NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Християнството и правата на жените

Брой
№ 9 (2009)
Рубрика
Подиум
Автор
Борис Манов

 

В статията се разглеждат някои от най-важните аспекти на актуалния въпрос за отношението на християнската религия към равноправието на жените в Църквата и обществото, като се защитава тезата, че поставянето на този въпрос не е свързано със същността на християнската доктрина, а е резултат на принудителното въвличане на християнското богословие и Църквата в неговото обсъждане от представителите на съвременния феминизъм. Показва се, че отношението на християнството и феминизма към равноправието на жените не е и не би могло да бъде еднозначно, но че те могат взаимно да се обогатяват и да предлагат теоретични и практически решения, водещи към по-пълно и адекватно разрешаване на проблемите на равноправието между мъжете и жените в църковния и в цялостния живот на обществото.

 

 

В исторически план проблемът за правата на жените се поставя като аспект на по-общия проблем за човешките права. Преобладаващата позиция, като изхожда от факта, че движението за защита на човешките права се заражда и утвърждава в християнска Европа, защитава мнението, че основна предпоставка за формулирането първоначално на отделните идеи, а по-късно и на цялостните концепции за правата на човека е християнската религия.

По отношение на тази позиция е необходимо да се подчертае, че в действителност християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за човешките права. Според нея, човекът, както и всичко в света е Божие творение, неговото съществуване и съществуването на обществото, в което живее е подчинено на Божия промисъл, смисълът на живота на човека е в служенето на Бога и на неговите наместници на земята, в приемането на богоустановения жизнен и социален ред, в очакването на съдния ден и стремежът да постигне спасението на грешната си душа. Ето защо в ранното християнство, във Византия и през Средновековието проблемът за правата на човека отсъства в богословските размишления. Той е израз и резултат на сложния и противоречив процес на секуларизация на познанието и обществото, започнал през Ренесанса и продължаващ и днес. Философските основания на този процес се намират във възраждането на идващите от античността идеи за разглеждането на човека като мяра и критерий на всички неща и на формулирането на възгледите за неограничените възможности на човешкия разум да познава и твори света. Утвърждаването на тези идеи е предпоставка за формулирането и на идеите за абсолютната самоценност на човека, за разглеждането му като неограничен в неговата свобода, в независимостта му от стоящите над него небесни и земни сили /"боговете и царете"/, в способността му да се самоусъвършенства и да създава една нова, даваща безкрайни възможности за разгръщане на човешките творчески и морални възможности действителност. Идеи създали първоначално основата на концепциите и политиките за естествените и гражданските права на човека и гражданина, а по-късно и на различните възгледи за социалните свободи и права и за равноправието на жените в обществото. А тези възгледи, концепции и политики са антитеза не само на християнската, но и на всяка друга религия и тяхното утвърждаване е свързано с утвърждаването на атеизма и демократизма в обществото. Този процес, макар че има своите прояви още в Средновековието /напр. „Магна харта"/ се разгръща през ХVІІ и ХVІІІ в.в. и намира най-ярък израз в атеистичния материализъм на Просвещението, в Американската и Френската революции и приетите Конституции и Декларации за правата на човека и гражданина.

От друга страна обаче, реализирането на възгледите за правата на човека е обективно свързано и преплетено с еволюцията на християнството, еволюция, която се състои в дълбоките промени в доктрината, култовата практика и структурата на църквата, намерили израз в протестантството и в осъзнаването / по-силно от католицизма, по-слабо от православието/ на необходимостта от адаптация към реалностите на обществената действителност, в търсенето и предлагането на постановки и аргументи, които да носят в себе си възможността за християнска интерпретация на въпросите за човешките права.

В този процес християнството се изправя пред един особено сложен за разрешаване от него проблем - проблемът за равноправието на жените в църквата и обществото. Обективните трудности от доктринален характер за християнското богословие се допълват и от специалното внимание, който му отделя феминизмът, от извеждането му като централен проблем на различните феминистки концепции, на техните атаки срещу християнското учение и практика, на борбата им за тотално равноправие на жените и за утвърждаването и дори за господството на женското начало в обществото. Ето защо съвременното християнство като цяло / и преди всичко католицизма и православието/ се намира в ситуация, при която трябва от една страна да запазва ненакърнимостта на християнската доктрина, а от друга, принудено от влиянието и социалната ефективност на феминизма, да търси в своето учение, история и практика идеи, доказващи, че то не само не накърнява свободата и равноправието на жените в църквата и обществото, но и че ги съдържа като дълбоко присъщи в своята боговдъхновена природа и същност.

В това противоборство и взаимодействие на феминизма и християнството, насочено към адаптация на християнското вероучение и църковната практика към утвърдените в съвременното общество, а в някои случаи и конституционно закрепени правно-политически, социални и нравствени норми на равноправие на жените се очертават следните проблемни области:

Първата разглежда въпросите за образа на жената в Свещеното Писание и Свещеното Предание, за нейното място и роля в Църквата и обществото. Ето защо напълно закономерно именно тук са съсредоточени най-силните атаки на феминизма срещу християнското учение и практика. Главното в тези атаки може да се представи по следния начин:

- В Библията се създава и утвърждава негативен, дори отблъскващ образ на жената - тя е създадена от Бога втора след мъжа, докато в природата е обратното - мъжът се ражда от жена; Ева, обладана от стремежа за господство и богоравенство престъпва Божията заповед и донася най-тежката участ на човека - неговото грехопадение и изгонването му от рая /Бит. 3:1-6, 23/ ; и т. н. /Вж. 6/.

- Като представя жените по-слаби от мъжете, като ги натоварва единствено с функцията да раждат деца и отглеждат потомство /чисто биологични функции/ Светото Писание обосновава и увековечава патриархалното господство на мъжа, неравноправието и подчинеността на жените в доминираните от мъжете обществено устройство и практика. Библията многократно посочва какво е мястото на жените в обществото - те не само не трябва да се „месят в мъжките работи", но и съзнателно да се изолират от тях, защото се подчиняват на чувствата си, а не на разума си, поддават се по „естеството на своята природа" на изкушенията на Дявола /1/, поради което не само нанасят вреди, но и стават опасни за самото съществуване на мъжа и обществото, водят към Богохулство и Богоотстъпничество, до отпадането на човека от Бога и подчиняването му на господството на Сатаната.

- Свещеното Писание и особено Свещеното Предание утвърждават второстепенната роля на жените в създаването и разпространението на християнското учение, в изграждането на Църквата, в нейната дейност и в църковната йерархия. Феминизмът не приема не само това, че Иисус е представен като „ Син Божи", но и такива положения от Новия Завет като тези, че ученици, а по-късно и първоапостоли и основатели на Христовата Църква са само мъже, че свещенослужители също стават само мъже, че дори Света Дева Мария- Богородица, не е удостоена с правото да бъде първоапостол и първосвещеник, че в своите послания Светите апостоли отстояват позицията за пълното подчинение на вярващите жени не само в църковната йерархия и в църковното свещенослужение /„Жените ви в църквите да мълчат; тям не е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва и законът." /1 Кор.:34/, но и в цялостния живот на християнина - в семейството, в християнската община и в обществото /„Жената да се учи в безмълвие и пълно покорство. На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие." /1 Тим.: 10-11/.

Отговорът на съвременното християнство на тази позиция на феминизма както в доктринален, така и в практически план е нееднозначен и в много отношения непоследователен и противоречив. Най-радикална е трансформацията в различните направления на протестантството /2/, умерена - особено след Втория Ватикански събор /независимо от проявяваната от сегашния папа Бенедикт ХVІ ортодоксалност/ в католицизма и твърда „внимателна" в православието. Но даже православното християнство в последните години /от края на 70-те години на ХХ в. насам/ е въвлечено все повече във „феминисткия дебат" като е принудено да взема отношение по очертаните основни феминистки тези и да представя своя „автентичен" прочит и интерпретация на християнското учение и на двухилядолетната история на Църквата./3/

В процеса на този дебат в най-общ план се оформя следната многоаспектна, с множество вариации позиция, изразяваща се във формулирането и защитата на тезата за необосноваността на феминистките претенции и нападки срещу християнството, за това, че те са резултат на неточното познаване и неправилното тълкуване на съдържанието и смисъла на християнското учение и дейността на Църквата, поради което всъщност идеите за равнопоставеност на жените и мъжете не са откритие на феминизма или на безбожните философски, политически и правни учения, а са втъкани дълбоко в същността и практиката на християнството. В многообразието от възгледи, аргументи, интерпретации и т.н., обосноваващи и подкрепящи тази позиция /Вж. 4,/ се очертават няколко основни тези:

Първата теза обосновава изначалната равнопоставеност на мъжа и жената, това че при Сътворението Бог ги създава по свой образ и подобие заедно /Бит. 1:26-27/, че те едновременно са и едно /4/, и са различни, че все пак са мъж и жена и Творецът ги създава и предопределя да бъдат именно такива. Такава, според тази теза, е и позицията на Иисус Христос, който макар че в редица случаи проповядва противопоставяне на или отхвърляне на „Закона", защитава равноправието на мъжа и жената, тяхната равнопоставеност пред Бога, във вярата, в Църквата и в обществото."Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса." /Гал.:3:28/

В тази връзка се формулира и разгръща втората основна теза, която доказва, че в Новия Завет не само няма подценяване на природата и ролята на жената, но напротив, неговият внимателен прочит и тълкуване показват точно обратното - централното място на женското начало в Божия промисъл за спасението на човечеството и високата оценка за действията на жените в неговото осъществяване в живота на хората. Ядро в обосноваването на тази теза естествено е учението за Светата Дева Мария - именно тя, която е жена е избрана сред човеците /5/ от Бога да приеме Светия Дух /Лука 1:28,38,42/, да им даде Спасителя и да ги избави от прокобата на грехопадението. Така от една страна, Света Дева Мария по своята женска природа се издига най-близко до Бога сред човеците, съединява се с Бога като носи Словото Божие в утробата си, а от друга - съединява божественото и човешкото в Иисус Христос - Богът-човек и Човекът-Бог, тя е Богородица - „по-честита от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите" и напълно справедливо завинаги ще бъде „ублажавана от всички родове" на земята /Лука 1:48/.

Третата основна теза разкрива отношението на Иисус Христос към жените, изтъква тяхната роля в спасителния му път на земята. Посочва се, че в разказите на евангелистите жените са „особен" обект на дейността на Христос, именно пред тях / напр. жената от Самария/ по един или друг повод той първо разкрива своята Божествена природа и душеспасителната си мисия сред човеците /Йоан 4:5-42/, те /жените мироноски - Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия/ са, които са удостоени първи да получат ангелското известие за Възкресението на Иисус /Мат. 28:1-8/, да се приобщят към тайната на Възкресението като видят първи Възкръсналия Спасител в неговото преславно тяло и да свидетелстват за това пред учениците му /Мат. 28:9/. Следователно, Христос не само не е пренебрегвал или подценявал жените, както се твърди от феминизма, но напротив - той им е обръщал специално внимание, проявявал е дълбоко уважение, включвал ги е в своите проповеди и е разкривал Божественото си учение пред тях. Ето защо и на Петдесетница са събрани и мъже и жени, вярващи в учението на Спасителя /Деян. 1:13,14/ и върху всички еднакво се излива благодатта на слезлия при тях Свети Дух /Деян. 2:1-4, 17-18/.

Разглежданата позиция съдържа още три важни момента: първият акцентира върху това, че отношението на Иисус Христос към жените се възприема и защитава от Светите апостоли, утвърждава се в практическата дейност на Църквата. Св. ап. Павел по различни поводи изтъква, че „няма мъжки пол, ни женски" /Гал. 3:28/, че и мъжете, и жените са еднакво ценни и еднакво значими за Църквата, защото те еднакво я изграждат като тяло Христово, като дори „ ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест" /1 Кор.12:27; 22-23/. Вторият разкрива ролята на жените в историческото развитие на християнската църква. Подчертава се, че жените християнки са дали своя съществен принос за утвърждаването на вярата, „помогнали са на мнозина", както посочва Св. ап. Павел за дякониса Фива /Рим. 16:1,2/, ставали са духовни майки и опора на разколебаните, наравно с мъжете са извършвали свети дела и са били признати за светици като Св. Ефросина. Ето защо, според тази позиция, в православното християнство жените без да са ставали свещеници са равнопоставени с мъжете във вярата и в Църквата и, че дори в съвременните условия не само от канонична, но и от гл.т. на равноправието между вярващите християни не е правомерно и не е необходимо да се поставя въпроса за свещенството на жените. /Вж.4/ Третият е свързан с изясняването на отношението на християнството към ръвноправието на мъжа и жената в семейството, учението и др. обществени сфери и дейностти. Според феминизма, който се позовава на редица, вече споменати твърдения на Св. ап. Павел /Еф.5:24, и др./ християнското учение не само предпоставя господството на мъжа и подчинението на жената, но дори издига отказа от брак, приемането на монашеското целомъдрие като единственият верен път за постигане на духовно съвършенство и единение с Бога. Православните богослови обаче смятат, че и тук феминизмът или не познава,или съзнателно изопачава същността на християнската доктрина и практика. Изтъква се, че главното в тях не е противопоставянето на мъжа и жената в семейството, а напротив, че християнството акцентира върху хармонията и равноправието между тях, че християнският брак е израз на брака между Христос и Църквата и затова е велико тайнство и проява на Божията любов между хората. В този дух именно трябва да се разглежда и казаното от Св. ап. Павел в посланието му към ефесяните, за това, че в брака «жените трябва да се подчиняват на мъжете си, като на Господа», че мъжът и жената трябва «да се покоряват един другиму в страх Божий», «да се обичат един друг, така както обичат себе си», защото те в своята брачна любов стават подобно на единението на Христос със Църквата една плът и един дух /Еф. 5:24-25, 28-32/ . По този начин християнският брак също е свързан с целомъдрие и като своеобразно монашество води към мъченичество и духовно извисяване на вярващите в Бога Иисус Христос мъже и жени /Вж.6/.

В заключение може да се посочи, че настоящето изложение без да изчерпва повдигнатите въпроси показва, че отношението между християнството и феминизма по въпросите за равноправието между мъжете и жените не е и не би могло да бъде еднозначно, че те макар в някои аспекти да имат диаметрално противоположни позиции могат да се обогатяват взаимно и да предлагат теоретични и практически решения, водещи към по-пълно и адекватно разрешаване на проблемите на равноправието между мъжете и жените в църковния и в обществения живот като цяло.

 

(Доц. д-р Борис Манов е преподавател във ЮЗУ „Неофит Рилски")

 

 

Бележки:

 

 

1. Израз на тази позиция в християнството и в дейността на Църквата са гоненията срещу жени-вещици през Средновековието, когато стотици жени са изгорени на клади в „Християнска Европа"!

2. Вкл. приемането в някои протестантски църкви на идеите за „нов език" и терминология в Библията, за „Бога-Майка", за това, че християнството е създадено от жена - Мария Магдалена, за назначаването в почти всички църкви на жени за свещеници, вкл. епископи и т.н., което дава основание на „твърдите" сили, главно в православната църква да ги обявява за еретици. / Вж.7/

3. Става дума не само за отделни публикации по темата на православни духовни лица и богослови и за участие на представители на православните патриаршии в работата на ССЦ, но и за провеждането на специални форуми /напр. симпозиумът проведен от 30.10 до 7.11. 1988 г- на о.Родос, на който присъстват представители на почти всички православни църкви/, на които се осъществяват многостранни изследвания на отношенията между християнството и феминизма /Вж. 2, 4 и др. /. В документа, приет на симпозиума на о. Родос се изтъква специално: „В настоящите заключителни решения се изреждат по ред богословските основания, които подчертават особеното положение на жената в Православната църква. Жената се разглежда като неотделимо и равночестно на мъжа същество. Тя, заедно с мъжа като два пола на единия и същи човешки род, изграждат пълнотата на Църквата. Мъжът и жената, сътворени по образ и подобие на Бога, заедно участват в изправителното дело на Христа, в харизмите и даровете на Светия Дух, без да има каквото и да е различие между тях. ..." /4/ .

4. Адам първоначално означава човек и като мъж, и като жена /Бит. 5:1-2/ и едва след грехопадението Адам става лично мъжко име и именно той назова жената Ева /живот/ /Бит. 3: 20/ /Вж. 6/.

5. „Човеците са човеци, но Човекът е жена!" Дж. Честертън. Цитат в 5. 87

 

 

Литература:

 

  1. Библия. С., 1995.

  2. Бер-Сижел, Е., Ръкополагането на жени - въпрос, актуален и за Православната църква. В: Жените в Православната църква. С., 2002.

  3. Булгаков, С., Православието. С., 1994.

  4. Василиадис, Н., Женисвещеници: http://synpress-classic.dveri.bg/23-yyyy/zheni_swesht.htm

  5. Диоклийски епископ Калистас Уеър, Мъжът, жената и свещенството на Христос. В: Жените в Православната църква. С., 2002.

  6. Легойда., В., „И ще остави човек баща си и майка си...". Тайната на пола в православната традиция. Беседа с дякон Андрей Кураев. LiterNet, 29.06.2003.

  7. Перепелкина, Л., Икуменизмът - път, въдещ към погибел. www.pravoslavie.domainbg.com/02/perepelkina-ecumenism.html

 

 

 

 

 

comments powered by Disqus