NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Хайку и далекоизточното разбиране за Аз-а

Брой
№ 6 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Антоанета Николова

Колкото и да е разнородно в отделните си прояви, източното разбиране за аза притежава определени характеристики, които го отличават от западното и които намират специфичен израз в източната поезия и в хайку като неин своеобразен връх. Както е известно, хайку е свързано с дзен-будисткото разбиране за света, а това разбиране също е своеобразен връх на източната мисъл и специфичен синтез на индийски, китайски и японски философски тенденции. Ето защо е оправдано, когато говорим за хайку, да се позовем на цялата източна мисъл.

Насоките, в които бих искала да разгърна изследването си са следните:

  1. Азът и връзката на субекта и обекта. Това отношение е в основата на следващите насоки.

  2. Нива на разгръщане на аза

  3. Третата насока е пряко следствие от първата, но бих искала да я обособя, като акцентирам на един важен аспект, а именно азът като творец.

  1. Да започнем с отношението субект-обект

За разлика от Западната култура, която акцентира върху субект-обектното разделение и подчертава отделността, обособеността и изолираността на противопоставения на всичко останало аз, Източната култура изхожда от други предпоставки. Основно за нея е единството на субекта и обекта, поради което азовата осъзнатост има много по-различен смисъл. Азът тук не е изолирана и обособена отделност, а е слят с всичко съществуващо. Поради това той не се възприема като част, нищожна или величава, от някаква по-голяма цялост, а като самата тази цялост.

Това разбиране е ясно изразено в основополагащите за индийската мисъл упанишади и в знаменитото изречение „тат твам аси", „ти си това", или твоята същност е същността на цялата вселена. От позицията на специфичното разбиране за не-аза, будизмът също твърди, че изчистеното съзнание е равнозначно на вселената. В рамките на китайската мисъл и по-специално даоизма делението на всички противоположности е относително: „всяко „това" е също така „онова", а всяко „онова" е също така „това"1. Там казват „така" и „не така", като имат своя гледна точка. Тук казват „така" и „не така", като също имат своя гледна точка. Съществуват ли обаче наистина „това" и „онова" или такова различие не съществува? Там където „това" и „онова" още не си противостоят се намира оста на Пътя." (Джуандзъ)

Както казва един от известните изследователи на дзен-будизма Р. Блайс „целта на дзен, целта на поетическия живот е са се достигне недиференцираното състояние, при което субектът и обектът са едно, при който обектът се постига интроспективно, а субектът става самосъзнаващ се обект. Субектът и обектът трябва да се разбират като две страни на един лист хартия - те са две и в същото време едно"2. Това е специфичното за Изтока разбиране за не-двойствеността, пряко свързано с разбирането за Пустотата. Разбирането за не-двойствеността е по-задълбочено изказване на идеята за единството, при което се има предвид и относителната обособеност на противоположностите, които обаче винаги трябва да се разглеждат преди всичко като аспекти на единството.

Субект-обектното противопоставяне, което абсолютизира разделението, характерно за Западната мисъл, е свързано и с редица други деления, като: част-цяло, материя-дух, външно и вътрешно и пр. При позицията, базираща се на субект-обектното единство, тези противоположности също се разглеждат в тяхната взаимност. Затова в школата на китайския будизъм тиентай се казва, че една прашинка съдържа цялата вселена, а основните принципи на школата хуайен са: едното е в едното, едното е във всичко, всичко е в едното и всичко е във всичко.

Може да се каже, че тези принципи са определящи за всички школи на собствено китайския будизъм, включително и за чан-будизма, доразвит по-късно в Япония като дзен. Можем също така да кажем, че те са в основата на специфичното за хайку светоусещане, при което една прашинка наистина разкрива цялата вселена. Затова хайку поетите могат да обърнат внимание на като че ли дребните неща, защото всяко нещо е значимо, всяко нещо е уникално.

„Всичко - еднакво, всичко - със свой облик". (дзен-фраза)

В чашата на цветото
спи пчела. Не я буди,
врабецо! (
Башо)

Тук няма деление на голямо и малко:

На рождения ден на Буда

се роди и то,

малкото еленче. (Башо)

Друг характерен аспект на субект-обектното единство е липсата на противопоставеност между външно и вътрешно. Това е много характерно за хайку поезията. На нея й е присъща специфична отстраненост, като че ли безпристрастност, виждане на нещата сякаш изотвън. Тук външното определя вътрешното, докато при западния подход обикновено вътрешното състояние се налага и наслагва върху външните обстоятелства.

Ето едно стихотворение, показателно за тази, заредена всъщност с голяма дълбочина безпристрастност:

Първи сняг.

Колко са пораснали

стъпките на сина ми. (Людмила Балабанова)

На пръв поглед: просто регистриране на факти, но зад това - цяла година от човешкия живот с нейните тъги и радости, радостта от порастването на детето и леката тъга от съпровождащото го остаряване на родителя.

 

  1. Втората насока, на която искам да се спра, се отнася до нивата на разгръщане на аза.

Източните разбирания различават повърхностното привидно его и истинската ни същност. Така в индийската мисъл, повлияна от упанишадите, се говори за един дълбинен истински Аз, дълбокият атман, истинското ни Себе, които не съвпада с външно изявяваните и проявявани форми на това, което можем да наречем низш аз или его, състоящо се от телесност, жизнена енергия и съзнание. По подобен начин, в алтернативата на ортодоксалното за Индия мислене, основано на упанишадите, будизма, азът се разглежда като съвкупност от нетрайни групи на телесността, емоциите, волевите импулси и нагласи, представите и съзнанието. Докато упанишадите наблягат на неизменността и абсолютността на Висшия Аз, будизмът набляга на нетрайността и непостоянството на низшия. Той разработва специална теория „ан-атман" или теория за без-азовостта и безсъщностността на процесите и явленията.

Подобни идеи са развити и в китайската мисъл, особено в даоизма. Основната концепция на даоизма е, че само този, който е забравил себе си, т.е. малкото си его, може да се нарече слял се с Дао.

Така по един или друг начин източната мисъл говори за два вида аз: малкият аз, с който се отъждествяваме, свързан с телесността, емоциите и съзнанието, и Висшия Аз, истинската ни същност, която може да бъде достигната по пътя на медитативното прозрение. При това малкият аз, азът, достиган на профанното ниво на съществуване, е именно азът, получен в резултат на субект-обектното противопоставяне. Източната мисъл набляга на разбирането, че низшето аз е нетрайно, променливо и основна грешка на човека е привързаността към неговите егоцентрични, разделящи и обособяващи изисквания.

Висшето Аз е това, което разкрива единството си с дълбината същност на Вселената. Това е това Аз, при което Атманът е тъждествен с Брахмана, а човекът е слят с Дао.

В тази връзка може да се говори за три степени в разгръщането на аза, които най-ясно са изразени в концепцията на Джуандзъ.

Първата степен е детският стадий, стадият на инфантилното сливане, когато новороденото е неразделно слято с майката и околната среда. Съвременните изследователи наричат това състояние до- или предличностно. При него единството е материално, а „материалното единство... е най-низшият от всички възможни видове единства - в него няма нищо метафизически „високо"; от факта, че доличностното единство е структура, която предшества субекта и обекта, погрешно отиват към отъждествяването му с наистина по-високите типове единство, надхвърлящи субективността и обективността"3.

Характерно е, че източните учения, особено даоизмът, много ценят състоянието на детскост, имайки пред вид именно усещането за единство. Характерно е и, че хайку също се стреми да постигне състоянието на детска непосредственост, естественост, спонтанност. (Но както казва Алън Уотс да се стремиш да бъдеш спонтанен е все едно да триеш кръвта с кръв).

В същото време се подчертава, че мъдрецът трябва да е подобен, но само подобен на детето, защото той е преминал и през втората фаза и я е преодолял.

Втората фаза е фазата, която с термините на съвременния изказ може да се нарече фаза на личността. Това е фазата на противопоставяне на субекта и обекта и обособяване на вътрешното единство. За източните учения тази фаза е много необходима, човекът трябва да измине пътя на обособяването, за да може след това да продължи нататък и да постигне единството на по-висш стадий, единство, познаващо и разделението, което поради това е не-дуално, не-две, а не просто единицата от първата фаза.

Така стигаме до третата фаза, фазата на мъдреца. С термините на китайската мисъл можем да кажем, че това е постигането на не-личността - мъдрецът, слят с Дао, който си служи с не-действие и употребява не-думи4.

Фактически тази трета фаза съответства на това, което можем да наречем мистическо съзнание, космическо съзнание и пр. Тези термини обаче са неподходящи за дзен, както и всички подобни определения, тъй като от една страна принадлежат на различна традиция, а от друга дзен избягва всички определения. Всяко определение е капан на логиката и принадлежи на второто ниво на аза. В дзен-будизма се говори за просветление, озарение и пр.

Така всяко хайку е миниатюрно озарение. И като отклик то също може да породи озарение.

Другото име на висшето единство е пустота, затова в хайку поезията можем да прочетем:

 

Може би костите ми

ще избели вятърът

Духа хлад в сърцето ми (Башо)

Това е пустотата или безсъщностността на видимия свят, но това е и Творящата пустота на не-дуалното единство, постигано в просветлението. Това е и единството на вътрешно и външно. Вятърът, духащ през костите, сякаш духа и през сърцето на поета.

Темата за пустотата ни отвежда до третата насока - азът като Творец.

Характерно и за даоизма, и за будизма, от чиито идейни корени израства дзен-будизмът, е, че там липсва идеята за творец, създател, присъща например на монотеистичните религии от юдео-християнската традиция, която по един или друг начин намира отражение в западното разбиране за творчество. Творецът твори от нищото, т.е. в пълна свобода, неограничаван от нищо, според собствените си намерения, воля и цели.

Наместо за Творец, даоизмът говори за безличното всеизпълващо Дао или движение, което „ражда всичко". В будизма се говори за ясните простори на сияйния ум, но в същото време се посочва:

Съзнание -

ако наистина

няма такова нещо

с какво просветление

да го просветлявам? (Мусо Кокуси)

Така будизма развива специфичната идея за безсъщността на личността, която има само номинална, но не и онтологична реалност. Той я разглежда като поток от нетрайни психофизични състояния, който се разгръща само по отношение, само във взаимността си с другите подобни потоци. Така творецът е не азово осъзнатата, обособена и самодостатъчна личност, която до известна степен е противопоставена и във всички случаи различна от околния свят, който трябва да бъде изследван и пресъздаден. За дзен-будистите именно тази налагаща своето виждане, променяща и структурираща според своето разбиране света личност трябва да бъде преодоляна, за да се достигне до голата реалност, отвъд видимостта на думите, отвъд картите на териториите, отвъд капаните на логиката. Творецът е този, който съумява да чуе самоизговора на света и да предизвика отклик и у останалите, който умее да се вслуша в тишината и разкрие поетичния й език. Той не създава, а разкрива уникалността на всеки процес, на всяка взаимовръзка и съумява да задейства цялата паяжина на взаимоотношенията, така че екнат ли камбаните, да звънне дъхът на цветята.

Накрая бих искала да завърша с едно свободно тълкувание на структурата на хайку стиха, използвайки известния цитат от Даодъдзин:

Дао ражда едно

Едно ражда две

Две ражда три

Три ражда множеството неща

Тук виждаме идеята за разгръщането на единното в множествено. Дао е не-дуалното единство или таквината на света, която може да бъде разгледана както в аспекта си на единство, така и в аспекта си на двойственост. Важно при двойствеността обаче преди всичко е отношението между противоположностите, връзката, символизирана от тройката, от която се поражда цялата множественост на видимия свят. Тази формула може да се разкрие при почти всички митове за творението. Нея можем да видим и при хайку, като наистина най-основен, най-елементарен и същностен мотив на творчеството. Прозрението, предаващо единната идея, двата взаимооткликващи си плана в структурата на всяко отделно произведение и троичната линия, предаваща тяхното взаимоотношение, откъдето може да възникне цяла мрежа от асоциации и да затрепти цялата вселена, като в мрежата на Индра с диамантите, отразяващи целия свят.

 

Литература:

  1. Р. Блайс, Золотой век дзэн, СтП, 2001

  2. Кен Уилбер, Проект Атман, М., 2004

  3. „Джуандзъ" и „Даодъдзин"

Д-р Антоанета Николова е доцент в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград

 

 

1 „Това" и „онова" са китайските термини за „аза" е „другото".

2 Р. Блайс, Золотой век дзэн, СтП, 2001, стр. 335-6.

3 Кен Уилбер, Проект Атман, М., 2004, стр. 13.

4 Не-думите са специфично понятие на китайската мисъл, което надхвърляна противопоставеността обичайно говорене и обичайно мълчание. Това са думи, които са излезли от капана на обозначаването и са се превърнали във „вест от битието", в истински самоизговор на реалността. Те съответстват на не-действието, което не е бездействие, а висша форма на действие, при което субектът и обектът на действието са слети. Освен това знанието на мъдреца се характеризира като не-знание или не обичайно, висше знание.

 

 

comments powered by Disqus