NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

The migratory pressure on the European Union: Causes and Prospects

Issue
34(2016). Editor: Lazar Koprinarov
Section
Podium
Author
Lazar Georgiev Koprinarov

 

The migratory pressure on the European Union: Causes and Prospects

Lazar Georgiev Koprinarov (lkoprinarova@bv.bg)

South-West University „Neofit Rilski", Blagoevgrad

 

През последните години Европа е подложена на трудното изпитание да се справи с огромен смесен поток от бежанци, икономически имигранти и терористи. Мащабите на този миграционен натиск и предизвиканите от него кризисни напрежения в Европа и особено в страните от ЕС изкушават да бъдат оприличени с онова мощно заселване на евразийски племена в Европа, случило се далечните IV - VII век н.е. и известно в историята като Великото преселение на народите - преселението, което нанесе смъртоносен удар върху Римската империя и положи началото на нов етап и нова посока в историята на европейския континент.

Но този понятиен пренос едва ли е удачен. Историята на човечеството е в много голяма степен история на периодични миграционни вълни. И миграционното предизвикателство пред днешна Европа не е нито най-голямото, нито най-опасното или най-трудното за преодоляване. Става дума за не повече от 1.5 млн. души, търсещи в Европа спасение от войни, остри политически, религиозни и етнически конфликти или от бедност. Не е нужно да отиваме далеч във времето, за да стане очевидно, че най-новата европейска история е белязана от много по-мащабни миграционни вълни от онова, което се случва в последно време. Европа е засегната през ХХ век от няколко големи миграционни потока. Първият е през 20-30-те години на миналия век, когато милиони европейци се насочват към Америка. Вторият миграционен поток е през периода 1938-48 г, когато в европейското пространство се „движат" между 60 и 80 млн. бежанци. Втората световна война превръща около 10 процента от европейското население в бежанци или в жертва на депортации и прокуждания. Макар и по други причини, този процес продължава и след края на войната. Тогава Германия е в руини. Но в нея се заселват и живеят в лагери като бежанци над 12 милиона германци, прокудени от територии на Чехословакия и Полша, които вече не са част от Германия. Обобщавайки фактите за двата гигантски миграционни потока - от 20-30-те години и 40-50-те години на миналия век, немският историк Карл Шльогел нарича тогавашна Европа „мобилната Европа" (Schlögel 2007: 446). Всъщност, историята на тази „мобилна Европа" продължава и през втората половина на ХХ век. Например, когато се осъществява деколонизацията на португалските колонии в началото на 70-те години, населението на Португалия се увеличава с близо 6% в резултат на преселението на 400 хил. души от Мозамбик, Ангола, Кабо-Верде и Гвинея Бисау. Висока степен на интензивност има и в последното десетилетие на ХХ в. При разпадането на комунистическия блок между 1990 и 1993 година в Германия са подадени над 1,2 милиона молби за убежище. Близък до тези мащаби е и бежанският поток, оформил се по-късно в резултат на войната в Югославия. Погледът към този миграционен релеф на най-новата европейска история противодейства на изкушението да асоциираме днешния бежански и имиграционен поток с Великото преселение на народите. Днешното преселение е в много по-малки мащаби от онези, които са се случили в Европа в предходните десетилетия.

Защо обаче европейските граждани посрещат този миграционен поток с толкова голяма тревога, със засилващ се страх и с неподозирана враждебност? Най-общо казано, причините могат да бъдат изведени от няколко особености на най-новия миграционен поток: първо, става дума за миграционен натиск, чийто край не се вижда; второ, този миграционен поток е съставен преди всичко от големи консервативни мюсюлмански общности, които навлизат в едно светско, либерално общество; трето, това е исторически първата масова миграция в „държави на благоденствието", в общества с щедра социална система, която обаче е в процес на дългосрочна криза; четвърто, налице са сериозни трудности за предварителното разграничаване на бежанците от икономическите имигранти и от ислямистките терористи; пето, институциите на ЕС изпитват затруднения да внесат необходимия ред в стихията на миграционния поток.

Кои са регионите, които са основен източник на сегашната миграция към Европа? Кои са т.н. отблъскващи и привличащи фактори (push and pull factors), които предопределят мащабите и продължителността на този миграционен поток? Без отговора на тези въпроси е невъзможно да се очертаят особеностите и перспективите на миграционния натиск към страните от ЕС.

Миграционният натиск към Европа идва преди всичко от страни като Сирия, Ирак, Еритрея, Сомалия, Либия, т.е. от страни от Близкия изток и от Африка, в които преобладава население, изповядващо исляма. Има също така афганистански и пакистански имигранти, но те не са и няма да бъдат определящи за мащабите и перспективите на миграциония натиск. Причините, поради които посочената част на света е основният източник на миграция към Европа, са многообразни и взаимно се подсилват. От една страна, в Близкия изток и в Африка отдавна са налице остри религиозни (шиите срещу сунити) и етнически конфликти (араби срещу евреи, тутси срещу хуту, кюрди срещу турци, и т.н.), които периодично преминават във военни сблъсъци. От друга страна в тази част на света от няколко десетилетия е налице желанието за преначертаване на междудържавните граници. Отпадането на блоковата конфронтация след края на Студената война освободи една сковавана преди това политическа енергия, която подхрани ре-национализацията и ре-етнизацията на обществените отношения в множество държави в Африка и Близкия изток. Тази политическа енергия подхранва своеобразен кипеж за преразглеждане на предходните граници. Както справедливо отбелязва немската политоложка Урсула Лемкул, държавните граници на редица държави, създадени през 50-те и 60-те години на миналия век в процеса на деколонизацията, са били с „конфигурация не толкова от исторически наложили се идентичности, колкото от необходимостта да се съблюдава паритетът на силите между Запада и Изтока" (Lehmkuhl 2009: 56). Освободени от дисциплината на блоковата конфронтация и от опеката на САЩ и СССР, редица държави в Близкия изток и в Африка поставиха под въпрос наложените им преди това изкуствени териториални очертания и пристъпиха към тяхното насилствено реорганизиране.

Има и много други причините за миграционния поток от Африка и Близкия изток. Сред тях не трябва да бъдат пропускани високото ниво на бедност, както и геополитическите интереси на глобалните сили, които често се сблъскват тъкмо в тази част на света. Но основната, решаващата причина за гигантския миграционен потенциал в Близкия Изток и Африка е голямото разминаване между демографския бум и слабата икономика на тези страни, т.е. между тяхната демографската динамика и темповете на икономическия им растеж. В тази част на света се осъществява ускорен демографски растеж, който значително изпреварва темпа на икономическото развитие. Тъкмо тази диспропорция и съпровождащите я обществени предизвикателства водят до нарастващ конфликтен потенциал и до много висока политическа нестабилност в повечето от страните в Близкия изток и Африка. А тези фактори превръщат региона в източник на реален и потенциален миграционен натиск върху страните от Европейския съюз.

Защо демографският растеж е основен фактор за миграционния потенциал на Близкия изток и Африка? В световен план е налице своеобразен „демографски разрив" - вече са се оформили региони с рязко увеличаващо се младо население и региони с относително намаляваща и застаряваща популация. Демографските прогнози на ООН сочат, че този процес е траен и ще продължи още няколко десетилетия (World Population Prospects 2015). До 2050 г. населението на земята ще се увеличи с 30%. Заедно с това ще се повиши и неговата средна възраст - от сегашните 29 г. тя ще достигне до 38 г. Но относителното застаряване на глобалното население няма да е равномерно разпределено в различните региони на света. Темпът на застаряване ще бъде изключително висок в развитите държави, ще носи умерен характер в повечето от развиващите се страни и на практика ще отсъства в слабо развитите държави. Демографският подем на най-бедните и на много от бедните държави произвежда и ще продължи да увеличава дела на младото население. В резултат на това в много от тези държави населението ще се увеличи няколкократно през следващите три-четири десетилетия. Най-големият ръст ще е налице в Африка. Към края на колониалния период в този континент са живели около 230 млн. души. Днес африканското население възлиза на 1.2 млрд., а според демографските прогнози на ООН в средата на ХХI век то ще се удвои и ще достигне до 2.5 млрд. (World Population Prospects 2015). Към 2050 г. населението на поне пет африкански държави ще премине 100-милионната граница. Египет ще достигне 136 млн., Етиопия - 166 млн., Танзания - 129 млн., Уганда - 104 млн. , а населението на Демократична република Конго ще бъде 194 млн. Населението на Нигерия, което сега е 180 млн., ще достигне към средата на века до 440 млн.

По-съществен е обаче друг белег на този демографски бум - промените в неговата възрастова структура. Тъй като растежът е за сметка на повишената раждаемост, населението на тези държави е и ще бъде с все по-ниска средна възраст. Преобладаването на възрастовата група от 15 до 24 г., наричана "youth bulges", засилва вероятността от конфликти и насилие. Според проучванията на норвежкия изследовател в областта на политическата демография Хенрик Ърдал, когато подобна възрастова група е над 35% от възрастното население в дадена страна, тогава рискът от конфликти и политическо насилие - ако всички други фактори са идентични - се увеличава със 150% в сравнение в нивото на рисковете в страни, където делът на "youth bulges" не надвишава 17%. (Urdal 2006). Подобна теза защитават и други представители на политическата демография (Cincotta, 2011: 77-78). В света има близо 50 държави с "youth bulges" над 35%, като голямата част от тях са разположени тъкмо в Африка и в Близкия Изток. Всъщност, само няколко от страните във визираната част на света не попадат в тази категория - Тунис, Алжир, Мароко, Саудитска Арабия и Обединените Арабски емирства.

Поне два са факторите, които обясняват мащабите, силата и особеностите на конфликтния потенциал, произвеждан от посочената демографска динамика и от нейната възрастова структура:

Първият от тези фактори е увеличаващият се дефицит на работни места за новите поколения. Като проследява недостига на работни места в Близкия изток и Северна Африка, Международната организация на труда установява, че делът на безработните сред възрастовата група от 15 до 64 год. е един от най-високите в света - възлиза на около 40% (ILO 2015). По силата на демографския преход в тази част на света се очаква хората в трудоспособна възраст да се увеличават до 2030 г. ежегодно с по 5 млн. души, основно за сметка на младите хора от 20 до 29 г. Ще са необходими около 67 млн. нови работни места до 2030 г., за да се отговори на потребностите на увеличеното население. За тази цел са нужни огромни инвестиции, които са непосилни за държавите в региона.

Заслужава отбелязване още една характеристика в този огромен недостиг на работни места. Оказва се, че поради характера на икономиката в тези страни младите образовани хора са със значително по-малък шанс да намерят работа в сравнение с неквалифицираната част от населението. В светлината на тази тенденция става разбираем фактът, че тъкмо младите и образовани хора бяха в основата на т.н. „Арабската пролет" (Strategic Monitor, 2014 166-169). Тези протестни събития не бяха предизвикани от външни сили. Те бяха проява на съпротива срещу десетилетията на авторитарно и корумпирано управление и най-вече дадоха социално-политически израз на недоволството на младите араби, имащи добро образование, но нямащи шанс за добра работа. По-голямата безработица сред младите образовани хора в сравнение с неквалифицираното население обяснява защо тъкмо те са основната маса на мигриращите африканци и араби. Според някои изследвания, имигриралите африканци с висше образование са сто пъти повече от африканците с основно или без образование (Dustmann 2011: 327-439).

Вторият фактор е нарастващият недостиг на ресурси за издръжка на живота на бързо увеличаващото се население. В условията на ускорена демографска динамика е естествено да се увеличава дефицитът на всякакви ресурси, защото нараства търсенето на всичко. Което неминуемо поражда дефицити от разнообразен характер и конфронтационна конкуренция за достъпа, разпределението и използването на наличните ресурси. Прогнозата за растящ недостиг на прясната вода може да послужи като подходяща илюстрация за конфликтния потенциал на ресурсните дефицити при рязко нарастване на населението. Например, 45% от населението в Централна Африка няма достъп до чиста вода за пиене. Малко по-добра е ситуацията в Западна и Източна Африка. Но и там, където достъп имат 32 - 35% от населението, ситуацията е и ще става все по-критична. Страни като Катар, Саудитска Арабия и Кувейт изразходват годишно около 3 милиарди щ.д. за обезсоляване на морска вода. Но страни като Мали, Йемен, Либия, където средно 55-65% от населението няма достъп до прясна вода, не разполагат с такива възможности (Strategic Monitor 2014: 179). Прогнозите за резултатите от климатичните промени сочат, че средно-годишните температура в Западна Африка ще се повишат през следващите 100 години с около 3.6 градуса, което ще се съпровожда с намаляване на валежите (Müller 2016: 18). Недостигът на вода за бързо растящото население, ерозията на почвата и нейната понижаваща се продуктивност, намаляването на обработваемите площи и т.н. - е изключително силен изблъскващ фактор за мигриране на населението от Африка и Близкия изток към Европа.

Какви са перспективите на миграционния натиск към Европа?

ПървоНяма основания да се предполага, че миграционният натиск ще намалява през следващите години. По-скоро може да се очаква, че той ще се увеличава. Казаното от Хенри Кисинджър по друг повод е валидно и за миграционния натиск: „наблюдаваме първа сцена от първо действие на пет-актната драма" (Kissinger 2011). Аргументите за подобно предположение произтичат от демографските прогнози, от изключително ниската вероятност за сближаване на темповете на демографския растеж с темповете на развитие на икономиката в тази част на света, от близостта на Европа до кризисните региони. Както всички социални прогнози, и демографските не винаги се оправдават. Но все пак те са най-неподвластните на случайности. Затова към тях има висока степен на доверие. Към 2040 г. Африка ще има най-голямото население в света в трудоспособна възраст. То ще бъде повече отколкото в Китай или Индия. Неотдавнашни изследвания показват, че една трета от това население на възраст между 20 и 40 г. мечтае да тръгне към Европа или Америка (Müller et all.,2016: 18). Ако неговото положение не се подобри, пред миграцията на тези хора трудно могат да бъдат сложени някакви непреодолими бариери. Европа е особено привлекателна за голямата част от населението в Близкия изток и Африка заради високия жизнен стандарт, щедрата социална политика и високите стандарти на защитените човешки права. Между Европа и Африка има, от една страна, минимална физическа дистанция, от друга - максимални демографски различия, и от трета - гигантска социална пропаст.

Живеем в свързан и достъпен свят - ако не другояче, то поне виртуално достижим. Проучване на американския изследователски център PEW, осъществено през 2015 г. в седем африкански държави (Южна Африка, Нигерия, Сенегал, Кения, Гана, Танзания и Уганда), установява, че 34% от южноафриканците притежават и ползват смартфони, а близо 60% разполагат с клетъчни телефони. Делът на интернет свързаността там се е увеличил близо 8 пъти в сравнение с 2002 г. Макар и да не достига такова високо равнище, ползването на смарт- и клетъчни телефони е високо и в останалите страни, проучвани в това изследване (PEW 2014). В този свързан и отворен свят хората в Африка и Близкия изток, като не могат да променят обществото си, го сменят. Както пише Иван Кръстев, за да променят живота си, „тези хора, не се нуждаят от партия, а от лодка" (Кръстев 2016).

ВтороЩе става все по-трудно да бъдат разграничавани икономическите мигранти от бежанците. Справянето с предизвикателствата от бързо увеличаващото се население предполага наличието на управленски умения за подходящо насочване на икономическото развитие, за създаване на нови работни места, за интегриране на младите хора на пазара на труда, за справяне с нарастващия социален натиск, за въвеждане на ред в държавата. В противен случай обществото се криминализира, насилието става все по-неконтролирано, безредиците и нестабилността ескалират, управлението взема диктаторски уклон или се разпада. Преценена с обективни критерии, тъкмо такава е ситуацията в редица държавите в Африка и Близкия изток. Индексът за политическа стабилност, който използва Световната банка, включва в себе си комбинацията от няколко синтетични показатели за оценка на властта в една държава - първо, авторитет, което означава, че държавната власт разполага с необходимите средства да поддържа властовия си монопол; второ, ефективност, което означава способност на държавната власт да изгражда необходимата инфраструктура за функционирането на обществото и да поддържа функциите й; трето, легитимност, което означава населението да възприема действията на властта като законосъобразни (World Bank, 2015). Според този индекс седем от десетте държави в света с най-ниски показатели за политическа стабилност са разположени в Африка и Близкия Изток - Сирия, Сомалия, Централно-африканската република, Еритрея, Южен Судан, Йемен, Либия. Възможно ли е мигрантите от тези държави да бъдат селектирани като бежанци или като икономически имигранти, при условие че е налице и насилие, което „легитимира" бежанците, и бедност, която е фактор за икономическа миграция? Това съвместяване ще прави все по-трудно да се прави ясно разграничение между тези двете групи.

Трето. Миграционният натиск ще включва в себе си и потенциал за тероризъм, произтичащ от кризата на жизнените перспективи на младите хора в тази част на света, в която преобладава ислямът. Когато между темпа на икономически растеж и темпа на демографския растеж липсва симетрия и първият изостава значително от втория, с неизбежност се стига до криза на жизнените перспективи на новите поколения. Особено опасна е тя в общества със слаба държавност. Немският изследовател на проблемите на международната сигурност Рудолф Адам прави следното важно наблюдение: „В арабските и африканските страни, където ръстът на населението значително и устойчиво превишава икономическия ръст, възниква неспокоен потенциал от млади хора, на които легалните държавни структури не могат да им предложат нещо подходящо за техните жизнени перспективи. Не е трудно да се предположи, че за тези хора по-привлекателни ще станат алтернативни жизнени проекти: девиация по посока на престъпността (често организирана), обръщане към метафизически надежди за спасение, в това число и към радикалния фундаментализъм и терора (които предлагат съблазнителна перспектива за придаване на смисъл на безсмисления живот чрез готовност за саможертва), както и, накрая, насочване към революционно насилие" (Adam 2006). Тъкмо това обяснява защо дълбоката криза на жизнените перспективи на новите поколения в Африка и особено в Близкия изток внедрява в мигрантския поток не само бежанци и икономически емигранти, но и хора с нагласите и готовността за тероризъм. Дори и да не са част от терористични мрежи, някои от мигрантите биха били склонни към съблазънта да се жертват, употребявайки насилие, за да запълнят със смисъл живота си.

ЧетвъртоМоже да се очаква, че ще се запази една важна особеност на съвременния мигрант, която предизвиква напрежение в европейското общество - неговата неопределена, раздвоена, подвижна лоялност. Предишните миграции, тези от 60-те и 70 години на миналия век, са до голяма степен проява на пространствено преместване и самоволно вграждане в новото общество. Тогава да емигрираш е означавало да се простиш с родината и доброволно да приемеш условията на живот в новото общество. Сегашната миграция е разположена в друга ситуация. При днешните условия е налице свобода на имигрантите от „мястото" на пребиваване. Чрез комуникационните технологии и евтиния транспорт имигрантите са „номади" между новото място на живеене и родината. Те разполагат със свобода на пребиваване и с възможност да бъдат и „тук", на новото място, и „там", в „старата родина". Затова новите имигранти често са поставени пред трудния въпрос как да бъдат лоялни към тези различни места. Това е една от съществените причини за трудната интеграция на съвременните имигранти.

Наред със свободата от „мястото" на пребиваване, втората качествена особеност на тази миграция е, че тя „произвежда" относително големи мюсюлмански общности в едно светско, либерално общество. Това е огромно предизвикателство и за двете страни. Предизвикателство е за мюсюлманите-имигранти, които трябва да се приспособят да живеят в държави, в които ислямът не е религия на мнозинството, при това в секуларизирани общества, преминали през „школата" на Просвещението. Животът на западноевропейците изглежда ужасно шизофренен в очите на правоверния мюсюлманин, за когото религията е неотделима от политиката, културата и всекидневния живот. Религията е спойката, която прави животът им единен във всичките си прояви. Както отбелязва Д. Камбуров: за мюсюлманина „религията следва да определя всеки елемент от живота му и който преживява ситуацията на глобализация, която му вменява чужди на вярата му роли и компромиси, като мъчителен вътрешен конфликт. Секуларизмът предполага множествен субект, за когото вярата е само аспект, приватно право без публичност. За мюсюлманина такова секуларно зазиждане на вярата в приватното е по-труден компромис, отколкото за модерния християнин, юдей, будист или шинтоист, тъй като то вещае загуба на монолитност и самосъвпадане" (Камбуров 2015). Тези особености на исляма дават основания и карат значителна част от имигрантите-мюсюлмани да се чувстват „качествено други" в секуларизирания европейски свят. Някои от дълбоко вярващите имигранти-мюсюлмани и техните наследници изпитват не само гнетяща печал, но и известно философско-етическо високомерие, оценяващо западния начин на живот като жизнено пропадане поради забравата на Бог. Тази почва е благодатна за зарадяване с убеждения, близки или съвпадащи с идеологията на радикалния ислямизъм (вж. Копринаров 2013: 35-41).

В тази ситуация Европейският съюз е изправен пред големи предизвикателства. Към Европа има много големи апетити от живеещите в бедност, в условията на граждански войни или религиозни и етнически конфликти в различни краища на света. В тази ситуация Европейският съюз трябва да запази себе си в двоен смисъл. От една страна следва да прояви човечност към бедстващите, към прогонените, към жертвите от пламъците на войната и верските антагонизми. Ако не го направи, ЕС ще изневери на собствените си ценности, ще прояви непоправимо лицемерие. Няма да запази онова от себе си, което е било неговата сила - грижата за човека, защитата на човешките права, солидарността и т.н. Но заедно с това ще трябва да признаем: Европа не може да спаси всички страдащи по света, без да погуби в някаква степен самата себе си. Защото има някакъв праг на възможностите. Отвъд този праг Европа няма да спасява, а ще се нуждае от спасяване. За да не се стигне до подобна ситуация, ЕС трябва да намери подходящите форми и инструменти за „изстудяване" на миграционно-бежанския натиск чрез политиките си за развитие на страните, които го произвеждат; чрез по-тясно двустранно сътрудничество със страните в Северна Африка, които служат като транзитни коридори на миграционния поток към ЕС; чрез укрепване на контрола по външните граници на ЕС; чрез оказване на съдействие на заинтересованите африкански държави за намаляване на темповете на техния демографски растеж; чрез преосмисляне на досегашните си политики за интегриране на имигрантите; чрез прилагането на общоевропейска политика за отслабване на миграционния натиск.

 

 Библиография:

  1. Камбуров, Димитър (2015), Тероризъм и политическа коректност. - в: Либерален преглед, (http://www.librev.com/index.php/discussion-opinion-publisher/2628-2015-02-01-12-04-18).

  2. Копринаров, Лазар (2013). Mobilis in mobiliОпити върху подвижния човек, София: Изток-Запад.

  3. Кръстев, Иван 2016. Страх и омраза в един свят без граници (http://kultura.bg/web).

  4. Adam, Rudolf (2006). Demographie und Sicherheit - in: Internationale Politik, 6, 2006, S. 24-32.

  5. Cincotta, Richard, and John Doces( 2011). The Age-structural Maturity Thesis: The Youth Bulge's Influence on the Advent and Stability of Liberal Democracy? - In: Political Demography: How Population Changes are Reshaping National Politics and International Security, ed. J. A. Goldstone, Eric Kaufmann and Monica Duffy Toft. Oxford: Oxford University Press.

  6. Dustmann, C. und Glitz, A. (2011): Migration and Education. - in: Hanushek, E. A., Machin, S. und Woessmann, L. (Hg.). Handbook of the Economics of Education. Bd.4. Amsterdam: North Holland.

  7. Emmer, Pieter C., Leo Lucassen, Migration from the Colonies to Western Europe since 1800. EGO European History, (http://ieg-ego.eu/en/threads/europe-on-the-road/economic-migration/pieter-c-emmer-leo-lucassen-migration-from-the-colonies-to-western-europe-since-1800).

  8. ILO (2015): Key Indicators of the Labour Market. Ninth Edition. Genf.

  9. Kissinger (2011). Henry Kissinger and Hilary Clinton. Conversation on Diplomacy. April 20, 2011 (http://www.humanrights.gov/conversations-on-diplomacy-moderated-by-charlie-rose.html).

  10. Klingholz (2016), Reiner Klingholz und Stephan Sievert, Krise an Europas Südgrenze. Welche Faktoren steuern heute und morgen die Migration über das Mittelmeer? (http://www.berlin-institut.org.)

  11. Lehmkuhl, Ursula (2009). Von alten und neuen Grenzen. Der Fall der Berliner Mauer in internationaler Perspektive. - in: Internationale Politik. November-Dezember

  12. Müller, Ruth all. (2016). Ruth Müller, Stephan Sievert und Reiner Klingholz. Krisenregion Mena. Berlin: Berlin-Institut für Bevolkerung und Entwicklung.

  13. Schlögel, Karl ( 2007). En el espacio leemos el tiempo: sobre historia de la civilización y geopolítica. Madrid: Ediciones Siruela 2007.

  14. PEW (2015). Cell Phones in Africa: Communication Lifeline (http://www.pewglobal.org/2015/04/15/cell-phones-in-africa-communication-lifeline).

  15. Strategic Monitor 2014: Four Strategic Challenges. The Hague: The Hague Centre for Strategic Studies.

  16. Urdal, Henrik (2006). A Clash of Generations? Youth Bulges and Political Violence - in: International Studies Quarterly 50(3): 607-630.

  17. World Bank (2015): Worldwide Governance Indicators und for Peace: Fragile

States Index 2014. (http://ffp.statesindex.org).

  1. World Population Prospects. The 2015 Revision (2015). UN Department of Economic and Social Affairs/ Population Division. New York. (https://esa.un.org/unpd/wpp/publications/files/key_findings_wpp_2015.pdf).  

comments powered by Disqus