NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Тяло и девиантност

Брой
№ 7-8 (2009)
Рубрика
Анонс
Автор
Никола Неделчев

 

  1. Фокусирането върху човешкото тяло е фокусиране върху културната определеност на „нашата" акт-уалност.

Тялото ни удържа в своя организъм, организирайки ни спрямо средата. То е гранично. Затова телата са най-първата форма на ред. Те ни отварят и затварят, позиционират и о-позиционират, определят и отнасят (към „другото"), полагат ни в пространство-времето. Така телесната форма и нейната сетивна организираност са основата, върху която преживяваме и разбираме света, осъществявайки връзка (веществен и информационен обмен) с околната среда, като с това самото тяло се превръща в информационна единица.

Историческите универсалии (времена, лица и събития) минават през телата, които прокарват множество релации помежду си, отелесявайки културното пространство. Обаче тяхната фрагментарност (ин-дивидност, граничност, крайност) създава шумове по тресето на пре-даване на информацията, с която работят културните образувания. Процесуалността бива прекъсвана и, за да се избегне това, телата трябва да бъдат конфигурирани така в своите отношения, че да запазят относителна цялост, която да позволява определена стабилност[1]. Балансираното групиране на множество от тела, които да се разпознават и така да образуват общ-ности, увеличава обмена на вещества (от семенна течност до храна) и информация (заедност, асоцииране, общуване[2]... ) между членовете. Самото формирани на социалните взаимовръзки следва биологическите потребности на тялото (сексуален нагон, инстинкт за самосъхранение, териториалност, доминация... ).

Обаче нервната система при човека е еволюирала до степен, позволяваща му да развие абстрактна мисловна дейност, чрез която да пренася информацията от телесния си опит до едно „по-високо" (с-мислово) ниво. Така, например, неприемайки своята смърт, човек превръща стадото, в което живее, в общ-ност, гарантираща неговото съществуване след физическия разпад. Това става чрез родовата памет/кръв, празниците, автоматизма на нравите[3] и т.н. Телата си взаимодействат, те се отнасят едно към друго, пренасяйки традицията върху себе си чрез ритуали, носии, татуировки, накити... А всичко това изисква сравнително строга определеност, типичност, организация.

 

  1. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъмогнато"[4] (Фридрих Ницше)

Телесността е проводник на най-различни взаимо-отношения,  а с това е проводник и на принадлежност, и на морал (тялото бива маркирано културно); създава различни връзки и мрежи, органически и технически, по които текат процесите на общ-уване и комун-икация. Но тялото расте и вехне, живее и умира, а някъде „по средата" непрекъснато се променя - възмъжава или става по-женствено; възпроизвежда се или остава непродуктивно; поддържа се или се запуска; съблича се, облича се, трансформира се; разпада се и се съгражда отново; хуманизира се и се технологизира. Заедно с всичко това се променят и границите, които полагаме вън от тялото - социокултурните. Снемаме ги и ги поставяме на други места, с което въвеждаме множество проблематични теми около идентичностите.

Технологиите стигат до там, че е възможна една „пълна промяна" на човешката идентичност посредством тялото. Човек не само може да смени пола, лицето или цвета на кожата си, но и да се киборгизира, дори да заприлича на любимото си животно чрез импланти. Чрез този „трансформационен фетишизъм" участието в социалните отношения се преоценява. Не е ли това едно психологическо разиграване на „човешко, твърде човешкото" чрез „телесно, твърде телесното"?

 

  1. Телата са детерминирани и управлявани от системи, чиято репродуктивност... е асексуална: капитализъм, култура, професии и институции..." [5] (Джудит Халбърстам, Айра Ливингстън)

Ако тръгнем от културата и минем през различните нейни форми (религиозни, политически, научни... ), анализирайки и редуцирайки ги, ще стигнем до тялото като последната не-делима частица (тялото като ин-дивид[6]) от цялата тази сложна система. Раждането на тялото е моментът, който може да гарантира това, че сме „отнякъде". Именуването на тялото може да гарантира това, че сме „някои". Неговата дисциплина, неговото окултуряване и социализиране може да гарантира „правилното" и „адекватното" ни функциониране в определената среда. После: женското тяло е „заключено" в кухнята, мъжкото - в офиса; други тела са „заключени" в колите си, в баровете, в църквите или просто в лудници, затвори или поправителни домове. Тялото винаги трябва да е принадлежно[7].

Разбира се, телата са динамични. Те с-менят ролите си, позициите си, когато прекрачват пространствените полета на взаимо-отношения, натоварени винаги със социални с-мисли. Тези роли не са над-граждане на телесното, те са окови на тялото, превърнали се в негови „естествени" продължения, ограничаващи социо-пространственото му движение.  Но социалните роли са възможни единствено през и чрез телесности, въпреки че раждайки се, ние ги заварваме сякаш вече налични в един субстанциален смисъл, като съществуващи сами по себе си. Ролята на традицията е да бъде пресечената точка на минало, настояще и бъдеще, с което да се гарантира това „заварване": културнот унаследяване се извършва върху триангулацията между тела, персони (маски) и социокултурни нормативности.

В процеса на унаследяване работи относително ясната представа за това, което трябва да бъде/стане. Един подобен възглед(-предсказание) минава през призмата на нормата. Норма-тивната дисциплина(ция), от своя страна, се идентифицира чрез това, което най-общо назоваваме „морал".

Моралът има паразитни начала. За да функционира той трябва да се закачи за сравнително строга определеност, характерна за съответното време. Сравнително строгата определеност може да служи за контрол върху индивида, съдавайки му маркировки, по които да бъде ориентиран, да бъде наставляван ин-директно. Така телата се движат улеснени във взаимодействията си, възприемайки и разпознавайки определени форми на поведение като добри и полезни[8].  Обаче самата възможност за движение се развива в специалното културно образувание, наречено семейство. Семейството винаги е било проходилката на „човечността": „Семейството е най-хуманната... и за сега най-икономичната система за създаване и запазване на човешките същества човешки."[9] Но кое е това семейство, което запазва човешките същества човешки? Въпросът, който се върти в „по-цивилизованите" (тук кавичките са задължителни) култури е почти реторичен: хетеросексуалното.

Семейството е място, в което могат да се про-извеждат идентичности. Не е чудно защо властта се фокусира толкова често върху семейните взаимовръзки: в този смисъл семейството никога не е неутрално. Надеждите на това, което някои наричат „Нация" са положени върху него и „правилно ориентираните хора, които струват"[10]. Семейството е едно от най-ценните политически уравнения, които се делят на тела (аз, мама, татко...) и умножават по не-тела (статус, класа, икономика... ).

Когато две тела успеят да образуват брачни двойки, то от тази позиция сме способни да изведем следните „моменти": пол, про-изход, етнос и т.н.  Но алфата на едно подобно извеждане (на „моменти" от семейните образувания) е половата диференциация. Семейството се гради върху телата на съпрузите, но това трябва да са мъжки и женски тела. Акцентът пада върху физическия пол (или по-точно върху отъждествяването на физическия/биологичния и психическия/социалния пол). Затова хомосексуалното тяло се явява в „съвременния" дискурс като толкова проблемно, като девиантно. Една жена или един мъж, сами (по отделно) могат да отгледат дете, но една хомосексуална двойка, според властовите механизми, не е в състояние. „Нашата" култура предпочита семейството да бъде фрагментаризирано, раз-делено, но не и да бъде удържано от еднополови двойки. Всяка „джендър-относителност" се явява заплашителна спрямо семейните идеологии, базирани върху хетеронормативността (вярата в „непоклатимото" бинарно отношение мъж - жена).

 

  1. Човекът, какъвто трябва да бъде: това звучи толкова нелепо, колкото и: "дървото, каквото трябва да бъде""[11] (Фридрих Ницше)

Откъде идва този страх от девиантното тяло? Отговорът се състои в това, че то привнася съвсем различни отношения в социалното пространство - преорганизира организираното, генерира нови с-мисли, носи нова информация. Радикално-другото, което е хем това, хем онова, тоест нещо релативизирано и не строго определено, разголва морализаторското лице-мерие, показвайки до колко общ-уването е зависимо от телесните конфигурации: „Дойде време, когато мъжете си отрязваха членовете, а жените ги връзваха около кръста си."[12]А-нормалността на телесността и телесните практики се явява като обобщение на хаоса. Гейовете[13], транс-сексуалните, хермафродитите, крос-дресърите, мутантите, недъгавите, психопатите, фетишистите, обектофилите (и много други) нямат място в космоса, в „сократическия кръг", където всеки е на равно разстояние от центъра, от „Истината". Девиантните тела се отдалечават от порядъка; те са „други", защото са обърнали гръб на онези идеални кръгови линии, описващи движението на „норма-лните".

Самата „човечност" е в опасност, защото всичко, което сме знаели за човека се изплъзва от нормативната хватка на културата. Моралните страхове се отключват пред  девиантната телесност - разпад на семейството, деорганизиране на йерархията, прекъсване на унаследяването, размиване на видовото и родовото.

С излезлия от очертанията не може да се общ-ува, защото той е извън общ-ностното. Общ-ият знаменател не го покрива и той не е общ-ят познат. Радикално другият е пришалец.  Безпокойството се поражда от размиващата се типизация. Не-типичното е срив в общ-уването, породен от липсата на познавателни знаци, която статичният морал не може да запълни адекватно. Радикално-другото-тяло с неговите практики е станало сборна точка за отвращение, неразбиране, страх и неприязъм: какво общ-уване може да се о-същ-ествява при такива условия, след като нищо не е същ-ото и същ-ностното е под въпрос? Кое е най-правилното отношение към подобни „неопределености": да ги отделичим от под-ред-ения живот? Девиантните тела (с техните отклоняващи се практики) трябва да се ситуират по периферията на социалната структура, изолирани от публичния поглед, скрити в институции, в нощни клубове, тъмни улици или направо в домовете си.

Създаванета на пространства, в които девиантните тела да бъдат положени, е опит да се възтанови реда в социалната структура: „всяко тяло да си знае гьола". „Те" не могат да се разхождат сред „нас", защото „те" не са „нас". Отклоняващият се трябва да бъде отклонен. Процесът е двупосочен. От една страна, намирането на място за „радикално другият" е своеобразна типизация, водеща до неговото опонятяване. От друга страна, самият „типичен субект" подхранва своята типичност, определяйки се чрез своето опонятено друго. Така нормата придобива реалните си основания от това, което съществува извън нея. Тя се нуждае от „не-нормалното", за да идеализира, хуманизира и натурализира дефиницията си, като по този начин да се превърне в модел за „човечност"[14]. Ограничавайки девиантните тела, властовите механизми се опитват да удържат нормата като нещо стабилно. В този случай можем да видим следното:  властта, в своята историко-политическа осмисленост, не се ограничава до взаимо-отношенията между телата, тя трябва да се „ситуицира" в телата.

За тази цел имената и термините трябва да се въплътят, трябва да обозначат „истинската същност" - „това, което трябва да бъде". Само така девиантният субект ще съвпадне (или няма да съвпадне) с девиантното тяло, което ще позволи на властовите механизми да разграничат нормалното от патологията, затваряйки и ограничавайки отклоняващите се телесни практики[15]. Пространственото организиране на телата е своеобразно създаване на смислови полета, с цел асимилирането и внедряването на тези „други" в социалната структура. Това става чрез селективни процеси: кой как може да изглежда, кой с кой може да се съвкуплява и да отглежда деца, кой къде може да се разхожда, кой къде може да работи или да практикува заниманията си. Аут-сайдърите са „такива" единствено в своята „далечина" спрямо интимните центрове на социума. И в духа на Фуко може да се каже, че затварянето на девиантното тяло (или поне ограничаването му) предполага неговия над-зор, а това улеснява типизирането, което е форма на контрол. Така девиантното тяло трябва хем да е (привидно) не-видимо за публичното око (за да не го отклонява и смущава, но все пак да го има предвид), хем да е (привидно) видимо за погледа на властовите механизми (за да бъде наблюдавано и контролируемо).

 

  1. Ecce homo!" (заключение)

Телесността и нейната гъвкавост, нейната възможност да размива своите естествени граници (имплицитно или чрез външни интервенции), ни напомня за крехкостта на културния терен, върху който полагаме ценностните си системи. Защо? Като за начало, защото моралът е културна война, извършваща се в социалното пространство. Целта? Да се запази човекът в своите човешки измерения. Може да съм се родил с някоя телесна аномалия, да съм поддържан от машини, да съм решил да си отрежа члена или просто да се отдавам на определени табуизирани практики. По този начин ще генерирам в другите състрадание, присмех, отвращение или гняв: човешко, твърде човешко!

Човекът трябва да бъде типизиран веднъж за винаги, да бъде определен като „двуного без пера" (Платон), да бъде хербаризиран. Типизацията не е задължително нещо лошо. Тя е естествен начин, през който ние извършваме познавателната си дейност. Обаче идва въпросът около „референта". Диоген се противопоставя на Платон посредством оскубаната птица[16]: „Ето го човекът на Платон!". Всяка култура има своята „контра", своето „обратно", своята „девиантност". Поуката в нашия кон-текст е следната: винаги ще се намери някой Диоген, който да оскубе подобните концепции и да ни напомни, че „човекът" не може да бъде фиксиран в едно застинало положение.  Определеността постоянно прескача себе си, давайки път на развитието: мутагени, синтетика, биотехнологии, операции, парафилии и т.н. Докъде и докакво ще ни отдведе това; накъде ще ни отклони? Въпросът остава отворен...


(Никола Неделчев е студент по философия в СУ „Св. Климент Охридски”. E-MAIL: nikolanedelchev [at] yahoo [dot] com)

 

 

ИЗТОЧНИЦИ

  1. Ницше, Фридрих. Воля за власт. Захарий Стоянов, София, 2009.
  2. Ницше, Фридрих. Тъй рече Заратустра. Христо Ботев, София, 1990.
  3. Постчовешки тела: изследвания върху тялото, властта и телесността в политиката, науката и културата. ИК СемаРШ, София, 2005.
  4. Траектории на етиката. Св. Климент Охридски, София, 2007.
  5. The Family. Preserving America's Future. (http://www.eric.ed.gov/ERICDocs/data/ericdocs2sql/content_storage_01/0000019b/80/20/03/b8.pdf)

 


[1]              Това се вижда най-добре при казармената дисциплина, където телата биват третирани уеднаквяващо: еднакви униформи, прически, телесни упражнения, храна, общи спални помещения и т.н. В по-широк план, същото се наблюдава при тоталитарните режими (които са силно милитаризирани), където телата трябва да бъдат „притопени", чрез различни уедняквяващи практики, в „едно".

[2]              Траектории на етиката. Св. Климент Охридски, София, 2007. стр. 188.

[3]              Пак там.

[4]              Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. Христо Ботев, София, 1990. Стр. 28

[5]              Постчовешки тела. ИК СемаРШ, София, 2005. стр. 24.

[6]              Това не означава, че тялото като такова е не-делимо, че не може да бъде редуцирано, докато не изчезне като „тяло". Тук търсим онази „цялост", която да гарантира човешката форма на живот като отправна точка на социокултурното пространство.

[7]              Расистите и сексистите (примерно) радикализарат концепцията за тялото като отправна точка на културата. Взимайки определени телесни характеристики, те ги полагат като същности, като еталон, с цел да се поддържат идеологични позиции.

[8]              Траектории на етиката. Св. Климент Охридски, София, 2007. стр. 124.

[9]              Постчовешки тела. ИК СемаРШ, София, 2005. стр. 158.

[10]              Изказване на Т. Рузвелт: „Всеки правилно ориентиран човек, мъж или жена, ако струва, трябва да чувства, че никъде в живота няма да намери по-голяма награда от наградата, която са децата, наградата, която е щастливият семеен живот." http://www.eric.ed.gov/ERICDocs/data/ericdocs2sql/content_storage_01/0000019b/80/20/03/b8.pdf (The Family. Preserving America's Future, p. 5)

[11]              Ницше, Фр. Воля за власт. Захарий Стоянов, София, 2009. стр. 249.

[12]              Постчовешки тела. ИК СемаРШ, София, 2005. стр. 8.

[13]              При дискусиите, които избухнаха покрай гей парада в София през 2008, се стигна до това, че е по-добре гейовете да не се изявяват, защото деморализират обществото. От друга страна, имаме всякакви реклами с едрогърди жени в предизвикателни дрехи, рекламиращи алкохол; предавания като „Островът на изкушението" или „Big Brother"; чалга индустрия; партии, проповядващи нетолерантност...

[14]              Постчовешки тела. ИК СемаРШ, София, 2005. стр. 13.

[15]              Определянето на някое тяло като „девиантно", всъщност следва съответната актуалност на „норма-лността", която, от своя страна, се поддържа от нейното „друго". В този смисъл, едно тяло само по себе си не може да е „отклоняващо се", както и една норма не е „норма" сама по себе си. Телата следват своите телесни практики, обаче бъдейки не-адекватни спрямо въпросната норма, тези тела се маркират като „девиантни". Затова тяхното „отклоняване" е следствие от социокултурното тресе и неговите ориентири, знаци, маркировки.

[16]              Постчовешки тела. ИК СемаРШ, София, 2005. стр. 21.

 

comments powered by Disqus