NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Beyond the Borders of the Nation-State - refugees and their Rights

Issue
34(2016). Editor: Lazar Koprinarov
Section
Podium
Author
Maria Dimitrova Koleva, PhD

Beyond the Borders of the Nation-State - refugees and their Rights

Maria Dimitrova Koleva, PhD (mddimi@yahoo.com)

South-West University "Neofit Rilski"

 

Концепцията за бежанците, в която Джорджо Агамбен открива чистото въплъщаване на „голия живот", е такава концепция, която поставя въпроси пред Декларацията за човешките права. Какво представлява „голият живот" или какъв е статутът на Homo Sacer? Понятието, което има своята история в античния римски закон днес само метафора ли е?

В римската античност Homo Sacer (свещен човек) е фигура, която има място в древното общество и която е абсолютно безправна. Homo Sacer няма права и неговото съществуване не представлява интерес за заобикалящите го. Той може да бъде убит, без убийството му да бъде считано за престъпление и без да бъде наказвано. Макар че е наречен „свещен", HomoSacer е изключен едновременно и от човешкия, и от божествения закон. Homo Sacer е „човек ... поставен извън човешката юрисдикция, без да бъде включван в сферата на божествения закон" (Agamben 1998:82). Той не може да бъде принасян в жертва и неговата смърт не е осъждана като престъпление, тя е ненаказуема от закона. Той е двойно изключен „едновременно от ius humanum и ius divinum" (Agamben 1998: 82). Homo Sacer не е част от закона и държавата, както не е част и от божествения закон. Неговият живот се намира някъде между човешкото и божественото.

Агамбен критикува съвременния социално-политически ред. Неговата теза е, че те не са достатъчно чувствителни към съдбата на изгубилия родината си и нуждаещ се от закрилата на абстрактната идея за човешките права. Проблемът, който посочва Агамбен, е, че в системата на националната държава статут като този на „бежанеца", който не е част от тази система, който се опира на абстрактната идея за човешки права, не гарантира неговата независимост, равнопоставеност, свобода в новата държава, в която търси да устрои живота си. Веднъж напуснал границите на родината си, животът на бежанеца се превръща в едно непрестанно преодоляване на граници - правни, институционални, езикови, религиозни, морални, социални...

Убийството в предмодерна Европа и правото да се убива се свързва с властта. Правото да определя реда в държавата, правото да се осъди някой на смърт, е изключително право на властващия. В модернизиращия се Европейски свят това разбиране и това право постепенно губят своето значение и се наблюдава изместване от правото върху смъртта към правото върху живота. С този факт е свързано и възникването и развитието на биополитиката. Правото върху живота, върху въпросите за това как да живее човекът, върху това дори как да бъде удължен човешкия живот, е основна характеристика, според Фуко (създателя на концепцията за биополитика) на съвременната власт.

Какво се случва с Homo Sacer в този нов ред и нов свят? Може ли човек да загуби човешките си права, може ли човек да остане безнаказан, ако отнеме човешки живот, пък било то и живота на Homo Sacer? Човек може да изгуби различни права, ако извърши престъпление, но решението за неговата съдба не може да остане в ръцете на заобикалящите го, а винаги е във властта на суверена. Днес никой не може да бъде убит безнаказано. Животът е абсолютна ценност и грижа за неговото запазване и достойнство имат редица институции и правни документи.

Homo Sacer се превръща във фигура, която е символ на хората, чиито права са нарушени, а достойнството им - унизено. В този смисъл Агамбен говори за „гол живот" - т.е. живот, оголен от права и достойнство. Понятието е своеобразна метафора на хора, загубили политически, правен или морален статус.

В този смисъл животът на бежанеца в разбирането на Агамбен е „гол живот". С напускането на родината си като бежанец, той се лишава от граждански права, обявява себе си и своя живот за поставени в опасност в неговата родина и търси закрила в друга държава.

Основен документ, който днес определя статута на бежанците и техните права е „Международната конвенция за статута на бежанците към ООН" (документ, известен още като Женевската конвенция) от 1951г. Страните, подписали този документ, се задължават да дават убежище на хора, подали молба за закрила, обявили живота си, свободата и неприкосновеноста си за сериозно застрашени в родината им. На хора, които са опасност и заплаха за обществото, в което са приети и осъдени с влезли в сила присъди, се отказва статут на бежанец и може да бъдат върнати в държавата, чиито граждани са. Точна дефиниция за „бежанец" откриваме в параграф 1 на Женевската конвенция от 1951г, която гласи: „като резултат от доказано преследване, поради раса, религия, националност, принадлежност към определени социални групи или поради политически убеждения е извън границите на държавата, на която е гражданин и не може или не иска, поради опасения, да се възползва от правата си в тази държава" (http://www.unhcr.org/pages/49da0e466.html - last date access 09.10.2011).

Е.Чапка в своето изследване за бежанците „Стереотипи на бежанците" (Czapka 2006) допълва, че това са хора, напуснали родината си, поради „войни или неблагоприятни условия за живот" (които може да са и различни природни бедствия). Х. Арент има интересни разсъждения по проблемите на бежанците. Концепцията за човешките права тя анализира в „Залезът на националната държава и краят на човешките права" - глава от книгата й „Тоталитаризмът", посветена на проблемите на хората без родина, на останалите извън границите на своята държава в периода между двете световни войни. В своята работа тя свързва съдбата на националната държава и правата на човека по такъв начин, че проблемите с последните необходимо съдържа отслабването на първата. Концепцията за човешките права трябва да предпазва в най-висша степен човека, останал без родина, човекът като „единствено човек". Но вместо това тя коментира: „Концепцията за човешките права, основаващи се на приетото съществуване на човека като такъв, не издържа в същия момент, когато тези, които уверяваха, че вярват в нея за първи път се сблъскват с хора, които всъщност са загубили всички други качества и специфични отношения, освен това, че са все още хора" (Арент 1979: 298). Това, което е впечатляващо за нея, е парадоксът, че бежанецът - личност, която трябва да въплъщава човешките права par excellence, вместо това разкрива радикална криза на концепцията.

Своята критика на концепцията за човешките права Агамбен развива, имайки предвид Арентовия анализ.Той развива проблема, свързвайки критиката на човешките права с биополитиката. Според Агамбен това, което е в основата на националната суверенност, не е човекът като свободна политическа фигура, а по-скоро човешкият „гол живот".

Двата принципа на раждането и на суверенността са разделени в античността. В съвременната национална държава те са свързани и представляват нейната основа. Това, което е съществено за това отношение е, че „раждането" пряко се свързва с „нацията". Раждането на определена територия (държава) гарантира национална принадлежност - гражданство. „Раждането" и „държавата", принципите на nativity и суверенност са неразделно свързани в системата на съвременната национална държава. И това е биологичната основа на политическото на съвременната национална държава или биополитическата й основа.

Човешките права са международни морални и законни норми, които са създадени с хуманитарната цел да защитават хората навсякъде от различни несправедливости. Но фигурата на бежанеца „предизвиква" тази концепция и показва, че човекът притежава права само до момента, в който неговото съществуване е политически свързано със системата на националната държава и той е гражданин на определена държава. Според Агамбен концепцията, дотолкова, доколкото е включена в социо - политическия ред, всъщност функционира, представена от естествения „гол живот" (или zoē) и човешкият bios (политически статут) е заместен от човешкото zoē (биологично съществуване).

Объркването между концепциите за човек и гражданин откриваме още във Френската декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. От израза „Декларация за правата на човека и гражданина" не става ясно какво е отношението между човек и гражданин - дали те са отделни и независими политически фигури или първото е неотделимо включено във второто. Агамбен пише: „Просто изследването на текста на Декларацията от 1789 г. показва, че това е голият биологичен живот или така да се каже чистият факт на раждане - който се появява тук като източник и носител на права" (Agamben 1998:127). Следователно Декларацията от 1789 г. е първият политически документ, в който тялото (zoē) е включено като основна политическа фигура. Едновременно с това обаче „голият живот", който е „основа на реда, изчезва във фигурата на гражданина, в която правата са „запазени"" (Agamben 1998:127) и политическият ред е напълно трансформиран в биополитически.

Логиката на Арентовата аргументация в „Тоталитаризмът" по този проблем е следната: или правата на гражданина са права на всички човешки същества и като такива те са права на тези, които са лишени от всякакви права, или правата на човека са права на гражданина, свързан чрез гражданството си с определена държава, притежаваща своя конституция. В първия случай имаме противоречие - права на тези, които не притежават права, а във втория е налице тавтология - права на тези, които притежават права (Rancière 2004). Рансиер критикува идеята за човешките права, като обобщава: „Човешките права са права на тези, които имат правата, които имат и имат права, които нямат" (Rancière 2004:302).

Проблемите с бежанците показват големите трудности някой отвън да влезе в системата на националната държава и да стане политически част от нея (да придобие политически статус на равноправен). Абстрактната хуманистична идея за правата на човека би трябвало да обединява хората, гарантирайки им равенство и общи права, но веднъж появила се като революционно - демократична и политическа (всички хора са граждани), тя незабавно разделя (в нации) и изключва хора (граждани срещу не-граждани) и ги включва в политическата система чрез тяхното изключване.

Арент (Arendt 1979:291)и Агамбен(Agamben 1998:127) критикуват концепцията за човешките права, определят я като абстрактна [1] и поради това изключваща хора или групи от хора, като бежанците например.

Това, което е велико постижение на модерния политически живот - формулирането на абстрактните принципи на Декларацията за човешките права, се оказва постижение, съдържащо противоречия. Документът всъщност включва в себе си някои противоречия и съдържа обърквания, които водят до възможни несправедливости в политическия ред, както можем да видим в случая с бежанците.

В древна Гърция, където възниква демокрацията, политически статут на свободни граждани имат само свободните мъже. Жените, децата, робите и чужденците са изключени от политическата сфера. Идеята, че всички хора в държавата са политически субекти и като граждани притежават равни права, е постижение на Френската революция от 1789 г. и е вписана във Френската декларация за правата на човека и гражданина. Преди появата на този документ, права са били давани само на определени привилегировани групи от обществото, притежаващи преди всичко собственост. Авторите на Декларацията, които дебатират, обобщават и вписват политическите цели на Революцията, са със съзнание за великото значение на документа. Известният адвокат Таргет, един от авторите на Декларацията, изразява значението на това историческо постижение: „Това са претекстите, които вие противопоставяте на неизменните истини, на истините, които са в природата на нещата... Не, без съмнение: истините, които ние трябва да направим публични, са недостатъчно добре познати. Били ли са те известни на хората от Азия? Били ли са познати на тираните, които карат земята да трепери под тях, на тяхната гордост, на техния гнет? Били ли са познавани от хората на Европа, които ни заобикалят и между които и най- свободните, които все още са свързани с руини от паметници на деспотизма? Били ли са известни на хора, които са били онеправдани от традициите на робството и които дори не са знаели, че носят титлата човек" (Maslan 2004:359)

Титлата „човек" постепенно получава богато значение в модерността и придобива „неотчуждаеми права". Тези права създават съвършенно нова ситуация за модерния човек. Той вече е защитаван от „вечни" етически принципи, които са свързани с идеята за националната държава и създаването на нейната структура.

Явлението „бежанци" е предизвикателство за модерното достижение на Декларацията за човешките права, защото разкрива кризата на нейните принципи. Декларацията за човешките права, която е създадена да защитава човешкото достойнство и равенство и има за цел да защитава човека като такъв, напълно се обърква в момента, в който се сблъсква с феномена „бежанци". Бежанците поставят на изпитание основни политически концепции - концепции като национална държава, суверенност, гражданин, човешки права, които са в основата на модерната политическа традиция и които трябва да организират публичното политическо пространство, не могат да решат по подходящ начин бежанския проблем. Тези концепции организират вътрешната структура на географски очертано пространство, налагайки определени принципи и организирайки общността на „ние" - хората на нацията. Политическата структура на такава организация не предлага пространство за не-граждани (защото всички населяващи тази определена територия са вписани в системата на националната държава като равни граждани). При такава ситуация не бихме ли приели предположението, че концепцията за човешко същество всъщност предлага по-широки възможности за съвместно съжителство? Сблъскването с феномена „бежанец" и справянето с него предполага преосмисляне на модерните политически концепции и националната държава е провокирана да търси място за не-граждани.

Какво предполага статутът на бежанеца?

Получаването на статут „бежанец" на кандидатстващите е само временно решение на проблема на хората, напуснали родината си по някаква причина. Системата на националната държава не предвижда постоянен такъв статут. От бежанците се очаква, че ще кандидатстват за гражданство, за да станат равноправни членове на социо-политическото пространство. Дотогава те са защитени със специалния статут „бежанец", който в същото време ги ограничава и отделя от останалите граждани. Статутът „бежанец" ги включва в цялото, но в същото време ги отделя в рамките на социо-политическия ред. В така организираната национална политическа система само гражданите са равноправни.

Така че като имаме предвид ситуацията на бежанците, можем да разберем ограничеността на някои модерни политически концепции. Концепциите за гражданство, националност, демокрация се превръщат в ограничени политически концепции, функциониращи според еднозначния принцип на включване - изключване.

Ангажирането със задачата за вписване на бежанците в политическия ред на държавите предполага преобразуване на цялата политическа структура. Защото, например, евентуалното автоматично получаване на статут „гражданин" би поставило концепцията за националната държава на преосмисляне. А евентуалното автоматично получаване на равноправие би провокирало концепцията за гражданство.

В историята на развитие на обществата проблемът с бежанците е бил решаван по различни начини. Днес обаче значителното нарастване на броя на бежанците се превръща в явление, водещо до сериозни предизвикателства при решаването на проблема.

Бележки:

[1] Арент (Arendt 1979:291): „Правата на човека бяха обявени за „неотчуждаеми", несвеждащи се и непроизхождащи от други права или закони, властта не беше включена при тяхното установяване; човекът беше техен източник, както и тяхна крайна цел... всички закони се очакваше да се основават на тях... Още от самото начало парадоксът, включен в декларацията за неотчуждаемите човешки права е, че е свързана с „абстрактно" човешко същество, което изглежда, че живее никъде, като дори диваците живеят в някакъв вид социален ред."

Агамбен (Agamben 1998:127): "Време е да спрем да разглеждаме декларацията за човешките права като призиви на вечни, мета - юридически ценности, принуждавайки законодателя (всъщност с не голям успех) да признава вечни етически принципи и да започнем да ги осмисляме според тяхната историческа функция в модерната национална държава."

Библиография:

  1. Agamben. G. (1998). Homo Sacer: Sovereign Power and Bare Life, Stanford, California, Stanford University Press

  2. Archives parlamentaries, first series (Paris, 1867-), 8:320 [in:] Susan Maslan. (2004). "The Anti-Human: Man and Citizen before the Declaration of the Rights of Man and the Citizen", South-Atlantic Quarterly 103:2/3

  3. Arendt. H. (1979). The Origins of Totalitarianism, San Diego, New York, London

  4. Czapka. E. (2006). Stereotyp uchodźcy, Olstyn, Wydawnictwo UWM

http://www.unhcr.org/pages/49da0e466.html (last date access 09.10.2011)

  1. Rancière. J. (2004). Who is the Subject of the Rights of Man, South Atlantic Quarterly 103:2/3

comments powered by Disqus