NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Глобалните проекти на XXI век. Смяна на парадигмите

Брой
№ 7-8 (2009)
Рубрика
Подиум
Автор
Силвия Кръстева

 

Няма по-важна тема за логиката от тази за умозаключението. Съвременната класическа логика вече извежда изчерпателно обосноваване на основните му видове - дедуктивното, индуктивното и традуктивното умозаключаване (4, с.267-с.270; 12, с.55-с.57), като с това се определят точно умозаключителните заложби на мисленето, последните два вида се разглеждат като умозаключения с вероятностен характер, без необходим логически характер на получаване на извода (12, с.56; 9, с.177). В най-съвременните изследвания въпросите на логическата изводност добиват централно значение: "теорията на логическия извод (логическото следване, дедукцията) съставляват основното съдържание на логиката" (11, с.3), които поставят основния обхват на разработваните проблеми върху необходимото логическо построение (14), върху "опитите да се построят логически изчисления, които да дават адекватно описание на отношенията на логическото следване" (11, с.5). В съвременните изследвания върху тези отношения постепенно се изгражда "нова постановка на фундаменталните проблеми на теорията на извода", тъй като "логиката се е впуснала в такива области, които по традиция се считат за философски" (11, с.8). Резултат от това е "разширение на сферата на логическите изследвания" към нови логики, което води и до "изменение на представите за природата и широтата на класа на правилата на дедукцията" (11, с.8). Въпреки нарастващото богатство от начини за осъществяване на логическата изводност, основни в логиката остават въпросите за самото умозаключение и неговата система в човешкото мислене. С оглед на този проблем се вижда основният дефицит в съвременната теория на умозаключението: липсата на пълна система на умозаключението, която да обхване неговите фундаментални видове и да осигури в пълна степен функционирането на умозаключението в човешкото мислене.

Кантовата трактовка на умозаключението, осъществена основно в Критика на чистия разум, дава възможност за построяване на една такава обща гледна точка към подстъпите на цялостната система на умозаключението, въпреки съсредоточаването на Кант върху дедуктивните умозаключения. Въз основа на нейното разглеждане може да се добие една същностно нова в някои аспекти дефиниция и концепция за характера и структурата на умозаключението чрез изследване на един основен логически параметър: проектиране на умозаключението върху универсума на цялото мислене, на неговото отнасяне към цялото мислене. В този аспект на определяне на умозаключението Кант е категоричен: тъкмо умозаключението е форма на мисленето, която осигурява най-високото възможно единство на мисленето (6, с.356, с.359, с.371) и само чрез умозаключението това пределно единство може да се обхване и най-важното: логически да се операционализира, т.е. с необходимост, пълнота и "действителна очевидност" - един Декартов термин за описание необходимостта на дедукцията (5). По отношение на мисленето умозаключението е формата с най-високи и обобщаващи логически функции, следователно тя е форма на опериране върху самия мисловен универсум: това е собствената й универсумна област, тя съвпада със сферата на цялото мислене и с това наистина осигурява най-големия възможен обхват на една форма на мисленето. С това спецификата на Кантовата трактовка на умозаключението е наистина преосмисляне на възможността за функциониране на самото умозаключение в човешкото мислене. В Критика на чистия разум Кант подготвя теоретическото движение към фундаментално поставяне на проблемите на логическата изводност.

Съществените особености на Кантовата трактовка на умозаключението ще разгледаме върху съществуващите характеристики на трансценденталната дедукция с нейната насоченост към първоначалните и най-общи "цялостни структури на мисленето". Чрез трансценденталната идея на единството на субекта Кант представя възможността на една връзка между структурата на трансценденталната аперцепция и умозаключаването, тя се осигурява от определянето на категориите като общи "правила" на мисленето за предмети: "Тъй като положението: Аз мисля (взето проблематично), съдържа формата на всяко съждение на разсъдъка изобщо и придружава всички категории като техен носач, ясно е, че умозаключенията от него могат да съдържат само трансцендентална употреба на разсъдъка." (6, с.390). Трансценденталната аперцепция чрез свързването си с категориите притежава умозаключителната функция да приобщава едно конкретно познание към цялата област на мисленето или обратното: тя осигурява процедура за точното отделяне на едно познание върху общия фон на всички други познания. Следователно за Кант тя действа като общ принцип, способен да излъчи своето условие - категориите, с които да подведе и точно да обособи едно познание. (Тук не ни интересува неправомерността на самото умозаключаване при субстанциализирането на "Аз мисля" като съществуващо нещо.) Със самия си обхват: да се отнася и да свързва всички предмети, трансценденталната аперцепция осигурява най-важната умозаключителна функция - да оперира с най-общите принципи на мисленето и така да подвежда до едно "единство многообразни познания" (6, с.358). Тази характеристика на умозаключителните функции, на умозаключението като пределната форма на мислене е основно разработена в Кантовата теория на умозаключението. Тя предлага и връзката между съждението и умозаключението, която Кант също изследва и върху което основава самото умозаключение. Тази връзка в цялото му логическо учение е много силно застъпена и определено е в полза на съждението. Още в ранната си логическа работа За погрешното остроумничене в четирите силогистически фигури Кант разглежда умозаключението като опосредено съждение: чрез приписване на някакъв признак под определено условие (8). От гледна точка на съждението е и класическата дефиниция на умозаключението в неговата Логика (7, с.128). Като цяло тази връзка между съждение и умозаключение е основна теза на класическата логика, която разглежда умозаключението като тип структура на необходимото извеждане на едно ново съждение "като необходим извод" (4, с.264) и приема за стандартна структура на едно умозаключение от определен тип съждения, възприети като предпоставки и едно съждение - като заключение, към която се добавят и общите правила на изводността (4, с.265). Тази теория набляга основно върху съждението като компонент на умозаключението, без да може да открои самостоятелна логическа структура на умозаключението извън необходимата връзка на определени съждения.

В трактовката на Кант обаче връзката между съждението и умозаключението придобива нови характеристики. Основното тук е разделянето на областта на съждението и на умозаключението, осъществено чрез двете способности - разсъдък и разум. Кант дефинира разума като способност за обобщаване и за отвеждане до най-високото възможно единство на правилата и познанията на самия разсъдък (6, с.358, с.360). Разумът е "способност за принципи" (6, с.357), неговата територия, за разлика от разсъдъка, е цялото мислене. Тогава чисто разумните функции ще представляват опериране с цялата сфера на мисленето, нещо, което разсъдъкът изобщо не може да постигне. Възможността на самото умозаключаване според Кант се определя тъкмо чрез този общ начин за достигане до пределното единство на мисленето. Защото той позволява да обособим едно отделно познание и да го схванем върху областта на всички възможни предмети и така да му придадем завършеност и пълнота и още да съставим, да образуваме неговата форма на всеобщност: определено отношение към цялата сфера на мисленето. За Кант съждението е форма на мислене на един предмет изобщо, умозаключението е форма на мислене на единството на всички предмети върху цялата сфера на мисленето. Умозаключението е логическият способ за достигане до най-високото единство на мисленето. Възможността с оглед на това единство да се определи едно познание представлява една умозаключителна функция на нашия разум. "В подвеждането на условното под безусловното, обхващащо цялата верига на определени умозаключения, се състои по мнението на Кант логическата функция на разума" (15, с.166). Очевидно с колкото такива логически функции разполагаме, толкова основни вида умозаключения ще можем да съставим.

Според Кант разумът трябва да достави на разсъдъчната употреба максимално общото единство и да я завърши и обоснове с оглед на цялото мислене. Така "разсъдъкът е свързан с логическата употреба на разума, т.е. с всички възможни умозаключения" (6, с.380), за да премине от един предмет на тази употреба към всички други до най-далечните членове на емпиричната синтеза. Участието на разсъдъка в упражняването на умозаключителните функции се определя единствено и само чрез категориите: те представляват най-общите условия за мисленето на предметите и подвеждат под себе си цялата редица от свързано многообразно. Обаче тук не е дадена само собствената област на съждението, а е присъединена към нея цялата област на мисленето, като универсумната област на съждението е обособена, подведена под нея. Под мащабите на тази конструкция може да се подведе всякакво познание. Кант посочва и една нова логическа възможност: от обусловеното познание до самия последен и най-общ принцип се изгражда редица от свързвания, тъкмо тя трябва да осигури чисто умозаключителната функция: да се включи и опосреди даденото познание чрез цялата област на мисленето до висшето му единство: (6, с.361, с.372; "функция на разума", 6, с.371). В дефинирането на разума при Кант В. Шинкарук го обобщава като "способност, образуваща принципите на висшия (теоретичен синтез) на определена верига от умозаключения" (15, с.166), затова "логическите функции на разума" са всъщност "функции на умозаключаването" (15, с.168). Ще представим общия модел на умозаключаването, предложен от Кант:

 

Безусловно: цялата област на мисленето

- пълна редица от условия

-

-

-

Общо правило (Голяма премиса)

Условие

Обусловено познание

Структурата на умозаключението, която Кант предлага, получава следната интерпретация, което обвързва съставянето на умозаключението със самата структура на способностите, отговорни за мисленето. Голямата предпоставка според Кант е "правило, което се мисли най-напред чрез разсъдъка" (6, с.359). Малката предпоставка отделя от общото правило условието за подвеждане на дадено познание, което в извода се определя като докрай подведено "под предиката на правилото" (6, с.359). Тази структура представя общ модел за дедуктивните умозаключения, тъй като в Кантовата й формулировка се вижда разделянето на общото правило на условие и общ предикат и с това се включва възможността и на сложни съждения, формулирани като големи предпоставки. Но разсъдъкът, който за Кант дава общото правило, не може да осигури максималната му всеобщност. Кант изобщо не поставя въпроса за начина на получаване на това общо правило, който трябва да представлява индуктивна операция, тъй като според него, за да имаме общо правило, ние вече сме използвали определени принципи на необходимо свързване на нашите представи, т.е. категория, в общото правило тогава сме подвели някакви представи под определена категория и, тъй като тя е най-обща представа, сега търсим да подведем под нея някакво друго познание. За да го направим, трябва да открием в нея като действащ същия начин на обработване на сетивния материал. Но това разсъдъкът не може да направи, тъй като той не може да създаде необходима връзка извън универсумната област на самото съждение. Този нов преход от общото правило и неговото условие за едно познание към друго обусловено познание е функция на разума. При необходимото свързване на познанията разумът обаче може да потърси още по-високо условие, превръщайки голямата премиса на свой ред в обусловено познание и така, издигайки все по-високо редицата на новите все по-общи условия, да построи една редица от умозаключения. Тъкмо в построяването на тази редица от условия към едно обусловено се създава логическия модел на трансценденталната дедукция. Съществена нейна особеност е обаче, че накрая на тази верига от умозаключения трябва да застане едно абсолютно безусловно положение, "условието на условието (посредством просилогизъм, дотам, до където това е възможно)" (6, с.361), по-високо от което човешкият разум не може да достигне: "най-висшето възможно за нас единство на разума" (6, с.362). Цялата редица от условията и нейният завършек изпълват, по-точно те изчерпват, областта на цялото мислене до най-"пълното" (6, с.362) му обединение и включване в направения извод. Умозаключителните функции на мисленето трябва да обхванат и присъединят към обусловеното познание цялата област на мисленето и това съставлява "формата на умозаключението" (15, с.169). Умозаключителната функция тогава може да се осъществи и демонстрира чрез процедурата по точното обособяване на едно познание в универсума на мисленето и тази процедура трябва да обхваща и един безусловен принцип, едно безусловно положение, и да дава възможност за неговото съставяне, защото най-общо тя запълва огромната пропаст между едно познание и цялата сфера на мисленето и затова е в състояние да осъществи най-пълните синтетични възможности на мисленето: да опосреди всички предмети, да ги включи в един само разумен акт и с това да разпростре и завърши познанието до висшето единство на мисленето. За Кант умозаключението придобива една важна логическа характеристика - то трябва да може да представи, да присъедини към обусловеното познание не просто някакво общо правило, а цялата област на мисленето и то като изчислена, измината докрай. Тогава самото достигане до безусловното ще представлява основата на умозаключаването, необходима изобщо, за да се подведе едно обусловено познание. А самото умозаключение така не се ориентира само и единствено към извода, а ще представлява една обща операция за образуване на точното и изчерпателно спрямо целия обхват на мисленето подвеждане на едно познание под цялата сфера на мисленето, доведена до най-висшето си единство. Едно познание да се опосреди напълно до самата сфера на мисленето изобщо: ще съставлява една умозаключителна функция. Съществен неин момент е самият начин на удържане и подразделяне на целия универсум на мисленето. Това наистина е функция, която само умозаключаването може да предостави. Защото ние не се нуждаем от почти невъзможното условие да изброим и прегледаме, да сметнем всяко възможно друго познание, а чрез умозаключителната функция получаваме с един акт на разума цялото пресмятане на сферата на мисленето до самата й пълнота и изчерпателност. Само умозаключението предоставя такава операция за човешкия разум: в един акт да мисли докрай цялата сфера на мисленето и то по отношение на едно обусловено познание (извода). Кант определя тази дефиниция само за дедуктивното умозаключаване: "Всеки силогизъм е форма на извеждане на едно познание от някакъв принцип." (6, с.357), но тази формулировка трябва да е валидна за всеки вид умозаключаване, независимо от характера на общност на предпоставките спрямо извода. Отсъствието на начин да се достигне до безусловното: т.е. да се обхване и обособи (сведе) до едно познание цялата област на мисленето, ще означава липса на истинска умозаключителна функция, която да работи в съответното умозаключение. Това е и основното обвинение спрямо индукцията и традукцията, които нямат свой логически носител, осигуряващ логическата им изводност, те не притежават свой механизъм за обособяване на цялата област на мисленето. Което изправя логиката пред проблема: те или не са умозаключителни видове, щом не притежават своя механизъм за опериране над сферата на цялото мислене (още повече, че тогава не трябва да ги класифицираме като умозаключения), или, и това е едно наистина ново решение за логиката, те имат такъв и той трябва да бъде посочен и разработен.

Кант осъществява пълната дедукция на умозаключението като логическа процедура над цялото мислене и стига до необходимостта да се въведат и да се достигнат от мисленето безусловните последни принципи - положения на най-общото единство (може би до тяхната типология опира цялостната система на умозаключенията; не само на чисто дедуктивните такива, както е при Кант) на мисленето, въвеждането им гарантира умозаключителните функции на мисленето, като осъществява чрез стигането до тях и удържането им общата форма на разпределяне на универсума и логическото му привеждане към едно обусловено познание, което ще означава логически докрай и пълно, с посочен универсумен механизъм едно познание да се подведе под цялата сфера на мисленето. В извеждането на логическите функции на разума Кант поставя един изключително важен логически способ, който стои в основата на новите възможности изобщо за осъществяване на дедукцията. Кант постулира безусловното като логическата необходимост от завършване на редицата на условия до последната и най-обхватна позиция на мисленето. Този ход представлява верига от умозаключения. Тяхното дедуктивно построяване се гарантира тъкмо от последния, най-общ принцип, който е тяхната основа и най-общ завършек. Очевидно е, че Кант построява модела на дедукцията "на обратно" и с особено важната предпоставка, че разумът може да обхване и да оперира с последните принципи на единството на мисленето, което за Кант е самата негова най-важна и съществена определеност. Така умозаключителните функции при Кант се извършват от страната на безусловното, от тази особено важна за мисленето позиция върху цялата му област, в което се състои новаторското логическо изследване на умозаключението от Кант. С това е намерена общата гледна точка за съставяне на системата на умозаключението, но Кант не развива пълните й възможности, впоследствие Хегел в такава посока ще търси общ принцип на класификация на всички видове умозаключения. Така дедукцията се ориентира към безусловното в мисленето и се обосновава като действаща процедура по осъществяване на единството на цялото мислене. Кант я разглежда като верига от еднотипни умозаключения, но тъкмо с това се открива и логическа възможност за свързване на различни по вид умозаключения и самата цел на дедукцията може да бъде отправена в различни посоки (към обусловеното, към безусловното, към самата редица): тя се превръща в логическо построение с необходим характер на свързване на своите вътрешни звена и с едно основно логическо условие: да изчерпи цялата си проблемна област. Моделът на едно такова логическо построение за Новото време е посочен още от Декарт. В Правила за ръководство на ума Декарт посочва дедукцията наред с интуицията като основни методи на разума (5). При Декарт дедукцията е определена с логическото си изискване на необходима "операция, чрез която ние схващаме всичко, което се извежда необходимо от други, сигурно познати неща" (5, с.118). При Декарт първи и най-важни са началата, положенията, с които започваме дедукцията - те трябва да са прости и очевидни (5, с.117), с това Декарт поставя като начало на дедукцията положения, които приемаме аксиоматично. И за Декарт тези първи положения са "първите начала на човешкия разум" и от тях чрез логическо построение трябва да може "да се развие всеки предмет" (5, с.122). От първите построения ние трябва да построим "цялата верига от промеждутъчни положения" (5, с.132), тя трябва да е построена последователно и да няма несвързани свои части. С това за Декарт дедукцията се построява като "редица" от разсъждения, завършващи с изводи. Тази редица започва от първоначалните очевидни положения, нейната цел, а също и логическата й възможност, е дефинирана от Декарт по отношение на предметния обхват на мисленето: "как трябва да правим изводи (deductions), за да стигнем до познанието на всички неща" (5, с.120). И. Нарски посочва определението на руската изследователка С. Яновска за дедукцията на Декарт "като ранни наброски на т.нар. генетичен метод" (10, с.93). Още Декарт залага в логическия модел на дедукцията предметния й обхват. Кант го обобщава и структурира по отношение на цялата сфера на мисленето и неговите умозаключителни функции, съсредоточавайки своето изследване върху най-общите нива на логическо построение. Оттам според Кант трябва да дойде необходимостта в мисленето, като всяко познание трябва да се подведе под тази най-обща сфера. Дедукцията при Кант излиза от безусловния принцип и пак се свежда към него, обхващайки и така напълно обуславяйки и ситуирайки едно познание "отвсякъде", с пълната му логическа позиция: без да се гледа на него като степен в безкрайна верига от разсъждения. С това предметът се оказва напълно "хванат" и обусловен и наистина познанието се завършва и се превръща в система - предметът е вграден в пълната редица на своите условия, а тази редица артикулира завършена област на мисленето. Кант обръща дедукцията към самата й основа, т.е. тя трябва да поеме и обхване предмета и да го "отнесе", да го обуслови спрямо универсума на мисленето. Това е наистина нова логическа възможност, впоследствие тя ще бъде разработена от Фихте и Хегел.

Като цяло Кантовият логически анализ на умозаключението предлага възможности да се осмисли от един друг ъгъл самото дефиниране и структурата на умозаключението. С това умозаключението се представя в нова светлина като самостоятелна и несводима до другите форма на мисленето. Този нов поглед към умозаключението ще проследи неговите логически спецификации чрез изведената от Кант характеристика на умозаключителните функции на мисленето и включването им в структурата на самото умозаключение.

При Кант умозаключението се поставя в отношение към целия универсум на мисленето, чрез него разумът има своите способи за осигуряване на пределното единство и обобщение за мисленето и с това за провеждане на разсъждение с оглед на целия обхват на мисленето: с най-висока степен на необходимост и всеобщност. Необходимост: в осигуряване на логическото следване на извода сред всички други познания, всеобщност: по изчисление, по изчерпателно обхващане на всички възможни предмети в целия мисловен универсум. Тази логическа функция трябва да намери своето място в самата дефиниция и впоследствие в структурата на умозаключението, тъй като тя представлява най-важната му характеристика. Тогава умозаключението ще представлява логическа процедура за осъществяване на единството и обхвата на мисленето спрямо едно познание. То представлява техника, процедура за устойчиво и изчерпателно разпределяне на самия универсум на мисленето и така разполага с механизъм за пълното разпределяне и обхващане на цялата сфера на мисленето, който може да се упражни в един акт, в една мисловна операция. Същностният механизъм на умозаключението е, че чрез умозаключителния акт ние изчерпваме, разпределяме устойчиво и докрай цялата област на мисленето, без да се налага да посочваме, преброяваме и описваме всичките й предмети. Умозаключението е техника за опериране с универсума на мисленето (с безусловното владеене на най-общата предметна област на нашите понятия).

С учението си за силогизма Аристотел пръв открива и разработва такъв определен, посочен като процедура, като начин за осъществяване, механизъм за пълно изчерпателно разделяне на цялата област на мисленето, и то не като описание на всичко мислено, а като акт на подвеждане спрямо този универсум на групите от еднотипни съществуващи неща според количествените характеристики на материалния универсум, който Аристотел, а и цялата логическа древно-гръцка школа изучава детайлно и в основните му закономерности. Този чист механизъм на опериране с целия универсум на съществуващото дава съдържанието на т.нар. в традиционната логика аксиома на силогизма (4, с.282-с.284; 12, 2004, с.72-с.73). Като конкретна логическа операция той е представен в прословутия първи модус на първа фигура - Barbara. В За погрешното остроумничене в четирите силогистични фигури Кант посочва чистата логическа операция, която представлява модуса Barbara (8, с.158). Според Кант всички останали модуси се свеждат изцяло към първия и са само негови излишни усложнения (8, с.165). Съвременната силогистика е постигнала не само признаването и обосноваването на останалите 18 модуса в четирите фигури, но и дори разработва тяхното логическо допълване с нови действащи модуси (вж. 3, с.50-с.51). С това е доказано, че умозаключението има своите формални вариации и те са съществена част от неговите цялостни логически възможности, нещо, което още Аристотел приема с разработване на първата, втората и третата фигура на силогизма в Първа Аналитика (1). Има обаче един модус, който представя самия механизъм на умозаключаването, върху който фигурите са структурирани като проучване на пълните логически възможности за съставяне на умозаключения. Аристотел открива, че щом имаме устойчиво определяне на обема на една група от близки, сходни, но не еднакви индивиди и сред тях обособим напълно определена друга група, всеки индивид от последната ще се окаже определен и изброен спрямо общата група. Или, ако отделим една още по-малка по обхват група спрямо средната в рамките на цялото ни мислене, ние ще трябва необходимо и с точност да я "сложим" в общата родова група, най-малката по обхват група ще представлява "изведена" и точно отделена от всички други "част" на общата родова група. За да намерим логическо място на една произволно определена група, и да я докажем като част от една по-обща (и част изобщо от съществуващите неща), трябва да демонстрираме нейната принадлежност спрямо тази обща група, което осигурява принадлежността й към един устойчив вид, една устойчива подгрупа в общата родова група. Иначе нямаме основанието на приобщаване на последната, най-малко обща група от индивиди към най-общата родова група. За да имаме такава процедура, с необходимост ни трябва като дадена, първо и най-важно, общата родова група и тя да е устойчиво дадена, т.е. да обхваща група от индивиди, пределно обособени и отделени от всички останали съществуващи неща в универсума на съществуващото. За Аристотел това се осигурява с общата форма, с която се квантифицира изказването. Ако нямаме такова общо изказване в Barbara като голяма предпоставка, не можем да осъществим умозаключаване. Общата родова група трябва да е с по-голям обем от средната и то в задължителната пределно обща форма: "всички", с това се гарантира именно дедуктивният характер на силогизма. Второ, средната група трябва да е точно обособена спрямо целия обем на общата група, тя трябва да е също квантувана в пределната обща форма, с която тази група се обособява спрямо общата: устойчиво я подразделя и така е всъщност произведена чрез операция върху общата родова група в пълно подразделяне на нейния обем. Оттук, каквото и да включим като подразделяне на основната видова група, то ще се включи в обхвата на най-общата и със сигурност и необходимост ще се изведе като принадлежащо към нея. Най-важното тук е, че Аристотел не мисли като свързани средната и най-малката група, което може да се види при неговите диайрези (вж. 13) и съвсем не като очевидна принадлежността на най-малката към общата. Самата процедура по даването на най-общата, приемането й като абсолютна и устойчиво дадена и най-обща, и обособяването върху нея на средната дават основание като се отдели още една подгрупа от средната, тя да се припише с необходимост на най-общата. Аристотеловият механизъм на умозаключението започва от най-общата група и нейното устойчиво подразделяне до един логически вид, чиито подвидове са всъщност принадлежащи на общия род. Имаме преход: род - вид - подвид с три самостоятелни колена и така се вижда самият механизъм на силогизма: на тези три логически позиции можем да поместим различни понятия и ако установим исканата връзка между тях, да получим силогистична структура и винаги истинен извод за принадлежността на логическия подвид към логическия род. Съвременната формулировка акцентира върху средната група като опосредстващо звено в силогизма (4, с.282), и тази формулировка не подсказва огромното значение на приетата за дадена и точно обособена и квантифицирана обща родова група, представляваща логически род в разпределителния механизъм на Аристотеловия силогизъм. Едва двойното опосредстване през две точно определени групи като логически род и неговия логически вид, гарантира логическата позиция на подвида като напълно определена и обособена, като изведена в универсума. Тя така изобщо се достига - напълно определено и докрай, като логическа позиция в универсума, извежда се върху общата сфера на съществуващото и можем точно да я поставим в една обща и устойчиво дадена група, независимо дали оттук надолу тя ще заеме позициите на логически вид или логически род, с което ще се стигне до извеждане на нови логически позиции в диайрезата на съществуващото, но като безспорен резултат тя ще бъде закономерно и демонстрирано изведена. Интересно е, че ако заеме позицията на логически род, тази група вече ще е напълно обособена и изведена спрямо всички останали предмети в универсума. Каквито и три понятия да поставим на тези три логически позиции, Аристотеловият силогизъм ще ги спрегне в обемния механизъм за разпределяне на универсума като род - вид - подвид, независимо от тяхното конкретно съдържание, и веднага ще ги постави в тези отношения и в тяхното общо отнасяне към всичко останало. За силогизма това "всичко останало", всички останали предмети нямат същностно значение, те остават неопределени и незасегнати, но в целия си обем отстранени от взаимоотношението и представителите на трите обособени групи. От многото възможни групи в общата се отделя устойчиво един вид, от него се отделя един подвид и този един единствен подвид необходимо става част на общата група: отделен и уточнен спрямо първоначалното общо множество на неговите представители, които също обаче съставляват устойчива, макар в началото неопределена обща група, точно отделена от всички останали индивиди в общия универсум на съществуващото. Подвидът така се оказва точно определен: чрез присъщ на него род и вид. Силогизмът приема, постулира единствеността и точното поместване на подвида в неговия логически род сред всички други съществуващи индивиди. Подвидът се схваща като крайна точка, позиция, за да имаме изчерпателно подразделяне на представителите в общата група и след това с неговото крайно и единствено извеждане на точно подразделяне на обема на общата група до напълно определени индивиди: т.е. изцяло се подразделя обема на универсума и се измерват и разпределят всички индивиди в него спрямо най-определения и изпълнен обем. Очевидно е, че за Аристотел при осъществяването на този механизъм в универсума няма празни понятия, т.е. групи без индивиди във всяко едно тяхно обособяване.

При изграждането на логическите позиции, които да осигурят точно логическо изчисление на универсума на съществуващото, изводът в силогизма на Аристотел се съдържа имплицитно в двете, които се предпоставят: логическият род и логическият вид. Те изработват, осъществяват извода, без да се излиза вън от зададената структура или да се прескача към друго звено, към друга определеност на самия универсум. И това е характерно за дедуктивните умозаключения. Хипотетичното умозаключение определя една връзка между предметите, изключвайки всички други в универсума, при дизюнктивното умозаключение имаме пълно разпределяне на предметите на една област и подвеждане на обусловено познание под точно една част, изключвайки останалите. С това основният механизъм за разпределяне на дедуктивното умозаключение е спазен: точното логическо обособяване на едно познание чрез логическо изчисление на универсума чрез осигуряване на пълното му разпределяне: точното определение на всички логически позиции на предметите в универсума без изключение и спрямо водещата логическа позиция на обусловеното познание - изводът така е получен необходимо и всеобщо: върху целия универсум. В хипотетичното и дизюнктивно умозаключение самият механизъм на разпределяне на универсума е представен като голяма премиса и той определя характера на опериране с останалите предмети в универсума: те се изключват и това се осъществява като конкретна логическа операция в дизюнктивното умозаключение. Тук малката предпоставка се добавя към логическото подразделение, за да изведе обусловеното познание като част от цялата област, точно както Кант представя умозаключителната логическа операция при хипотетичните и дизюнктивните умозаключения (6, с.372). Но формата на подразделяне не се променя: взаимодействие между групи от неща в универсума чрез механизма на пълното му подразделяне с изключването на неопределеното множество до самата му граница: в пълния му обхват на "всички възможни предмети". Като цяло дедуктивните умозаключения притежават точен и всеобхватен механизъм за логическо изчисление на универсума и това гарантира необходимостта и всеобщността на направения извод.

Като резултат можем да дадем и следната дефиниция за умозаключението: то е логическа процедура, с която обхващаме и разпределяме с мисленето си всички предмети в универсума на мисленето и точно и пълно посочваме сред всички тях логическото място на определена група предмети. Тази процедура е наистина пределен акт на обобщение и изчисление, на който е способно мисленето ни.

Едно ново определение на същността на умозаключението изисква да се преразгледа и неговата структура. Дотук като особено важен компонент на структурата на всяко умозаключение се утвърди самият логически механизъм за подразделяне на универсума, който основно представя общата умозаключителна функция, за да съставим едно умозаключение. За общата структура на силогизма Аристотел посочва в Топика четири необходими средства, "с чиято помощ изграждаме необходимите ни силогизми и индукции: на първо място това е приемането на предпоставки; второ - способността да се извърши диайреза на смислите, в които се говори за предмета; трето - установяването на видовите различия; четвърто - разглеждането на подобието" (2, с.26). Аристотел разглежда самите източници, чрез които се образуват предпоставки, но те могат и да се разгледат като самите начини да се осигурят предпоставките с работещия в тях механизъм на разпределяне на универсума. Но всеки от тях доставя предпоставки с различен характер и по различен начин тези предпоставки се отнасят към извода. Ще имат ли тогава един и същ строеж умозаключенията, съставени от тях? И ако не е така, което очевидно не може да се каже за дедукцията и индукцията, например, защо класическата логика приема, че те трябва да имат един и същ строеж, едни и същи съставки или самите им логически механизми да произлизат от едни и същи понятия, термини: в случая от количественото изчисление, залегнало в основата на дедуктивното умозаключение. В указанието на Аристотел може да се открие и още една важна особеност на умозаключението: второто и третото средство представят едно изискване пред умозаключението да представи своята форма на всеобщност, да покаже как ще се отнася към или как ще обхване всичките предмети на универсума. Няма как иначе точно да се направи самото логическо изчисление в умозаключението, за да получим изведеното в резултат на упражняване на логическата процедура, заложена в умозаключението. Не можем да очакваме, че формата на всеобщност ще е еднаква при отделните основни видове умозаключения, защото тогава те пак ще се сведат до дедукцията. Дотук вече могат да се набележат основните компоненти, изграждащи структурата на едно умозаключение и осигуряващи пълното упражняване на умозаключителната функция, заложена в неговата процедура. Всяко умозаключение има своите съставки - това са онези компоненти, които изграждат предпоставките. Самите те и връзката между тях трябва да осигуряват пълното разпределяне на универсума, както и да гарантират с операциите върху тях единствеността на извода. Едно умозаключение трябва да осигури точна логическа позиция на извода и чрез приложените върху предпоставките операции да го получи като единствен, като се изключи строго всяка друга възможност. Затова и изводът с характеристиките на неговото получаване е съставка, наред с другите. Една умозаключителна структура трябва да може да определи своя извод. Затова и в нейното съставяне действа общата форма на всеобщност на умозаключението: чрез нея изводът се пресмята и се включва, за да се опише неговото точно получаване. Формата на всеобщност затова дава завършената цялост на една умозаключителна структура и тогава тя е пълна, в нея изводът се определя чрез другите съставки до пълното разпределяне на универсума и заедно цялата тази структура трябва да осигури това пълно разпределяне. Значи формата на всеобщност включва като пълна позицията на извода и трябва да се разпростре върху всички възможни предмети в областта. Такава форма на всеобщност не се разглежда при индуктивното и традуктивното умозаключение, затова и изводът им не е необходим и единствено възможен, единствено следващ от предпоставеното. Когато се осъществи тази устойчива определеност на съставките според формата на всеобщност, вече позицията на извода е осигурена: тя може да се "отвори", защото самите съставки предпоставят нейното запълване. В умозаключението това се осигурява и чрез операция вътре в предпоставките по тяхното трансформиране, за да се осигури единственост на извода. Самото свързване на съставките, което изисква едно умозаключение, например връзката между P, M и S в Аристотеловия силогизъм, извлича заключението по силата на определено взаимоотношение - в случая по обем - между основните съставки. Тази операция обаче трябва да е такава, че да осигури единственост на извода и още, разбира се, да покрие всички логически възможности за комбинации и дори за получаване на изводи от определеното взаимодействие на съставките.

И така да обобщим и подредим получената обща структура на умозаключението. Всяко умозаключение са строи около своя основна умозаключителна функция. Тя обуславя една обща логическа процедура на изчисление на универсума на мисленето. Във всяко умозаключение се отделя първият му компонент: 1. формата на всеобщност, което то осигурява, как умозаключителната функция подразделя целия универсум, как изчислява всички предмети в областта на мисленето. Всяко умозаключение има такава своя логическа основа: общата цялостна структура или способ на подразделяне на универсума. Когато имаме яснота върху това общо структурно подразделяне на универсума, значи е осъществено разработването на следващия компонент: 2. съставките, елементите на умозаключението. Това не са просто предпоставките, а какви точно са елементите - по вид, логически специфики, място и роля в умозаключението, осигуряващи разпределеността на универсума, всяка от тях може да се добие като извод (когато заеме мястото на извода), но в своята комбинация и собствени специфики те трябва да осъществяват подразделянето на универсума: т.е. да разположат, да позиционират формата на всеобщност. Трите, подвеждащи се по точно определен начин обема (термина) на Аристотеловия силогизъм, са съставките на простия категоричен силогизъм. Те осигуряват подразделяне на универсума специално за логическата позиция на извода. Дори и изводът е такава съставка, чиято логическа определеност трябва да се уточни и да се включи в общата структура на умозаключението. Общото функциониране на всички съставки, тяхното свързване в единен умозаключителен акт се гарантира чрез третия компонент: 3. логическият механизъм за разпределяне на универсума, това е общата свързаност на съставките в един обобщен мисловен акт на логическото изчисление на универсума. За Аристотеловия силогизъм това е аксиомата на силогизма, логическият носител на необходимостта - най-обобщеният акт на свързване на съставките с крайната логическа позиция на извода. След като го имаме, тази крайна логическа позиция може да се "отвори" и самото предпоставено с необходимост ще произвежда извода. Логическият механизъм е пълната и правилната форма, обобщеният тип на умозаключителната функция, осъществена в умозаключението, и определя основните разновидности на умозаключителната форма. И накрая самото умозаключение трябва да определи: 4. операцията вътре в предпоставеното между съставките такава, че изводът да се получава винаги като единствен, това са основните взаимоотношения, които позволяват съставките и тяхното свързване: едно изчисление на основните комбинации на структурните елементи на умозаключението. Те разгръщат конкретните умозаключителни възможности на общата структура на умозаключението, като с това трябва да се основат върху тип операции между съставките, за да осигурят един единствен извод. Последният компонент на една умозаключителна структура насочва логическата процедура към извода и към основните начини за неговото получаване върху цялостния ход на умозаключението и за осигуряването му като необходим и единствен. Като цяло това са компоненти, които едно съждение като форма на мисълта не притежава. Изразът на едно умозаключение в крайния си вид може да се представи чрез съждения, но в едно умозаключение може да се включат изцяло действия, отношения, самите съставки може да са сложни логически образувания. Такава една обща структура на умозаключението детайлизира и извежда в един чист логически алгоритъм самото обосноваване, структуриране и осъществяване на една умозаключителна функция с основната й характеристика: логическо опериране и изчисление върху целия универсум на мисленето.

Една такава обща структура на умозаключението може да даде нов поглед върху общата система на умозаключението. Основните видове умозаключения предлагат различни техники на изчисляване на универсума на мисленето. В самата техника на разпределяне на универсума трябва да се включи и да се оперира върху целия логически обхват на универсума: как се мислят, с какви логически обобщени термини и операции всички възможни предмети на мисленето и какви устойчиви и необходими връзки възникват в обобщението на целия обхват на мисленето. Разпределянето на универсума на мисленето означава да се изпълнят неговите характеристики и по обем, и по съдържание и да се изведе точната операция на подвеждане на един предмет, едно познание под цялата област на мисленето до нейното пределно изчерпване. Тези логически възможности за обхващане на цялата сфера на мисленето и оттук за построяване на умозаключението са разработени в Кантовата трактовка на проблемите на умозаключението и дедукцията и съдействат да се допълни проучването на тези въпроси с един нов аспект върху дефинирането и структурата на умозаключението. Неговата точна структура и дефиниране като най-обобщената, с най-големи възможности и значимост форма на мисленето съставят ядрото на логическата теория изобщо и остават основна техника и функция на разума. Затова и тяхното проучване трябва да се систематизира и определи до пълния предметен обхват на мисленето, като се операционализира и структурира не образуването на конкретен предмет, а самата всеобхватна и все-подвеждаща сфера на цялото мислене.

 

(Главен асистент Силвия Кръстева е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски")

 

Литература:

 

  1. Аристотел 1997. Аналитики. Том 1. ИК "Хр. Ботев", С.

  2. Аристотел 1998. Топика. Изд. "З. Стоянов", С.

  3. Бочаров В. 1984. Аристотель и традиционная логика. Изд. Московского университета, М.

  4. Бънков А. 1975. Логика. Изд. "Наука и изкуство", С.

  5. Декарт Р. 1978. Избрани съчинения. Изд. "Наука и изкуство", С.

  6. Кант И. 1992. Критика на чистия разум. Изд. на БАН, С.

  7. Кант И. 1994. Логика. Гал-ико, С.

  8. Кант И. 1998. Избрани произведения 1755 - 1770. Унив. изд. "Св. Кл. Охридски", С.

  9. Мерджанов Н. 1993. Въведение в логиката. Изд. "Свят", С.

  10. Нарский И. 1974. Западноевропейская философия ХVІІ века. Изд. "Высшая школа", М.

  11. Сидоренко Е., Таванец П. 1973. Проблема логического следования в современной логике и философии. - В: Теория логического вывода. (сб.) Изд. "Наука", М.

  12. Стефанов В. 2004. Въведение в дедуктивната логика. Унив. изд. "Св. Кл. Охридски", С.

  13. Фрагщайн А. 1998. Диайрезата при Аристотел. - В: Аристотел, Топика. Изд. "З. Стоянов", С.

  14. Чендов Б. 1985. Формалнологическо, историческо, съдържателно-логическо. - В: Проблеми на съвременната логика (сб.), Изд. "Наука и изкуство", С.

  15. Шинкарук В. 1974. Теория познания, логика и диалектика И. Канта. Изд. "Наукова думка", Киев.

 

comments powered by Disqus