NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Противоречие между икономическа теория и действителност, ergo, потребност от нова теория и ценностно програмирана практика

Брой
42 (2018) Водещ броя: Ива Манова
Рубрика
Тема на броя
Автор
Иван Кацарски

Противоречие между икономическа теория и действителност, ergo, потребност от нова теория и ценностно програмирана практика

Иван Кацарски

Институт за изследване на обществата и знанието при БАН

pessoko@gmail.com

 

Contradiction Between Economic Theory and Reality, Ergo, Necessity of a New Theory and Value Programmed Practice

Ivan Katzarski

Institute for the Study of Societies and Knowledge at Bulgarian Academy of Sciences

 

Често под теория се разбира нещо абстрактно, което е с претенция да предлага повече или по-малко универсални обяснения, но в действителност не може да даде отговор на въпроси, които неизбежно възникват в нашия непосредствен опит. Тогава трябва да си зададем въпроса, доколко добра и смислена е такава теория.

Всеки от нас се пита например: Защо за час труд един получава два, а друг - двеста лева? Защо за един и същ вид труд в Гърция се плаща два пъти, а в Холандия пет тъпи повече, отколкото в България? Защо много работници у нас, често цели предприятия, не получават дължимото възнаграждение за месеци и дори години? Защо средна ръка хора изведнъж станаха баснословно богати?

И хората, изхождайки от своето всекидневно познание, си обясняват нещата приблизително така: Беден съм, в тежка ситуация съм и поради това съм принуден да приема това мизерно заплащане. Пък моя съседка е чистачка, но чистачка в министерство и получава три пъти повече от чистачка в провинциална болница, защото първата си има работа с важни и изискани персони, а втората - с бедни и нещастни хора от места, където хората вече са загубили поминъка си, където има къщи, но почти няма хора. Една фирма пък се изнесе и не плати на своите работници дължими заплати за месеци и дори години. Не им плати, просто защото можеше да си го позволи, а може да си го позволи, защото у нас работниците не са защитени, а не са защитени, защото държавата служи на хората с големите пари.

А ето една съвсем различна история. Това е история за млад, умен и много амбициозен млад човек. Такива като него са много, но той има съкрушително предимство пред повечето от тях: по семейна линия е в близки връзки с министър, кмет на голям град, директор на банка, съдия, нотариус и други хора - все на първи позиции в държавата. Директор на банка му осигурява голям кредит при условия като за свой човек. Министър, кмет и нотариус му помагат да се сдобие с имоти за милиони на смешно ниска цена и да започне един истински голям бизнес. Има други умни и амбициозни хора, които въртят по-малък бизнес от неговия, но му пречат като конкуренти. Те обаче непрекъснато и целенасочено са мачкани от банки, данъчни, общинска администрация и съд - та нали нашият човек е като у дома си в държавата. И в банката: може и да не върне кредита, защото нейният директор не е особено загрижен за парите, които управлява, - та нали те не са негови. Така вече имаме едър процъфтяващ бизнес, при това напълно законен. Но нашият човек не може да си позволи да бъде неблагодарен: той ще трябва да „дарява" солидни суми за изборни кампании на свързаните с него политици; ще му бъдат показани повече или по-малко сложни канали към джобовете и личните сметки на благодетелите. А пък ако бъде неразумен и „забрави" приятелите си, има как да бъде притиснат и „вразумен": на разположение са същите хора и механизми, които са го издигнали на върха; освен това има едни „лоши момчета", които са готови да накажат всеки, ако някой им плати за това. Това е, разбира се, само един от много подобни разкази, различни в едни и припокриващи се в други детайли. За съжаление те не са измислени, а напълно реални истории.

Но какво общо имат всички тези разкази с икономическата теория? - Нищо общо, казва теоретичният икономикс, особено в лицето на неговите представители от периода след Втората световна война. За тях такава икономическа емпирия (кой би оспорил, че тя е икономическа?), не влиза в предмета на теорията. Те строят математически модели, които се основават единствено върху научния мит за „икономическия човек" с неговата божествена отстраненост от грешния свят - притежаващ съвършено познание, съвършена рационалност и съвършено атомарно битие, независимо от каквото и да било социално пространство.

Някой от тези теоретици, изпитвайки досада, може все пак да напусне за малко своята въздушна кула и снизходително да ни просвети по повод на въпросната емпирия. Въпреки че би предпочел да остави това на скучни подгласници у нас, които не са способни на нещо повече, освен да повтарят мантрата, че пазарът е решение на всички проблеми.

Та какво ще се опитат да ни внушат? Това, което става в България, няма нищо общо с реалността в „цивилизования свят". У нас и в други подобни страни пазарът е неразвит и затова икономическата реалност е изкривен. Но това е поправимо и не бива да губим надежда: какво са 30 години преход към капитализъм? На „цивилизованите народи" са били нужни векове, за да стигнат днешното си благоденствие. Така че ще трябва да потърпите...

Да, за страни като Българи картината на светлото капиталистически бъдеще се отдалечава все повече в идните векове. И тя е по-нереална от опасността човечеството да се самоунищожи в световен апокалипсис още в близките едно, две или три десетилетия. Всъщност и това не ни е непознато: сега бленуваното благоденствие се отдалечава от нас, както някога фантазията за „благата, които ще потекат като пълноводна река" при комунизма. Много по-смислено е, струва ме се, да вярваме в обещанието за вечен живот, което ни дава религията.

Но историята не се развива според един единствен сценарий. Капитализмът може да създаде общество на изобилието в изключително кратък срок. В опустошената от Втората световна война Западна Европа това се случи само за 15-20 години. Но това бе капитализъм, различен от съвременния - подчинен на дългосрочни цели и стратегии. Такива са характеристиките както на Плана Маршал, така и на активната политика на социалната държава, базираща се върху консенсус между левите и десните партии. Но преди около 40 години капитализмът се изтръгна от тази стратегическа опека и се върна към своята първоначална природа: пълна доминация на егоистичния интерес и маргинализиране на цели и политика, които не произтичат от този интерес.

Поради това „подкрепата" от Западна Европа и Северна Америка към страните от Източна Европа беше и все повече е скъперническа, подчинена на прекия търговски интерес (овладяване на нови пазари, печалби на корпорациите). Ако има стратегия в нея, то това е стратегията за създаване на зависими и послушни местни елити, които само формално са свързани със „своите" народи. За тях и техните благодетели не са проблем замирането на местните икономики, изтичането на мозъци и въобще на трудоспособно население, демографската катастрофа, провалът на социалните системи (здравеопазване, образование, сигурност и др.). Бизнес логиката е ясна: ако хора вече съвсем недостигат, ще си внесем отвън.

Но в последна сметка този неолиберален подход вече стига своите предели. Недоволството и песимизмът на масата от населението са основен факт. Твърде много хора са губещи от съвременната глобализация, за да продължи тя да бъде привлекателна идея. Разширяват се консервативните настроения, което вещае промени и в общата политическа ситуация. Това е обяснимо, отчасти здравословно, въпреки че може да има крайно негативни резултати. За това свидетелства например опитът от епохата между двете световни войни.

Но да се върна към основната тема на този анализ: откъсването на икономическата теория от действителността и следствията за теорията и практиката. Въпросът съвсем не се свежда до мизерията и корупцията в България или някоя друга страна. Впрочем те придобиват застрашителни размери дори в повечето богати западни общества. Общопризнат и дори твърде банализиран факт е, че съществува значително неравенство в заплащането, базирано на пол, раса, етнос, религия и в „цивилизования свят". Но според Гари Бекер, Кенет Ароу и др. това все още не означава дискриминация; то е следствие от несъвършенствата на пазара. Различното заплащане на женския труд се дължи на спецификите на този труд - на специализацията на жените в домашен труд. Различни заплати се плащат за различна производителност, няма дискриминация на пазара на труда; ако има дискриминация, тя е в особената социализация на жените (Altman 1995: 157). Според Морис Алтман дискриминация съществува, но много от теоретичните модели не могат да обяснят факта, че и по отношение на жените тя продължава, въпреки пазарния натиск и подобрената информираност. Алтман предлага друго, според него по-реалистично обяснение: „след като веднъж дискриминацията е довела до това жените да бъдат по-малко платени от мъжете, жените стават по-малко продуктивни от мъжете". Според същия автор това обяснение може да бъде приложено към „всяко неравенство в заплащането, при което една група е обект на дискриминация" (Пак там: 157-158).

Но ако пазарът е несъвършен и в страна като Съединените щати, кога ще настъпи великият час, когато той ще стане съвършен или поне пренебрежимо несъвършен? В твърдението, че дискриминацията в заплащането прави работниците по-непроизводителни се съдържа част от истината и все пак това не може да бъде универсално обяснение. Производителността на работника в много голяма степен зависи от ефективността на контрола и надзора над него, така че съвсем не е задължително заплащането да е пропорционално на производителността.

Съществуват планини от факти, показващи, че един и същ по качество и количество труд често се заплаща съвсем различно. Едно изследване от 60-те години на миналия век установява например, че съществуват значителни разлики в заплащането на начинаещи машинописки (Медисън, щат Уисконсин). Сам по себе си този факт не е изненадващ. Поразително е обаче това, че по-малко от 10% от разликата в заплащането се дължи на различия във вещината на служителките. Обратно, по-голямата част от 90-те процента в диференциацията е следствие на обстоятелства, които не са свързани с техните трудови умения; много по съществени се оказват фактори като привлекателност и здраве (Conant 1963: 432-433). За простосмъртните, неизкушен в икономическата ортодоксия, това не е нито изненадващо, нито озадачаващо. Подобни факти би трябвало да стъписват правоверния неокласически икономист, защото показват до каква степен хора от бизнеса са подвластни на ирационални от гледна точка на стандартната икономическа теория мотиви.

Не става въпрос за изключения. Поради това, макар и рядко, някой правоверен икономист се вижда принуден да признае и формулира противоречието между икономическа теория и икономическа практика. Рой Адамс например пише: „Теорията на пределната производителност, обясняваща заплатите и заетостта, е доказала през годините, че е полезна основа за анализ на заплащането и наемните отношения. Но в реалния свят равнищата на заплатите и величината на работната сила изглежда се установяват от други съображения" (Adams 1975: 353). Същият автор привежда редица примери: Според критерия производителност трудът на младите работници е по-ниско платен в сравнение с този на по-възрастните (Пак там: 355-356, 361-362). В компании с по-голям дял на квалифицирания персонал неквалифицираните работници са по-добре платени, отколкото в компании с по-голям дял на неквалифицирания труд (Пак там: 356, 361). Съществуват локални йерархии на компаниите, съобразно заплатите, които те плащат. Компании с по-високи печалби плащат по-високи заплати (Пак там:. 356, 361). Важно е следователно не само умението и усърдието на работника, но и мястото, където полага своя труд. Адамс отбелязва също, че в Северна Америка асоциации на работодатели в някои отрасли обменят информация за заетостта и заплатите и неформално се споразумяват да не пиратстват ключов персонал. В Европа тези асоциации са още по-силни (Пак там: 356). Несъмнено e също влиянието на профсъюзите върху равнищата на заплатите (Пак там: 357, 361). Въпреки тези и други факти, които привежда, авторът остава непоколебим: според него общата (марджиналистката) теория продължава да бъде крайъгълен камък на теорията на заплатите (Пак там: 362). Решението, което се предлага е чисто еклектично: примиряване на теорията и практиката „като се вземат под внимание социологически и психологически променливи и те се хармонизират с икономическите променливи" (Пак там: 353). По аналогичен начин се стреми да се справи с проблема Самюел Кон: той препоръчва съчетаване на неокласическия и институционалния подходи при анализа на заплатите (Cohn 1990: 727).

Подобно разрешение е по-скоро знак за несъстоятелността на теорията, защото за нея е характерно тъкмо отстраняването на всякакви социологически и психологически елементи от нейната тъкан. Вместо да се прилепват към нея външно, по-логично е те да станат органична част от нея. Но тогава бихме имали нова обща теория.

Не по-малки противоречия между общата теория на цената на труда и практиката се установяват и на върха на социалната пирамида. Например през 2008 г. в Австралия пазарната стойност на компаниите пада, но заплатите на висшите мениджъри се вдигат средно с 20 % (Aylmer 2009: 39). Още по-категорични са резултатите от друго, дългосрочно и систематично изследване на заплатите във върховия сегмент на разпределението на доходите. Изследвани са ръководителите на 350 фирми в Съединените щати с най-високи възнаграждения в периода след средата на 60-те години. В интервала 1965-1978 г. средната им заплата нараства със 79% - във време, когато акциите се обезценяват наполовина. През периода 1978-2000 г. цените на акциите нарастват 5 пъти, възнагражденията на ръководителите на тези компании обаче се вдигат 13 пъти. От 2000 до 2012 г. те претърпяват двукратен спад и последващо нарастване във връзка с резките колебания на фондовия пазар. През 2000 г. заплатата на тази категория мениджъри достига върхова средна стойност от почти 20 милиона долара, а през 2012 г., след голямата финансова криза, е средно 14.1 милиона долара. От 1978 до 2012 г. възнаграждението на управляващите въпросните фирми нараства с 876%, което представлява над два пъти по-голям растеж, отколкото този на реалните цени на акциите. За сравнение, в частния сектор почасовото заплащане на работник с изпълнителни (ненадзорни) функции нараства с нищожните 5% (Bivens and Mishel 2013: 61-62). Очевидно съществува драстично разминаване между икономически резултат, удостоверен от пазара, и заплащане за способностите и усилията на висшата корпоративна бюрокрация.

Ако заплащането за труд не се подчинява на неокласическия канон, то може би доходът от капитал се определя изцяло на пазарен принцип. Тази хипотеза също се оказва несъстоятелна. Еднакви по величина капитали не дават непременно еднаква печалба. Добре известно е, че в различни сфери на приложение и в различни региони еднакви капитали дават твърде различен процент печалба, защото винаги съществуват практически непреодолими бариери пред неограниченото преливане на капитал, което е условие за да се постигне изравняване на нормата на печалбата (вж. напр. Rigby 1991).

Когато капиталът се материализира в машини, инсталации, сгради и т. н., той очевидно загубва способността си да нараства равномерно - в зависимост само от своя размер и от продължителност на използването му. Особено интересно е това, че дори във финансовия сектор, където капиталът не е материално обременен и е изключително подвижен, действителната картина често се различава от теоретичната представа за ефективния пазар. Ричард Тейлър показва например, че един финансов актив може да се окаже с различни цени - нещо немислимо от гледна точка на теорията на финансовите пазари. Причината в този случай обаче не се крие в материализацията на капитала, в това, че той трябва да преодолява отраслови, локални, монополни и административни бариери; причината се корени в различните способности на лицата, които се подвизават на финансовите пазари. Тейлър различава рационални и шумови инвеститори. Първите се ръководят от релевантни характеристики на фирмите и техните активи, докато вторите реагират на случайни признаци (например рекламни клипове), които не са пълноценна информация, а „шум". (По повод на втората категория Лари Самърс предупреждава: „Край вас е пълно с идиоти. Огледайте се.") Когато в даден сегмент на фондовия пазар преобладават шумовите инвеститори, акциите на дадена фирма могат да получат две различни цени (Тейлър дава конкретни примери с фондовете от затворен тип, компаниите „3Com" и „Роял Дъч Шел") и дори фирмата да получи отрицателна пазарна стойност, което според теорията е невъзможно. Такава ситуация е изгодна за рационалните инвеститори и те не биха пропуснали да се възползват от нея (да купуват акциите по ниската и да ги продават по високата им цена. Това би довело до нормализация, до установяване на единна цена, но рационалните инвеститори трябва да имат достатъчно поле за действие - условие, което невинаги е налице (Талер 2017, гл. 24-26 ).

Но дори разграничението между рационални и шумови инвеститори се оказва недостатъчно да обясни огромния обем на търговията на финансовите пазари (всеки месец се препродават 5% от ценните книжа). В света на рационалните инвеститори, отбелязва Тейлър, дори въобще не би имало търговия: ако пазарът е действително ефективен и следователно е оценил акциите адекватно, от тяхната продажба не би могло да се печели. Според Тейлър съществува достатъчна психологическа причина, обясняваща огромния обем на търговията с ценни книжа: хората, включително „рационалните" инвеститори, по начало са самонадеяни и съответно всеки смята своите преценки за по-верни от преценките на своите контрагенти. Ако Том продаде на Джери някакви акции, всеки от двамата ще смята, че печели за сметка на другия и може би дори изпитва угризения на съвестта. Ако всеки смята другия за също толкова разумен и добре информиран като самия себе си, сделката не би трябвало да се състои (Пак там, гл. 22, пар. 4-6).

Но и това разсъждение не разкрива достатъчно силата на ирационалните мотиви, които движат лицата, опериращи на финансовите пазари. Поведението на професионалните брокери се оказва едва ли не още по-ирационално. За да спечели, всеки от тях се стреми да долови тренда на цените, който зависи от настроението на останалите професионални играчи. В тази връзка Тейлър се позовава на Джон Мейнард Кейнс, който твърди, че търговията с акции наподобява конкурсите за красота, организирани от някои вестници през 30-те години (от стотици женски лица да се изберат няколко най-красиви). Рационалната стратегия „се състои не в избор на най-красивите лица съобразно собственото мнение и даже не в избора според общото усреднено мнение. Тук става дума вече за трето равнище на сложност, където разходваме умствените си способности за изясняване на това, какво е средното в средното мнение. Предполагам, че съществуват също и такива, които практикуват четвърто, пето и по-високи равнища на сложност на играта за налучкване". (Пак там, гл. 21, пар. 17). Аналогична е стратегията на финансовите мениджъри: „Те се стараят да изкупят акциите, които ще повишат цената си - или, с други думи, тези акции, които, според тяхното мнение, другите инвеститори скоро ще оценят по-високо, осланяйки се на свой ред на своите собствени оценки, как другите ще оценят в бъдеще тези книжа" (Пак там, гл. 21, пар. 39).

Такова поведение граничи с шизофренност. То е рационално от психологическа гледна точка, защото оценките на другите играчи са действително съществен фактор; от икономическа гледна точка обаче то е ирационално, защото действителните качества на финансовите активи престават да бъдат ориентир и критерий за поведението дори на професионалните брокери.

Дотук очертах проблеми, отнасящи се до самата сърцевина на икономическата система и на неокласическата теория, която претендира за нейно рационално обяснение. Смятам за излишно да се спирам специално на добре известни „изкривявания" на пазара от рода на злоупотреба с монополно положение и политическо влияние, офшорни зони, съвременно робство и т. н.

Марджинализмът установява пряка връзка между възнаграждението за труд и продукта на труда, както и между възнаграждението за вложен капитала и неговия продукт. Като оставим настрана тези разграниченя, според стандартната теория е нужен пазар, който да даде количествена оценка на продуктивността. Съществуват обаче сфери на дейност, в които продуктът не се появява на пазара и следователно няма пазарна цена. Например съвременните общества се характеризират с огромни публични администрации. Техните услуги са платени (за отделните граждани и за цялото общество), но цените им се определят по административен ред, а не чрез механизма на пазара. Как се фиксират възнагражденията на служителите в тези администрации, след като пазарът не дава критерий за техния продукт? На каква основа се определят заплатите на министри, депутати, съдии, висши, средни и низши служители в публичните администрации? Валиден ли е в тази сфера някакъв общ принцип или решенията се вземат субективно и произволно? Освен това, продуктът на пазарния и непазарния сектор (стоки и услуги) е едно цяло, като всеки член на обществото потребява и пазарен и непазарен продукт. При това положение, липсата на единен принцип на заплащане в пазарния и непазарня сектор изисква да се постави въпросът за разпределението на обществения продукт между хората от двата сектора. Дори да е вярна за пазарния сектор (каквато тя не е), марджиналистката теория е неизбежно непълна, защото не взема предвид и не обяснява отношенията в непазарния сегмент.

Могат да бъдат приведени още безброй факти, разкриващи противоречието между теория и действителност. Да се добавят все нови и нови факти обаче тук не може да бъде самоцел. Важни са изводите, които следват от тях, а те са в две насоки - теоретически и практически.

В теоретичен план най-същественото е икономическата наука да се освободи от идеята за съвършено рационалния и божествено непогрешим „икономически човек". В това отношение стандартната икономическа теория е безнадеждно изостанала в сравнение с другите области на познанието, които я изпреварват със 100-200 години. Във философията например винаги са съществували успоредно и са се конкурирали две тенденции в разбирането на човека - рационалистична и ирационалистична. Парадоксалното е, че господстващата до днес неокласическа теория, която се гради експлицитно върху идеята за съвършено рационалния икономически човек, се оформя в последните десетилетия на ХІХ в., когато във философията започва да доминира ирационалистичната тенденция. Преобладаващо рационалистичната философска нагласа от ХІХ век, която впрочем никога не е доминирала абсолютно, отстъпва място на противоположна тенденция, свързана с имената на Ницше, Хусерл, Бергсон, Киркегор, Хайдегер и много други. Икономистите биха могли да научат от философите много неща за „природата на човека". Парадоксалното е, че те не са се възползвали от тази възможност, въпреки че някои от основателите на неокласическия икономикс са били академично образовани в областта на философията. Те далеч не са били тясно дисциплинно ограничени хора. Уилям Стенли Джевънс е логик и икономист, автор на съчинението „Принципи на науката". Карл Менгер е дипломиран юрист и автор на „Изследване върху методите на социалните науки и на политическата икономия по-специално". В ранен период от своя живот Авфред Маршал, признат вече като математик, изпада в интелектуална криза, която го води към метафизиката, след това към етиката и от нея - към политическата икономия; върху него са оказали влияние либерализмът и социализмът, движенията за национализация на земята и за образованието на жените. Франсис Еджуърт е философ и икономист. Странното е, че тази тяхна образованост и широта на интересите им съвсем не са се отразили върху насоката на базисното им икономическо теоретизиране. Този парадокс си заслужава специално изследване. Точно по въпроса за „природата" на човека те са възприели една примитивна представа.

Социологията и психологията са други две дисциплини, които теоретизират върху „човешката природа". Докато икономиксът превръща обществото в изолирани, атомарни индивиди, социологията поначало изследва индивидите в техния социален и исторически контекст. Поради това основно разминаване възникват твърде напрегнати отношения между двете научни сфери, които исторически се отдалечават прогресивно една от друга, без това да води до намаляване на напрежението помежду им (виж например: Кацарски 2011).

Изглежда не така напрегнати са отношенията между икономикс и психология. Но докато икономиксът свежда индивида до жив безпогрешен калкулатор на ползите и вредите, психологът създава изключително сложна картина на съзнанието и поведението на индивидите и групите. Макар и силно различаващи се едно от друго, направления като физиологическа психология, когнитивна психология, социална психология, психоанализа, хуманистична и екзистенциална психология са на светлинни години от елементарното понятие на икономикса за човека и механизмите на неговото поведение. През последните десетилетия се разви специално направление, наречено поведенчески икономикс, което категорично опонира на неокласическия икономикс и се стреми да завземе поне част от неговата територия. Развиват се също невроикономиксът и други хетеродоксни направления.

Конфликтът между теория и действителност би могъл да се реши в полза на теорията само при едно условие: ако действителността бъде изцяло теоретично конструирана, стерилизирана, т. е. ако престане да бъде действителност в собствен смисъл на думата: ако нямаше големи и малки, силни и слаби, ако нямаше противоречиви интереси, ако човешките същества бяха съвършено еднакво програмирани от творец неокласически икономист... В реалния свят, разбира се, това е невъзможно. Когато обаче теоретикът започва да мисли, че е възможно, за него действителността престава да съществува. Изчезват всички сили, които нарушават неговия съвършен план.

Но те съществуват. Игнорирането им означава, че не ги виждаме и познаваме или по-скоро че по някаква причина не искаме да ги видим и опознаем. Всъщност неортодоксални икономически мислители са давали различни интерпретации за природата и действието на различни сили и фактори, провалящи съвършената пазарна хармония на ортодоксалния икономикс. Истински трудният въпрос се състои в това тези сили и фактори да бъдат йерархизирани и структурирани, да се различат съществените и несъществените, основните и неосновните, главните и второстепенните. Целта е да се постигне хармонизирано теоретично обяснение на реалността.

Какво по-естествено от тази цел? Такова е иманентното предназначение на всяко теоретично познание, на всяка наука, в това число - на всяка социална наука. Парадоксалното е, че стандартният теоретичен икономикс схваща по различен начин своето предназначение: да конструира все по чисти и по-абстрактни модели, за валидността на които се съди само по тяхната логическа кохерентност.

Разбира се, задачата за разработване на нов тип икономическа теория е нещо колосално. Необходимо е преразглеждане и синтезиране на идеи, които в някои случаи са вече добре забравени или интерпретирани в банални контексти. В такава насока в последно време са и моите скромни усилия (виж: Кацарски 2017; 2018).

Вторият основен извод е практически. Ако приемем, че пазарът е автоматичен регулатор на икономиката, който не само гарантира нейното равновесно функциониране, а също въздава всекиму заслуженото, тогава за политическия фактор остава твърде ограничено поле за действие. Държавата трябва да осигурява „социалния ред" и в частност общите условия за функциониране на пазара. А те се свеждат преди всичко към гарантиране на собствеността и на договорите. Колкото повече реалната политика се доближава до такова разбиране обаче, толкова по-катастрофична става действителността. Едва ли е нужно да се припомня за големите депресии ( например от 30-те години на миналия век и от последното десетилетие). Те са заплатени с гигантски материални загуби и неизмерими човешки страдания; те са също предпоставка за глобални политически катастрофи от рода на Втората световна война. Да не говорим за разрушителните процеси на микрониво в екологичен, социален и културен план, които по силата на натрупването също водят към катастрофи. Защо? Защото управляващите елити са си въобразили или по-скоро се преструват, че вярват в ефективността и справедливостта на господстващата днес пазарна система. Невидимото за теоретици и идеолози на статуквото - или скриваното от тях - е безпощадно ясно за „обикновения" човек. Политика, която се стреми да не забелязва гигантските диспропорции и асиметрии между икономическите субекти или им отдава само периферно значение, преструвайки са на неутрален и безпристрастен арбитър, сама става арена на битките на различни частни интереси и по същество - инструмент на икономически господстващите. А това неизбежно означава, че самото общество става жертва на богатите и силните. Със същата необходимост следват дълбоки икономически и политически кризи, яростни политически битки, стигащи до масово изтребление. За около три десетилетия богатите страни, във вътрешен план, бяха забравили за тях, благодарение на просперитета в условията на развита социална държава. След нейното минимизиране отново ни е съдено да изпитаме и дълбоки икономически депресии, и крайна социална поляризация, и задълбочаване на политическите конфликти във вътрешен и международен план.

Достатъчно ли ще бъде да приемем, че освен „опазването на реда" държавата трябва да поеме и задължението да стимулира „икономическия растеж"? За съвременната практическа политика такова изискване изглежда нещо напълно естествено - политически императив, който не може да подлежи на съмнение. Но от биологията на живите системи е известно, че простият, чисто количествен растеж (на отделни части от организъм, на целия организъм или на популациите от организми), отвъд известни граници, предизвиква дисфункции, които са в конфликт с живота; тогава страданието и смъртта са единствените инструменти на природата, които могат да възвърнат чувствителното равновесие на системите. Не е нужно обществената реалност да се интерпретира в биологически категории, за да се види, че простият количествен растеж може да бъде пагубен. В органичните системи (на равнище отделен организъм и отчасти на равнище популация) съществуват генетични програми, които регулират растежа, превръщайки го в качествено и структурно хармонизиран растеж. Ако икономиката не е под контрол на подобни регулиращи и хармонизиращи програми, диспропорциите неизбежно се разрастват и прерастват в катастрофи. Икономическият растеж сам по себе си, както свидетелства и опитът на съвременните общества от последните четири десетилетия, не води към всеобщ просперитет. Напротив, за пореден път се уверихме, че той драстично задълбочава социалните неравенства, води към масово обедняване, закономерно преминава във фаза на стагнация, задълбочавайки старите и пораждайки нови конфликти.

Спонтанната доминираща тенденция на пазара като арена на нескончаеми битки е да облагодетелства силните и да наказва слабите. Както е писано: „Който има, ще му се даде, който няма, ще му се вземе". Защото да имаш е изгодна стартова позиция, за да имаш повече; да имаш повече е добра предпоставка да имаш още повече и т. н. Наистина съществува и друга, по-слаба тенденция: пребиваването в кръга на богатите не е абсолютно гарантирано и безусловно; някои губят съревнованието и изпадат в по-низша категория, други се издигат и заемат освободените места. Голямото издигане във върховете, както и голямото падане към дъното обаче са статистически редки събития. В реалното си измерение пазарът е чужд на християнската максима, че слабите и страдащите са тези, които преди всичко ще намерят спасение.

Стимулирането на икономическия растеж има едно интересно приоритетно направление: „създаването на благоприятна среда за инвестиране". Тук влизат широк спектър от мерки: създаване на материална и институционална структура за сметка на данъкоплатците, предоставяне на различни ресурси - безвъзмездно или на ниска цена, данъчни и други облекчения. Според неписаните правила на играта „колкото повече, толкова повече", от такова стимулиране печели преди всичко едрият бизнес. Така неравенствата и разделенията в обществото се засилват още повече.

Преди да завърша този текст бих искал да направя важно уточнение: специфичният акцент в анализа тук може да създаде впечатлението, че пазарът като социална институция принципно трябва да бъде изоставен или премахнат. Това не е част от тезата ми. Той, както финансовите и правните инструменти, свързани с него, са цивилизационни достижения, които не могат да бъдат зачеркнати. Както всеки инструмент, те могат да бъдат употребени и за създаване, и за разрушаване. Подобно на огъня или на атомната енергия той трябва да бъде контролиран, за да носи полза, а не разрушение. Някой (не успях да открия автора) беше казал: пазарът има място, но трябва да знае мястото си. Или по-точно: ние трябва да знаем точното му място в социалния механизъм.

И така, икономиката не може да функционира успешно без съществено регулиране, без програма, която да задава цели и приоритети. Регулирането не може да бъде просто стимулиране на растежа, а трябва да съчетава качествен и количествен аспект. В последна сметка програмата трябва да се гради върху ценности, които са сериозно приети и осъществявани в практиката. Ако това са легитимни цели и ценности, какви могат да бъдат те, освен благосъстоянието на индивидите и обществото? Те могат да бъдат конкретизирани като достойно материално съществуване за всеки и всички, гарантирано (а не просто „право" на) здравеопазване, образование, лична автономия. Това са ценности, валидни сами по себе си, благата, към които е насочено нашето непосредствено съществуване. Те трябва да бъдат и обществените приоритети, а не прословутият „растеж на икономиката".

Реалистична ли е такава визия за бъдещето? От материална, ресурсна гледна точка - да. Съвременната индустрия има огромен и в значителна степен неизползван потенциал за осигуряване на материалните предпоставки за достоен живот за всички. Дали ще се създадат политическите и институционалните предпоставки за такова бъдеще е вече въпрос, в отговора на който не съм сигурен. Това е главният проблем.

 

Цитирани източници

Кацарски, Иван. 2011. Икономикс и икономическа социология - спорът на дисциплините. // Икономически алтернативи, бр. 5, с. 123-133.

Кацарски, Иван. 2017. Аристотел и потенциалът на една статусна теория на размяната. // Икономически и социални алтернативи, бр. 3, 2017, с. 106-117.

Кацарски, Иван. 2018. Икономическата психология на Габриел Тард. // Научни трудове на УНСС, бр. 4 (под печат).

Талер, Ричард. 2017. Новая поведенческая экономика. Перевод. А. Прохорова. Москва, Издательство «Э». /http://www.litres.ru/.

Adams, Roy J. 1975. Wage Determination: Reconciling Theory and Practice. // The American Journal of Economics and Sociology, Vol. 34, No. 4, pp. 353-364.

Altman, Morris. 1995. Labor Market Discrimination, Pay Inequality, and Effort Variability: An Alternative to the Neoclassical Model. // Eastern Economic Journal, Vol. 21, No. 2, pp. 157-169.

Aylmer, Sean. 2009. Pay and performance. BRW. Vol. 31, Issue 16, p. 39.

Bivens, Josh and Lawrence Mishel. 2013. The Pay of Corporate Executives and Financial Professionals as Evidence of Rents in Top 1 Percent Incomes. // The Journal of Economic Perspectives, Vol. 27, Nо. 3, рр. 57-77.

Cohn, Samuel. 1990. Market-Like Forces and Social Stratification: How Neoclassical Theories of Wages Can Survive Recent Sociological Critiques. // Social Forces, Vol. 68, No. 3, pp. 714-730.

Conant, Eaton H. 1963. Worker Efficiency and Wage Differentials in a Clerical Labor Market. // ILR Review, Vol. 16, No. 3, pp. 428-433.

Rigby, David L. 1991. The Еxistence, Significance, and Persistence of Profit Rate Differentials. // Economic Geography, Vol. 67, No. 3, pp. 210-222.

comments powered by Disqus