NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Сред многобройните определия за хайку има едно особено сполучливо, което гласи: „Хайку е най-кратката поетична творба, която трае колкото вдишването и издишването и паузата след това.” При добрите хайку паузата е дълга. При Сантока паузите са именно такива.

Танеда Соичи, с псевдоним Сантока, се ражда в страната на изгряващото слънце в края на 19-ти в. и живее и твори в началото на 20-ти в. Той се превръща в един от най-изявените творци-новатори на хайку поезията.

Изтъркана баналност е да се каже, че животът на еди-кой си поет е бил тежък. На Танеда Сантока е бил отреден трагичен живот. Несполуки, злощастия и много, много смърт; при това в най-травмиращата й форма – доброволното самоубийство : първо непрежалимата майка, после блудният баща, обезвереният брат и накрая самият нервно-разстроен Сантока. Следва един неуспешният брак и злоупотребата с алкохол. Произтичащото от всичко това дълбоко нервно-психическо разстройство го превръща в индивид, непригоден за човешкия социум. И тогава, напълно в духа на Deus ex machina, се явява неизвестен монах, който го приютява и подслонява в будистки храм. За кратко време той придобива свещенически сан и започва да изповядва „вървящ дзен”. Така Сантока тръгва да крачи по своя път, да дири своя духовен път; твърдо решен да не спира, докато не го извърви докрай.  Пътят – като шосе, път, пътека, пътечка, дори и отсъствието им, но най-вече и преди всичко духовният път, който монахът извървява, се превръщат за него в смисъл и убежище, храм и спасение, лек и чистилище. Постулираните от дзен будизма основни изисквания за wabi простота, sabi – самота и mujo – съзнание за преходността на нещата и света, се превръщат в неразделна част от самия него, като намират отражение както в реалния му живот, така и в поезията му.

Имаме възможността да се докоснем и запознаем с резултата от неуморно 14-годишно ходене – само по себе си анахронизъм в 20-ти век. То е негово ежедневие от пукването на зората до падането на мрака, придружено с унизителната просия с цел преживяване, като част от дзен учението, съпътствано от всички възможни житейски несгоди на този начин на живот, но и с непоколебима решителност за личностно пречистване, душевно израстване и духовно просветление. Художественият израз на този извървян път, на тази житейска опитност, е пред нас под формата на хайку. Сантока върви, върви и ... пише хайку след хайку.  Смята се, че е написал около 10 000 хайку през живота си; среща се дори цифрата 15 000.

Всъщност разполагаме с една стихосбирка, издадена приживе от самия него, която съдържа общо 701 хайку.

Новаторството на Сантока намира израз най-вече в характерният му език и стил, които създават съвършен синхрон със смислите и съдържаниято на неговите хайку. Този език и този стил нямат аналог. Като достоен ученик на Сейсенсуй, Сантока продължава неговата новаторска традиция, като се освобождава окончателно от изискването за употребата на определен брой срички, както и по отношение на употребата на сезонните думи – киго. Но той привнася и свой неповторим отпечатък. Това е крайната оскъдност на думи, почти „безсловесно” изразяване. Неговите хайку приличат повече на изрезки от текст, фрагменти, мисловни фракталии. Тази простотата обаче е привидна и подвеждаща. Това е поезия, която няма периферия; тя е изградена изцяло от ядра. „Творчеството на Сантока прилича на натрошени парчета екстатичност или отчаяние”, казва негов изследовател. Тук има силно компресирана фраза, сбита и сгъстена. Няма поетичност, постигната с обичайните изразни средства. Това отсъствие на обичайното създава невероятния ефект, който е съизмерим с най-големите образци. В своите хайку Сантока използва думи прости, съвсем обикновени, граничещи с баналното; в тях няма да се срещне нито характерната деликатна поетика на Башо, нито изящният естетически усет на Бусон. Сантока ни демонстрира нагледно изумителната сила на обикновеното слово : думата-щрих, думата-намек, думата-обозначение, думата-обобщение и думата-картина. Това не е хайку, което пише Сантока, а стилизирано хайку; стилизация на стилизацията, ако може така да се каже. Неговите хайку сякаш са изречени на един дъх и от тях струи лекотата на естествеността и лекотата на нещата, подразбиращи се от само себе си. Тази лекота и тази простота са налице, но те са целенасочено търсени и нелеко постигнати. Сантока е бил безпощаден редактор на самия себе си. Многократната му преработка и доусъвършенстване на неговите хайку – процес, наречен от самия него „полиране, полиране, докато заблести”, довеждат до крайния резултат, който има толкова силно въздействие. Колкото по-оскъдни са думите, толкова по-голямо пространство се открива за въображението – то има на разположение неограничения простор, необята. Рядко броят на думите в неговите хайку надхвърлят числото десет. Нерядко те се състоят само от три думи :

СТУДЕНИ / ОБЛАЦИ / БЪРЗАТ  

или

ЧАКАМ / ЧЕРЕШИТЕ / ЗРЕЯТ                           

или

ДЪЛГИ  КОСИ / ... СИВИ

Поетичното майсторство на Сантока се изразява и в специфичната напевност и звучност на творбите, постигнати с помощта на асонанси и алитерация. Авторът използва и звукоподражателни думи. Тези стилистични ефекти неминуемо се губят в превода :

ОТКЪМ ВЯТЪРА / ГРАЧИ ГРАЧИ / ГАРВАН                         

kaze no naka kara kaakaa karasu

или

БУРЕНИТЕ / СВЕЖИ В УТРОТО / СЛЕД ДЪЖДА

azami azayakana / asa no ame agari  

Умелото „полиране” прави възможно съвместяването на повече смислови пластове, придаването на криптирано послание, въплъщаването на цяла философия в едно хайку.

Следното хайку, добило емблематичен характер, може да се посочи като образец :

НАВЛИЗАМ ДЪЛБОКО / И ВСЕ ПО-ДЪЛБОКО / ЗЕЛЕНИТЕ ПЛАНИНИ

Това хайку се свърза със Сантока, както се свързват с Башо двете хайку за жабата и за гарвана. „Навлизането в зелените планини ...” е едно от най-широко коментираните и най-често интерпретирани модерни хайку. По всеобщо мнение то е и с най-дълбок философски заряд. Природата, като свещена реалност, и мистиката, като Божествено проявление, тук вървят ръка за ръка. Навлизането в самата планина и потъването в нейните зелени недра е само един от възможните аспекти. Самото действие може да се тълкува и като навлизане в „дълбинните” дълбини на нещата, до достигането на менталната им същност и преминаване в друга реалност. Това е самата свещена природа, но също и нашето сърце или нашата душа като Божествена даденост (впрочем, сърце и душа в японския език имат един и същи знак), или пък същината на времето, като измерение на неизмеримото и пространството, или цялостното мироздание, което е необятът, а може би това е чудото на самия живота, и в крайна сметка духът на самия Буда или за други - на демиурга.

„Навлизането” като символ на проникновеното вникване, чийто предел не се вижда, в конкретното си материално проявление се съпътства от простота, пределна простота и аскетизъм по отношение на материалния живот. Така учи дзен; така живее Сантока, докато извървява дългия си път. Всеки миг от нашия живот е еднакво важен, и всеки е достоен за неговото пълноценно осъзнато изживяване, независимо дали ни носи добро или зло :

КАКТО СИ Е / ВАЛИ, ПОДГИЗВАМ / ВЪРВЯ

С това ходене – или навлизане, - привидно безцелно, той неотклонно преследва  крайната си, вътрешна цел – просветлението. Тези преходи и това бродене продължават с години, с изминати хиляди и хиляди километри, до изнемога, но те пречистват и просветляват духа му. Ходенето, или навлизането, представлява непрестанно търсене, символизира и духовният му път, който той възнамерява да извърви, за да се спаси. Това е напълно в духа на дао. Сантока приема за свое верую мисълта на китайския монах от 10-ти век Файан Уений, която гласи, че „Всяка стъпка е едно пристигане.” Духовното спасение е постулирано от будистите; то се счита за най-голям житейски дар – спокойното, житейски мъдро, уталожено приемане на нещата - нещата такива, каквито са. В дзен, респективно в дао, всеки миг е еднакво ценен и важен, защото именно това е „вечното сега”. Това е целта и на самия Сантока, следвайки неотклонно своя път. Това търси той.

Изненадани сме от виталността на духа и непоколебимата му воля – воля за борба, воля да успех, воля за живот. Причината вероятно се крие във факта, че неговото „тук” и „сега” вече е една друга битийност, едно пребиваване на по-високо ментално ниво, коренно различно от това, което е имал в предишния отрязък от живота си - това, което почти го е погубило и което той напълно осъзнато и волево е загърбил и от което целенасочено и активно иска да се освободи. Така в крайна сметка духът (му) успява да възкръсне и започва да обитава друг свят – този на просветлените. Възхищение буди непреклонната му воля за извървяването на този дълъг и труден път. А неотменима част от това извървяване и този път е образът на планината.

Както всички духовно извисени хора, и Сантока има специално отношение към планината – то е едновременно възторг и боготворене. И не може да бъде случаен фактът, че той си избира псевдоним, свързан с планината. Това е думата „сантока”, която означава „огън на върха на планината”.

Почетно място в поезията му заема планината. От неговите дневници научаваме целта и намерението му :

„Западните искат да подчинят планините;

източните искат да се наслаждават на планините;

аз пък искам да вкуся планините.” 

Красотата на планината и пребиваването в нея оказват отздравително въздействие върху поета. „Вкусвайки” тази красота, той се „лекува” чрез нея.

Поетът не рисува конкретно тази красота, а я представя чрез нейния непосредствен живот :

СНЯГ ПАДА ПАДА / ВЪРХУ СНЯГ / ТИШИНА

или

ТИШИНАТА НА ПЛАНИНАТА / ПРАВИ / И ДЪЖДА ТИХ.

Благоговейното отношение на Танеда Сантока към планината се дължи и на факта, че той може да общува с нея. Това е ментално общуване между две равностойни брънки на мирозданието, което се осъществява с лекота, когато човекът е преминал на по-високо ниво в развитието си, когато е съумял да навлезе в други сфери на духовно съществуване. И не случайно всички религии по света, без изключение, отреждат твърде особено място на планината, а изкачването на планината, като действие, е обагрено с особено съдържание, граничещо с дълбоко мистичното.

Сантока ни споделя и показва духовното общуване с планината :

В ПЛАНИНСКАТА ПРЕГРЪДКА / СТАВАМ ГОЛ

Това е хайку, което поразява с дълбочината на прозрението - онагледява симбиозата природа – човек.

Преклонението пред планината при Сантока преминава и върху всичко живо, свързано с нея – животни и растения. Те са равни нему същества, достойни за уважение и не по-малко значими от него. Също както и човекът, и те са рожби на Твореца. Дълбоко човешкото се е съхранило в неговата душа :

ПТИЦИ НА ДЪЖДА / НЯМАТ НИЩО ЗА ЯДЕНЕ

Кой по-добре от него би могъл да им съчувства, та той самият нерядко е измокрен до кости или с празен стомах в продължение на дни. Напълно в духа на дзен и под влияние на традиционния за страната анимизъм, обект на неговото внимание е най-нисшият разред животинки. Неговата съпричастност се проявява към дребните и беззащитни същества. Това са светулките, паяците, мравките, мухите, бълхите :

КЪСНА ЕСЕН ЗАЛИВА ВСИЧКО / ПРЕСТАРЯЛА МУХА / ЕДВА ПЪЛЗИ

или

ПОД ЖАРЕЩОТО СЛЪНЦЕ / БЕЗКРАЙНА ВЪРВОЛИЦА / МРАВКИ

Източната мъдрост учи, че всяка форма на живот е достойна за уважение и внимание; не е важна толкова красотата; важното е, че нещото е живо и съществува, и това е достатъчно основание за нашето положително отношение към него. В това се изразява уважение и единението с природата, осъзнаването на божествената природа на нещата, дори в най-незначителната й брънка; така повеляват големите учители. Създадените от Сантока хайку с този мотив са изпълнени с дълбока съпричастност, топлота и нежност. А сред растителното царство – отново най-нисшият разред, - обект на описание с особено внимание - са тревите, бодилите, плевелите и бурените. Към бурените, както учи дзен с изричната си забрана те да бъдат изкоренявани или унищожавани, той има специално отношение. Те са и характерен декор в природните картини на Сантока, разкриващи непривичната красота на природата :

БУРЕНИТЕ / СВЕЖИ В УТРОТО / СЛЕД ДЪЖДА

или

СУХИ ИЛИ ЖИВИ / КРАСОТАТА НА БУРЕНИТЕ / УТРО

Авторът ги изпълва с много особено символно значение и съдържание. Те нерядко изобразяват мислите в неговата глава – най-често нежелани, пречещи и вредни. Сантока е вечно съмняващият се човек, вечно упрекващият се, измъчван от собствените мисли-бурени, от които иска да се отърве. Плевелът или буренът са му вътрешно сродни като форма на съществуване и поради интуитивната си идентификация с растението :

ЩАСТЛИВИ  ИЛИ / ТЪЖНИ / БУРЕНИТЕ РАСТАТ ЛИ РАСТАТ

или

СЕДЯ СРЕД / ИЗСЪХНАЛАТА КРАСОТА / НА БУРЕНИТЕ.

Пребивавайки в планината и сред природата, постоянен спътник на Сантока е самотата. Това е базисно изискване при духовно усъвършенстване в дзен философията, а също така и може би най-често срещаният мотив след този за планината. Самотата може да бъде придружена с тъга, по чисто човешки, но може да бъде и обрисувана неутрално, просто като даденост, без да се влагат емоции в нея, вече през очите на мъдреца, в чиято душа се е възцарил мир :

ТОЗИ ПРАВ ПЪТ / ИЗПЪЛНЕН / СЪС САМОТА

или

ЛУНАТА ИЗГРЯВА / НЕ ОЧАКВАМ / НИЩО

Самотното бродене на монаха е съпътствано и от неизгодите на този живот. Те са отразени в редица хайку; някои от тях – трудно непреводими. Например това, в което е описана просешката купичка, безмилостно шибана от падащи зърна градушка. Той приема смирено и с благодарност всичко, което съдбата му поднесе. Да съумееш да постигнеш това е сигурен белег, че си придобил дзен съзнание. Така именно се приемат и трудностите – житейски мъдро и уталожено, нещата такива, каквито са :

ИЗГРЕВ / ЗАЛЕЗ / ЗА ЯДЕНЕ НИЩО

или

МОКЪР ОТ ВЕЧЕРНАТА МЪГЛА / ЗАСПИВАМ

или

ЛУННАТА СВЕТЛИНА / ПРОНИЗВА / ПРАЗНИЯ МИ СТОМАХ

или

ДНЕШНИЯТ МИ ОБЕД / САМО ВОДА

Това е голямото превъзмогване на егоистичното его, надмогването и победата над дребното у човека. Живеейки на ръба на екзистенц-минимума, пред човека се разкрива парадоксалният потенциал на мизерията – отплатата е свободата, пълната и неограничена свобода, а за духа това е най-важното. Само един разкрепостен дух може да се потопи в мига. Това е целта и на самия Сантока. И той следва неотклонно своя път, търсейки това „вечно сега”, защото именно то дава възможност човек да се разтвори във вечността, да го разбере и почувства, да осъзнае, че е част – макар и малка - от голямата вечност, от всеобята, от самия Творец :

КАМЪК ВМЕСТО ВЪЗГЛАВНИЦА / ОТНАСЯМ СЕ ПРИ ОБЛАЦИТЕ

Само свободният дух може да изпита истинска радост и лекота от битието. Сантока съвсем не е аскетичен фанатик – той може да бъде и весел, и забавен, и тогава неговите хайку са изпълнени с изненадваща жизнерадостност и чувство за хумор :

ВРАБЧЕТА ТАНЦУВАТ – йе ! / ГЛУХАРЧЕТА ЛЕТЯТ – йе !

или

ОНЗИ ОБЛАК / ИЗПУСНА ДЪЖДА / КОЙТО МЕ НАМОКРИ

или

„ТУП” / ВЪРХУ ШАПКАТА МИ / БИЛО КАМЕЛИЯ

            или

ШЛЯПАМ МУХИТЕ / ШЛЯПАМ КОМАРИТЕ / ШЛЯПАМ СЕБЕ СИ

Тази весела нотка се запазва и при описанието на стария порок – влечението към саке. Формата е преобладаващо самоирония, тъй като за него този порок се е оказал костелив орех. Както се изразява един негов изследовател : „Това е нерешеният коан за Сантока.” Макар и неалкохолик, това влечение се оказва твърде силно и упорито. Макар че е истина и фактът, че именно алкохолът е условие за отприщване на творческия му потенциал. Сантока напълно осъзнава този факт, като го изразява по следния начин : „САКЕ Е ПЪТЯТ КЪМ ХАЙКУ”. С присъщатата си откритост и откровен тон той пише :

САКЕ ЗА ТЯЛОТО, ХАЙКУ ЗА ДУШАТА :

САКЕ Е ХАЙКУ ЗА ТЯЛОТО

ХАЙКУ Е САКЕ ЗА ДУШАТА.

            А има и такова хайку :

            ЗЕЛЕНО / НАПИВАШ СЕ / И СТАВА ОЩЕ ПО-ЗЕЛЕНО

 

С напредването на възрастта, напредват и болестите, и старостта и той все по-често е спохождан от мисълта за смъртта. Но тези мисли вече не будят тревога в него. Това са други мисли и друго отношение към смъртта. Няма болка, няма страх.  Кошмарът от детството и младостта, отровил целия му предишен живот – преживяването на толкова много смърти - е надмогнат. Танеда Сантока е спечелил битката със себе си; той е извървял своя път и е постигнал просветление. Смъртта е приета със спокойствие. Това е естественият ход на нещата. В душевния му свят вече цари мир. Животът е просто едно безкрайно „днес”, което се простира до онази врата, през която ще трябва да се премине :

БОЛЕН / САМОТНИТЕ УТРИНИ СТАВАТ НОЩ / ЗЕЛЕНИТЕ ЛИСТА

            или

БАВНО БАВНО / ПРЕВРЪЩАШ СЕ В РАЗВАЛИНА / ПОСЛЕДНАТА МИ ЕСЕН

Ето и хайку за самата смърт :

ПРЕДИ СМЪРТТА / СТУДЕН ВЯТЪР

Типична словесна оскъдност, характерната за дзен безпристрастност, и погледът на просветлен :

ТИШИНАТА НА СМЪРТТА : / ЯСНО НЕБЕ / ГОЛО ДЪРВО

           

Поетичният полет на дзен монаха се извисява устремно с един словесен философски финален акорд, въплътен в хайку, което според мен би следвало да се превърне в нарицателно и емблематично за Сантока. Това хайку фокусира в себе се всичко, което е този човек, което учи дзен философията, което представлява същността на хайку. То ни показва нагледно гениалниалността на поета и новатора, душевността на монаха със свещенически сан, който със своите чисто човешки погрешки и криволичения, подхлъзвания и падания в преходния си земен живот, неудачник и крушенец във физическия материален живот, избягва от него и чрез философията и вярата на дзен, неуморно вървейки по планинските пътеки  превъзмогва себе си и по този начин постига своето спасение. Танеда Сантока се превръща в сияен образ на човек, от който струи светлината на просветления, защото е разгадал двете големи тайнства на битието – живота и смъртта. А въпросното хайку гласи :

МОЯТА СМЪРТ / БУРЕНИТЕ / ДЪЖДЪТ.

След това хайку настъпва много дълга пауза. И ние чуваме оглушителния звук на тишината.

             Танеда Сантока...

comments powered by Disqus