Репродуктивното тяло и възвърнатата женственост в периода на късния социализъм в България

Гергана Попова

ЮЗУ „Неофит Рилски", gerp@abv.bg

 

                В първите десет-петнадесет години след Девети септември безспорният комунистически телесен идеал е високопроизводителното и аскетично тяло, чиито характеристики и функции като че ли до голяма степен могат да бъдат визуализирани чрез изследваната от Мишел Фуко фигура на тялото-машина (Фуко, 1998: 146-148). Постепенно обаче този идеал започва да отстъпва място на друга телесна схема­, в основата на която стои не толкова представата за един рационализиран телесен механизъм, чийто сили биват извличани, кондензирани и включвани в ритъма на непрестанната трудова дейност цикъл, колкото интуициите за естествения човешки организъм, разбиран като част от природата с определени свойства, характеристики и граници (Фуко 1993: 187-188; Фуко 1998: 164). Ако в исторически план според Фуко визията за естественото тяло замества концепта на тялото-машина през 18 в. в хода на развитие на дисциплинарните практики, то в контекста на българския социализъм сходна замяна може да бъде проследена в трансформацията на комунистическите биополитики в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ в. (Вж. Попова 2016: 108-119).

Макар повечето от тях да водят началото си още от началото на 50-те години, засиленият интерес към здравето, жизнеността, нормалността, сигурността на тялото датира едва десетилетие по-късно. Грижите за човешкия организъм в първите години след Девети септември стоят на заден план спрямо изискванията за героична себеотдаденост, отправяни към тялото-машина. Все пак в интуициите от този ранен период на социалистическо строителство двата концепта биват често приравнявани чрез предпоставянето на една „естествена" потребност за труд и чрез осмислянето на сексуалните удоволствия в качеството им на пряка опозиция и на двете: на „трудовата машина" - като отклоняваща от задълженията ѝ безполезност, на организма - като фактор на разложението. В своеобразната двусмисленост на термина „полезен" - като ориентиран към прагматични резултати и като подсигуряващ здравето - трудът е полезен и по този начин „производителното" и „здравото" тяло се сливат. По подобен начин борбата с алкохола и цигарите минава през грижата за опазването не само на здравия организъм на социалистическия човек, но и на трудовата машина, доколкото алкохолизмът и тютюнопушенето водят едновременно до болести, до полова разпуснатост и разврат, до нарушаване на работоспособността и трудовата дисциплина.

В други случаи обаче между конструкта на „машината" и на „организма" се долавят и немаловажни разминавания в рамките на комунистическите идеологеми и биополитиките на режима. Мерките за увеличаване на раждаемостта стоят в пряка противоположност с включването на жената в тежките производства, така както загрижеността за здравето на младежите изглежда трудно съвместима с тежките условия и усиления труд в първите години на бригадирското движение.

Подобни противоречия започват да избледняват след VІІ (1958) и VІІІ (1962) конгрес на БКП, когато е възприет нов курс на задоволяване на нарасналите потребности на гражданите, намерил израз в множество кампании, практики и инициативи в различни области от средата на 60-те до края на 80-те години. В рамките на тази силно променена властова траектория като привилегирован телесен модел се утвърждава обективираното вече не толкова в качеството му на работоспособен механизъм, колкото на жив организъм тяло. Индиректно намекната или открито концептуализирана, схемата на естественото тяло се съдържа в усиленото развитие на медицината и здравеопазването (1), в повишеното внимание към здравето на работещите жени, в увеличаване на времето за отдих и почивка (2), в грижите за отглеждането на децата, в пронаталните политики, в разгръщането на туризма (и в по-късните години - на семейния спорт), в борбата срещу затлъстяването (Гълъбова 2013: 270-288), алкохола и тютюнопушенето.

            Като че ли най-видимата, най-радикална смяна на представата за тялото-машина с тази на органичното тяло се извършва при осъзнаването на неочакваните демографски последствия от еманципацията и съответно в инициираната в края на 50-те години кампания за стимулиране на раждаемостта. Всъщност партийната загриженост за раждаемостта прозира в редица законови и подзаконови актове, приети веднага след Девети септември. На първо място, тя се изразява в редица санкции, забрани и ограничения. Абортите по желание биват забранени до 1956 г. (Наказателен кодекс 1956; Наказателен закон 1951: 19). През 1951 г. е обнародван Указ за насърчение на раждаемостта, който облага всички неженени и бездетни мъже от 21 до 50 г. и жени от 21 до 45 г. с т.нар. „ергенски данък" (Указ за насърчение на раждаемостта и многодетството 1951). Наред с това идеологическият контекст на епохата превръща еротичните жестове, извличането на самоцелно удоволствие от тялото в политически актове, насочени срещу комунистическото строителство. Единствено инструменталната насоченост на половото сношение към неговия бъдещ продукт придава необходимото оправдание на сексуалните отношения. Дейностите по правене на деца и производство на блага се изравняват в една стерилна продуктивност, съгласуваща антихедонистичната комунистическа нагласа с демографските изисквания (Вж. Попова 2016: 58-107).

Наред с тази принудително-ограничителна линия социалистическата държава въвежда и редица социални мерки за майките и децата.  Дори в основния закон на страната - Конституцията от 1947 г. - изрично се набляга върху тях:

Жената майка се ползва с отделна защита в трудово отношение. Държавата полага особени грижи за майката и детето, като основава родилни и детски домове, детски градини и диспансери, осигурява на жената отпуск преди и след раждането при запазване на заплатата ѝ и ползуване от безплатна акушерска и медицинска помощ (Конституция на НРБ от 1947 г.: 52).

През 1950 г. е учреден орден „майчина слава", преименуван от 1952 г. в „майка героиня" и връчван на жени, отгледали повече от 10 деца. „Указът за насърчение на раждаемостта и многодетството" от 1951 г., засягащ работници, служащи и пенсионери, освен вече споменатия ергенски данък, предвижда еднократна помощ при раждане, добавки към заплатата за всяко следващо дете, платен и неплатен отпуск по майчинство, нисколихвени заеми за младите семейства (Указ за насърчение на раждаемостта и многодетството 1951). Изменения в Указа и Правилника за приложението му регламентират през 1955 г. възможността на многодетните семейства (с три и повече деца) в тежко положение да се отпускат еднократни помощи (Иванов 2010). Специална разпоредба в „Закона за пенсиите" от 1957 г. предвижда жените, които са родили и отгледали повече от 5 деца до осемгодишна възраст, да се пенсионират при 15 години трудов стаж и възраст за І категория труд - 40 години, а за ІІ и ІІІ категория - 45 години (Иванов 2010). Също така многодетните майки имат право на безплатни пътувания в БДЖ и речния транспорт, както и право на безплатно или с отстъпка къпане в обществените бани (Балуцова 2011: 48).

В изследването си върху семейното законодателство в България Светла Балуцова посочва, че през периода 1944 - 1957 г. са приети около 50 нормативни акта, насочени към стимулиране на многодетието (Балуцова 2011: 48). Въпреки това в първите 10-15 години след Девети, комунистическата политика е фокусирана предимно върху включването на жената в трудовата и обществената сфера. Пронаталните мерки контрастират на стахановския ентусиазъм, изискван от ударничката и в тези първи години след 1944 г. героинята в труда притежава далеч по-голям символен капитал от майката. Екстремното многодетие, към което са насочени законите и поощренията за стимулиране на раждаемостта след войната се прицелва върху най-бедните, необразовани (предимно от мюсюлмански произход) слоеве от населението, за които детските надбавки (акумулирани при раждане на всяко следващо дете) представляват сериозен дял от семейния доход (Иванов 2010).

От края на 50-те и началото на 60-те години демографската политика придобива съвсем друг адресат. Опитът за извеждането на жената от семейния коловоз и необмисленото ѝ отклоняване от майчинската роля за сметка на трудовата и обществената дейност заплашва да предизвика сериозни смущения в демографския процес и в перспектива - да лиши комунистическото строителство от така важния за него човешки ресурс (Рангелова 2011: 26). Като резултат монополното присвояване на поливалентната женска активност от трудовата сфера бива нарушено от засилена пронатална политика. Една реч на Тодор Живков от април 1963 г., която призовава за увеличаване на раждаемостта и набляга върху необходимостта младите семейства да имат трето дете, официално поставя нова цел на демографските практики през 60-те и 70-те години (Живков 1963).

В края на 1966 г. е прието Постановление на ЦК на БКП и на МС №61/28.12.1966 г. за насърчаване на раждаемостта, което пренасочва финансовите стимули при раждане и отглеждане на деца от екстремното многодетие към второто и третото дете в семейството. Еднократните помощи за второ и трето дете се установяват съответно на по 200 и 500 лв, докато за първо, четвърто и следващо дете са само по 20 лв. За трето дете се предвижда допълнителна добавка от 10 лв., независимо от доходите на семейството, включително и на земеделските стопани, които допреди това не получават помощи за раждане и отглеждане на деца. От 1969 г. се премахват различните подоходни групи, определящи диференцирани месечни добавки за деца, като размерът им следва новата политика, стимулираща раждането на второ и трето дете - съответно по 15 и 35 лв, а за останалите деца по 5 лв. Препоръчва се и на ТКЗС да отделя от своите фондове тези надбавки за кооператорите. Платеният отпуск за бременност и раждане на второ и трето дете се увеличава от 120 на съответно - 150 и 180 дни, а от 1973 г. става цяла година (Указ за насърчаване на раждаемостта 1968; Правилник за прилагане на Указ за насърчаване на раждаемостта 1968; Конституция на НРБ от 1971(3)). Също така се увеличава и неплатения отпуск, който се зачита за трудов стаж както при работничките и служителките, така и при кооператорките и неработещите към момента на раждането, жени. Осигурява се млечна и плодово-зеленчукова храна за децата до едногодишна възраст и подходящи храни и облекло за децата до седемгодишна възраст. Многодетните семейства плащат значително намалени такси в детските градини, имат предимство за достъп в тях, а децата им, обучавани в техникуми, във висши и полувисши учебни заведения получават стипендии. На тези семейства се предоставят също привилегии при постъпване на работа и предимства при жилищно настаняване и строеж на жилище. Предвиждат се също множество здравни грижи за децата и майките: специализирани мерки за борба с безплодието и недоизносването на плода, развитие на детската гинекология, профилактични мероприятия за запазване детеродната способност и здравето на жената, изготвяне, въвеждане и спазване на норми за охрана на труда на бременните и майките и др. (Иванов 2010). Така, ако в ранните следвоенни години, мерките за стимулиране на раждаемостта са фокусирани върху необразованите групи от населението с най-нисък доход, тези от 60-те години нататък биват адресирани към еманципираната жена, работничка или кооператорка, съвместяваща трудовите с майчинските си задължения.

Тук трябва да се добави, че освен на привилегиите, предвидени за майките и многодетните семейства, тази мощна пронатална политика продължава и рестриктивните практики на предишните десетилетия. Ергенският данък продължава да съществува чак до 1990 г. В изследване върху абортите в България по времето на социализма Вивиан Праматароф-Хамбургер посочва, че дори след разрешаването на абортите по желание на жената през 1956 г. извършването им се осъществява трудно - с множество административни спънки и унижения, често без анестезия. През 1972 г. е подписано постановление от министъра на здравеопазването, д-р Ангел Тодоров, което поставя допълнителни ограничения върху абортите по желание: те биват забранени на омъжените жени без деца или с едно дете (Праматароф-Хамбургер 2015: 257-269). Същото изследване показва, че тези ограничения са съпътствани и с отсъствието на каквато и да е популяризация на контрацептиви: „В медицинското образование темата за контрацепцията е само бегло спомената и неразвита... На тях (хормоналните контрацептиви - бел. моя Г.П.) им се приписват (без да има научни доказателства) какви ли не странични действия - от канцерогенност до причиняване на стерилитет - и въпреки че се предлагат по аптеките, не стават популярни" (Праматароф-Хамбургер 2015: 263).  

Демографските стратегии на късния социализъм очаквано се базират и върху масираното налагане на нови дискурси и образи. Така, на първо място, към края на 50-те години твърдо се изоставя амбивалентния дискурс относно майчинството, отглеждането на децата и грижата за личния живот. Докато през 1947 г. известната функционерка Рада Тодорова декларира, че за „преданата на народното дело боркиня няма майчина радост" (Тодорова 1947: 1), то от края на 50-те все по-рядко ударничките в репортажите се гордеят с липсата на време, отделяно в семейството. Медиите поместват снимки на и репортажи за щастливи многодетни семейства, като заклеймяват поредния отрицателен антисоциалистически герой - „еднодетния" родител, който воден от егоизма си, пренебрегва не само душевното развитие на своето дете, но и благото на обществото.

Постепенно социалистическите идеолози изоставят архетипа на мълчанието по отношение на някои проблематични области от интимната сфера - децата престават да се раждат и възпитават „от само себе си", докато жената изпълнява високопроизводителен труд в завода или на полето; семейството прекратява безпроблемното си съществуване като съюз между другари, чийто общ мироглед има заклинателната сила да го удържа при всички обстоятелства. Мелодраматичният патос срещу разводите и изневерите, законовите мерки и общественото порицание на изоставили семейството си съпрузи, рецептите в печата за укрепване на брака и за възпитанието и отглеждането на децата, дори новопоявилите се съвети за разкрасяване в женските списания и книги, посветени на козметиката, модата, поддържането на естетично лице и тяло (Вж. Гълъбова 2013, Гълъбова 2016, Александров 2015), визуализират двусмислената ситуация на българката, разкъсвана между символните трудови постижения и подвъпросното си битуване в частната сфера.

Още през 1967 г., в изказване на съвместно заседание на Политбюро и Министерския съвет, идеологът на социалистическото семейство Пенчо Кубадински открива причините за ниската раждаемост в изменението на женския труд и в активното включване на жените в обществения, стопанския и културния живот (Христов 2016: 99). Постулирането на подобна обратно-пропорционална зависимост между нивото на раждаемостта и това на еманципацията води до закономерното заключение за необходимостта от преосмисляне на ранно-социалистическите възгледи за ударната трудова и обществена активност на жената. В този план през 80-те години дори започват деликатни критики на прекомерната еманципация от гледна точка на загубената женственост на жената. В книгата си „Отражения на равноправието", издадена през 1985 г., авторът Христо Домозетов цитира размисли на различни жени по темата за равноправието, сред които могат да бъдат прочетени и следните мнения: „Еманципираните жени достигат или до невролог или до извънбрачна връзка" и „Досега жената получи облаги, опияни се от това. Но занапред обществото трябва с различни средства да възпитава момичетата по традиционен образец, в истински стойности" (Цит. по Гълъбова 2016: 196.). На свой ред сп. „Отечество" от същия период представя погледа на мъжете върху съвременната жена, разглеждана от част от тях „като бездушен чиновник", „като началник, който налага своето вето". Едно от изказванията красноречиво споменава: „..основна слабост в нашата образователна система: в училищата момичетата не се подготвят за бъдещите им роли на жени. Подготвят ги като личности, като специалисти, като кадри, но не и да бъдат жени"  (Цит. по Александров 2015: 198-199).

Пропагандните акции преповтарят старите заглавия със съвсем нов тезисен материал. Решението на Политбюро „За издигане ролята на жената в изграждането на развито социалистическо общество" от 06.03.1973 г. настоява: „Да се осигури подходяща работа за всички работоспособни жени и повече свободно време за майките..." (За издигане ролята на жената 1973), а в една своя реч - „Активни строителки на социалистическо общество" - отново Пенчо Кубадински посочва: „Трудовата активност на жените трябва да се съчетае хармонично с майчинството - тази тяхна високоблагородна социална функция и неотменен дълг към човечеството..." (Кубадински 1983). Акциите по включване на жените в традиционно мъжките производствени отрасли се заменят с тези, призоваващи ги към изпълнение на майчинския им дълг. Значително се променя картографията на йерархически структурираното „женско" пространство, където многодетната майка все по-последователно отвоюва от ударничката централното ѝ място в него. Героинята в труда отстъпва място на майката-героиня.

            Драстичният спад в интензитета на ударническата реторика и изместването ѝ от архетипния дискурс на репродуктивната женственост отбелязват сериозното отклонение на комунистическия проект в регресивна, спрямо универсалисткия му замисъл, насока. Трудово-героистичната дейност на жената започва да губи символната си значимост пред реалната заплаха от свиване и застаряване на населението. Ако първото десетилетие след Девети септември маркира кулминацията на грандиозния проект за полово универсализиране на трудовия субект, въпреки прогресистката реторика, оттам нататък движението му може да бъде описано като известно отстъпление на оптимистично-модернизиращата комунистическа програма както спрямо природните закономерности и изисквания, така и по отношение на легитимираните от досоциалистическата традиция ценности. Изхождайки от майчинските функции на жената, късносоциалистическите биополитики сериозно накърняват полово-унифициращата социалистическа догматика.

Като следствие от този идеологически обрат към повторно издигане ролята на майката, социалистическата жена се „оженствява" в още един пункт. Фокусирането върху нейните физиологически особености довежда до преосмисляне на мястото ѝ в редица тежки трудови сфери. Грижите за здравето и репродуктивните способности на жената поставят под въпрос твърде разширените през 40-те и 50-те години граници на нейния професионален обсег. През първите 10-15 г. след 1944 г. медийните репортажи възторжено приветстват девойките и жените сред скреперите и булдозерите, възпявайки напрегнатите им, изтощени лица, но от началото на 60-те години този тип медийна агитация постепенно затихва. Макар и далеч по-мълчалив в сравнение с широкомащабната кампания по насърчаване на раждаемостта, от края на 60-те години започва един процес по изключване на жените от някои промишлени области, в които преди едно-две десетилетия те са били почти принудително вкарани. Този процес набира скорост през 70-те и кулминира в споменатото Решение на Политбюро „За издигане ролята на жената в изграждането на развитото социалистическо общество":

Поради особеностите на женския организъм необходимо е непрекъснато да се проучват тежестите, натоварванията, интензитета на труда и всички възможни вредности в производството. Постепенно да се направи преоценка на професиите, смятани по традиция за женски и въз основа на научни изследвания за тежестта, вредността и интензивността на труда да се определи кои от тях са подходящи за женски труд, да се прави преценка кои мъжки професии в резултат на научно-техническия прогрес стават достъпни за жени (За издигане ролята на жената 1973).

На мястото на дискурсивните и визуални репрезентации на жена с гащеризон и безполов кок или забрадка в трактора, комбайна и булдозера биват конструирани други пропагандни образци на жената и девойката: усмихната с бебешка количка в парка; самоуверена и спретнато облечена на едно чисто, модерно работно място; в сватбена рокля в ритуалния дом; като продавач или потребител, заобиколена от стоки в магазина; отпочиваща с приятелки в сладкарницата.

Така легитимирането на майчинството издълбава един от процепите, през които полово обособеното тяло с неговите потребности, идиосинкразии, разграничителни маркери осъществява завръщането си в едно по презумпция отричащо го общество. През този процеп последователно нахлуват отстъпките пред традиционната грижа за външния вид на жената и опитите за облекчаване на домакинския ѝ труд, които наред със социалната си значимост в един друг план представляват признание за неуспеха на проекта за пълно освобождаване на жената от „домакинските окови", датиращ още от първите години след Девети. „Решението на Политбюро за издигане ролята на жената в изграждането на развито социалистическо общество" демонстрира именно това преплитане на загрижеността за майката с осъзнаването на трудностите при извеждане на жените от полово неуверсализираната област на домакинския труд, както и с внезапно възникналото внимание към женската ѝ роля в съпружеските отношения: 

            През изтеклия период социалистическата държава и обществото положиха големи грижи и отделиха значителни средства за облекчаване домашния труд на жената. Обаче поемането на домакинските дейности от общественото производство още изостава сериозно от потребностите (...) Не е преодоляно и традиционното закрепване на домакинската дейност към жената. Поради всичко това домашния труд заема голяма част от времето на жената, което се отразява неблагоприятно върху отглеждането и възпитанието на децата, върху собственото ѝ духовно израстване и съпружеските отношения (За издигане ролята на жената 1973).

            В историята на социалистическото и комунистическо движение „женският въпрос" винаги е заемал средищно място не само със социалните си импликации, но и поради органичната си обвързаност с идеята за създаване на един полово неутрален, трудов субект. В подобен смисъл, дори и частичният отказ от еманципация в партийната загриженост за природните ограничения на женския организъм и репродуктивните функции на жената, променя в дълбочина социалните основи на комунистически изграждащото се общество, сексуално-ролевите модели в него и в крайна сметка жизнените светове на социалистическите граждани.

Безспорно „оженствяването" на жената няма нищо общо нито с екстатичността на желанието, нито с индивидуализацията на тялото, нито с изходите от света на дисциплините. Интересът към женския организъм се превръща в отправна точка за нови форми на контрол: чрез демографските стратегии и пренасочването на човешки ресурси от едно място на друго; чрез ограниченията върху абортите и противозачатъчните средства; чрез повторното освобождаване от домакинския труд, което на свой ред трябва да доведе до създаването на потребителски навици и до употреба на изграждащия се широк комплекс от стоки и услуги; чрез мултиплициращите се роли на жената, детерминиращи свободното ѝ време и личен живот. И все пак - ­съпоставени не само с аскетичния телесен идеал на ранния комунистически режим, но и с постсоциалистическия „синоптикум", овладяващ тялото не въпреки, а чрез желанието (Бауман 1999: 72-77) и като цяло с господстващия в България неолиберален модел, който до голяма степен поставя под съмнение сигурността и здравето на тялото и наред с това сериозно дисбалансира отношението труд-свободно време (Вж. Ghodsee 2017) - късносоциалистическите политики на тялото, включително и тези, свързани с ролята на жената, трябва да бъдат оценявани в своята многозначност.

Въпреки опитите за регламентация и контрол на частния живот, социалните придобивки след средата на 60-те години на първо място обезпечават немалка и немаловажна сфера на свободно от трудови ангажименти време, и на второ място - в известен смисъл освобождават гражданите от съществени усилия за физическо оцеляване, печалба, професионална кариера и реализация. Едно разсъждение на Борис Гройс, цитирано от Ивайло Знеполски в „Българския комунизъм", представя именно този рядко тематизиран аспект на понятието свобода в източноевропейските социалистически общества:

Какво означава да си свободен? Да имаш свободно време! Просто да не правиш нищо. Днес често се казва: хората от Източна Европа бяха освободени от комунизма. Но по време на комунизма те имаха много повече свободно време и следователно много повече свобода. Никой не правеше особено усилие. Поради тази причина самото начинание не беше особено ефикасно, но това няма нищо общо със свободата. Точно обратното: на Запад хората са много повече подчинени на външни принуди (Цит. по Знеполски 2008: 242).

 

Бележки:

1.                  Статистиките посочват, че средствата, отделяни за здравеопазване нарастват прогресивно през 70-те години. Ако в периода 1958 - 1962 г. инвестициите в областта на здравеопазването са 12 млн. лв., в периода 1966 - 1970 г. те са 120 млн. лв, а в периода 1975 - 1980 се увеличават на 360 млн. лв. Към 1980 г. в България има 184 болници и 5 751 поликлиники и амбулатории. Броят на лекарите е 22 000, 4 641 стоматолози, 3 551 фармацевти, 43 645 медицински сестри. (Статистически годишник на НРБ: 454, 456).

2.                  Вж. Конституция на Народна република България от 1971 г. „Глава III. Чл. 42. (1) Гражданите имат право на почивка. (2) Това право се осигурява чрез намаляване на работното време, без да се намалява трудовото възнаграждение и да се накърняват други трудови права, чрез ежегоден платен отпуск и чрез широка мрежа почивни домове, клубове, народни читалища, домове на културата и други места за отдих и култура" (Методиев, Стоянов 2003: 66). Вж. също: Марчева 2010: 211-216.

3.                  Вж.: Конституция на НРБ от 1971 г., която набляга върху грижите на държавата за жената майка: Жената майка се ползва с особена закрила и грижи на държавата, на стопанските и обществени организации като ѝ се осигуряват отпуска преди и след раждане при запазване на трудовото ѝ възнаграждение, безплатна акушерска и медицинска помощ, родилни домове, облекчаване на труда и разширена мрежа на детски заведения, на предприятия за комунални и битови услуги и за обществено хранене. (Методиев, Стоянов: 66)

 

Използвана литература:

 

Александров, Ив. 2015. Любовният образ на жената в българската соцреклама: от публично към интимно. В: Даниела Колева (съст.), Любовта при социализма. София: ЦАИ/Рива, 2015, с. 176-203.

Балуцова, С. 2011. Преход и семейно законодателство на България (30-те  - 50-те години на ХХ век). В: Красимира Даскалова, Татяна Кметова (съст.), Пол и преход 1938-1958. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011.

Бауман. З. 1999. Глобализацията. Последиците за човека. София: Лик.

Гълъбова, Н. 2013. Калкулиране на смъртта: калории, хранене и затлъстяване в социалистическа България /60-те години/. В: Даниела Колева (съст.), Смъртта при социализма. София: ЦАИ/Рива, 2013, с. 270-288.

Гълъбова, Н. 2016. Политически измерения на българския социалистически дискурс върху козметиката: ефекти върху женското тяло. В: Даниела Колева (съст.), Тялото при социализма. София: ЦАИ/Рива, 2016, с. 182-197.

За издигане ролята на жената в изграждането на развитото социалистическо общество. Решение на Политбюро. 1973. - В: Работническо дело, 07.03.1973.

Знеполски, Ив. 2008. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: ИИБМ.

Иванов, А. 2010. Непредвидените (д)ефекти на пронаталистичната политика. - Геополитика, бр. 4, 2010. http://geopolitica.eu/2010/1110, последно посетен на 24.03.2016.

Конституция на НРБ от 1947 г. В: Методиев, Веселин, Стоянов, Лъчезар. Българските конституции и конституционни проекти. София: Петър Берон, 2003.

Конституция на Народна република България от 1971 г. В: Методиев, Веселин, Стоянов, Лъчезар. Българските конституции и конституционни проекти. София: Петър Берон, 2003.

Кубадински, П. 1983. Приветствие на др. Пенчо Кубадински по случай 8-ми март. - В: Работническо дело, 08.03.1983.

Марчева, Ил. 2010. Проблемите на модернизацията при социализма: индустриализацията в България. - В: Евгений Кандиларов (съст.), Изследвания по история на социализма в България 1944 - 1989. София: Фондация „Фридрих Еберт", 2010.

Наказателен закон 1951. София: Наука и изкуство.

Наказателен кодекс 1956. София: Наука и изкуство.

Попова, Г. 2016. Тялото в оксимороните на социализма. В. Търново.

Праматароф-Хамбургер, В. 2015. За незаконната и невъзможна любов. В: Даниела Колева (съст.), Любовта при социализма. София: ЦАИ/Рива, 2015, с. 257-269.

Правилник за прилагане на Указ за насърчаване на раждаемостта. 1968. - В: Държавен вестник, 16.04.1968.

Рангелова, Росица. 2011. Промени в икономическия и социалния статус на жените в България (1938 - 1958 г.). В: Красимира Даскалова, Татяна Кметова (съст.), Пол и преход 1938-1958. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011.

Статистически годишник на НРБ 1980. София: ЦСУ.

Тодорова, Р. 1947. За преданата на народното дело боркиня няма личен живот, няма майчина радост.  - В: Жената днес, бр. 5, 1947.

Указ за насърчаване на раждаемостта. 1968. - В: Държавен вестник, 09.01.1968.

Указ за насърчение на раждаемостта и многодетството. 1951. - В: Известия, 29.06.1951.

Фуко, М. 1993. История на сексуалността. Волята за знание. София: Евразия Абагар.

Фуко, М. 1998. Надзор и наказание. София: Университетско издателство София „СУ „Св. Климент Охридски".

Христов. Т. 2016. Хистеризиране на труда: психохигиена и биополитическо регулиране на женското тяло. В: Даниела Колева (съст.), Тялото при социализма. София: ЦАИ/Рива, 2016, с. 90-110.  

Ghodsee, Kr. 2017. Why Women Had Better Sex Under Socialism. - In: New York Times, 12.08.2017, https://mobile.nytimes.com/2017/08/12/opinion/why-women-had-better-sex-under-socialism.html?referer=https://www.google.bg/, (Последно посетен 09.12.2017)