NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Политика на постистината и бежанци: един български медиен пример

Брой
41 (2018) Водещ броя: Камен Лозев
Рубрика
Подиум
Автор
Силвия Маргаритова Петрова

Политика на постистината и бежанци: един български медиен пример

Силвия Маргаритова Петрова

Югозападен университет „Неофит Рилски"

e-mail: petrova.silvia@abv.bg

 

Фразата политика на постистината е спомената за първи път от журналиста и блогър Дейвид Робъртс през 2010 г., но придобива популярност през 2016 г., след като Оксфордските речници я обявяват за дума на годината. Терминът постистина се свързва не толкова с историческата ситуация „след истината", а със ситуацията, в която истината вече не е важна. Първоначално е дефинирана от Дейвид Робъртс като политическа култура, в която политиките, свързани с общественото мнение и медийните наративи, са почти напълно разединени с политиката, свързана със същността на законодателството (Roberts 2010). В свое есе от следващата година Робъртс описва политиката на постистината като загуба на връзката между реториката на политиците и тяхната политическа програма. Постистинните политици могат да преминат през различни лозунги, обосновки и битки в зависимост от политическия пейзаж към съответния момент, като същевременно не се чувстват обвързани с предишните си лозунги, обосновки, битки (Roberts 2011). В тази по-ранна дефиниция на Робъртс постинната политика се характеризира с разпадането на връзката между речта и реалните програми и действия на политиците. Думите са престанали да отпращат към действителните намерения в политическата сфера.

Оксфордските речници определят постистината като ситуация, при която обективните факти са по-малко важни за оформяне на общественото мнение от позоваването на емоциите и субективните гледни точки (Oxford Dictionaries 2017). Съгласно тази дефиниция политиката на постистината се обръща към субективните вярвания на хората и емоциите им - подобно на фикционален наратив. Това е политически метод, в който, както пише Робъртс, публичната реторика няма нищо общо с действителната политика, а политическите аргументи не са базирани на факти Roberts 2011). Катрин Коекоек отбелязва, че политиката на постистината се отнася до ситуация, в която тези политически лъжи, апелиращи към чувствата вместо към фактите, вече не се наказват, а се възнаграждават и възприемат като доказателство за готовността на съответния политик да се противопостави на властта на елитите. (Koekoek 2017).

В постистиннния свят алтернативните факти заменят актуалните факти, чувствата имат по-голяма тежест от реалните доказателства. Фалшивите новини функционират като вируси: хората са шокирани, възмутени, потресени и масово ги споделят, преди да са помисли за степента на достоверност. Разпространяването на тези „инфекциозни" новини е по-бързо и по-трескаво, когато те потвърждават собствените възгледи и стереотипи на потребителите. Тази склонност на аудиторията да възприема медийните послания в съответствие във собствените си предразъдъци е отбелязана още от ранните изследователи на масовата комуникация (Ноел-Нойман 1992). Фалшивите новини обикновено подклаждат страхове и предразсъдаци, опират се на конспиративни теории, търсят ефект на възбуда в аудиторията. В този смисъл явлението на фалшивите новини може да се изследва във връзка с последствията от доминацията на образите в съвременната медийна култура. Италианският политолог Джовани Сартори отбелязва, че днешното телеуправлявано общество пребивава в ситуация на визуална пайдея - под въздействието на телевизията и доминацията на образите в съвременната култура се променя човешката природа: от рационално мислене се преминава към визуална комуникация. В резултат на това гражданите губят способността си да използват абстрактни понятия и да упражяват критическо мислене - което оказва негативен ефект върху демокрацията и гражданското общество (Голешевска 2013). Съзнанието на визуалния човек, както отбелязва Мария Попова, е изградено от медийно форматирани картини, екранът определя представите му за реалността. С появата на интернет визуалният човек е заместен от виртуалния, при който еднозначността на екрана е заменена от множествеността на интернет (Попова 2012: 10). В контекста на информационното изобилие, осигурено от новите медии, загубата на способността за критическо мислене, обусловена от телеуправляваното общество, се оказва важна предпоставка за възникването на постистинната политика.

Професорът по политически науки от Университета в Сидни Джон Кийн определя термина постистина не като опозиция на истината, а като тип комуникация, съчетаваща различни елементи. Тази комуникация включва както добре познатата старомодна лъжа, така и емоционалното отричане на източниците, които разкриват тази лъжа. Политическите лъжи днес, твърди Кийн, са съчетани с лоши маниери, използване на фалшиви новини и алтернативни факти, като тази комбинация представлява огромно изпитание пред базовите демократични норми. В дефиницията, предложена от Кийн, постистината включва форми на публичен дискурс, които обикновено се наричат „измишльотини" (bullshits) - това я превръща в комуникация, която измества и неутрализира безпокойството за (както и търсенето на) достоверността. „Измишльотините" са въздух под налягане, словесни отпадъци, които нямат никаква информационна стойност. Постистината се основава също така на клюки, скандали, сензации, които имат за цел да привличат към себе си и да разсейват общественото внимание от важните теми - безсмислици, вицове, самохвалства, преднамерени преувеличения. Дискурсът на постистината изобилства от всекидневна, нешлифована, груба реч - политиците вече не са благи и усмихнати, а заядливи, заплашителни, злорадстващи. Изобилието от реч на омразата и измишльотини всъщност представлява мълчание за важните въпроси. В този смисъл настоящата хиперконцентрация на журналисти и публични коментатори върху „извънредни новини", фалшиви новини и „алтернативни факти" е потенциално подвеждаща. Техният фетиш за горещи новини ги превъща в слуги на постистината, а мълчанието им за неща, които са не толкова горещи, сензационни и по-малко очевидни, за „бавните" събития, е в ущърб на обществения интерес (Кийн 2018).

Една от основните техники, с които борави политиката на постистината, е събуждането и подсилването на предразсъдъците, което от своя страна подклажда емоционалния елемент при възприемането на информацията - страх, гняв, жестокост. Фалшивите новини се разпространяват вирусно в онлайн пространството, създавайки алтернативна реалност, която обслужва пропагандни цели. Новите медии подхващат и развиват постистинния дискурс, което би могло да се интерпретира като симптом за най-големия проблем, съпъстващ онлайн комуникацията. В българския контекст стратегиите на постистинната политика може да бъдат проследени в различни посоки, но за целта на текста е избран един пример, свързан с реториката за бежанците в периода 2016 - началото на 2018 г.

Фалшивите новини за бежанците в българските медии

В българската медийната репрезентация бежанците са описани, най-общо казано, като „проблем" - в реториката на престъпност, физическа опасност, девиантност. През 2016 - началото на 2018 г. циркулиращите фалшиви новини за бежанците в популярните медии биха могли да се разпределят в три групи: 1) Бежанците като бедствие - заплаха от упражняване на насилие над български граждани (криминални престъпления); 2) Бежанците като носещи зараза (опасност от болести за българите); 3) Бежанците като мотив за евроскептицизъм (фалшиви новини за бежанци от други европейски страни, тълкувани като „прогноза" какви „проблеми" очакват България, ако приема бежанци).

Ето някои заглавия от български медии, отнасящи се до бежанците, които в крайна сметка се оказват фалшиви новини:

Задава се страшна напаст! Залива ни нова вълна от 6 милиона бежанци (23.02.2018, blitz.bg)

Само в Пик! Ужас в центъра на София! Тълпи бежанци окупираха „Пиростка", вдигат скандали на българи пред ЦУМ (24.09.2016, pik. bg)

Ексклузивно в Пик! Свидетелка на ада с бежанците: Като на война е в Харманли - стреля се, страшно е! (24.11.2016, pik.bg)

Бежанците заразиха Европа с отдавна забравени болести
(25.01. 2016, blitz.bg)

Извънредно в Пик! Бунт на краставите в Харманли! Бежанците налитат на бой с полиция и жандармерия! (24.11.2016, pik.bg)

 

В София бежанците сеят скрита заплаха и зарази (1.09.2016, blitz.bg)

 

Меркел подарява България на бежанците (7.12.2016, http://eurocom.bg)

Парламентът е одобрил държавен заем от 200 млн. евро от Банката за развитие на Съвета на Европа, за да се настаняват бежанци (06.2017, dnevnik.bg)

ЕС с ултиматум към Изтока и квотите за миграция (15.12.2017, blitz.bg)

Извънредно положение на гръцки остров заради бежанците (20.11.2017, blitz.bg)

Жадуван обрат в Швеция: Бежанците спряха да изнасилват жени, пуснаха се като мъжки проститутки, общественички ги жалят, че били лесно уязвими (16.11.2017, blitz.bg)

Започват трайно заселване на бежанци в "загиващи" общини, Брюксел финансира (25.09.2016, news.bg)

 

Фалшивите новини в популярните медии често носят маркировка „извънредно", „ексклузивно", „шок" и т.н., липсва автор, не се посочва източник на информацията (или се цитира неясен такъв), понякога заглавието се опровергава в текста на новината, медиите, които ги публикуват са с неясна собственост и екип от журналисти. Основната им цел е да събудят възмушение, страх, недоволство и по този начин да генерират кликове и споделяния. Както отбелязва Хартмут Роза, в обществото на непрестанен технологичен напредък скуката е обратната страна на ускоряването (Роза 2015). Стимулирането на негативни емоции превръща фалшивите новини в лекарство срещу скуката и рутината в ускоряващия се всекидневен живот.

 

Популярните медии описват бежанците в реториката на бедствие, нашествие, престъпност, зараза, замърсяване. Медийният дискурс за бежанците се разгръща около определени стереотипи (болест, замърсяване, насилие), които ги дехуманизират. Фокусът върху опасността подбужда негативни емоции - расизъм, ксенофобия. Бежанците се конструират като вредни за българското общество, замърсители на физическо и културно ниво.

Подобна реторика не е новост и не е характерна единствено за българския медиен дискурс. Дейвид Сиснерос проследява няколко различни посоки, в които медиите очертават образа на бежанците: когато нацията се възприема като тяло, те са нашественици, окупатори, агресори, застрашаващи нацията, инфекциозна болест, зараза, физически товар; когато нацията се възприема като къща, те са престъпници, опасно и разрушително природно бедствие (наводнение, цунами); често се описват като обекти, като заплаха за обществото - биологическа, физическа или социална. Бежанците са описани в медиите като различни и неуправляеми, като прогресивно нарастващ проблем; зараза, която се просмуква през границите, плъзва по улиците и застрашава градовете, като физическа и социална болест. (Cisneros 2008). Както отбелязва З. Бауман, „пришълците" пораждат страх, защото са чужди и потенциално непредвидими. (Бауман 2016: 14).

В българския медиен контекст, от една страна, бежанците се представят като проблем за българската общност (от болести и криминални прояви), от друга - като бреме, което Европа иска да ни принуди да приемем. По този начин те представляват двойна заплаха за националната идентичност - чрез потенциалното насилие и зараза, които носят, и чрез евентуалния натиск от страна на Европа да ги приемем.

Популярните медии поставят акцент върху необходимостта държавата да отблъсне бежанците и по този начин да защити населението от престъпност и зарази, както и от налагани „отвън" директиви. Често се отбелязва необходимостта да се поставят патрули по границите, огради за превенция, „заразните" бежанци да се поставят под карантина. Бежанците са описани като замърсители, които държавата трябва да изчисти и да не допуска повече в пределите на страната. Фалшивите новини рисуват картина на извъредно положение, в което „враговете" поставят под заплаха мирните граждани. По този начин събуждат у потребителите на информацията усещане, че не само държавата, но и собствените им домове са под опасност. В тази ситуация, както отбелязва Бауман, се налага представата за необходимостта от „силни" управници, които ще ни предпазят от ужасяващите бедствия (Бауман 2016: 34). Така, експлоатирайки усещането за всеобща несигурност, медиите прехвърлят вниманието и тревогата от проблеми, с които правителството не може (или не желае) да се справи, към проблеми, които зрелищно героизират определени политици.

Конструирането на бежанците като опасност и заплаха дава възможност за дефиниране на Другия и солидаризация на Своите. Мери Дъглас казва, че дискурсът на опасността конструира рамката през значението на споделена национална и културна идентичност (Дъглас 2005). В този смисъл медийната реторика за бежанците отразява техниките за конструирането на идентичността. Разчитайки на силни емоции като възмущение и страх (които осигуряват коментари и споделяния в социалните мрежи), фалшивите новини с лекота разпространяват расистки и ксенофобски стереотипи. Бежанците са обективирани и дехуманизирани, описани като аномалия и опасност, като по този начин е отречена възможността им за действие. Тази медийна реторика е белег за опростено разбиране на миграцията, което предполага и изисква съответно прости решения. Дискурсът за Другия като заплаха, по думите на Дейвид Кембъл, конструира Аза (като нормален, здрав, цивилизован - или др. под. в позитивен план) чрез настройването срещу Другия (като паталогичен, болен, варварски - и др. под. в негативен план) (Campbell 1992: 101). Фалшивите новини, създаващи и подсилващи тези стереотипи, са белег за натурализирането на бинарното мислене, невъзможност за деконструкция на бинарните разлики и за критически поглед към реалността.

Дискурсът на фалшивите новини и предразсъдъците, които те налагат, деформират реалността, а по този начин - и възгледите и действията. Начинът, по който медиите конструират образа на бежанците като опасност е проблематичен, понеже въздейства на отношението на обществото, на посоката на държавната политика относно тях, но и на техниките за изграждане на националната идентичност - по пътя на омразата и расизма. В българския медиен контест фалшивите новини за бежанците се оказват инструмент както за събуждане на ксенофобия, така и за пораждане на евроскептицизъм, успешно използван от крайно настроени националистически партии. Както отбелязва Бауман, крайните националистични партии предлагат на бедните и страхуващите се граждани средство да възкресят самоуважението, което са изгубили - чрез сравнение с „дъното на дъното", с бежанците. От друга страна, лъжите разпалват страховете и пораждат копнеж по силни лидери (Бауман 2016: 20; 39).

Фалшивите новини за бежанците многократно увеличават ефекта от негативната реторика, използвана от популярните медии, акцентираща върху дехуманизацията и отнемането на човешкто им достойнство, като по този начин легитимират омразата и дори насилието срещу тях. Така се ограничават всички възможности бежанците да бъдат разбрани по друг начин: обясненията и алтернативите за разбирането им се стандартизират. Медиите описват бежанците като заплаха, която трябва да бъде изолирана и премахната - а не като конкретни субекти с персонални човешки истории. По този начин се игнорират и евентуалните им позитивни приноси за българското общество.

Наративът за замърсяване и зараза, подхранван от фалшивите новини, създава морален ред. Мери Дъглас отбелязва, че само чрез привличане на разликите между вътре и вън, горе и долу, мъже и жени, със и срещу се създава „нещо като" ред (Cisneros: 592). Медийният дискурс за бежанците като „проблем" създава социална йерархия - почистването изглежда като логична възможност, като „естествено" решение (във вид на построяване на огради, поставяне под карантина и т.н.).

Появата и широкото разпространение на фалшивите новини в съвременната медийна реалност, от една страна, са свързани с технологичния напредък (количеството замества качеството на новините, всеки потребител може да е медиа в ерата на Уеб 2.0 и социалните мрежи, губи се авторитетът на журналиста и традиционните медии). От друга страна, доминацията на образа в съвременната култура води до притъпяването и загубата на способността за критическо мислене, за рационално отличаване на истина от лъжа. Информацията се възприема предимно емоционално и се употребява за развлечение. Загубата на границата между фикция и факт превръща фалшивите новини в нов жанр в журналистиката. Бауман обръща внимание на усещането за власт, което дава светът онлайн: докато офлайн аз съм под контрол и трябва да се съобразявам и подчинявам на обстоятелствата, онлайн имам чувството, че аз съм този, който диктува дневния ред (Бауман 2016: 108 - 109). В този смисъл новите медии стимулират усещането за власт и контрол над реалността и предполагат заемането на крайни позиции. Авторите и потребителите на фалшивите новини експлоатират усещането за превъзбуда, предизвикано от ксенофобията, антисемитизма, призивите към насилие. В ерата на постистината и фалшивите новини, на преимуществото на емоциите пред рационалните аргументи, се променя не само понятието за информация, но и техниките за конструиране на национална и гражданска идентичност. Новите медии създават представата, че за да си гражданин, трябва да се възмущаваш, а това се случва най-лесно през езика на омразата. Така се оформя опростен, емоционален възглед за реалността, който изисква прости решения на проблемите - лишени от рационална аргументация и логически основания.

В обществото на консумацията постоянно имаме нужда от нови стимули, нови преживявания. Медийните послания се използват като терапия срещу рутината и скуката в ежедневието. Същевременно постоянното провокиране на възбуда, страх, възмущение в аудиторията от страна на медиите обслужва целите на постистинната политика. В света на Уеб 2.0, в който всеки може да е и се държи като медиа, е трудно да се постави ясна граница между политическите и медийните послания.

В българския медиен контекст лесно може да бъде проследена връзката между ефектите от разпространяване на фалшиви новини за бежанците и позицията на някои националистично настроени политици. Прилагам няколко медийни заглавия за илюстрация:

Валери Симеонов: Да не допускаме бежанци и мигранти в страната. (19.04.2017, Club Z)

Обединените „патриоти" искат да се стреля на месо по мигрантите. „Свещената българска граница" да се пази „с гранати, бомби и огнестрелно оръжие". (27.10.2016, Mediapool)

Пенсии и недопускане на бежанци сред приоритетите на патриотите (19.04.2017, Дневник)

Каракачанов не иска бежански „котила" в България (02.07.2018, News.bg)

Каракачанов: Българският интерес е да не се приемат обратно бежанци от Германия (09.07.2018, Debati.bg)

Жаждата за възбуда и бягство от скуката в комбинация със засилването на преразсъдъците на емоционална основа, се употребяват от някои политически партии (най-често националистически), за да възмущават аудиторията и да печелят избиратели. Техният дискурс се уповава на „усещането на истина", а не се базира на обективни факти. Ако в предишни епохи политиците са изполвали лъжата, за да създадат фалшив образ на света, днешните постистинни политици имат за цел да възродят и засилят предразсъдиците, като чувствата (а не фактите) са основното им оръжие за привличане на обществени симпатии и избиратели. Събуждането на страховете, предизвикано от масовото разпространение на фалшиви новини, извиква желанието за „спасителя", който ще ликвидира заплахата. Политиката на постистината може да се опише като емоционално поднесени лъжи, разпространявани рутинно от политиците, без никакви значителни последствия за репутацията и легитимността им. По този път лъжите и омразата се нормализират, превръщайки се в официален дискурс.

Джон Кийн описва постистината като вид бъбрива, свадлива, политика, бриколаж от лъжи, измишльотини, палячовщина, комбинирани с мълчание относно важните теми. Това определение му дава основание да сравни постинната политика с водевил - публичен пърформанс, воден от политици, журналисти и ПР агенции, мозъчни тръстове и други играчи: актуализиран, съвременен политически еквивалент на водевилите от началото на 20 в. Водевилът е шоу, включващо певци, танцьори, барабанисти, комедианти, фокусници, акробати, атлети, циркови животни. Постистината, твърди Кийн, също е шоу - организиран публичен спектакъл, предназначен да привлече и забавлява милиони хора. Но постистината, както отбелязва американският изследовател, е много повече от забавление, „изкуство на измислицата", или „диктатура на илюзията", режисирана от производството и пасивната консумация на стоки. Това е реторика, предназначена да омагьосва и заблуждава. Критиците на постистината сигнализират за опасното очарование на това политическо шоу, съставено от сензации, предразсъдъци, палячовщина, измишльотини и мълчание за важните въпроси и събития (Кийн 2018). Самото използване на термина постистина може да е вредно, тъй като нормализира тази застрашителна за демократичните норми тенденция. Когато постистината се превърне в легитимен дискурс и политически лайфстайл, става все по-трудно да се изгради критическа позиция към нея.

Според Кийн политическите лъжи, подправени с говорене за „фалшиви новини" и „алтернативни факти" са зловещо предизвикателство пред основните демократични ценности и норми за плуралистично общуване между гражданите. В този смисъл постистината може да се тълкува като началото на края на политиката такава, каквато я познаваме в съществуващите демократични общества. Някои критици предупреждават, че разпространението на постистината е предвестник на нов тоталитаризъм, а други говорят за популистка диктатура. От друга страна, както отбелязва Кийн, политиката като изкуство за укриване, заблуда и обществено инженерство не е нещо ново. От самото си зараждане медиите лъжат и търсят сензации, за да се продават, манипулират общественото мнение, за да извлекат дивиденти или да обслужват нечии политически интереси. Политическите лъжи са древно изкуство, но дигиталните медии ги извеждат на ново, по-високо равнище. Комуникационната революция на новите медии създава съвършено нов контекст. Новите медии комбинират текст, звук и образ, дават възможност за мигновено разпространяване и достигане до огромни аудитории, като същевременно всеки потребител в социалните мрежи е медиа и на свой ред създава, копира, деформира, редактира и излъчва послания. Така новите технологии позволяват светкавично просмукване на постистината в демократичните общества. Дигиталната революция подкопава бариерите на времето и пространството, така че лъжите, измишльотините, блъфовете и мълчанието по важните теми се разпространяват светкавично в „глобалното село".

Кийн отбелязва още една нова тенденция, която може да се интерпретира като следствие от все плътното заличаване на границата между публичната и частната сфера. Според американския професор, дискурсът на постистината прониква толкова дълбоко във всекидневния ни живот, че това, което обикновено наричаме частна сфера, престава да бъде частно. То вече не е сигурно убежище, зона на баланс, която може да функционира като ядро на съпротива срещу тоталната власт (както е било възможно в ерата на традиционните медии). Проникването на новите технологии в най-интимните кътчета от личния живот гарантира тотално разпространение на постистината (Кийн 2018).

Предизвикателството, което поставя политиката на постистината пред базовите норми на демократичното общество, както и разпадането на доверието в институциите, поражда възход на популистките лидери. Постистинната комуникация повтаря мантрата за „силния лидер", който ще възстанови справедливостта и ще върне достойнството на „обикновените" хора. Докато политиката в своята същност е сложна, постистинната политика ликвидира сложността, провокирайки предразсъдъците, стереотипите, бинарното мислене. По този начин, макар че в зората на Уеб 2.0 новите медии са мислени като проява на демократизираща тенденция, доминацията на постистината днес разкрива обратната, тъмна страна комуникационната революция.

 

Списък на литературата

Campbell, D. 1992. Writing Security: United States Foreign Policy and the Politics of identity, Minneapolis: University of Minnesota Press.

Cisneros, J. D. 2008. Contaminated Communities: The Metaphor of "Immigrant as Pollutant", Media Representation of Immigration. Rhetoric and Public Affairs, Vol. 11, no. 4, pp. 569 - 601, <http://www.academia.edu/223713/Contaminated_communities_The_metaphor_of_immigrant_as_pollutant_in_media_representations_of_immigration>, последно посещение на 12. 03. 2018.

Kean J. 2018. Post-truth Politics and Why the Antidote isn't Simply "Fact-checking and Truth", <https://theconversation.com/post-truth-politics-and-why-the-antidote-isnt-simply-fact-checking-and-truth-87364>, последно посещение на 10.09.2018.

Koekoek C. 2017. Power Beyond Truth: The Implications of Post-Truth Politics for Habermas. Theory of Communicative Action, <https://openaccess.leidenuniv.nl/bitstream/handle/1887/57102/Thesis%20Catherine%20Koekoek.pdf?sequence=1>, последно посещение на 01.09.2018.

Roberts, D. 2010. Post-Truth Politics, <http://grist.org/article/2010-03-30-post-truthpolitics/>, последно посещение на 28.08.2018.

Roberts, D. 2018. Policy in an Age of Post-truth-politics, https://grist.org/politics/2011-04-28-policy-in-an-age-of-post-truth-politics/>, последно посещение на 28.08.2018.

Бауман, З. 2016. Бежанци пред дверите на Европа, София: Лик.

Голешевска, Н. 2013. Визуалните изследвания като социална критика и политическа теория. Джовани Сартори: визуална пайдея и видео политика. Пирон, бр. 6, <http://piron.culturecenter-su.org/%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA-2/>, последно посещение на 05.09.2018)

Дъглас, М. 2005. Чистота и опасност, София: Лик.

Ноел-Нойман, Е. 1992. Въздействието на масмедиите. Психотехника на убеждаващото въздействие, София: Хъски.

Лаш, С. 2004. Критика на информацията, София: Кота.

Попова, М. 2012. Виртуалният човек, София: Фабер.

comments powered by Disqus