NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Giacomo Galeacci, Globalization and Indifference

Issue
42 (2018) Editor: Iva Manova
Section
Babylon
Author
Giacomo Galeacci
Giacomo Galeacci, Globalization and Indifference [1]

В края на септември 2015 г. папа Франциск говори пред имигранти, повечето от които латиноамериканци, от катедрата в „Индипендънс Хол" във Филаделфия. От тази катедра през 1863 г. Ейбръхам Линкълн произнася Гетисбъргското обръщение, когато, след победата в едноименната битка над щатите от Конфедерацията, несъгласни с премахването на робството, той обявява равенството на всички хора. „Глобализацията не е нещо лошо", твърди Франциск, „напротив, тенденцията към глобализация е добра, обединява ни. Лош може да е начинът, по който тя се осъществява. Ако изисква всички да станат еднакви, като в сфера, тя унищожава богатството и особеностите на отделните народи." Ако вместо това

„се стреми да обединява всички, но уважавайки всеки човек - богатството му, особеностите му - и всеки народ, то такава глобализация е добра, помага ни да израстваме и ни води към мир. Харесват ми сравненията с геометрични фигури: ако глобализацията е сфера, в която всяка точка е еднаква, равноотдалечена от центъра, тя обезсилва и не е добра; а ако е подобна на многостен, в който всички са обединени и всеки запазва идентичността си, то тя е добра, помага на народа да расте, дарява хората с достойнство и им предоставя права".

На 6 май 2016 г., приемайки наградата „Карл Велики", папата обрисува идеята си за един „договор" за по-широка и по-дълбока Европа и във време на етнонационализми призовава в името на Европа и на мира да се създават не военно-политически, а „културни, образователни, философски, религиозни коалиции". Думите му са: „Да въоръжим нашите народи с културата на диалога и на срещата". По време на междурелигиозната среща през септември 2016 г. в Асизи Зигмунд Бауман подчертава, че в „течната постмодерност" се наблюдава експлозия на национализми и на самоидентификации на религиозна основа: „В един свят, пропит със страх, страхът се просмуква в обществото и е чудесен капитал за всеки, който иска да го използва за политически или икономически цели". С една дума, „говоренето за религиозни войни е само една от 'стоките', които се предлагат на пазара". Още преди години Умберто Еко твърдеше, че за онези, които искат да извлекат полза от страха, проблемът с емиграцията е като дар от небето. В крайна сметка „религиозните войни" и „емиграцията" са различни имена, които се дават днес, за да се използва страхът.

Терминът „глобализация" е въведен в началото на ХХ в. от белгийския педагог и невролог Овид Декроли, който назовава с него психологическата функция, чрез която в психиката на детето външната действителност първоначално се възприема синкретично, т.е. не в детайли, а цялостно и най-общо, и едва на по-късен етап бива анализирана и разделяна на частите й. Днес под „глобализация" се разбира обединяването на пазарите на световно ниво, станало възможно благодарение разпространението на новите технологии, особено в областта нателекомуникациите, които налагат все по-еднообразни и тясно съгласувани модели на потребление и производство. Ала терминът често се използва и като синоним на „либерализация", за означаване на прогресивното намаляване на пречките пред свободното обращение на стоки и капитали в много държави. Либерализацията обаче е само една от проявите на глобализацията, която обхваща също стремежа на големите мултинационални компании да властват в световната икономика, както и нарастващото им влияние, наред с това на международните финансови институции, върху икономическата политика на правителствата. И всичко това става в условията, от една страна, на засилването на икономическата интеграция на различните държави и, от друга страна, на задълбочаването на несъответствията между им. В този контекст Франциск отива отвъд Маркс, против „глобализацията на безразличието".

След избора на папа Войтила в полза на капиталистическия Запад срещу комунистическия Изток и модела на „творческите малцинства" на Ратцингер, „завоят наляво" и социалното послание на Берголио напомнят на обновяването, преживяно от Църквата при прехода от Пий ХІІ към папа Ронкали. Теологията му е една теология на освобождението, която поставя християнското милосърдие на мястото на марксизма. Берголио акцентира върху нуждата от промяна и върху правата на най-бедните, права, без които няма човешко достойнство, като призовава добрата политика да изправи кривините на глобалния капитализъм и да си възвърне водещото място на обществената сцена, за да не оставя топката в ръцете на икономиката, „религията" на индивидуализма и корпоративните интереси. Това е папа, който размахва пръст срещу „финансовите гноми".

По време на първото пътуване от своя понтификат, до остров Лампедуза, Берголио разобличава „жестокостта на онези, които, при пълна анонимност, вземат социално-икономически решения, създаващи условия за трагедията на миграциите". Подходът му на реформатор се проявява в дейността му по финансовото и организационното оздравяване на църковната структура. Още от началото на понтификата си Франциск търси най-ефикасния начин да намали числеността на ватиканската бюрокрация и да направи прозрачна дейността на финансовите ведомства (Управлението на наследството на Светия престол, Префектурата на икономиката на Светия престол, Държавното губернаторство на Ватикана), пометени от скандалите „Скарано" и „Ватилийкс". Една истинска „перестройка" на Курията, чийто инкубационен период преминава в „лабораторията Буенос Айрес", където се подготвя първият папа йезуит и южноамериканец.

В Латинска Америка неговата борба му спечелва почитта на лидерите на движението за човешки права, като Алисия де Оливейра, и уважението на майките от Площад де Майо, известни с непримиримостта си към католическата йерархия. Берголио никога не се е поддавал на т.нар. каудильос - военни или политици, които се редуват в управлението на Аржентина. Споделя политическата ориентация на предшественика си, почетния архиепископ на Буенос Айрес Антонио Куарачино, който е близък на народното крило на перонистите.

Биографията на Берголио предлага някои ориентири, които помагат за разбирането на „революцията", която осъществява от престола на св. Петър. Той се дипломира като химик технолог, но след това избира да стане свещеник и влиза в семинарията Виля Девото в Буенос Айрес. Като архиепископ на столицата преживява травматичните събития, свързани с финансовия дефицит от 2001 г., улиците, завладени от „демонстрантите с тенджери"; редом е с аржентинците, които протестират срещу неолибералните политики и с милиони излизат по площадите, дрънчейки с празни съдове. Това са годините на фалита на Аржентина и архиепископът на Буенос Айрес открито критикува решенията на Нестор Киршнер, като смята, че с тях не може да бъде решена кризата и че те водят дори до задълбочаване на бедността, към която са приковани твърде много негови сънародници. Веднага щом протодякон Жан-Луи Торан обявява на света името на новия папа, аржентинските медии припомнят сложните му взаимоотношения със семейство Киршнер, т.е. с тогавашния президент на Аржентина Кристина Фернандес де Киршнер и с нейния предшественик, съпруга й Нестор Карлос. По-специално „Кларин" и „Ла насион" подсещат, че Нестор Киршнер определял Берголио като „истински представител на опозицията". Строг йезуит със скромни навици, на Берголио му харесва да се движи из своя град с автобус, облечен като прост свещеник.

На 35 г. вече е провинциал, т.е. ръководи йезуитите в Аржентина. По време на ужасното изпитание на военната диктатура Берголио прави стъпки за спасяването на свещеници и светски лица от мъчителите. Преди конклава за него се говори, че „ще му стигнат четири години, за да промени нещата". Взаимоотношенията му с Карлос Менем и Едуардо Дуалде са изключително лоши, с Фернандо де ла Руа (Берголио го посещава на 12 декември 2000 г., за да го предупреди за риска от народен бунт, който година по-късно избухва) - ледено студени, а с Киршнер, който по време на месата, отслужена от Берголио в памет на Войтила, не се намира сред народа на площада пред Каса Росада (докато самата катедрала е препълнена) - хладни. За сметка на това Берголио е в добри отношения с Луис Д'Елия и движението на т.нар. пикетерос: веднъж например се обажда на министъра на вътрешните работи, за да се оплаче, че полицаи бият с палки беззащитна жена.

В посланието си по повод на XLІХ Ден на мира (1 януари 2016 г.) папата предупреждава за опасността от „глобализация на безразличието" и „приспиване на съвестта". Издига искания за конкретни действия, например закони за имиграцията, които да улесняват приемането и интеграцията на имигранти и спазването на основните човешки права. Според Франческо „глобализацията на безразличието" е сериозна заплаха за мира и за човешкия род. Само като се преодоляват дълготрайните несправедливости и дълбоките социални неравенства, се осъществява грижата за общия ни дом - защото в света всичко е свързано. Още повече, че днес финансовата глобализация води до обедняване на средната класа на Запад и възражда болния неонационализъм.

 Ето как френският социолог Мишел Флоке обяснява изборната победа на Доналд Тръмп в САЩ: „спечели благодарение на обеднялата средна класа". В книгата му Тъжната Америка[2] тъгата на Америка, разбира се, е не следствието, а по-скоро причината, която отвежда милиардера в Белия дом. Една опустошена, декласирана, унижена Америка; страна, в която е останала малко надежда, чиято средна класа е съсипана от икономическата криза. В подобна ситуация победата на Тръмп не е удивителна. Вече петнадесет години откак в Съединените щати няма пари за инфраструктура, пътищата са отвратителни, пълни с дупки, влошаването на училищното образование е плашещо, 50% от федералния бюджет се поглъщат от военните разходи след 11 септември. Резултатът е неконтролируема тенденция към популизъм, която сякаш се разпространява в целия Запад. Въпреки че американският популизъм има своя отделна история, „от двете страни на океана има много общи черти," обяснява Мишел Флоке. „Както тоталитаризмите на ХХ в., днешните популизми имат способността да хипнотизират масите, говорейки директно на 'народа', прескачайки политическата комуникация". Също и затова Франциск е бентът пред глобализацията на безразличието.

Превод Ива Манова

 

Преводът е направен по Giacomo Galeazzi, Globalizzazione e indifferenza, in Il nuovo mondo di Francesco. Come il Vaticano sta cambiando la politica globale, a cura di Antonio Spadaro, Marsilio, Venezia 2018, pp. 90-95.

 

Бележки

(1) Заглавието отпраща към различни слова и документи, издадени от папа Франциск, преди всичко към Апостолическото насърчение „Evangelii gaudium" (Радостта от Евангелието), където глобализацията на безразличието е една от основните теми.

(2) Michel Floquet, Triste Amérique, Paris: Les Arènes 2016.

comments powered by Disqus