NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

PHILOSOPHY OF HISTORY AND CATCH-UP DEVELOPMENT

Issue
34(2016). Editor: Lazar Koprinarov
Section
Podium
Author
Prof. Vassil Prodanov

PHILOSOPHY OF HISTORY AND CATCH-UP DEVELOPMENT

Prof. Vassil Prodanov, DSc.(vkprodanov@gmail.com)

University of National and World Economy, Sofia

 

 

1. Исторически и неисторически народи

Идеята за догонващото развитие играе важна роля в реалното поведение на големи маси от хора и стратегиите на държави и политически сили през последните два века. В същото време тя е особено значима в цялата модерна философия на историята, основаваща се на разбирането за прогресивно развитие, в което едни страни са по-напред, други по-назад, но се върви в някаква повече или по-малко обща посока. В различните философии на историята този процес съвсем не е елементарно линеен, свързан е със специфични периодизации и класификации, с движения напред и връщане назад, с противоречия, които променят мястото на държавите, играещи водеща роля в световната система в различни периоди.

В своята философия на историята Хегел разграничава два типа народи - исторически и неисторически. Исторически са народите-авангарди, които в един или друг период стоят начело на историческия прогрес, създават новите неща в историята, в тях се въплъщава, според него, съответно поредният етап на развитие на "абсолютния дух" и се снема неговият предходен етап. Те именно правят световната история, това са народите, които имат световноисторически характер. Народът-авангард, по същество, монополизира историята, тъй като в него именно на съответния етап е въплътен "абсолютният дух". Самите исторически народи на определен етап изчерпват своя потенциал и остават застинали на съответната фаза на развитие като Индия и Китай или превръщащи се също в народи - имитатори на тези, които в момента изпълняват функцията на лидери в историческия процес. За него германската нация се отличава по това, че въплъщава в себе си най-висшите и последни форми на "абсолютния дух", превръщайки се така в най-висш и окончателен образец, в който завършва историята.

Неисторически са народите, които просто повтарят това, което вече е станало някъде другаде или демонстрират особености, които ги поставят извън историческия прогрес. Те имат историография, която възпроизвежда определена последователност от събития и промени, случили се с тях, но нямат история в световноисторическия смисъл на думата, т.е. не създават нови и оригинални неща, които да имат значение за по-нататъшния исторически прогрес. Това, което правят, няма значимо въздействие върху останалите. Не са образци в икономиката, политиката, културата, религията, които другите да следват, а по-скоро в една или друга степен вървят вече по отъпкана исторически пъртина, макар и в някакъв свой си специфичен вид. Те са в ариергарда на историческия процес и по същество нямат право на глас в историята. Могат да бъдат предмет на историографията, но не и на философията на историята. Такъв тип неисторически се оказват всички народи на Балканите (като се изключат древните елени), включително и българският народ, поради което те не намират място на страниците на хегеловата философия на историята. Такива са и Русия, и голяма част от останалите народи. От началото на новото време историята се развива от Запада и по-специално от германския народ, докато останалите нямат своя собствена история, която да заслужава осмисляне като нещо самостоятелно или част от общата логика на развитие на историята. Те вървят по вече проправен от други народи път, не заслужаващ специално философско внимание, без свои фундаментални закономерности, които да задържат вниманието на философа. Представляват или своеобразни исторически плагиати, повтарящи нещо вече станало другаде, или са създатели на форми на историческо съществуване, които нямат перспектива, представляват глухи пътища в историята, от които няма изход към бъдещето и по тях те обикновено изчезват изобщо и като предмет дори само на историографията.

Хегеловата философия на историята по същество е един от най-ярките изрази на еволюционизма, характерен за философското и социално мислене на ХІХ век, който възприема целия останал свят през призмата на реалностите на развитите западни държави. Маркс включва идеята за догонването в своята специфична философия на историята и в нейните рамки през ХІХ век държавата-образец, която трябва да бъде следвана и която е начело на историческия прогрес, е Англия. Тя е, която задава бъдещето на Индия, Балканите и редица други страни. В нея в развито състояние имаме процеси, които другаде все още са в неразвито състояние. Затова и нейното въздействие от Индия до Балканите играе положителна роля в световната история, защото разпространява най-напредничави форми на социален живот и включва съответните народи в магистралната посока на историческо развитие. Подобни идеи можем да открием във всички европоцентристки или западноцентристки философии на историята.

С началото на модерната епоха, с развитието на капитализма и ускоряването на взаимодействията между страни и народи този проблем придобива особена острота в европейската конкистадорска и колониална практика на робовладелство и подчиняване на други народи, при което те са възприемани не само като по-изостанали, но и с много по-малко възможности за развитие. Това оправдава както избиването на милиони индианци в Америка, така и използването на роби до миналия век.

2. Три основни концептуални традиции, имплициращи

идеята за неисторически народи, които преминават през чужда история

Идеята на Хегел за неисторичността на голямата част от народите на съвременния свят утвърждава нагласи, които просмукват най-мощните концепции на развитието през ХІХ и ХХ век. Постепенно ще се формират и в различни периоди ще се сменят три различни концептуални схеми, обединяващи големи групи концепции, в рамките на които можем да открием различни интерпретации на догонващото развитие - еволюционистки, модернизационни и теории за развитието. Във всички тях обаче по-слаборазвитите държави се мъчат да настигнат в социално-икономическо и технологическо отношение Западът и в една или друга степен той е за тях стандарт, модел, бъдещо състояние.

2.1. Еволюционистки концептуални схеми

Тъй като Западна Европа първа тръгва по пътя на интензивно капиталистическо развитие и извършва първата и втора индустриална революции, формиращото се в нея социално и философско мислене е силно европоцентристко. Западна Европа се разглежда от всички западноевропейски мислители, развиващи прогресистки, историцистки, еволюционистки социални теории като се почне от Хердер, мине през Кант и стигне до Маркс като образ на бъдещото състояние на останалото човечество, като модел, към който ще вървят всички останали.

По време на върховия етап на развитие на британската империя през втората половина на ХІХ век еволюционизмът става по същество част от хегемонният дискурс на възникващите в нея сравнителни антропологически и социологически изследвания. Цялата социална наука на ХІХ век възприема Западна Европа като образеца, към който трябва да се стреми целият останал свят, макар че концептуалните версии се различават по стадиите на движение към сегашното състояние на западноевропейските страни или по основните променливи, чрез които можем да опишем това състояние. Еволюцията е естествен, насочен, непрекъснат, свързан със сходни причини процес. Народите на предходни стадии на развитието са разглеждани като сега живеещи наши предшественици. В съвременността е само Западна Европа, а от там тази съвременност се разпространява към останалия свят. По същество голяма част от мислителите през втората половина на ХІХ век възприемат Великобритания с нейната хегемонна позиция като своеобразна "машина на времето", в която движейки се от метрополията към колониите и обратно, ние се движим всъщност напред и назад по осите на прогреса.

Най-разпространени са стадиални линейни теории, в които всеки стадий е по-висш етап в сравнение с предишния, а най-висшия от съществуващите е реализиран в Европа. Такава е схемата на Конт за основните стадии на социална динамика, водеща от простото към сложното, от низшето към висшето, от общото към специфичното. В крайна сметка човечество минава през три стадии на историческо развитие - теологически, метафизически и позитивен. При това Конт взема предвид само историята на водещите европейски народи, които за него представляват "елита на човечеството". Последователят на Конт Едуард Тайлър ще говори за всеобщо постъпателно развитие на човечеството и ще се опита да гласи еволюционни последователности на отделните култури. От своя страна Луис Хенри Морган, тръгвайки от всеобщото прогресивно развитие на обществото, ще се опита да види това прогресивно развитие чрез различни стадии на еволюция на родствените отношения.

Дихотомични теории на социалната еволюция също ще дават приоритет на Европа. За Тьонес това ще бъде движение в дихотомията между общност и общество. Джордж Кули и Хърбърт Спенсер ще се занимават с въпросите за промените в социокултурната сфера, разделението на труда, социалните отношения. Дюркем и Спенсер говорят как с процеса на индустриализация и ускорено разгръщащо се разделение на труда се извършва преход от предходни недиференцирани структури на механична солидарност към органична солидарност и един много по-развит индивид. В същото време те обясняват процесите на атомизация и специализация. Спенсър смята, че все по атомизираните от разделението на труда индивиди могат да взаимодействат органично на основата на своя личен интерес и формираните на тази основа договорености и утилитарни правила, изгодни за всички. Дюркем обаче ще твърди, че икономическата взаимозависимост, свързана с разделението на труда, не са достатъчни за създаване на нов социален порядък. Егоизмът и пресметливият интерес на индивидите могат да отложат конфликтите и безпорядъка, но не и да ги елиминират, като именно това ражда аномията, т.е. безнормието. За това са нужни нови социални правила, които да интегрират общността чрез "колективно съзнание" и "чувство за солидарност". На тяхното създаване обаче Дюркем гледа с умерен оптимизъм. От своя страна Маркс твърди, че се извършва преход от общества, основаващи се на "личната зависимост" към общества основаващи се на "вещната зависимост". За Вебер това е преход от ценностите на колективизма към ценностите на индивидуализма.

Най-грандиозната теория на отделни етапи на развитие на човечеството, най-висок от които е достигнатия по това време в Англия, ще изгради Маркс. В предговора си към първия том на "Капитала" Маркс ще говори за Англия като за модела, към който вървят всички останали страни. "По-развитата в промишлено отношение страна показва на по-малко развитата - казва той - само картината на собственото й бъдеще." По-рано или по-късно всички страни ще стигнат в тази точка като при това колкото по-обвързани са със страната, която е начело на световния прогрес, толкова повече шансове имат за ускорение на историческото развитие. По това време Германия изглежда изоставаща от Великобритания, тя е "изпуснала" ХVІІ и ХVІІІ век, немалка част от нейния елит има усещане за германците като за "закъсняла" нация, особено в икономическо и политическо отношение, като дори в редица случаи възприема себе си като противник на идеи формирали се на Запад (под Запад в началото ще се разбират само Англия и Франция, т.е. неговите рамки ще бъдат силно стеснени). Тя се опитва да настигне "Запада" и в края на ХІХ век, става самата образец за подражание на голяма част от централноевропейските и източноевропейските държави. Тъй като капитализмът започва развитието си в Западна Европа, европоцентризмът става типичен за социалните и философски мислители, при което сравнението на ставащото в една или друга развита страна в Европа, със състоянието на останалите държави, се превръща в съпоставка между бъдеще и настояще, между дължимо състояние и съществуващо състояние, между желано състояние и реалности.

Първата и Втората световна война и сътресенията, до които те водят обаче водят до реакция, при която голяма част от значимите мислители са склонни да отхвърлят предходния еволюционизъм и прогресизъм. Разгръща се серия от циклични теории на историята, в които има силна доза песимизъм и образи на възход и упадък и идеите на такива теории, представени от Освалд Шпенглер, Питирим Сорокин, Вилфредо Парето, Арнолд Тойнби завоюват немалко популярност. От своя страна Франкфуртската школа ще заговори за "диалектиката на просвещението", отхвърляща също еволюционисткия прогресизъм, а в социалната антропология предходният еволюционизъм ще бъде заместен от културен релативизъм.

2.2. Концепции за модернизацията

Процесът на бързо възстановяване на световната икономика и ускореното й развитие както на Запада, така и на Изток, нарастващото за определен период влияние на марксизма и държавния социализъм, заедно с процесите на деколонизация, стават предпоставка за преформулиране на идеите за еволюционно развитие във формата на модернизационни теории. За САЩ, които са се превърнали в световна хегемонна сила, която се опитва да наложи влиянието си в третия свят и довчерашните западноевропейски колонии, дискурсът на модернизационната теория е своеобразен опит за разпространение на своята глобална хегемония. Цялостни концепции, наричани именно теории за модернизацията, ставащи водещи в социалното познание, се разгръщат през 50-те години в САЩ, но получават бързо разпространение като модел на интерпретация на извършващите се в различни страни промени от началото на новото време, който е алтернативен на имащия голямо влияние по това време марксистки формационен, класов и наблягащ на отношенията на собственост модел на интерпретация на най-новата история. В същото време той претендира да обяснява и процесите, които стават в комунистическите страни.

Първоначалното развитие на теориите на модернизацията е резултат от съчетанието на еволюционизма със структурния функционализъм, в който модернизацията се разглежда като алтернатива на традиционното общество, съдържаща като две най-важни характеристики рационализацията и индустриализацията. Толкът Парсънс ще формулира като основни променливи на модернизацията движението от партикуларизъм към универсализъм, от наследявани позиции към достигнати от индивида социални позиции, от функционална дифузност към функционална специфичност и от афективни към афективно-неутрални социални роли.

Типичен пример на такъв тип теория са "Стадиите на икономическия растеж. Некомунистически манифест" на У. Ростоу, в които той разглежда процесът на изменения от началото на новото време като последователност от стадии, през които неизбежно преминава всяка национална единица и които най-напред са изминати от Великобритания. Този тип модели са подложени на обширна дискусия като има периоди, когато са особено влиятелни, но и такива, при които са в криза, но като цяло се смята, че те описват механизмите на разгръщане и поява на основните отличителни характеристики на модерното общество.

Теориите за модернизацията в началото са западна алтернатива на марксистко-ленинските теории за некапиталистическия път на развитие на държавите от третия свят, предлагани като средство да "прескочат" една формация и да ускорят своето развитие. Предполага се, че от тях следват съответни стратегии на западните правителства за задържане на по-изостаналите страни в своята политическа и икономическа орбита. В този контекст автори като Х. Лайбенщайн и У.Ростоу в края на 50-те години на ХХ век твърдят например, че изходна точка на процеса на индустриализация и модернизация в една страна е влагането на инвестиции, равняващи се най-малко на 15 % от обема на БВП и след това ежегодно поне същата сума, за да се самоподдържа това развитие. Така програмите за ускорено индустриално развитие изглеждат напълно реалистични и на практика реализиращи се на много места.

Теориите на модернизацията изхождат от предпоставки, свързани с деление на етапите на обществено развитие на традиционен и модерен, на традиционно и модерно общество, които се различават по основните си характеристики. Взето като идеален тип традиционното общество се характеризира с такива особености като доиндустриален характер и доминиране на селскостопанското производство, на селото като център на живот на огромната част от населението; предварително зададен статус на хората и липса на вертикален растеж на големи маси от хора; зависимост на организацията на социалния живот от религиозни и митологични представи, авторитаризъм, цикличност на развитието, колективистки характер на обществата; доминираща ориентация към метафизически, а не инструментални ценности; авторитарен характер на властта; отсъствие на отложено търсене, т.е. производството удовлетворява настоящи, а не бъдещи потребности; липса на масово образование; липса на ориентация към познание и наука; доминиране на локалното над националното и универсалното. Модернизацията е процес, който по-бавно или по-бързо унищожава тези характеристики на обществата и води до доминирането на ред нови особености като преобладаване индустриалното производство и развито разделение на труда; доминиране на процесите на иновация пред съобразяването с традицията; възможности за вертикален растеж и придобиване на статус в индивидуалния живот; постъпателно развитие на обществото; секуларизация; рационализация и доминиране на инструментални ценности; появата на отложено потребление, т.е. способност да се произвежда не заради настоящи потребности, а заради бъдещето; масово образование; социално активен тип личност; преобладаване на националното и универсалното над локалното; развити потребности от знания, наука, технологии и пр.

Идеята за "догонващото развитие" или "вторичната модернизация" е централна за всички теории за модернизацията. "Първичната" модернизация е осъществена от тези, които първи тръгват по пътя на модернизацията и извършват индустриална революция, докато "вторичната" се осъществява при наличието вече на зрели аналози и класически образци на модернизация в страните от капиталистическия център и влияние на тези страни както чрез преки пазарни взаимодействия, така и чрез заимстването на технологически, институционални, политически, културни образци. В едно от най-известните определения на модернизацията, дадено от Ш. Айзенщадт, се изтъква именно повторяемостта, копирането на това, което са направили развитите западни държави: "Модернизацията - изтъква той - е процес на изменение в посока на тези типове социална, икономическа и политическа система, които са се развивали в Западна Европа и Северна Америка от ХVІІ до ХІХ век и след това са се разпространили към другите европейски страни, а през ХІХ и ХХ век - и към южноамериканския, азиатския и африканския континенти."

В американския дискурс на теориите за модернизацията модерността е противопоставена на традицията, схваната като съпротива към промените. Модернизацията е равнозначна на вестернизация или дори на американизация. Тя означава да се възприемат "западни" политически и икономически институции. "Традицията" е схваната като остатък от миналото, като в това понятие се всичко "немодерно" и характеризираща в най-висока степен "незападните общества". При това се смята, че съществуват нормативни, универсални "западни ценности", въплътени най-пълно в американския начин на живот. В този контекст Андре Франк ще отбележи: "Този подход към икономическото развитие и културната промяна приписва история на развитите страни, но отхвърля цялата история на недоразвитите държави." В този смисъл, както в хегеловата философия на историята и еволюционистките социални концепции на ХІХ век, в теориите на модернизацията незападните народи нямат история, те са неисторически народи, вървящи по път, който вече е проправен от някой друг.

2.3. Концепции за развитието на "третия свят"

Теоретическият интерес към проблема за "догонващото развитие" рязко нараства през 50-те и 60-те години на ХХ век в резултат на няколко взаимосвързани причини. Първата са уроците от ускорената индустриализация и мобилизационно развитие, демонстрирани от Германия и СССР и особено впечатляващите достижения на съветската промишленост през 50-те и 60-те години, когато СССР излиза на второ място в света по икономическо и индустриално развитие след САЩ. Втората причина е процесът на деколонизация и нарастващо количество държави, които се опитват сами да осъществяват социално-икономическо развитие и размишляват за перспективите да достигнат състоянието на своите бивши метрополии; при това за тях се води геополитическа борба между СССР и Запада като им се предлагат противоположни модели за евентуално успешно развитие, чрез което те да преодолеят своята социално-историческа изостаналост. В същото време обаче през 60-те години в контекста на Виетнамската война и ляворадикалните младежки вълнения през 60-те години, съпроводени с края на следвоенния икономически възход и нарастваща критика към структурния функционализъм, теориите на модернизацията започват да губят привлекателност.

За това допринася и фактът, че първоначалната еуфория от деколонизацията и опитите за национално развитие на голяма част от страните от "третия свят" са показали, че концепциите за модернизацията, не водят до успех на повечето места. Става ясно, че за съдбата на развитието на една страна много важно значение има начинът, по който е включена в световната система. Затова с въпроса за излизането от бедността и ускореното развитие започват да се занимават международните институции - ООН, Световната банка, Международния валутен фонд, които започват да създават най-различни съвкупности от количествени показатели за измерване на развитието. Социалдемократически лидери като Вили Бранд и Улоф Палме започват да предлагат богатите страни да започнат да отделят част от своя брутен вътрешен продукт в помощ за развитието на бедните държави. Американският президент Кенеди е инициатор на обявяването на 60-те години като "Десетилетие на развитието". След това ООН, която следи с тревога изостаналостта и неразвитостта на голямата част от държавите в света започна да обявява всяко следващо десетилетие за такова.

На мястото на понятия като "еволюция" и "модернизация" се поставя "развитие", което изглежда по-неутрално и отнасящо се преди всичко за икономическото развитие, макар че започва да се употребява и в други контексти. През първите десетилетия след Втората световна война възможността за икономическо развитие на всички държави е убеждение, споделяно от най-различни сили - консерватори, либерали, марксисти, които обаче предлагат различни рецепти в това отношение. Политиката, плановете и програмите на развитие така са насочени към прекъсване на свободната игра на социални, икономически и политически сили. В този смисъл развитието е стимулирано или наложено. При това основната идея е, че главен субект, който трябва да реализира развитието, е държавата, тя провежда политиката на развитие. "Това е такава огромна задача, която може да бъде осъществена само от правителствата.".

С помощ и от международните институции правителствата от така нар. "трети свят" започват да осъществяват "програми за развитие" и да говорят за развитие - "индустриално развитие", "социално развитие", "урбанистично развитие", "развитие на селските райони" и т.н. ООН започва да разграничава държавите на високо развити, развити, слаборазвити и най-слаборазвити държави, като това разграничение е паралелно със стадиите, срещани в различни еволюционистки теории. При това особено внимание се обръща на обещанието от световните институции и държави за "помощ за развитието", за това "неразвитите" общества да настигнат "развитите".

През 70-е години се появяват концепции, които специално се занимават с особеностите на "развиващата държава" или "държавата, ориентирана към развитие" (developmental state) като в тях се обобщава преди всичко опита на южноазиатските държави в ускоряване на развитието и той се предлага и на останалите. В този опит се включва съсредоточването на значителна икономическа власт в държавния апарат и неговата относителна автономност от социалните процеси, даващи му възможност да бъде активна страна в икономиката; подчертава се също водещата роля на държавата във взаимоотношенията с бизнеса, провеждането на ефективна митническа политика, предоставянето на монополни възможности на отделни групи производители, стимулирането на вноса на технологии и експорта на готова продукция, провеждането на редица протекционистки мерки в защита на вътрешния пазар.

Първоначалният оптимизъм в това отношение обаче сравнително бързо започва да угасва в контекста на кризисните процеси в голямата част от държавите в "третия свят" през 70-те и 80-те години на ХХ век, които потъват в дългови кризи, нестабилност, страхове от военни преврати и самите преврати. Особено фатален се оказа периодът на 80-те години, обявени също за "десетилетие на развитието", но характеризиращи се с рецесия, несигурност и нестабилност в голяма част от страните осъществяващи догонващо развитие. Неслучайно то бе обявено за "загубено десетилетие" за държавите от "третия свят", тъй като много от тях преживяха не просто стагнация, а негативен растеж и завършиха десетилетието с по-нисък доход на глава от населението в сравнение с началото на този период. Създаде се нагласа за "неуправляемост" или трудна управляемост на много страни в "третия свят". Независимо от това дали правителството бе дясно, ляво, военно или демократично, то се оказваше неспособно да реагира достатъчно адекватно на очакванията и претенциите на своите народи, които от своя страна се бяха повишили под влияние на медиите, комуникациите, образованието. А бъркотиите и неуредиците в тези страни в условията на разгръщаща се глобализация заплашваха да минат през границите и да засегнат и останалия свят.

В критиките на теорията и практиката на концепциите на развитието излязоха на преден план няколко акцента. Първо, свръхакцентирането на помощта, която се оказва на развиващите се държави отвън, а по-малко на техните ендогенни източници и възможности за растеж. Второ, неверните представи, че правителствата на развиващите се страни могат да менажират достатъчно успешно помощите, които получават от международните институции и от развитите държави. Тези средства в повечето случаи не са изразходвани ефективно. Привличането на по-големи размери средства и техническа помощ са създали клиенталистки държави в "недоразвития свят", където различни местни олигархии заграбват лостовете на властта и се обогатяват. При това положение дори там, където има известни успехи, икономическите изгоди от предлаганото развитие не засягат мнозинството от хората в страните, определяни като "развиващи се". Трето. В крайна сметка понятието за "развитие" също остава силно западноцентристко ориентирано, линейно, телеологическо. Развитието се смята за възможно само, ако се подражава на това, което правят "развитите" страни - на техните стремежи, ценности, култура, технологии. А финансовата и техническа помощ отвън са предлагани с нагласата за превъзходството на западната цивилизация. Местното население е разглеждано като по-бедно и по-нисшо, което е "развивано" от "по-висшите" и поради това трябва да се откаже от своите местни обичаи, ценности, култура.

Като последствие от всички тези критични възражения към парадигмата на развитието възхождащата неолиберална вълна на Запад, отнасяща се критично към ролята на държавата, ще просмуче ръководствата на глобалните институции със съмнения за възможностите за държавата и отношение към нея по-скоро като към препятствие, отколкото като положителен инструмент за развитие.

Най-нова версия на нагласата, че огромната част от народите в света не са исторически и всичко, каквото може да бъде създадено в базисните характеристики на функционирането на обществото, вече се е появило, стана нашумялата след 1989 г. работа на Франсис Фукуяма за "края на историята", според която за известно време в по-изостаналите държави е имало опити за създаване на алтернативи на развитието, но те са се провалили и единственото, което остава като образец, вече е измислено в развитите държави - либералната демокрация и пазарната икономика. От тук нататък няма друга жизнеспособна алтернатива и всички останали ще се стремят към образеца, функциониращ в САЩ и Западна Европа. И тъй като той е най-доброто, което човечеството вече е създало, може да се предположи, че ако някой не го следва или не желае да го следва, би трябвало да бъде заставен да го следва. Тази представа за универсалния неолиберален път на развитие, който следва да приемат и всички останали стана хегемонна в страните с разпадналия се източноевропейски социализъм, включително и в България, легитимирайки възникването на леви и десни партии, за които бъдещето се възприемаше самоочевидно в „европейския път на развитие", в „цивилизационния избор" на развитие под контрола на Запада, по посока на Запада. Това доведе до силна периферизация на страни като България и днес, след Брекзита на Великобритания, се посреща с нарастващ скептицизъм в цяла Европа. В много отношения тя се опровергава от процесите на глобализация, които поставят в кризисна ситуация създалите се вече системи и образци на либерална демокрация.

Ако трябва да направим някакво заключение, трябва да кажем, че от Хегеловата "Философия на историята" през теориите за модернизацията и теориите за развитието най-мощните концептуални традиции през последните два века налагат идеята, че голямата част от народите в света просто трябва да повторят това, което другите са направили, да препишат тяхната история, решения, институции. От тук следва и съответният догонващ тип развитие, чрез който те могат да излязат от състоянието, в което се намират. Проблемът обаче е, че имаме едновременно наистина един непрекъснат стремеж към догонване и развитие, но в същото време реално догонилите тези преди тях са сравнително малко, а в повечето случаи имаме провали, дори връщания назад. Възниква въпросът: какво да правят държавите и съответните политически, икономически, интелектуални елити м държавите, които са по-ниско социалноикономическо стъпало? Обречени ли са голямата част от народите в света да бъдат "неисторически" и вечно "догонващи" или можем да напишем тяхна собствена история, различна от тази на западните държави?

2.4. Възможно ли е и нужно ли е да се развиваме,

не е ли развитието "опиум на народите"?-

Провалът на повечето от универсалистките модели на догонващо развитие в по-слаборазвитите държави доведе до най-различни критични реакции срещу тях и срещу възможността те да бъдат реализирани изобщо. В развитите страни се засили нагласата, че разчитането на правителствата като основен инструмент на развитие, е било неправилно и самата идея за развитие трябва да се изостави в този й вид. Редица изследователи издигнаха призиви за отказ изобщо от понятието за "развитие". Започнаха дискусии и семинари на от рода на "Към епохата след развитието" (Towards the Post-Development Age). Стигна се до твърдения от рода на това, че "развитието е опиум за народите", легитимиращо упражняването на власт от доминиращи структури и създаващо зависимост на хората и обществата от тези структури, разрушаващи техните местни обичаи, традиции, нормативни системи. Изтъкна се, че основна предпоставка на конвенционалната парадигма на развитието е представата за йерархичност, в която някои са по-"висши" от други и поради това призвани да ръководят, контролират, насочват развитието им. Тези страни, които са "по-развити" от другите глобално, национално, локално упражняват по този начин определена власт върху тях, опитвайки се да ги насочват в съответна посока. Те гледат "отгоре" и оценяват какво е нужно на по-"неразвитите", какво им липсва, за да могат да разгърнат политика на развитие и им помагат да направят това. В случая нагласата е, че развитието може да бъде налагано "отгоре" - чрез международните институции, западните държави и местните правителства.

Най-общо можем да открием няколко типа теоретични схеми на отрицание изобщо на възможността на догонване:

1.Отхвърлянето изобщо на идеята за развитие на отделни страни като невъзможна. Тезата е, че ние живеем в световна система, в която историята на всяка отделна страна е част от историята на тази световна система и тя не би могла да има самостоятелно развитие. От тази гледна точка всички универсални теории за развитието - еволюционистки, модернизационни, девелъпменталистки всъщност са идеология на развитите страни, чрез която те налагат своето господство в световен план.

Тази теза твърде много акцентира на мощта на цялото в една системата, но пренебрегва относителната самостоятелност на елементите в нея, възможността в рамките на системата те да се държат повече или по-малко субектно. В този смисъл е прекалено холистична и детерминистична.

2. Твърдението, че на по-ранни етапи за отделни страни това е било възможно, но в условията на глобализация и постмодерни технологии, вече не би могло да се осъществи, поради което останалия свят е обречен вечно да бъде изоставащ и най-добре е да се примири с това състояние като се опита поне да бъде във фарвартера на развитите, да се стреми да ги следва доколкото е възможно, без каквито и да е грандомански амбиции за настигане и догонване.

Тази теза е твърде песимистична, а и твърде фаталистична, за да я приемем.

3. Постмодернистката теза, че всякакви универсални истории са голям наратив, който има властови функции, в случая налага властта на САЩ и Западна Европа над останалия свят. Затова ние трябва да приемем идеята за уникалността, своеборазието на всяко развитие.

Тази теза абсолютизира уникалността и пренебрегва факта на взаимозависимостта на държави и общества, чрез която те съсъществуват в обща система и правят съвместна история.

4. Съществува и се развива от множество институции и тезата и стратегията за устойчиво развитие, която е предложение за радикални промени в съдържанието на развитието. Пледира се за развитие, което да не откъсва икономическите от социалните и екологически цели, да съчетава количественото и качественото в развитието, да намалява, а да не увеличава неравенството, да стабилизира, а да не дестабилизира обществата. Тази теза може да бъде резюмирана с идеята за рязко намаляване на "цената" на развитието.

Тя изглежда особено привлекателна, но като се имат предвид реалните условия и взаимодействия в световната система, изглежда твърде утопична. Предлага трансформация изобщо на глобалната капиталистическа система по посока на един съвсем нов модел, но при нейното състояние в момента, в краткосрочен и средносрочен план изглежда малко вероятна.

Така от 90-те години имаме, разочарованието от всякакви модели на развитие, догонване и изпреварване, наред с неолиберални представи, че глобализацията световния пазар биха решили основните проблеми, пред които са изправени днес повечето страни. След кризата от 2008 г. и тези очаквания избледняха в резултат, от една страна, на факта че след 1989 т. най-успешен модел на развитие демонстрира Китай с неговия цивилизационен модел на „социализъм с китайска специфика", а от друга страна изострените противоречия на глобализирания неолиберален капитализъм породиха консервативна вълна и стремеж към затваряне отново в националната държава в много страни в света. Сега световната система се намира в началото на нов преход, какво ще роди той е трудно да си представим. В него ще се извърши ново пренареждане на световните сили и във всеки случай в близка перспектива не можем да очакваме налагане на нов универсален модел на развитие, а по-скоро различни конкуриращи се модели на развитие, между които може да се очакват нарастващи конфликти и войни от всякакъв вид. Във всеки случай това, което 27 години у нас се наричаше с неолибералната идеологема „преход към демокрация" остава като най-неуспешният и катастрофален период в нашето развитие. България навлиза в един нов свят на конкуриращи се велики сили, нарастваща несигурност и опасности, от които хората търсят все повече как да се скрият самозатваряйки се. В този нов свят тя ще трябва да търси нов модел на развитие, своя собствена философия на историята. Алтернативата може да бъде „край на историята", но не във Фукуямовския универсалистки смисъл на достигнатият един единствен най-висш модел на развитие, а в жестокия емпиричен смисъл на край на историческо съществуване на един над 1300 годишен субект в тази история.

Библиография

1 Вж. Pieterse, J. Nederveen. The Crisis of Developmentalism, In: Development and Change, London, Newbury Park and New Delhi: SAGE, 1991, Vol. 22, pp. 5-29.

 Маркс, К., Енгелс, Ф. Съч., Т. 23, Изд. на БКП, 1968, с. 8.

 Вж. Люкс, Л. "Особые пути" - "пути в никуда"? О крахе особых путей России и Германии в ХХ веке, сп. Вопросы философии, 2001, № 12, с. 40.

 Вж. Pieterse, J. Nederveen. The Crisis of Developmentalism, In: Development and Change, London, Newbury Park and New Delhi: SAGE, 1991, Vol. 22, pр. 8-9.

 Вж. Ростоу, У.У. Стадии на икономическия растеж. Некомунистически манифест, С., Делфин прес, 1993.

 Вж. Иноземцев, В. Расколотая цивилизация, М., "Academia" - "Наука", 1999, с. 128-129.

 Вж. Федотова, В.Г. Неклассические модернизации и альтернативы модернизационной теории, Вопросы философии, 2002, № 12, с. 3-4.

 Eisenstadt, S.N. Modernization: Protest and Change, Englewood Cliffs, N.J., 1966, p. I.

 Frank, A.G. Latin America: Underdevelopment or Revolution, New York: Monthly Review Press, 1969, p. 40

 Hulme, D. and M. Turner. Sociology and Developmenh: Theories, policies and practicies, New York et al: Harvester Wheatsheaf, 1990, p. 6.

 Вж. Rahman, Md. Anisur. Towards an Alternative Development Paradigm, In: ifda dossier 81, april/june 1991, p. 18.

 Вж. Иноземцев, В. Пределы "догоняешего" развития, М.: Экономика, 2000, с. 42-44

 Вж. Corea, Gamani. An International Development Strategy for the 90s. Global Stake Require a New Consensus, In: ifda dossier 78, july/september 1990, pp. 74-77.

 Вж. Migdal, J.S. Strong Societies and Weak States. State-Society Relations and State Capabilities in the Third World, Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1988.

 Вж. Rahman, Md. Anisur. Towards an Alternative Development Paradigm, In: ifda dossier 81, april/june 1991, p. 18-22.

 Вж. Wallerstein, I. Societal Development, or Development of the World-System?, In: Wallerstein, I. The Essential WallersteinN.Y.: The New Press, 2000

 Вж. Иноземцев, В. Пределы "догоняущего" развития, М., Экономика, 2000.

comments powered by Disqus