NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

"Theoretical anxiety": use and misuse of "Western" concepts and theories in studying the "East"

Issue
44 (2019) Editor: Antoaneta Nikolova; A special issue based on a workshop in the frame of a project under MSCA, EC, H 2020, Grant No 753561
Section
Topic of the issue
Author
Julia Rone

"Theoretical anxiety": use and misuse of "Western" concepts and theories in studying the "East"

 

Dr. Julia Rone,

POLIS, University of Cambridge

 

“Теоретична тревожност“: употреба и злоупотреба със „западни“ понятия и теории при изучаването на „Изтока“

 

Др. Юлия Роне,

ПОЛИС, Кеймбриджски университет

 

В една от ключовите статии за дисциплината „Международни отношения“ Робърт Кокс отбелязва, че „теорията винаги е за някого и с някаква цел“ (Cox 1981, 128). Подобен прагматичен прочит на теорията като отговор на въпросите и предизвикателствата, свързани с конкретна ситуация, се противопоставя на традиционните възприятия за теорията като изражение на универсална истина, независима от обстоятелствата. Теория се създава не просто за някого и с някаква цел, но и като абстракция от конкретни емпирични обстоятелства.  Докато теорията върши работа за обяснението на феномените, които изследваме, нейният произход остава непроблематизиран. Но също както забелязваме чука като обект едва когато се счупи, така и започваме да проблематизираме теорията едва когато вече не ни помага да обясним емпиричните феномени. Изправени пред бунта на необясними и противоинтуитивни събития, започваме да се интересуваме от „биографията“ на теорията, нейната история, от повода, по който е била създадена, и културната й обусловеност.

Едни от най-честите примери за дисфункционалност и „провал“ на теории се наблюдават, когато теории, създадени на „Запад“, се прилагат към „Изтока“.  Разбира се, понятията „Изток“ и „Запад“ са изключително комплексни и вътрешно противоречиви. Бумът през последните няколко години на литература за „упадъка на Запада“ (Haas, 2017; Luce, 2017; Rowland, 2016) показва ясно, че различни автори включват в „Запада“ различни страни - преди всичко Америка, понякога Америка и Западна Европа, понякога Америка и Европейския съюз като цяло, а някои дори причисляват към „Запада“ и Япония. Голяма страна като Бразилия рядко се споменава като част от Запада. Канада също често се пропуска от автори, фокусиращи се върху геополитика. Аналогично, кои страни са „източни“? Какво беше моето учудване като източноевропейка да науча в Китай, че идвам от Запада. Разбира се, никога не съм имала съмнения за това в географски план. И все пак начинът, по който културни, политически и икономически категории се наслагват върху чисто географски категории, прави понятията „Изток“ и „Запад“ силно проблематични и конфликтни.

Парадоксално, когато става дума за „западни“ теории в хуманитарните науки, е много по-лесно да идентифицираме референта, отколкото когато става въпрос за „западни“ страни, доколкото малък брой трансатлантически списания с висок импакт фактор формират институционалното ядро на „западната“ теория и задават какво е приемливо и какво не е. Разликите между френската, немската и английската традиция в хуманитарните науки несъмнено остават и все пак младите поколения учени от тези страни все повече се доближават едни до други в съвременния академичен свят, чиято lingua franca е английският и чийто основен формат са статиите от 8000 думи. От друга страна, теориите в социологията, политологията и други хуманитарни науки, които се създават в „източни“ страни, остават най-често ограничени в националния си контекст, не участват в международния диалог и не достигат статуса на „източни“ теории по начина, по който говорим за „източни религии“ например. На практика, най-често страните от Изтока приемат западните хуманитарни теории и  ги прилагат към своя контекст независимо от някои неразрешими противоречия, които могат да възникнат в процеса на анализ.

Така например китайският историк Шупен Джан разказва за трудностите да се приложат както еволюционни теории, вдъхновени от Дарвин, така и материалистически подходи, вдъхновени от Маркс, към Китай, чиято историческа траектория е твърде богата и радикално различна от тази на Европа, например. Докато Конфуцианското разбиране за историята предполага редуване на хаос и ред, телеологичните теории на Модерността, внесени от „Запад“, предполагат линейно развитие. Прилагането на марксистката историография към древната китайска история изисква високо ниво на креативност и комбинативно мислене. Известният марксистки историк Фен Уенлан се отнася с ирония и подозрение към опитите античната китайска история да бъде вместена в „прокрустовото ложе“ на античната европейска история. Фен Уенлан отбелязва:

„Китай и  западна Европа, в крайна сметка, са две различни места, всяко със своите специфични особености. Понастоящем особеността на западноевропейската история, представена като универсална, заличава особеността на китайската история. В резултат на това, малко на брой абстрактни принципи се прилагат спрямо голям набор от китайски архивни материали. Това прави нещата по-лесни за китайските историци. Те трябва да направят точно четири неща и нищо повече: 1) да изберат няколко фрази от марксисткия канон, които да послужат като „теоретична рамка“; 2) да изберат подходящи архивни материали, които да подкрепят твърденията им, и оставят настрана другите архиви; 3) да приложат към избраните архиви пристрастен и необоснован анализ; и 4) да реформират самите архиви, за да могат да служат на целите им“. (Xupeng, 2015, 57).

Критиката към марксистката историография води до приемането на други по-нови теории, които обаче отново остават неразривно свързани със „западния“ опит. Школата „Анали“ с нейния фокус върху longue durée и histoire totale бива последвана от постмодернизма, като китайските историци остават зависими от „Запада“ по отношение на езика, понятията и аналитичните рамки за разбиране на своята собствена история (Xupeng, 2015, 61).  Както един известен китайски историк споделя: „Историческите понятия, моделите, жаргоните, законите, които използваме, всички са внесени от Запад. Гледаме на света през очите на Запада. Нямаме теории, които можем да наречем свои, и когато се опитаме да разберем миналото си, основаваме разбирането си на западни модели“ (ibid).

Цялата тази ситуация води до състояние, което Шупен Джан нарича „теоретична тревожност“. Идеята за т. нар. теоретична тревожност стои в основата на това есе.  Какво се случва, когато „Изтокът“ се опитва да гледа себе си през очите на „Запада“? Къде и как се провалят западните теории? И има ли лек за теоретичната тревожност?

За да отговорим на тези три въпроса, ще разгледаме три случая на протести от Изтока и начина, по който тяхната интерпретация е обусловена от дебати и тревоги на Запад. Основната теза на това есе е, че „западните“ теории често по-скоро скриват, отколкото разкриват важни аспекти на тези протести. Трите примера са съответно от Източна Европа, Близкия Изток и Китай и илюстрират някои от проблемите, които срещаме, когато се опитваме да изучаваме „Изтока“ през „западни“ теории. След като разгледаме тези три примера, в последната част на текста ще обсъдим доколко е възможно, и желателно, да бъдат разработени теории за „Изтока“, които се основават на собствения опит, традиции и проблеми на изследваните страни.

 

Любопитното отсъствие на неравенството като тема

Първият ми сблъсък с въпроса за приложимостта на „западни“ теории спрямо други контексти  бе през 2014-2015 г., когато ми беше възложена задача да напиша статия за протестите в България от 2013 г. Теоретичната рамка на книгата се основаваше на класическата теoрия на социалните движения с нейния интерес към политическата структура на възможностите за протест, към фрейминга на конкретните искания на протестиращите и протестните им репертоари. Приносът на книгата бе свързан с фокусирането върху ролята на политиките на остеритет (затягане на коланите) и разглеждането на протестите в редица страни по света като реакция на глобалната криза на капитализма. Действително, моите колеги, които изследваха протести в Испания, Гърция, Португалия и пр., често получаваха потвърждение по време на интервютата си с протестиращи, че протестите са срещу капитализма, против остеритета и против неравенството (della Porta, 2017).  

По време на моите интервюта с протестиращи както от зимната, така и от лятната вълна от протести обаче, не чух критика относно политиките на остеритет (които несъмнено присъстват също и в България). Не чух и призив за край или реформи на капитализма, нито за повече равенство. Българските протестиращи идентифицираха като проблеми преди всичко корупцията и липсата на гражданско общество и призоваваха за повече експертно управление. Това предизвика известна тревожност у мен. Как можех да анализирам българските протести като протести против остеритета, ако никой от участващите не ги възприемаше като такива?

В крайна сметка написах статия за „любопитното отсъствие“ на остеритета и неравенството като тема в български протести от 2013 г. и се опитах да идентифицирам причините за подобно отсъствие. Сред тях несъмнено бяха опитът с „реално съществуващия социализъм“, прекратяването на обучението по марксистка политикономия след 1989 г. у нас, липсата на силни леви фигури в обществото в лицето на профсъюзите, леви активистки центрове и преса. Ако в много западни страни като Великобритания, Франция, Италия и Германия има силно ляво движение, което черпи от анализите на леви политикономисти в университетите и формулира критика на остеритета, то в България самото понятие „остеритет“ със съпътстващите го политики рядко бива проблематизирано. Все още рядко се говори и за проблемите на неравенството. За сметка на това, както медиите, така и академичните анализатори се фокусират върху темата за корупцията и критиката на политическия елит преди всичко, с нарастващ фокус върху съдебната система.

Протестите в България можеха да са срещу остеритета и неравенството, но не бяха. Самите участници не ги възприемаха като такива и опитът да ги анализираме като такива игнорира важни тенденции в българското общество и в производството на знание, които не бива да се пренебрегват, а трябва да се разгледат с всичките си причини и последствия.

Това разминаване на очакванията за протестите в Източна Европа и същността им не е ново и не е характерно само за България. В своя блестящ анализ на теорията на социалните движения като научно поле, унгарската изследователка Агниес Гаги проследява историята на дисциплината и показва, че тя се заражда в точно определен момент в историята на Западна Европа и поради тази причина е свързана с конкретна епоха и конкретен район. Изследването на социалните движения като дицсиплина се заражда след 1968 г. във Франция в отговор на по-ранни изследвания на автори като Густав Ле Бон, който разглежда протестите през психологическа призма като колективна психоза или въодушевление.

Напротив, пионерите на теорията на социалните движения показват, че те могат да бъдат изследвани като напълно рационални мобилизации на индивиди, които защитават политически интереси, разполагат с определени финансови, символни и пр. ресурси и се възползват от възможности, които се отварят в политическата структура. Това също е период на Запад, когато работническите движения отслабват и все повече протестиращи започват да отправят т.нар. постматериалистки искания, свързани с политики на идентичността, опазване на околната среда и пр. (Gagyi, 2015). На Запад съвременните социални движения след икономичеката криза се оказват особено интересни, доколкото се връщат към материалистически искания. Но не само. Политиките на остеритет ограничават демократичните права, извоювани от граджданите  в страни като Испания, Португалия и Гърция, които имат минало, белязно от дикаторски режими. Както Гаги отбелязва, подобни политики се интерпретират от теорията на социалните движения като обръщане на процеса на демократизация, доколкото в Западна Европа първо е имало демокрация и едва след това остеритет. Но за много от страните в Източна Европа остеритетът и орязването на парите за здравеопазване, образование, социални грижи идват заедно с демокрацията (Gagyi, 2015).

Според Гаги, Източна Европа не може да бъде изследвана безпроблемно с теориите, базирани на опита на Западна Европа, защото както историческият й път, така и ролята й в системата на производство в ЕС днес, са твърде различни. Когато анализираме протести в Източна Европа със западни теории, винаги ни се налага да обясняваме защо те са различни, защо се отклоняват от очакванията на теорията, защо са атипични по определен начин. Вместо това, Гаги настоява протестите в Източна Европа да бъдат разглеждани паралелно с тези в Западна Европа като свързани в световната система (Gagyi, 2015; Wallerstein, 2004) и съответно типични за своя регион с оглед на неговата история и степен на интеграция в глобалния капитализъм.

comments powered by Disqus