NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

The Theory of Descriptions and Its Influence on the Tractatus

Issue
41 (2018). Editor: Kamen Lozev
Section
Topic of the issue
Author
Anna Beshkova

The Theory of Descriptions and Its Influence on the Tractatus

Anna Beshkova

Sofia University "St. Kliment Ohridski ", annabeshkova@abv.bg

 

Моето дълбоко убеждение е, че основните тези на Трактата не могат да бъдат разбрани извън историческия контекст, в който възникват. Те се появат на основата на големият обрат към реализма, който под една или друга форма извършват Мур, Фреге и Ръсел. Смятам, че само в сравнителен план с идеите на тези автори могат да се разберат модификациите и новите положения, които въвежда Витгенщайн. Поради краткостта на изложението в настоящия текст ще разгледам само връзката на една от основополагащите теории на Ръсел с някои от положенията на Трактата. Затова първо ще изложа защо възниква проблема за описанията, след това как той се решава в класическата концепция и накрая как се достига до понятието за логически прост предмет и елементарно положение на нещата.

  1. Първоначалната версия. Платоническият реализъм.

 

По фундаменталните въпроси на философията моята позиция с основните й характеристики е извлечена от Дж. Е. Мур. От него аз възприех неекзистенциалната природа на пропозициите (с изключение на тези, които утвърждават съществуване) и тяхната независимост от което и да е познаващо съзнание. (Russell 1903: xxiii)

 

Логическите проблеми, на които се дължи появата на класическата теория за обозначаването, изложена за пръв път в статията „За обозначаването" от 1905 г., могат да бъдат открити още в „Принципи на математиката" от 1903 г. Основният въпрос, който Ръсел повдига в конкретния контекст, е какво собствено представляват обозначаващите понятия в широк смисъл и в частност определените описания.

За да разберем решението на поставения проблем е нужно преди това накратко да изложим възгледите на Ръсел относно природата и логическата форма на пропозициите и техните съставки от периода на платоническия атомизъм. Посоката на анализа е зададена от Мур, който извършва решаващият обрат от психологизма към крайния реализъм в разбирането на теорията за значението. Ръсел разяснява възгледите си в писмо до Фреге от 12.12.1904 г.:

Аз вярвам, че самият Монблан е ... съставка на това, което действително се утвърждава с изречението „Монблан е висок повече от 4000 м." Ние не утвърждаваме мисълта, тъй като това е личен, психологически въпрос: ние утвърждаваме обекта на мисълта и това според мен е определен комплекс (може да се каже обективна пропозиция), от който самият Монблан е съставна част. Ако не приемем това, то ще достигнем до заключението, че изобщо нищо не знаем за Монблан. (Simons 1992: 78)

И така, както посочения пасаж изяснява, пропозициите нямат субективен, ментален характер, не се състоят от идеи или представи, нито пък са езиковия израз на мисълта, а представляват едно обективно съществуващо комплексно цяло.

Всяка единична пропозиция, бидейки нещо сложно, може да се анализира на съставните й части. Предикативните пропозиции се разлагат на субекта, вещта, за която е пропозицията, и твърдение, онова, което се приписва на вещта. Така например в пропозицията, изразена чрез изречението „Сократ е човешки", самият Сократ е логическият субект и затова пропозицията е за конкретния индивид, докато формата на глагола съм, заедно с понятието човековост или човешки формират това, което го характеризира, определеното качество и неговото утвърждаване. В теорията на Ръсел за строежа на пропозицията се приема, че както субектният, така и предикатният термин реферират съставки или действителни обекти (това, което днес бихме нарекли най-общо „индивиди"), докато глаголът изразва определено логическо отношение между тях. Съставките на пропозициите се наричат „термини" и съставляват най-всеобхватната онтологическа категория. Те се дефинират като това, което може да е субект на произволна, истинна или неистинна, пропозиция и поради това може да се смята за самостоятелна метафизическа единица. Термините са субстанции, носители на свойства, различими, независими и непроменливи абстрактни същности. В този най-общ клас попадат както партикулариите, символизирани чрез собствени имена като „Сократ" или други единични термини като да кажем „учителят на Платон", така и универсалиите, които се подразделят на понятия като например „червено" или „червенина" и релации като „..по-голямо" или „..предхожда..."

Множеството на термините включва не само емпирично наличните вещи, но и „нещата, които не съществуват като точките в неевклидовото пространство и псевдосъществуващите вещи от романите" (Russell 1992: 45). Нещо повече „изглежда, че всички класове като числа, хора, пространства и т.н., когато са приети като единични термини са неща." (Russell 1992: 45) Обобщено можем да кажем, че всички неща имат битие, т.е. са в един извънвремеви смисъл, докато някои в допълнение притежават и съществуване в пространството и времето. Тъй като последното (съществуването) също е едно понятие, то когато то участва в екзистенциални пропозиции и се свързва с материалните предмети се получават емпирични твърдения.

Макар че всяка пропозиция се състои от термини, тя не е прост конгломерат от своите съставки, а представлява структурирано единство. Тук Ръсел се сблъсква с проблема за природата на логическата форма, която представлява обединяващото вещите звено (и както беше казано се носи от глагола в изречението). Той се колебае да даде окончателен отговор на въпроса за нейната същност, но с известно приближение и в духа на платоническия реализъм все пак би могло да се допусне, че формите също така трябва да са неща и да имат своеобразен вид битие.

Една друга особеност на обрисуваната метафизическа картина засяга въпроса за истинностната стойност на пропозициите. Истината и неистината са понятия и като такива съществуват на нивото на реалността, а не придстовляват свойства на изречения или съждения, нито изразяват каквато и да е форма на кореспондентност или кохерентност. Затова неистинните комплекси съществуват толкова обективно, колкото и истинните.

В „Принципи на математиката" Ръсел разграничава две семантични релации, които съответно ще наречем „означаваща" (реферираща) и „обозначаваща (денотираща). Първата е непосредствена и съотнася имената към предметите, качествата и отношенията. Тя има случаен характер, доколкото е произволен и конвенционален езика и символизацията. Втората е опосредствана и се отнася до сложни изрази, в които участват синкатегорематични думи като кванторите, различните им варианти, определителния или (например в английския език) неопределителния член. „Обозначаващите изрази", както ги нарича Ръсел, се отнасят до обозначаващи понятия, а те на свой ред до колекции от термини или до конкретен термин. Ако вземем за илюстрация прилагателното „човешки" от него можем да получим изразите „всеки човек", „който и да е човек", „всички хора", „един човек", „някои човек" или „човекът". Релацията на денотиране не е случайна и психологическа, а е собствено логическа, тъй като чрез нея общите термини изразяват същностната си семантична роля да гетерират съвкупности от обекти чрез общо тяхно качество или отношение.

В „Принципите" Ръсел дефинира обозначаването по следния начин:

Едно понятие денотира когато, ако се среща в пропозиция, пропозицията не е за понятието, а за термин, свързан по определен, своеобразен начин с него. (Russell 1992: 53)

Най-общо можем да го представим чрез следната схема:

Квантифицираният израз за понятие - символизира - обозначаващо понятие - обозначава - обозначен обект/и.

След като се дефинира релацията на обозначаване и нейните компоненти следва да се постави въпроса какво обуславя въвеждането й?

Основният мотив се състои във факта, че без допълнителното семантично отношение няма как да се анализират общите пропозиции. През този период Ръсел е бил убеден, че общите факти включват в своята структура самите обозначавани обекти, а не пропозиционалните функции. Също така е важно да се подчертае, че в контекста на „Принципи на математиката" обозначаващите понятия имат значение сами по себе си, а не придобиват такова в контекста на цялата пропозиция. Така например фразата „всички хора" се отнася до понятието, което на свой ред денотира множеството на хората. Затова в допълнение към термините Ръсел въвежда трета отнологическа категория, към която спадат „множествените" и „единични" неща. Това са собствено класовете, но разгледани не като прости агрегати, а като свързани съвкупности от елементи чрез определен тип комбинация посредством логическите константи и/или. Така например израза „всички хора" се отнася до класа на хората като цялост, „всеки човек" дава пропозиционална конюнкция от твърдения за всеки един човек, докато „някои хора" пропозиционална дизюнкция от единични изречения.

Две са причините за по-специалното третиране на изразите, включващи определителния член, т.е. определените описания, чрез които се издига претенция за съществуване и единственост на характеризирания обект. Първата е обусловена от нуждите на математиката. За да се определи понятието за число в системата на Пеано се използва релацията „...наследник на...". Така например числото 1 се дефинира като „наследникът на 0". Вторият мотив засяга анализа на твърденията за идентичност. Ако не се въведат обозначаващи понтия те трябва винаги да бъдат аналитични, а това прави невъзможно обяснението на разликата между „а=а" и „а=b".

В „Принципи на математиката" Ръсел разработва една своеобразна теория, която стои много по-близо до традиционната логика, тъй като е следствие от крайния семантичен и метафизически реализъм с характерното за него приемане на обективно съществуващи класове като значения на квантифицираните фрази.

 

  1. Теорията за описанията. Онтологическият редукционизъм.

 

Струва ми се, че в подобни теории се загубва онова чувство за реалност, което трябва да се съхранява дори в най-абстрактните изследвания. Аз ще отстоявам, че логиката не трябва да допуска еднорози, повече отколкото може да допусне зоологията, защото, при все че логиката се занимава с най-абстрактните и общи характеристики на действителния свят, тя се отнася до него точно толкова правдиво колкото и зоологията. (Ръсел 2003: 96)

 

Когато се излага теорията за описанията стандарно се започва с анализа на конструкциите, включващи определителен член. Макар това да е централната тема на настоящия текст, ще приема по-различен подход. Проблемът, който смятам, че е водещ се отнася като цяло до умножаването на същностите, характерно за „Принципите". Така наред с понятията, които Ръсел по-късно трансформира еднозначно в значения на пропозиционални функции, на метафизическо ниво са налични и техните денотати, а именно класовете. Последните представлват най-проблематичните онтологически обекти, тъй като водят до противоречието относно класовете, които не са елементи на самите себе си. Ходът, който извършва Ръсел, най-общо се състои в отхвърляне на предпоставката, която прави възможно приемането на подобни неща, а именно крайният семантичен реализъм, като същевременно запазва смислеността на твърденията, в които участват обозначаващи изрази. Като цяло идеята за непълните символи, т.е. нерефериращи фрази, е следната: това са изрази, които нямат самостоятелно значение, но всяка пропозиция, в която те се срещат има такова. Ръсел разяснява позицията си във „Въведение в математическата философия" по следния начин:

На първо място трябва да се разбере защо класовете не могат да се разглеждат като част от последните обекти на света. Трудно е да се обясни прецизно какво се твърди с това изказване, но едно следствие, което то имплицира, може да се използва за осветляване на неговото значение. Ако разполагахме с цялостен символен език с дефиници за всичко, което може да бъде дефинирано, и недефиниран символ за всичко недефинируемо, то недефинираните символи биха представлявали символно това, което имам предвид под „последните обекти на света". Аз твърдя, че нито един символ нито за „клас" изобщо, нито за някой конкретен клас не би се включвал в това множество от недефинирани символи. От друга страна, всички партикуларни неща, съществуващи в света, би трябвало да имат имена, които биха се причислявали към недефинираните символи. (Ръсел 2003: 106)

 

Чрез теорията за описнията Ръсел разаботва метод за онтологически редукционизъм, който пряко води до основополагащите положения на логическия атомизъм. Първично съществуващи са само онези неща, които могат да бъдат наименувани с прости символи, към тях спадат както партикулариите, така и елементарните универсалии. Всички дефинируеми символи не се отнасят до вещи, тъй като нямат еквивалент на нивото на реалността, а представляват „логически конструкции" или „логически фикции", изградени от първичните елементи. Към редуцираните същности спадат също така пропозициите и класовете. Класовете престават да се третират като сложни комплекси, тъй като изказванията, които привидно са за тях, при правилния анализ се оказва, че включват характеризиращите ги свойства и отношения. За да осъществи технически метафизическата редукция, Ръсел приема апарата на съвременната предикатна логика. Така понятията за променлива и съответно за пропозиционална функция се приемат за първични и неопределими. Квантификацията дава възможност да се изразят общите твърдения, без да се допускат класове от обекти.

Следващият важен момент от Ръселовия анализ засяга понятието за прост символ, т.е. такъв, следвайки класическия критерий на Аристотел за първа субстанция, който може да заема само субектна позиция в едно единично субект-предикатно изречение и никога предикатна. Граматически към тази категория спадат личните местоимения, показателните местоимения, понякога допълнени от общи съществителни, обичайните собствени имени и определените описания. Основната идея на Ръсел е, че в традиционната логика и в неговата собствена теория от 1903 г., погрешно са били приравнявани граматическата и логическата форма. От семантична (логическа) гледна точка сингуларните термини не съставят хомогенна група, а се разделят на два подкласа, които водят да различен анализ на съдържащите ги единични изречения. Ръсел предлага два критерия, по които можем да установим, дали в твърденията участват прости символи. 1) Ако можем да разбираме значението на едно единично изречение, без да знаем кой е референтът на субектният термин, то той не е логически субект. В противен случай е означаващ символ. 2) Ако изречението е смислено, без субектният термин да има референт, то той не е логически субект. В противен случай е действително име. Изречения, които отговарят на двата теста включват определени описания, т.е. изрази, съдържащи при правилния анализ в своята структура определителен член и експлицитно биват перифразирани като: G -ът е F е еквивалентно на x{Gx. y [(Gy x) . Fx]}или „Съществува един и само един обект, който е G, и има качеството F". Нека да използваме за илюстрация класическият пример на Ръсел „Настоящият крал на Франция е плешив". Изречението отговаря и на двата теста и затова изразът „Настоящият крал на Франция" не е рефериращ инструмент. Тогава за какво се говори в него? Говори се не за реалният човек, а за всяка една личност, разибра се тя трябва да е единствена, която би имала свойството да бъде крал на Франция. Към тази група се оказва, че спадат и обичайните собствени имена. Ние разбираме изречението „Одисей е мъдър", макар да не знаем дали Одисей е съществувал, но можем да го характеризираме чрез различните негови предполагаеми качества и действия. В края на анализа се оказва, че единствените изрази, които действително се отнасят до предмети, без да ги дефинират по какъвто и да е начин са показателните местоимения „това" и „онова", които Ръсел нарича „логически собствени имена". Обозначените от тях обекти съставят „основната покъщнина на света" или онова, което съществува първично и от което се конструира всичко останало. Ръсел обвързва логическите си възгледи и с епистемологическа трактовка като въвежда понятията „познание по запознанство" и „познание по описание". Първото е непосредствено отношение между мислещия субект и обекта. Негови референти са сетивните данни и простите универсалии. Второто е опосредствано чрез дескрипции и определения. Обобщено теорията за описанията води до разбирането за елементарните части на света и опита. Те се съчетават в най-простите комплекси или факти, чието сцепляващо звено са логическите категории и форми. Последните също така са интуитивно, а не дискурсивно познаваеми, и представляват платонически, абстрактни същности.

След като изяснихме концепцията на Ръсел следва да зададем въпроса какво е влиянието на теорията за описанията върху ранните възгледи на Витгенщайн. Тезата, която ще се опитам накратко да защитя, е, че доктрината за дескрипциите е водеща за разбирането природата на елементарните положения на нещата и понятието за логически прост предмет.

 

  1. Предмети и елементарни положения на нещата.

 

  1. Светът е съвкупността на фактите, а не на нещата.

2.0141. Възможността за участвието на предмета в елементарни положения на нещата е неговата форма.

2.02. Предметът е прост.

2.021. Предметите образуват субстанцията на света. Затова те не могат да имат съставни части. (Витгенщайн 2003: 182-3)

Преди да премина към централната тема накратко ще щриховам основните метафизически тези на Трактата. Той започва с онтологическа картина на съществуващото. Светът се състои от факти, а не от обекти. Фактите могат да бъдат прости и сложни. Сложните са разлагат на елементарни положения на нещата, които на свой ред са съчетания от предмети. Те са комбинации на обекти и свойства или на обекти, които се намират в определени отношения. Предметите са логическите, а не физически или психологически атоми, крайните съставки на реалността. Те са прости, лишени от вътрешна структура, и представляват субстанцията на света. Според образната теория между елементарните изречения и елементарните положения на нещата трябва да съществува отношение на структурен изоморфизъм, който дава възможността за изобразяване. И така на простите символи ще съответстват и елементарни предмети, които могат само да бъдат наименувани, но не и описани. Подобно на Ръсел Витгенщайн приема референциалната теория за значението по отношение на партикулариите и неанализируемите универсалии. Затова в идеалния език на всеки обект ще трябва да съответства и прост различен символ.

Нека сега да разгледаме въпроса, дали имената на свой ред не се оказват излишни в символния логически език, изискван от Трактата. От една страна, както беше казано, имената се използват в изречението, за да реферират един предмет от елементарното положение на нещата и следователно те имат самостоятелно семантично значение, което не зависи от контекста на цялото изречение. От друга страна в 3.3. Витгенщайн пише: Само изреченията имат смисъл, само в рамките на изречението едно име има значение. (Витгенщайн 2003: 189), т.е. името не се отнася към вещта изолирано, а представлява непълен символ. За да намерим защита на една от двете позиции е нужно да анализираме какво разбира Витгенщайн под категорията предмет. За Ръсел, както вече беше показано, това са неанализируемите обекти на запознаството. Витгенщайн споделя критерия за простота, но не му придава епистемологичен, а логически характер. И така в Трактата предметът най-общо се описва като това, което може да участва в едно елементарно положение на нещата. Тук ще се спра само на проблема за характера на партикулариите. Те не са комплекси, но могат да образуват положения като се свържат с качества или се поставят в отношения. Без допускането на такива вещи, според Витгенщайн, не би могло да има образ на света. Един предмет се определя само от неговите вътрешни, т.е. логически свойства, които предопределят всяко възможно участие, а не чрез конкретните конфигурации, в които той се намира. В 4.1272 четем:

Така променливата за име „х" е същинският знак за привидното понятие предмет.

Доколкото всички предмети имат идентични вътрешни свойства, или казано по друг начин еднаква логическа форма, то те не биха могли да се идентифицират и по този начин да се различат един от друг. От казаното следва, че по никакъв начин не би могло да се посочи някой от предметите, тъй като това би ознаавало той да притежава признак (със съдържателен характер), непритежаван от никой друг. Ако това е така, то простите обекти не могат да бъдат наименувани, както изисква образната теория, а само описани с дескрипции.

За Ръсел категориите предметкачествоотношение спадат към логическите форми и са трансцендентни абстрактни неща, от друга страна Вингенщайн ги прави иманентни и така изпада в описаното противоречие относно разбирането на тяхната природа.

В заключение бих искала да отбележа, че понятията за елементарно положение на нещата и прост предмет са директно следствие от Ръселовата теория за обозначаването и по-специално от анализа на определените описания, които в Трактата придобиват неясно тълкуване, дължащо се на идеята на Витгенщайн за имплицитност на логическата форма.

 

Литература:

Витгенщайн, Л., Логико-философски трактат, // Философия на логиката (ранна аналитична философия), С., 2003

Ръсел, Б., „За обозначаването", // Философия на логиката (ранна аналитична философия), С., 2003

Ръсел, Б., Въведение в математическата философия, // Философия на логиката (ранна аналитична философия), С., 2003

Russell, B., Principles of Mathematics, L., 1992

Simons, P., Philosophy and logic from Bolzano to Tarski, D., 1992

comments powered by Disqus