Преминаването към демократичен политически режим в България бе съпроводено с нов разцвет на идеята за важността на гражданското общество, на политическата активност на масите, на активното гражданско поведение. Като контрапункт на ограничаването на политическите свободи на гражданите по времето на живковия режим.

Преминаването от почти еднопартиен политически режим към многопартиен се възприемаше като най-важно средство за осигуряване на висока политическа активност на гражданите. Другите фактори, не по-малко важни за осигуряването на такава активност, се подценяваха и не се анализираха достатъчно. Например - икономическата свобода и сигурност. Тяхната липса, страхът от безработица и икономически санкции от всякакъв характер се оказаха не по-малко важен фактор за политическа пасивност и дори апатия.

Всъщност, както е обичайно за всички обществени елити, новият български елит се опитва строго да регулира политическото поведение на българските граждани. Да им отпуска толкова права и свободи, колкото счита за допустими и нужни за собственото си благоденствие. Стимулират се едни, а се дестимулират други прослойки към политическа активност. Толерират се едни, а се санкционират други форми на политическа активност. Със зъби и нокти се пази представителната демокрация, за да се ограничава пряката демокрация. Твърде често при политически конфликти с форми на пряка демокрация депутатите откровено заявяват, че няма да се поддават на натиска на улицата. А какво е „улицата", ако не обикновените хора, които се опитват да се борят за своите права.

Така че абстрактното пледиране за активно гражданско общество далеч не винаги съответства на действителното му стимулиране и очакване. Напротив, по-скоро има доста голяма доза демагогия.

Настоящият материал е начало на един опит за по-сериозен анализ на различните фактори, които влияят върху политическото поведение на българския гражданин, върху развитието на гражданското общество в България. Такъв анализ в българската политологическа литература в настоящия момент липсва.

Като начална стъпка в тази посока ще проследя внушенията, идващи от  някои български списания, както и влиянието на други фактори от сферата на науката, културата и образованието, които са във вреда на гражданската активност. Ще разгледам техни позиции от гледна точка на това доколко действително съдействат за изграждане  на развито гражданско общество в България, доколко със своите материали и защитаваните в тях тези реално стимулират гражданите да са политически активни, да отстояват своите позиции. Доколко ги „учат", как да бъдат граждани.

Започвам анализа си с по-левите български списания, тъй като е логично от тях да се очаква по-голямо съдействие за развитието на гражданското общество. В тях пишат действително по-ляво настроени български интелектуалци.

Оказва се, че лявостта на по-леви списания като „Ново време" и „Понеделник" до голяма степен се изразява в абстрактни призиви за развитие на гражданското общество, в самосъжаления, че развито гражданско общество в България липсва. Това е всъщност и един от показателите за степента на действителната им лявост.

Няма или почти няма конкретен, задълбочен анализ на протестното поведение на българина. Тук-там ими критика, че не е достатъчно активен, но аргументи и доказателства за това, „съвети" как да се стимулира тази активност - няма. Доколкото има подобен анализ, то той е за протестни събития и феномени извън страната. Няма сериозно описание и анализ на такива протести в България. Пише се от време на време за тероризма и алтерглобализма, но те са доста далеч от българската политическа действителност. Има тук-таме биографични очерци на борци за права и свободи, но те са все от чужди исторически традиции или от българското минало.

Няма анализ на законови, нормативни пречки пред активността на обикновените хора, на икономически и политически пречки пред нея. Например - на безработицата; на нарушаването на трудовите права под закрилата на държавата като основен дестимулатор на активността; на ролята на масовата култура като основен атомизатор на гражданите. Няма сериозен анализ на дейността на синдикатите, на нормативно ограничените им права и техните проблеми, няма сравнение на сегашните и «социалистическите» профсъюзи. Няма анализ на сериозни събития, разкриващи протестния потенциал на българина като учителската или някоя друга стачка например.

И в двете списания има загриженост за това как БСП да провежда по-успешни предизборни митинги, за да завладее повече електорат и да има повече представители във властта, но не и за това как да се учат хората да провеждат митинги, стачки, да искат референдуми с цел борба за своите интереси и каузи.

И това е съвсем логично. Не може да се очаква от списания /макар и списвани от наистина лявомислещи и почтени интелектуалци/, които са спонсорирани и зависими от управляващи партии като БСП /определящи се като леви, но всъщност прикрито десни/, да разкриват подробно и по този начин да стимулират активно протестното поведение на гражданите.

Подобна е редакционната политика и на списание „За паритет и солидарност", издавано от Обединението на жените - социалистки, което е под егидата на  БСП. Основни цели на обединението, отразени в списанието, са борба за по-голямо представителство на жените в БСП, в парламентарната група, за закон и други нормативни документи за равнопоставеност на жените, за институции, създаващи условия за равнопоставеност. Отразяват се участия и организиране на семинари, конференции на жените-социалистки; обучения за лидери, за участие на жените в избори; издаване на бюлетин за политическо образование, лобистка дейност; кампании срещу насилието над жени, трафика на хора, за защитата на майчинството и т.н. Има информация за Сеголен Роаял, за други жени в политиката, за жените в ПЕС, малко за историята на женското движение и за историята на българското женско движение. Но няма анализ на стачката на учителките, на участието на обикновената българка в различни сдружения, на гражданските прояви на съвременната българска жена. С други думи отново се набляга на представителната за сметка на пряката демокрация.

Списание „Разум", което е свързано с десни партии и прослойки, списвано от откровено десни интелектуалци, също не проява заинтересованост към подобна тема. Дори много по-активно проповядват тези и се възпроизвеждат идеологеми, които всъщност дестимулират политическата активност на масите. В тези списания още по-демагогски и популистки звучат тезите за нуждата от развито гражданско съзнание и поведение. Много по-искрено и обосновано звучат тезите за нуждата от елитаризъм, от доминиращата роля на елита.

„Независимите" политологически списания „Политически изследвания" и „Bulgarian Quarterly" също не се занимават с различните форми на протестното политическо поведение на българина. Реално те не го стимулират.

Излиза, че това са списания, леви или десни, които отразяват интереса на елита да не се стимулира протестната дейност на масите, като тя не се огласява и анализира. По възможност да се прикрива и изопачава нейния смисъл, да не се тълкува точно /доколкото е възможно/, да внушава мисли на неелита за неговата некомпетентност /уж критично, но всъщност с тайното желание да продължава да съществува в този вид/. Всичко това е в унисон с посланията на един от любимите автори на българските политолози днес - Робърт Дал и на други автори с подобни послания. Те анализират политическата апатия в крайна сметка като положително социално явление, защото предотвратява намесата в политическия живот на некомпетентните, на недостойните, на "вредните" граждани. А това означава, че гражданското общество трябва да е за "правилните" граждани.

В посочените списания анализът на  темата за протестите и гражданската активност гравитира около анализа на поведението на политическите партии, техните ръководства и лидери, техните политики. Дори поведението на партийните електорати не е подложено на откровен и сериозен анализ. Доколкото партиите със сигурност имат и някакви подобни анализи, те остават за вътрешна употреба. Не се изнасят пред по-широка публика.

Списание «Тема» и притурката му «Ема».

В това списание се коментира политическото поведение на елита, в това число на жените, представителки на елита. Има статии за жени депутатки, президентки и т.н. Това е в полза на стимулирането на амбицията на жената да участва по-активно в управлението на обществените процеси,  да играе полагащата й се политическа роля, да заема високи държавни и политически позиции. Т.е. стимулира се участието във формите на представителната, но не и на пряката демокрация. Но няма статии за обикновени жени и тяхното гражданско поведение. Изключение, потвърждаващо правилото, е статия за Костадина Кунева и нейната дейност в Гърция. Но акцентът не е върху нейната активна профсъюзна дейност и оттам за дискриминацията на домашните помощнички в Гърция и по света. А тя е член на Управителния съвет на Общоатинския съюз на чистачите и домашните помощнички ПЕКОП. Т.е. биографията и гражданската й активност биха могли да служат за пример и стимул и на други жени за борба за техните трудови права. Тя стана обект на вниманието на медиите след извършеното покушение над нея, а не преди това, когато се е борила за правата на домашните помошнички в Гърция. Акцентът е върху разследването на извършеното насилие върху нея, върху здравословното й състояние след него и др. под. А не върху протестната й дейност.

В това списание се срещат и статии за дискриминацията на жената в мюсюлманските страни. Разказва се за практики, лишаващи я от глас и подлагащи я на различни видове насилие. Но няма информация дали и как тези жени се борят за правата си. Няма критичен анализ на дискриминацията на българката, на нейната жестока експлоатация, особено на някои нейни прослойки. Няма разтърсващи истории, няма анализ на поведението на държавните институции по посока на контролирането на процесите. Твърде рядко и незадълбочено се анализира нарушаването на трудовото законодателство. Няма разкази за поведението на българките - на тези, които се примиряват, на тези, които се опитват нещо да направят в защита на правата си. Липсва анализ на поведението на обществеността в защита на дискриминираните.

Във филмовото изкуство също няма образи на боркини. Напротив, дори представителки на най-експлоатирани прослойки, при които  очевадно се нарушава всякакво законодателство и общочовешки морални норми, се представят откъм личностно-интимната им проблематика, не откъм гражданското им мислене и поведение. Набляга се на сексуалната проблематика и междуличностните интимни отношения. Пример за такъв художествен анализ е филмът «Шивачки».

Като цяло артистичният елит не съдейства за усъвършенстване на гражданското съзнание и поведение, за развитие на борческите възможности на българина. В същото време с ентусиазъм и без особено чувство за гражданска отговорност се грижи за прекаленото му сексуално отваряне, внася чужди образци на екшън герои и схеми, отразява личното насилие, но не и социалното. С други думи съдейства за атомизирането на българите.

В същото време много представители на този елит с огромно самочувствие обвиняват обикновения българин в липса на гражданска доблест и чест. А самите те му дават своя отрицателен личен пример в това отношение. Дават пример на хора, преклонили главичка пред силните на деня.

В сферата на образованието е налице същата демагогия. От една страна, в днешното българско училище се изучават предмети, даващи представа на учениците за общественото и държавно устройство. Това създава някаква систематична представа на подрастващите за характеристиките на социалната и политическа система на обществото. Прави ги по-компетентни в гражданското им познание. От друга страна, това обучение страда от редица недостатъци. Вероятно основен дефект на обучението в това отношение е идеализирането на системата, в това число на представителната демокрация. И отново не се дава достатъчно познание за всички възможности на гражданите да влияят върху общественото развитие. А трябва да се има предвид и фактът, че огромно количество български деца отпадат от училище преди да достигнат класовете, в които се изучава тази материя. Така че те остават неинформирани и некомпетентни.

През последните години в учебния материал, особено по история, настъпиха доста съществени промени в отношението към политическата активност на масите. Това най-добре личи в учебниците. Официалната идеология по времето на „социализма" внушаваше уважение към протестните акции на масите през буржоазния период до 1944 г., внушаваше уважително отношение към поведението им като градивен фактор. Дори ги претоварваше със заслуги. В учебниците и анализите по история се толерираше уважението към участниците в Априлското въстание, в Освободителната война, в борбата за освобождение на Македония, в антифашисткото движение, в борбата против българската буржоазия /номенклатурата прикриваше логическата си връзка с нея, че е неин наследник/ и т.н. Прикриваха се някои по-тъмни страни в развитието на тези борби.

В същото време обаче номенклатурата се грижеше политическото поведение на масите по времето на „социализма" да е в разрешеното от нея русло, в рамките на еднопартийния политически режим, без възможност за стачки и някои други форми на борба. Протестното внимание, мислене и поведение се насочваше към дейността на външни за „социалистическия" лагер субекти. Така че беше налице това противоречиво отношение към политическата активност на масите, което е налице и днес.

              Днес в учебния материал и в историческата книжнина има опити апостолите на Априлското въстание да се заклеймяват като терористи, работническите прояви под крилото на левите партии да се обявяват за тероризъм или да се набляга само на  нелегитимните им страни. Демонизират се антифашистките сили, поведението на протестно настроени поети и писатели. Основните леви политически партии в класическия буржоазен период се лишават от заслугите им за развитието на българската демокрация и се набляга на недостатъците и грешките им. Прославя се безкритично политиката на диктатори от рода на Стефан Стамболов. Продължава доста широко да се внушава абсурдната и вредна теза за предателската същност на нацията. Дори Ботев се оказа застрелян от свой. Всичко това демотивира хората за борба, снижавайки българското им самочувствие.   

Нарастна подозрителното или критичното отношение към проявите на масови недоволства. Масите като фактор за общественото развитие се „разобличават" и дегероизират. Набляга се на тяхната некомпетентност, като се оставя на заден план тяхната креативност, решителност, смелост и други подобни качества. 

В университетите се изучават политологични дисциплини и специалности, които разширяват политическия кръгозор на младите хора и ги стимулират, подготвят ги за по-активно участие в политическия живот. В същото време обаче в обучението по политология са налице редица особености, които също деформират мисленето на младите хора по посока на предоверяване на демокрацията като политически режим, на липса на критичност към редица нейни недостатъци и особености.

В учебниците по политология обикновено не се коментират особено много формите на пряката демокрация, на политическата борба извън партиите. Акцентира се върху държавните институции, политическите партии, а не върху реалното масово политическо поведение.

Обикновено политолозите и преподавателите по политология, в това число по-левите, се грижат повече за това парламентът да е стабилен, институциите да пазят властта на елита, а не толкова дали гражданите имат права и възможности за въздействие и най-вече дали ги използват. Симпатизират повече на Макиавели, отколкото на Маркс. Грижат се повече за механизмите за опазване на властта на управляващите прослойки, за подсигуряване на представителната им власт, отколкото за механизмите за изразяване на народната воля по по-пряк и категоричен начин.

Съществува уклон да се представя демократичния политически режим като панацея на всички обществени беди, решение на всички обществени проблеми. Така наречените „тоталитарни" режими се отричат кардинално и истерично. Не се отчитат плюсовете им за историческото развитие.

Заклеймява се революцията като логичен етап от общественото развитие и едностранчиво се прославя еволюционното развитие. По този начин косвено се деактивират народните маси, защото те са по-активни политически в революционни времена, и се преувеличават заслугите на управляващите прослойки, които са активни политически и в еволюционните времена. Това се прави и от претендиращи да са много леви интелектуалци - редактори на леви списания, лидери на претендиращи да са леви партии и организации.

Класовата борба като двигател на общественото развитие, както и класовият подход са „забранени", в научния анализ. В университетите Маркс и марксистите са подложени на забрава, въпреки уважението към тях на Запад. Портретите им не висят по стените на университетите наравно с тези на средновековните философски апологети на религията или на прекалено психологизиращия света Фройд. Часове или не им се отделят, или им се отделят от кумова срама смешно малко. Интелектуалците, които не са се отрекли от марксизма, са етикетизирани като твърдоглави марксисти, изостанали в идейното и научното си развитие. Модерни са еволюционистите и елитаристите, апологетите на класовото сътрудничество. А след като класите само си сътрудничат, защо да се дразнят по между си с разработване на теми за борби, протести и др. под.

В списания „Ново време" и „Понеденик" общо взето не се отхвърля идеята за класовата борба като един от двигателите на общественото развитие, но всъщност те не съдействат особено много за защита на интересите на по-слабата страна в тази борба. Докато в „Разум" класовата борба е заклеймена като ретроградност на кухи или бетонирани комунистически глави, не се признава за източник на развитието, отхвърлят се интересите като основен мотив за борба, идеята за антагонизма  на класовите интереси, за революцията и т.н.

Едно от доказателствата, че разработването на темата за гражданското, за протестното поведение в съвременна България е недостатъчно и нежелано, е изследването на гражданското поведение на българката. Обикновените български жени вече двадесетина години са поставени при такива социални условия, че са достатъчно пасивни и неопасни за елита. Затова той не поставя особена социална задача пред учените да изследват поведението им. По-загрижените за тях автори също не правеха кой-знае какво, за да не загубят новите си спонсори. Или, ако все пак се изучава това поведение, то е най-вече за целите на предизборните кампании, за целите на омайването на електората и резултатите остават за консумиране от елита, а не за издигане на гражданското съзнание на неелита, в това число на женската му половина.

Научният и медийният анализи са с цел да се помогне повече на елита да управлява представителите на неелита, а не толкова да им се помогне на тях да контролират елита, т.е. да изразяват и защитават и своята политическа и социална воля. Което само по себе си е доказателство за пристрастния характер на българската държава, на управляващите партии, на елита, в това число на интелектуалния.

Обожествяваните чуждестранни инвеститори също не са особено заинтересовани да се работи за издигане на гражданското съзнание и поведение на българите и за равноправие на българката. Напротив, те са заинтересовани от минимизирането на възможностите им за протест. Те не са заинтересовани в лицето на българина и българката да имат активен субект на контрол спрямо тях, субект с развито гражданско чувство и мотив за борба за права и свободи. Заинтересовани са българката да не протестира, да е готова да проституира, да работи безропотно като домашна прислужница, шивачка, не особено издигната в образователно и гражданско отношение работеща в туристическата индустрия и т.н. Те идват именно за да намерят склонни към по-ниско заплащане и покорни служители. Въпреки, че част от тях са от развити демокрации, те са заинтересовани от неразвито и пасивно гражданско общество в България.

(Доц. Д-р Петя Пачкова е преподавател по политология в ЮЗУ "Неофит Рилски")