NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Стихове от Чарлз Симик. Превод от английски език: Соня Андонова

Брой
45 (2019) Водещ броя: Гергана Попова
Рубрика
Poiesis
Автор
Чарлз Симик

Неоправени легла

 

Те обичат сенчести стаи,

Белещи се тапети,

Пукнатини по тавана,

Мухи по възглавницата.

 

Ако се изкушиш да легнеш,

Не се учудвай,

Няма да ти пречат мръсните чаршафи,

Нито пък стърженето на ръждиви пружини,

Докато се наместваш удобно.

Стаята е тъмен киносалон,

В който прожектират

Грапав черно-бял филм.

 

Размазани голи тела

В момента на сладката леност,

Последвала любенето,

Когато и най-злото сърце

Започва да вярва, че

Щастието може да трае вечно.

 

 

Двойка в Кони Айланд

 

Бе рано сутрин в неделя,

Облякохме най-хубавите дрипи

И тръгнахме по плажната пътека

Достигнахме до някакъв дворец

С кули и развяти знаменца.

Напомни ми за сватбена торта

На витрината на скъпа сладкарница.

 

Беше ми топло, свалих си якето,

И сложих ръка около кръста ти,

Придърпах те по-близо до мен,

А ти облегна глава на рамото ми.

Всеки можеше да види, че сме се любили

Предната нощ и замаяни едва се държим на краката си.

Изглеждахме голи в дрехите си.

 

Взирахме се в червените и бели знаменца,

Шибани от морския вятър.

Влакчетата и стрелбищата

С патиците им в редица подредени

Все още обвити в плат и с катинари.

И никой тук по това време,

монетите ни дребни за да вземе.

 

 

Майсторът на кукли

 

В страх от самотата той създаде нас.

В ужас от вечността ни даде време.

Чувам белия му бастун да тропа

Нагоре и надолу по залата.

 

Очаквах съседите да се оплачат, но не.

Малкото момиче, което хлипаше,

Когато баща й се вмъкна в леглото й,

Сега е притихнало.

 

Два без четвърт е.

На тази улица с тъмни заложни къщи,

Приюти за бедни и евтини сгради,

Една-две парцалени кукли са будни.

 

 

Приятелите

 

Приятелят ти е мъртъв, онзи, с когото

Скитахте из улиците,

По всяко време, говорехте за философия.

И така, днес ти вървиш сам,

Спираш често, за да си сменяш мястото

С въображаемия си спътник

И да оспориш самия себе си,

По въпроса за явленията:

Светът, който виждаме в съзнанието си

И света, който виждаме всеки ден

Е трудно да бъдат различавани

Когато скръбта и болката ни покорят.

 

Двамата тъй често се отнасяхте,

Че се озовавахте в странни квартали

Изгубени сред враждебни хора

Трябваше да питате за пътя

Докато сте на прага на върховно прозрение

И да повтаряте въпроса си

На стара  жена или дете,

И двамата може би глухонеми.

 

Кой беше откъсът от Хераклит,

Който ти се опитваше да си спомниш

Когато настъпи котката на касапина?

През това време, ти самият се изгуби

Между нечия нова черна обувка,

Оставена на тротоара

И внезапните ужас и оживление

При вида на момиче,

Облечено като за танци

И засилено на ролери.

 

 

Късен септември

 

Пощенската кола се движи по брега

Носи едно единствено писмо.

В края на дългия кей

Отегчената чайка повдига краче

И на моменти забравя да го свали.

Във въздуха дреме опасност

От зараждащи се трагедии.

 

Миналата нощ ти се стори, че чу телевизора

В съседната къща.

Беше сигурна, че предаваха

Поредната нова ужасия,

Тъй че отиде да провериш

Боса, само по шорти.

Беше просто морето, изтощено

След толкова много животи,

В които уж се втурва нанякъде

И никога не стига до никъде.

 

Тази сутрин ми се искаше да е неделя.

Небесата също помогнаха

Като не хвърлиха сенки по плажната пътека

Или редицата празни вили,

И сред тях малката църква

С дузината сиви гробове сгушени един до друг

И те все едно побити от тръпки.

 

 

Събират се облаци

 

Изглеждаше като живота, за който бяхме мечтали.

Диви ягоди и сметана сутрин.

Слънчева светлина във всяка стая.

Ние двамата вървим край морето голи.

 

Някои вечери, обаче, откривахме, че

Не знаем какво предстои.

Като трагични актьори в подпален театър,

С птици, кръжащи над главите ни,

И тъмни борове странно неподвижни,

Всяка скала, на която стъпвахме, бе окървавена от залеза.

 

Връщахме се на терасатa, за да отпием вино.

Защо е винаги този намек за нещастен край?

Облаци с почти човешки облик

Се събират на хоризонта, а всичко останало е прелестно с този мек въздух и спокойно море.

 

Нощта внезапно ни похлупва, една беззвездна нощ.

Ти палиш свещ, гола я носиш

във нашата спалня и бързо я духаш.

Тъмните борове и треви са странно неподвижни.

comments powered by Disqus