NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

The Roots of Silence and the Crown of Taciturnity in the Garden of Philosophical Aesthetics

Issue
43 (2019) Editor: Antoaneta Nikolova
Section
Topic of the issue
Author
Sylvia Emilova Borissova

The Roots of Silence and the Crown of Taciturnity in the Garden of Philosophical Aesthetics [1]

Sylvia Emilova Borissova,
Institute for the Study of Societies and Knowledge - Bulgarian Academy of Sciences

sylvia.borissova@gmail.com

 

Трябва да живееш живота на върха на гласа си. Викай с цяло гърло и слушай ехото. 

(Bradbury 2010)

 

Словото, което е в тишина, се удържа в свят, който трансцендира зримото - това е светът на тишината. Проблясъкът на прозирността, която словото притежава, идва от проблясъка на този невидим свят, проблясъка, предаващ се на словото, докато все още е обгърнато от човешка тишина. 

(Picard 1948: 32) 

Корени: етимология, генеалогия, вкореняване в сетивата

 

Тишина. Думата идва от прилагателното òèõú (старобълг.) - буквално „тих", „слаб" (Стоянов, Янакиев 1976: 222; „слаб" - в смисъла на: „който е малък по сила, по степен и трудно се долавя от слуха"; „безшумен" - Димитрова, Спасова 1980: 606), което навлиза в руския и украинския - тихий; в сърбохърватския - тȕх; словенския - tîh; чешкия и словашкия - tichý; полския - сiсhу; горнолужишкия - ćichi; долнолужишкия - śichy; полабския - tаiсhе.

Припокриването на гласните „и" и „е" дава -те́ха, те́шить (těха, těšiti), - с които са свързани българските думи „утеха", „утешавам" и по всяка вероятност литовските teisùs - „справедлив", tiesà - „истина"; tiẽsti, tiesiù - „направлявам, изправям"; ìštisas - „цял"; както и пруските teisi - „чест", teisingi - „достоен", и teisiskan - „почтеност". Правят се и сравнения с ирландската дума toisc - „потребност, желание"; както и - сравнение, което бележитият славист Макс Фасмер принципно отхвърля поради фонетично несъответствие - с древноиндийското наречие tūṣṇím - „тихо" (Фасмер 2007: ти́хий).

 Прякото тълкувание на думата „тишина" идва от нейната най-непосредствена феноменология - възможността за регистриране от сетивата: тишината е преди всичко акустичен феномен - „отсъствие, липса на всякакъв шум и звук" (Български тълковен речник 1999: 972), отсъствие на говор; състояние на пълно отсъствие на звук, състояние на мълчание; въз основа на това и психологически феномен - спокойствие, покой, невъзмутимост, забрава, мир, затишие, безмълвие.

Синонимна на „утешавам" употреба има думата „утолявам", която при произхода си също формира близко на настоящото изследване семантично гнездо. Старобългарските думи îóòîëѭ, оутоλнтн имат своето разгръщане на значения в сърбохърватските уто̀лити, у̀толи̑м - „утихвам"; словенските toliti, tolimсдържам, утолявам"; руските толять, толю, утолять, утолю - „утолявам"; украинското утолитися - „наслаждавам се, изпитвам удоволствие". Думата има родство и с литовските tilti, tylu -„замлъквам", tylėti, tyliu - „мълча", tyla - „мълчание"; стародолнонемското и старосаксонското stilli - „тих"; староирландското tuilim - „спя", cotlud - „сън" (вж. Фасмер 2007: толить).

Мълчание. Идва от старобългарското мλьчатè, от което произлизат древноруското молчати, украинското мовча́ти, беларуското мовча́ць, сърбохърватските думи му́чати, му́чи̑м; словенското mółčati, чешкото mlčet, словашкото mlčаť, полското milczeć, горнолужишкото mjelčeć, долнолужишкото mjelcaś. Частично етимологично родство думата има със: стародолнонемското molawên, ирландското mаlсаim - „гния", гръцкото μαλακός - „мек", литовските smulkùs - „малък, ситен, дребен" и smil̃kti - „замирам; изчезвам, изгубвам се; изтръпвам, вцепенявам се".

Друга вероятна генеалогия на думата идва от староиндийското mūrkhas - „глупав", което преминава в литовското mulkis - „глупак"; както и от гръцките μάλκη - „вцепенение от студ" и μαλκί̄ω - „вцепенявам се от студ". И тук Фасмер опровергава някои допускания за фонетична близост с албанските думи mеkеm - „сдържам дъха си", mеkё - „глупак"; както и с латинските mulceō, ērе - „смекчавам", mulc(t)a - „наказание, възмездие" (Фасмер 2007: молчать). - Тази втора посока на издирване на произхода на мълчанието има аналог при английските думи mute и dumb, означаващи „ням; мълчалив, безмълвен, безгласен", а втората - също и „глупав". Може би в социален план сме „глупави", когато мълчим и отказът ни от общуване е единствената форма на общуване, която поддържаме; но мълчанието същевременно е и защитен механизъм или принципна ценностна позиция и поведение за запазване на личността неприкосновена, тъкмо противоположно на „глупавото" държание - то в акта на мълчание е такова само и единствено в социален план, не и на автономните територии на индивидуалността.

От своя страна, корените на мълчанието във „вцепеняването" имат семантичен аналог и с осцилирането между английските думи deaf - глух, и death - смърт (срв. Богданов 1998: 190). В тази връзка Богданов припомня бележката на Цветан Тодоров в Поетика на прозата относно отъждествяването на мълчание и смърт като лайтмотив в сюжета на Хиляда и една нощ: „Повествованието означава живот; а липсата на разказ - смърт" (Todorov 1978: 41).

В българския език мълчанието отново е обвързано семантично с най-близките сетивни и психологически феномени на тишината и безмълвието (Български тълковен речник 1999: 471). Ветрилото от конотации на глагола „мълча" в българските диалекти, разтворено около значенията, най-близки до „не говоря, не произнасям звукове", изглежда така: „понасям укори и неправди, без да възразявам; пазя тайна; не отговарям на писмо", „крия" (Съчаили, Гюмюрджинско); „търпя" (Еленско); „спотайвам се" (Ново село, Видинско); мълкушèв - „който се скъпи на думи (при разговор)" (Бериево, Севлиевско); мълчалник - „затворник" (Велико Търново, Лясковец); измълчавам - „запазвам мълчание, въпреки че съм предизвикан да отговоря", измъăча си - „мълча от начало до край" (Тръстеник, Плевенско); намълча се - „мълча до насита" (Хасково) и др. (Атанасов и др. 1995: 391-393).

Безмълвието, имащо етимологичните си корени в липсата (без-) на говор, спор, роптаене, на обявяването на всеослушание, на хваленето и пр. (вж. Фасмер 2007: молва), макар и синоним на мълчанието, има по-частни конотации в своята широка употреба: метафорично могат да „мълчат" сетивата, животните и природата, предмети от света, самият свят - изобщо всяко нещо, което може да „говори" на някакъв език в най-пространния смисъл на изразяване и изразителност, включително без думи и без глас; безмълвието по-скоро означава да останеш без думи, да пребиваваш в липсата на изговаряне на думи - а остава без думи само този, който ги е имал, чиято изразителност принципно е в думи. Думата „безмълвие" се употребява като синоним и усилена форма на тишината и мълчанието - „пълно отсъствие на говор, на шум, дълбока, пълна тишина" - най-вече в книжовния език (Димитрова, Спасова 1980: 294).

Занемяването, онемяването са други синоними на мълчанието и безмълвието.

Silentio. В редица западноевропейски езици думите „тишина" и „мълчание" са омонимни: silence (англ., фр.), silencio (исп.), silenzio (итал.). Интерпретацията на съвременния руски философ и културолог Константин Богданов (1998: 27) е, че знакът за антропологическото съдържание в случая съвпада със значението на естествения физически порядък, така че „мълчанието" се оказва пряко превъзхождащо човека, като се разпространява за сметка на феноменологията, в която като че ли дори не се подразбира човекът като такъв. Същевременно обаче и двата феномена съществуват в свода на човешкото и тяхното антропологично измерение е неизбежно - както и стоящото зад тези феномени езиково съдържание (пак там). Характерно за употребата на думата за тишина и мълчание в романските езици е и друго - в тях липсва отглаголна форма: тоест за субект на тишината и мълчанието не се приема човекът, той може да „е тих", да „е мълчалив", но това е страдателно състояние, субектът на тишината или на мълчанието е самата тишина, световото мълчание. В българския и руския случаят с тишината е аналогичен; във феномена на мълчанието обаче „човекът е мяра на всички неща" - мълчи човекът и всеки и всичко, което има изразителността на човека и с което той има по начало общ език (включително в смисъла на обща природа и обща невербална изразителност) или е успял да намери такъв.

            Латинската дума silentio е вкоренена в прилагателното silentium - „тих, спокоен", идващо от silēns, сегашно причастие на sileō - „тих, спокоен съм". Руската музиковедка и културоложка Инна Некрасова (2009) отбелязва, че едно от значенията на думата silens e „посвещение в сакралното", с което се дава обет за мълчание.

Tacitum. Етимологичният произход на думите „тишина" и „тайна" в латинския е общ, tacitum - „тих, мълчалив". Актът на мълчание символизира „съкровеността на духовното извисяване, самопознанието, „умното дело" (пак там). Tacitum не означава просто „неиздаващ звук", а също така „подразбиращ се" и „загатнат без пряк израз" - което го отличава от действието sub silentio: докато във втория случай премълчаното е това, което не се взима под внимание, в първия фокусът попада именно върху премълчаното, „притаеното".

Съгласно речника на Мериам-Уебстър, в английския думата taciturn - „спокоен", в смисъла на „привично спокоен" (за нрав и др.), се появява едва през 1734 г. в сатирична драма от Джеймс Милър, британски свещеник с оксфордско образование; прилагателното tacit - „изразен без думи", „имплициран", „подразбиращ се", се е използвало от близо век по-рано, а съществителното taciturnity - „привично, обичайно мълчание" (англ. „habitual silence") - още от средата на ХV век (cf. Merriam-Webster Online Dictionary: taciturnity).

Посаждането на една дума в света, изминаването на разстоянието от корените до короната на жизнения порив, вложен в нея от човек, е показателно и за отстоянието между тишината и мълчанието като културни и философски феномени. Всеки език и всяка култура („сеитба и грижа за посятото" е коренът на латинската дума cultura) формират идиосинкратично сетивно възприятие, съответно и специфично за съответните език и култура въображение.

Привичното спокойствие и тишината само наше въображение ли са, или са думи от един необятен език, в който тепърва прохождаме? От свое име ли мълчим, или от името на света? В източноевропейските езици тишината носи семантичния заряд на истина, справедливост, чест, достойнство, утеха, наслаждение; а мълчанието е безмълвие, изтърпяване, укриване, сън, вцепеняване, устояване на предизвикателството да отговорим, мълчане „до насита". Тук произходът на значенията предхожда по време православния контекст.

В западноевропейските езици и вече в католическия контекст, от който израстват самите етимологии на silentio и tacitum, се размива онтологичната разлика между теологичната и антропологичната употреба: от страна на silentio са тишината, мълчанието, спокойствието, посвещението в сакралното, а от страна на tacitum - изразяването без думи и мълчаливостта като привичен модус на човешкото съществуване.

В източноевропейското родословие разбиранията за тишината и мълчанието се обособяват като характеристики на човешкия духовен и ценностен свят, фокусът е върху човешкото благоденствие и достойнство; в романското родословие тишината и мълчанието са преди всичко характеристики на духовната вселена Бог, частица от която е и човекът - на преден план са елементите на личната нищета, отстъпваща пред общението с Бог и общността на вероизповеданието.

Това разграничаване би могло да се открои още по-релефно на фона на една коренно различна култура на формиране на световъзприятието и езика - японската. Японските думи за тишина и мълчание са многобройни и изразяват силно нюансирани сетивни състояния:

沈黙 (чин-моку) - тишина, мълчание, затишие; тих, спокоен; сдържаност, потайност, бездействие.

寡黙 (ка-моку) - сдържан, срамежлив, свенлив, плах, скромен.

 静けさ (шизукеса) - атмосфера на спокойствие и притихналост.

静か (шизука) - тих, ведър, кротък - като предпочитано качество (обикновено се използва при умоляване на някого да бъде тих).

無言 (му-гон) - безмълвен; който не казва нищо.

黙黙, 黙々(мокумоку) - мълчалив; ням.

無声 (му-сеи) - неизказан, безгласен, безшумен.

静粛 (сей-шуку) - тих, безшумен, успокоен, беззвучен, застинал.

静寂 (сей-джаку) - никой освен мен; звукът на преминаващия влак, шепотът на вятъра, ромоленето на дъжда, жуженето на насекомите, хорските гласове - те идват отдалеч като музика на обкръжаващия свят, насред която аз съм спокойствие.

ひっそり(хиссори) - тих, безлюден, застинал; незабележим, скромен; и прочие.

Речникът на японския език, от който са взети идеограмите (*в последния случай - фонемите) на тишината и мълчанието - Jisho - включва общо шестдесет и една думи, всяка от които ситуира тишината и мълчанието в различен природен и социален контекст, в различна обкръжаваща среда. Дори само изброените думи ясно показват, че тишината и мълчанието могат да имат за субект човека, света или пък самото състояние, предизвикано от особената ситуация на човека в света или в обкръжаващата среда. Тишината и мълчанието сякаш по-скоро сами говорят - или премълчават, или мълчат „до насита" - себе си през човека и света; затова и самата сетивност и световъзприятие са разширени свръх адаптивната им за човека функция, акцентът пада върху точно-тези сетивност и въображение, отключени от точно-това обкръжение, в което се намира човек; може да се каже, че сетивата и въображението принадлежат на ситуацията, човешкото и нечовешкото в нея едновременно.

Прострели поглед из естетическата градина на тишината и мълчанието, от странници, които са се озовали в един чуждоземен и непознат свят - бил той и просто хетеротопия из собствената ни всекидневна реалност, се превръщаме в откриватели и по-уверени изследователи на тези два така близки ни, но и толкова далечни и неуловими в думите за тяхното обрисуване или концептуализиране, феномена. Тишината - жизнената сила, изпълваща зелената природа, речния поток, пъстротата в плод и цвят и всичко навред до края на погледа, - е център и среда на тази чуждоземна в собствения ни свят градина, и център и среда на всеки атом в нея: точно тъй както „древните езици са изградени радиално, като винаги започват и завършват в центъра, който е тишина, подобно на фонтан с водоскоци, извиращи в арка от центъра - връщащи се в него и изчезващи в него" (Picard 1948: 44). Тогава мълчанието е корона, сияеща радиално из сърцето на тази градина, защото е вече-интенционална тишина, протегната към незримото и неизразимото. При корените на тишината и мълчанието се намираме в центъра-средата на градината; сами се превръщаме в среда-обител-и-сърце на тишината - до степен на „разлистване / до пускане на корени в небето" (Борисова 2018а: 15), когато из нашата прозирност и логос, останал безмълвен в съвършената си пълнота, сияе мълчанието.

 

ТАМ, КЪДЕТО Е ДИХАНИЕТО

 

Стои самотен на сцената
и няма никакъв инструмент.

Слага ръце на гърдите си,
там, където се ражда диханието
и където угасва.

Не, не ръцете пеят
и не гърдите,

пее това, което мълчи.

 

(Загаевски 2013: 16)

 

Тишината „всеосетивява": започваме да усещаме всеки атом и фотон със сетивата си, да възприемаме, да преживяваме, да съзерцаваме и да си представяме без да е нужно непрестанно да се аргументираме в думи, задето просто ни има - без да е нужно постоянно да се разминаваме със своето собствено съществуване.

 

Естетическата корона: мълчанието

 

Съвременната западна естетика започва все по-симптоматично и целенасочено да интегрира, да използва за своите потребности феномените на тишината, безмълвието, мълчанието, безгласността и техните разновидни тематизации. Естетиката и изкуството на романтизма и модернизма (Фридрих Хьолдерлин, Хауърд Лъвкрафт, Стефан Маларме, Райнер Мария Рилке, Велимир Хлебников, Морис Метерлинк, Генадий Айги, Паул Целан, Пабло Неруда, Самюъл Бекет, Харолд Пинтър, Джон Кейдж; Александър Геров, Иван Методиев... - „класическите" модерни търсачи на тишината и мълчанието) държат първенството да „викат с цяло гърло и да слушат ехото" на темите за тишината и мълчанието, изведени отвъд собствено християнския дискурс: „осетивени".

При това е хубаво да се обърне внимание на два момента: първо, този процес на „извоюване обратно" из християнския дискурс на връзката между сетивното в широкия смисъл на естетическото и феномените на тишината и мълчанието добива ясно отчетливост в западноевропейската и американската философия; в източноевропейската философска мисъл тази връзка винаги е съществувала изконно в отношението между човек и свят - както стана видно още от самото формиране на понятията и представите за тишина и мълчание, предхождащи влагането в тях на религиозните семантични и аксиологически измерения.

В западноевропейските философия и литература този процес на „осетивяване" и извоюване обратно на собствено естетическото измерение на тишината и мълчанието е пряко свързан с навлизането в нея на фантазията на презвековните фолклорни мотиви и екзотиката на източните митологични и философски представи. Известен е енциклопедичният принос в това отношение на Йохан Готфрид фон Хердер и братята Шлегел; както и на братя Грим: по-големият, Якоб, създава общност от учени, които да съберат архив на обичаите и вярванията, песните, легендите, запазеното от мисловността и диалектите от различните краища и епохи на своя народ. В събраните немски приказки братя Грим наистина трансформират различни фолклорни мотиви на средновековната фантазия в техния протестантски аналог - например родените в деня на лятното слънцестоене според езическите поверия са били кръщавани с имена като Ясна, Хубавка и пр. в техните западноевропейски аналози (*заглавието на приказката Красавицата и звярът в буквален превод е Хубавка и чудовището - вж. Френски приказки 1976: 53), докато братя Грим често променят тези имена на Многострадална и др. Но, от друга страна, архаичното и фантастичното оказват на читателите небивало въздействие, по-силно от каквато и да е миловидна трансформация на едни или омекотяване на други елементи. Уилям Уърдсуърт, също глас от полифонията на романтическото движение, дава завръщане на онази самоочевидна тишина в езика на поезията като досягащ съкровението и искрата в най-малките неща от всекидневието (Wordsworth & Coleridge 2005).

Завръщането към природата и копнежът по естественото състояние в противовес на все по-ускорената рационализация и индустриализация на просвещенския западен свят; взривяването на вкостенените форми на мисълта и изкуството, експериментите на съзнанието в прескачането на граница след граница до достигане на онази „безкрайна абсолютна негативност", за която пишат и Киркегор (1993: 247 и др.) в илюстрирането на романтическата ирония като основен принцип на действителността, и Хегел в критиката си на романтическия дух, кръжащ изключително из своя вътрешен свят (2004: 677 - красотата в класическия смисъл става подчинена на съдържанието на романтическото; „става духовна красота на вътрешното само по себе си като красота на безкрайната в себе си духовна субективност"); Платоновото царство на абсолютните ценности, отразено в неспокойните води на търсещата, копнеещата, подронващата всички брегове душа на романтизма, - всички тези особености,  таящи мощен и изпълнен с жива сила, с „Буря и устрем" (*Sturm und Drang - едноименното интелектуално движение) порив, са свързани и с разширяването на пространствата, вътрешни и външни, в които като контрапросвещенски жест да се настанят тишината и мълчанието, отлагането на скоростта на модерния свят и отказът от съизмерване на романтическата индивидуалност с този свят, с тази скорост, с тези решения на разума, с тази овъншненост.

В САЩ аналогични тенденции се наблюдават паралелно в литературно-философското движение на американския трансцендентализъм, също намерил почва в негодуванието на изучаващата своите вътрешни предели индивидуалност спрямо хегемонията на рационализма и редукционизма (*затова и според редица изследователи - вдъхновено от самите принципи на романтизма: cf. Encyclopaedia Britannica 2019). Линията на американските трансценденталисти във философията поема по различен от романтиците път на обособяване - този на опровергаването на капсулирания в себе си Локов сенсуализъм, - но отново стига до вътрешен свят, подобно на романтическия далеч по-необозрим, по-многоцветен и по-непредсказуем от очакваното: досущ като неподозиран светъл и приказен подземен свят, открит от изследователските експедиции в Жул-Верновите романи. На Ралф Уолдо Емерсън принадлежи мисълта - още към средата на ХІХ век, - че „живеем на конвейер, в разделение, на части, на атоми. А в същото време в човека са сбрани душата на цялото; мъдрата тишина; универсалната красота, към които всяка част и всеки атом се отнасят еднакво" (Emerson 2001: 139). -Eкспанзията на сетивата, новите преживявания, свръхсетивното спрямо очакваните представи естествено разширяват и границите на предмета на естетиката и включват в него - „във всяка част и всеки атом" - такива par excellence свръхсетивни феномени като тишината и мълчанието и цялото ветрило от представи за тях, разгръщащо се от акустичното до самите ръбове на трансценденталното.

И щом „играта на страх генерира подвижност назад" (Копринаров 2018: 67) в рисковото общество, то всеки път угрозата от претопяване, редуциране и оплоскостяване на богатите вътрешни светове на индивидуалността логично генерира обръщане към една или друга форма на мистичното, архаичното, езотеричното и екзотичното - изобщо към всичко, което би гарантирало широкия размах на въображението и сетивата, високия им полет, дълбокото им гмуркане - там, където разумът дори не би достигнал. Такива форми на мистичното и архаичното се завръщат циклично в хода на културата (срв. Копринаров 2018): след всеки неин „обективен", по израза на Гьоте, период, в който са получили разцвет социалните ценности, на свой ред индивидуалните ценности започват да преследват следващата стъпка от развитието си и се наблюдава логичен възход на даден „субективен" период. - Затова, макар и в руслото на западната философия и култура една естетика на тишината и мълчанието да не може да бъде обособена като автономна сфера, съвършено независима от екстраполацията на християнския дискурс за сетивността като „низша" и скоропреходна, все пак тези два феномена получават все по-голяма плътност в антропологически план по отношение на значенията и ценностите, приписвани им през модерността: онтологията на тишината, мълчанието, безмълвието бележи недостижимата, меоничната[2] пълнота на самата човешка личност, съ-в-падането ни на собственото ни място в света, във всеки миг и всяка ситуация. Корените на тишината и мълчанието в естетиката всъщност са толкова вечни, колкото и идеята за човека и неговите предели.

И тишината, и мълчанието са свързани с човешкото присъствие; ние сме тези, които сме им дали имена и сме ги отграничили като феномени сред други такива. (*Ако няма хора на света, тишината би ли била тишина; други живи същества може да не я свързват с липсата на звук или живот, ами със съвсем различни неща - като отсъствие на заплаха за живота например; а може и изобщо да не я регистрират като нещо отделно от другите феномени за тях.) Тишината е базисен обективен феномен само в степента, в която ние: а) го идентифицираме като явление вън от нас; б) сме постигнали консенсус, че е съществуващ и обособен в културата ни феномен (като се започне от чисто физическите и акустичните му качества и се стигне до тишината като висша ценност, обособена от хигиената на слуха и информационния приток, от нуждата от паузи в сетивното възприемане за почивка и по-бърза регенерация на мозъчните клетки, която, от своя страна, води и до по-висока способност за създаване на невронни връзки - вж. Kirste et al. 2015).

Мълчанието е: а) субективният корелат на тишината; тишина, която ние употребяваме и използваме като средство/инструмент (известна е тезата на Михаил Бахтин, че „мълчанието е възможно само в човешкия свят - и само за човека" - Бахтин 1979: 338); б) винаги социално (*в това число и политическо) - винаги се появява спрямо някого, било индивид или цялото общество (ако се оттеглиш да живееш в дивото в мълчание, това е акт спрямо обществото). В този смисъл мълчанието „надгражда" семантиката на феномена тишина, то се явява субективирана тишина - а възможностите за употреба на субективираната тишина са много по-големи и нюансирани.

Спектърът на нюансите на тишината като собствено естетическо понятие е широк и полисемантичен; тишината, пустотата, занемяването, мълчанието или очакването могат да бъдат амбивалентен образ или символ, способен да изрази не само доброто, покоя и постигането на плерома, но и злото, болката и ужаса, страха, смъртта и оплакването, изтощението, разпадането на живота; „и благото умиротворение, и напрегнатото очакване, и потъването в забравата на съня, и романтичния блян" (Некрасова 2009); всякакви гранични ситуации - в цялата гама от съкровеното до философичното, която се наблюдава в поезията на П. Верлен, А. Блок, Ф. Г. Лорка, Г. Аполинер, Сирак Скитник, Ал. Геров, Ив. Методиев, Г. Айги, Е. де Андраде; в прозата на А. П. Чехов; в музиката на Р. Шуман, Р. Вагнер, Г. Малер, Кл. Дебюси, А. Веберн, Дж. Кейдж, А. Пярт - на минималистите, разрушаващи фоноцентричната концепция в музикалната теория и практика; във филмите на Тарковски, Куросава, Бергман, Антониони. Тишината, пустотата, занемяването, мълчанието, очакването са както средства за възход към вечния космос, така и отражение на крехката игра на мигновението (вж. пак там).

Затишието или ставането на тишината в онтологичен план може да бъде описано чрез обратната ентропия. Хаотизирането се свързва с шум (било звуков, визуален, информационен и всякакъв друг); Фуко казва, че това, което не разбираме, е шум (Фуко 2016: 48), е дразнене, защото не можем да го съотнесем със своя собствен порядък (дискурс). А тишината се свързва с единното, с някакъв установен порядък, с крайно фокусираните екзистенциални състояния - било с Плотиновото Единно, Бог, щастието, носталгията, меланхолията, смъртта, ужаса, оплакването, траура и пр.: светът на тишината е и космосът, и точката едновременно, а този онтологичен принцип още във философията на древните е и висш естетически принцип.

 „... ако човек можеше да напише книга по етика, която действително да бъде книга по етика, тази книга с взрив би унищожила всички други книги в света" - защото принципно езикът е способен да изрази единствено относително ценното и доброто, а не абсолютното (Витгенщайн 2011: 205); мълчанието е чисто негативен конструктивен акт, потенциално способен да пази всичкото познание и самия свят в тяхната цялост и неприкосновеност; то е „съзнанието за чупливостта на хармонията, на иначе ненарушимия онтологичен порядък или на някакъв аксиологически порядък, взети в тяхната естетическа скоропреходност" (Борисова 2018б: 95).

Макар и тишината да има „онтологично първенство" пред мълчанието, мълчанието има първенство в задълбочаването на естетическата рефлексия и стигането до нейните чисто вътрешни предели - до степента на крайния естетически аскетизъм. Ако думите и самото физическо присъствие стават плътни и тежки в мълчанието (срв. Зонтаг 2008: ХІІІ), то в това феноменологията на мълчанието е близка до тази на чудото - плътността и тежестта тук се възприемат качествено, като повишен интензитет на възприеманото от сетивата (чутото, вижданото, осезаваното) - следователно като разширена употреба на самите сетива. Интензифицирането на естетическия опит и рефлексия - като интериоризиране на чутото, видяното, осезаваното (тежестта на думите, вплътняването на физическото присъствие) - има силата да „дематериализира" света, защото провижда ейдетическото (*сякаш холографското) в него. Трансценденталната, тоест най-широката възможна употреба на сетивата и въображението в мълчанието трансцендира порядъка на света като материя (света-като-ограничено-цяло, като фактуалност, като „всичко, което е налице" във Витгенщайнов смисъл - вж. Витгенщайн 1988: 51), прави съзнанието и света еднородно цяло.

„Когато човек е тих, той се намира - не субективно, а феноменологично - в състоянието, предшестващо създаването на езика. Иначе казано, когато човек е тих, той е като човека в очакване на създаването на езика за пръв път. ... Затова има нещо свято в почти всяка тишина" (Picard 1948: 33). Святото - отвъд теологията на мълчанието, в рамките на философската естетика - е същата онази територия на „създаване и открояване на смисли" в условията на недостатъчност или изчерпаност на словото: територията на непосредствеността на битието, на потопеността ни в него, на изначалната нерефлексивност (Димитрова 2004: 271) - апосиопеза[3] във всекидневния поток на живота и света.

В своята Естетика на мълчанието. Мълчанието като апофатична форма на духовния опит Марина Михайлова отбелязва, че „като не означава нищо от мислимите вещи, мълчанието ни отвежда до пределите на възможното: към пълнотата и към нищото" (Михайлова 2011).

Тъй както за Прокъл логосът е вкоренен в мълчанието (вж. Аверинцев 1977: 55), така за швейцарския неоплатоник Макс Пикар абсолютното слово съ-в-пада с тишината: самата тишина е абсолютното слово. Тишината може да бъде акустична - сетивноосезаема; фонетична - като апосиопеза; ноематична - като космос, порядък (както тишината преди повдигането на завесата на сцената или тази подир свалянето на завесата след края на концерта, които бележат порядъка на началото и порядъка на края и качествено се отличават от фонетичната тишина, от паузите в музиката по време на самия концерт - cf. Mladenov 2006: 50); и ноетична, динамизирана, интензифицирана тишина - като мълчание. Във всеки от тези модуси пълнотата и нищото все повече се досягат взаимно в свода на тишината до своята пълна неразличимост в сиянието на мълчанието, осветяващо и създаващо смислите.

 

 

 

Бележки:

 

[1] Настоящата статия е подготвена в рамките на индивидуалния изследователския проект на гл. ас. д-р Силвия Борисова по Програмата за подпомагане на млади учени и докторанти при БАН, 2017 г. - проект № ДФНП-17-175 „Естетика на тишината и мълчанието" със срок на изпълнение август 2017 - февруари 2019 г.

[2] От стгр. μή - „не", и ὄν - „съществувам". Николай Мински (1890) развива учение за меоните, в което разказва за радостта, възникваща от стремежа към меоните, от силната привлеченост към тях, и за скръбта от невъзможността за тяхното достигане, и двете пораждащи вътрешно мистическо откровение.

[3] В реториката стилистичната фигурата апосиопеза (*от гр. ἀποσιώπησις - замълчаване) бележи внезапното замлъкване на оратора, което в неказаното и недоизказаното разгръща измерението на неизразимото. Фигурата е от особена значимост също и в литературата (преди всичко в драматургията и белетристиката) и в теория и практика на комуникацията, където служи като функционална опорна точка за открояване на думите и смисъла, вложените ценности и емоции, тяхната тежест и дълбочина (вж. Ницолов и др. 1980: 91; също Богданов 1998: 69). Осезаемо е присъствието на тишината в речта на открояващите се актьори на сцената, както и в изложенията на истински добрите оратори.

 

 

 

Библиография:

 

Аверинцев, С. С. 1977. Поэтика ранневизантийской литературы, Москва.

Атанасов и др. 1995. Анастасов, В., Димитрова - Тодорова, Л., Дукова, У., Иванов, Й. Н., Михайлова, Д., Младенова, О., Рачева, М., Риков, Г., Тодоров, Т. Ат., Български етимологичен речник, Том IV (минго2-па̀дам), София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов".

Бахтин, М. М. 1979. Эстетика словесного творчество, Москва.

Богданов, К. А. 1998. Homo tacens. Очерки по антропологии молчания, Издательство Руского Христианского гуманитарного института Санкт-Петербург.

Борисова, С. 2018а. Отново виждам своя ангел // Литературен вестник, бр. 41, с. 15.

Борисова, С. 2018б. Възможни ли са тишината и мълчанието като естетически феномени? // Философски алтернативи, бр. 4, с. 88-98.

Български тълковен речник 1999. 4-о допълнено и преработено издание, София: Наука и изкуство.

Витгенщайн, Л. 1988. Логико-философски трактат // Витгенщайн, Л., Избрани съчинения, София: Наука и изкуство, с. 49-124.

Витгенщайн, Л. 2011. Лекция по етика // Сказки по логика, София (дигитално издание), с. 201-210.

Димитрова, Н. 2004. Онтология на безмълвието (рецензия) // Философски алтернативи, бр. 4-5, стр. 271-273.

Димитрова, М., Спасова, С., 1980. Синонимен речник на съвременния български книжовен език, София: Издателство на БАН.

Загаевски, А. 2013. Там, където е диханието // Литературен вестник, бр. 25, с. 16.

Зонтаг, С. 2008. Естетика на мълчанието // Литературен преглед, Част І, 19.11.: http://www.librev.com/index.php/arts-theory-publisher/412-i; Част ІІ, 23.11.: http://www.librev.com/index.php/arts-theory-publisher/415-ii.

Киркегор, С. 1993. Върху понятието за ирония, София: УИ „Св. Климент Охридски".

Копринаров, Л. 2018. Жанровете на страха в съвременното общество // Философски алтернативи, бр. 4, с. 60-67.

Лиотар, Ж.-Фр. 1999. Нечовешкото, София: СОНМ.

Минский, Н. 1890. При свете совести. Мысли и мечты о цели жизни.

Михайлова, М. 2011. Эстетика молчания: Молчание как апофатическая форма духовного опыта, Москва: Никея.

Нанси, Ж.-Л. 2003. Corpus, София: ЛИК.

Некрасова, И. 2009: «Целая вселенная...»: к проблеме исследования поэтики тишины. // Музыкальное искусство: история и современность, сб. науч. статей, Астрахань.

Ницолов, Л., Георгиев, Л., Джамбазки, Хр., Спасов, С. 1980. Речник на литературните термини, София: Наука и изкуство.

Стоянов, Ст., Янакиев, М. 1976. Старобългарски език. Текстове и речник, София: Наука и изкуство.

Фасмер, М. 2007. Этимологический словарь русского языка (в 4-х т., пер. с нем., 4-е изд., стереотип), Москва: Астрель - АСТ: http://starling.rinet.ru/cgi-bin/response.cgi?root=/usr/local/share/starling/morpho&morpho=1&basename=morpho\vasmer\vasmer&first=1; https://vasmer.lexicography.online/.

Френски приказки, 1976. София: Народна младеж.

Фуко, М. 2016: Редът на дискурса // Фуко, М., Генеалогия на модерността, София: Изток-Запад, с. 45-79.

Хегел, Г. В. Ф. 2004. Естетика, т. 1, София: Изток-Запад.

Чоран, Е.-М. 2006. Сълзи и светци, София: Захарий Стоянов; Авангард Принт.

Bradbury, R. 2010. The Art of Fiction No. 203, interview by Sam Weller // The Paris Review, Issue 192, Spring: https://www.theparisreview.org/interviews/6012/ray-bradbury-the-art-of-fiction-no-203-ray-bradbury.

Emerson, R. W. 2001 (1841). The Over-Soul // Essays by Ralph Waldo Emerson, Pennsylvania State University, pp. 138-154.

Encyclopaedia Britannica 2019. Transcendentalism (American movement), Jan 3: https://www.britannica.com/event/Transcendentalism-American-movement.

Kirste, I., Nicola, Z., Kronenberg, G., Walker, T. L., Liu, R. C., Kempermenn, G. 2015. Is Silence Golden? Effects of Auditory Stimuli and Their Absence on Adult Hippocampal Neurogenesis // Brain Struct Funct, Vol. 220, pp. 1221-1228.

Merriam-Webster Online Dictionary. Official site: https://www.merriam-webster.com/.

Mladenov, I. 2006. Conceptualizing Metaphors: On Charles Peirce's Marginalia, Routledge.

Picard, M. 1948. The World of Silеnce, Regnery Gateway.

Silence, article in Jisho (Dictionary of the Japanese language): https://jisho.org/search/silence.

Todorov, Tzv. 1978 (1971). Poétique de la prose, Paris: Éditions de Seuil.

Wordsworth, W., Coleridge, S. T. 2005. Lyrical Ballads, Taylor & Francis e-Library.

comments powered by Disqus