна до устната на другата. Ако трябва да продължим с прокарването на квазиструктурната линия, в този трети дълг можем да съзрем идеалната граница на критическата философия от кантиански тип - средният път.

Когато изпълним тези повели, остава да се вслушаме дълбоко в себе си, за да чуем вика на Невидимият, който зове изотвътре, който страда, когато ние се радваме и е щастлив, когато ние страдаме - изнемогва, без дъх остава заключеният в нас вик; плаче, стене Бог, трепери пред добродетелите и страховете ни; не се побира - ние го питаме: „Господи, защо трепериш?", а той отвръща: „Страх ме е!". Ето го бога на Казандзакис, волята, заключена в човека, в животното, в семето, което чака да покълне; волята, която се стреми да трансцендира приемника си и да превърне цялостното му съществуване в една непрестанна битка за отиване отвъд - свръхчовешка е тази битка, не е за човеци. Всеки миг трябва да се ражда и да се спасява Невидимия вътре в нас, всеки миг - да се твори, да се възкачва нагоре, да опложда земята и света, за да настигне най-сетне той, „невидимият Младоженец, преследващ от тяло на тяло вечността - тази непокорна невеста." Това е пътят, в който се изличава Аз-ът, той е „нощта, която светлината изяжда". Не е наш Отец, наш Син, не е Дух тази искра, която изгаря вътрешностите на нощта, която съм все самият аз, не, той е наш Генерал.

Тук се вижда влиянието на Бергсон върху мисленето на Казандзакис - линия, която може да бъде проследена през Ницше и Шопенхауер, предшествениците им Спиноза и Лайбниц, до - с въоръжено око - Майстер Екхарт, при когото Бог е близо до тварите, той е действащото, възникващото, което преминава ("Gott wird und vergeht" - M.Eckehart1903:148) и колкото по-високо е душата в йерархията на тварното, толкова по-близо е до това да снеме тварната си обвивка, за да остави Бог пред самия себе си. При Бергсон тази сила, този устрем, който властва над материята в нейния стремеж към дематериализиране и в духа, в неговия стремеж към съвършенство, се нарича elan vitalкоето е неговото обяснение за защо-то на еволюцията, развитието и упадъка на организмите, и най-важното - обяснение за съзнанието.

Но този аз не е само самият себе си, той е част и от племето, от другите. Не ще успее сам да се справи с непосилната задача да внуши смисъл на живота, „нека слеем сърцата си" - т.е. духа си, за да надскочим индивидуалностите, да трансцендираме не в друг свят, а в Другия. Не е заинтересован от себе си този вик в нас, той е заинтересован от едно над-индивидуално бъдене, от една общност от съратници, готови да паднат в битката, която Генералът управлява по различен начин във всеки от нас. А той иска да се слеем, мъжът и жената, за да посеем още като нас, да продължат битката и гоненията, започващи с човека, между непокорната невеста и младоженеца - въпреки двете бездни, които накрая се оказват все една. Не откриването на Аз-а, а неговото постоянно създаване и пре-създаване, не откриването на Другия като другар, приятел, партньор, а на другия като съратник в създаването, в пре-създаването, във вечната битка, във вечната любовна игра.

Да се оставим да почувстваме битието и неговата стихийност, ето какво ни казва Казандзакис. Да изпитаме тяхната заключеност в мигновението, в което вътрешностите ни изгарят, непорочни и спасени от благоволението и честта да се докоснат до света преди разсъдъка - с неговата истина, преди разума - с неговия смисъл.

Точно в онази част от света, която не може да бъде осветена от разума, от нищо дори, и все пак е част тъкмо от света, се крие не тайната, а самоочевидността, в която сам с всички други, седи човекът, осветен в сянката на собственото си величие и нищета, страдащ, питащ, танцуващ в огнището на хаоса - единственият му верен приятел. Освен Бог, разбира се, който пълни чашата му.

 

Post scriptum

Работата върху едно подобно сравнение, ако искаме да го обхванем цялостно и без пропуски, може да се осъществи само в едно сериозно по обем изследване. Наясно съм с пропуските, които направих - липсата на коментари върху „Последното изкушение"; по-дълбоко навлизане в дисертацията на Казандзакис върху Ницше; анализ на автобиографичния му труд, в който се разкрива тясното му личностно (не творческо) отношение, а и спрямо самият Зорбас и т.н. Но въпреки това смятам, че успях да положа основите на една работа, на която с удоволствие бих отдал времето си, когато най-сетне (ако изобщо някога) разполагам с него.

 

Използвана литература

  1. Ф. Ницше, Ecce homo, Библ. „Семинар 100+" , 1991, превод: Георги Кайтазов.

  2. Никос Казандзакис, Алексис Зорбас, София: „Народна Култура", 1973, превод: Георги Куфов.

  3. Никос Казандзакис, Аскетика, София: Архетип 1993, превод: Панос Статоянис.

  4. Nikos Kazantzakis, Friedrich Nietzsche on the philosophy of right and the State 2006, State University оf New York Press, Transl. Odysseus Makridis.

comments powered by Disqus