NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Другият в екзистенциалната философия (част 2)

Брой
№ 9 (2009)
Рубрика
Анонс
Автор
Елза Тодорова

2. Отговорността и другият

 

Вече бе спомената известната фраза „Човек е осъден да бъде свободен". Той носи тежестта на целия свят върху раменете си - той е отговорен за света и за самия себе си като начин на съществуване. Под думата отговорност ние разбираме баналния й смисъл на съзнание (за) това, че си неоспоримият автор на някакво събитие или на някакъв предмет. „В този смисъл отговорността на за-себе-си е подтискаща, тъй като за себе си е онова, чрез което съществува някакъв свят, и тъй като то е също така този, който създава своето битие, независимо от това, каква е ситуацията с нейния коефициент на враждебност, дори и той да е непоносим" (пак там, стр. 505). Така според Сартр следва, че за-себе-си трябва да поеме съзнанието с гордото съзнание, че е негов автор, защото и най-ужасните неудобства и най-ужасните заплахи, които рискуват да засегнат личността ми, получават смисъл единствено чрез моя проект и те се появяват именно на фона на ангажираността, която съм. Затова е безсмислено да се оплакваме, тъй като никакъв чужд елемент не е предрешил какво ще изпитваме, какво ще преживеем или какво ще бъдем. Впрочем тази абсолютна отговорност не значи съгласие - тя е просто логическо изискване от следствията на нашата свобода: „онова, което ми се случва чрез мен и аз не бих могъл нито да се подразня, нито да се разбунтувам, нито да се примиря с него" (пак там, стр. 505). Всичко, което ми се случва, е мое, което значи, че аз съм винаги на висотата на това, което се случва на един човек чрез други хора и чрез самия него, би могло да бъде само човешко. И най-ужасяващите ситуации на войната, и най-ужасните мъчения не създават някакво нечовешко положение - не съществува нечовешка ситуация. Аз решавам да се присъединя към нечовешкото единство от страх, поради бягство или чрез прибягване към магически начини на поведение, но това решение е човешко и аз ще нося изцяло отговорност за него.

„Идентичността на субекта тук се дължи в действителност на невъзможността да се скрие от отговорността, от поемането на отговорност за другия" (Левинас, Е. Другояче от битието, или отвъд същността, стр. 28). Никой също няма смелостта да се бори за неограничена, свободна самота, да избере, да остане верен на себе си в тревогата, каквато ще бъде участта на творци като Лотреамон , Рембо, Ван Гог ". Ако Бодлер се види сам и нещастен, смазан от огромната отговорност на собствения си избор, той копнее по-бързо да влезе в монашеския орган, ала приемат ли го в манастира, който сам е изградил, отказва да бъде само монах в него като всички други.

Човекът, изхвърлен на пуст остров, не е отговорен пред никого. И все пак той се мисли за отговорен, отговорен за всичко, дори за това, което не е искал, защото да живееш, значи да избираш. Отговорен, но пред кого, защото няма бог, а Сартр презира оценките на общественото мнение. „Индивидът, който презира условностите, се оказва сам със своите отговорности" (Мороа, А. Френски писатели на XX век, стр. 502). Докато Другите ни оформят, ние приемаме техните ценности. От момента, в който започваме сами да създаваме нашите собствени ценности, ние ставаме изцяло отговорни. Ценностите на другите, могат да ни направят отговорни в техните очи. За Бодлер истинското осъждане е на тази земя и то никога не е окончателно: „това е осъждането на Другия, това е погледът на генерал Опик, писмото на майка му, което влачи със себе си, без да го отваря, това е семейният съвет, това са покровителствените брътвежи на Ансел" (Сартр, Ж.-П. Бодлер, стр. 47). В едноименното произведение се казва, че Бодлер слива собствената си присъда над себе си с присъдата на другия. Авторът прави забележката, че би било достатъчно нещо съвсем незначително, да се замисли за миг, да хвърли поглед върху тези идоли, за да паднат внезапно оковите му. Той обаче не го е направил. Приел е цял живот да се осъжда и да допуска да осъждат грешките му, съгласно общоприетото мерило. А грижливо култивираното страдание още веднъж му служи като самонаказание, когато иска да се разплати с Доброто чрез един вид неподвижно надмогване, като същевременно му дава възможност да утвърди окончателно своята Другост.

Например Киркегор провежда своята саморефлексия винаги отнесена към ръководството на Бога така, че той постоянно се усеща в ръцете на Бога: във всичко, което е направил и всичко, което му се е случило в света, той чува Бога и все пак всичко чуто му се явява в неговата многозначност. „Него не го направлява някакво осезаемо ръководство и някакви еднозначни заповеди, а ръководство чрез самата свобода, която е определена, понеже е вкоренена в трансцендентното основание" (пак там, стр. 56). Според Яспер има безпомощност в посягането към опората на надеждни закони и заповеди от страна на някакъв авторитет. От друга страна според него, съществува нарастващата енергия на отговорността на индивида в слушането, вместена в целостта на действителността.

„Първото дело на екзистенциализма е да даде във владение на човека изцяло онова, което той е, и да стовари върху него цялата отговорност на собственото му съществуване, но когато казваме, че човекът е отговорен за самия себе си, ние не искаме да кажем, че е отговорен за всички хора" (Колев, И., Гочева, Д., Паницидис, Х. Философия. Хронологична антология. От Талес до Дерида, стр. 284). Когато казваме, че човек избира себе си, от това разбираме, че всеки от нас избира себе си, но и това, че като избира себе си, той избира всички хора. Всъщност сътворявайки човека, който се стремим да бъдем, всяко наше действие в същото това време създава и образа на човека такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Като избираме да бъдем това или онова, в същото време ние утвърждаваме ценности, на онова, което избираме, защото никога не можем да изберем лошото; онова, което избираме, е винаги доброто и нищо не може да бъде добро за нас, без да бъде добро за всички. Това означава, че човек, който се е ангажирал и си дава сметка, че той е не само онзи, когото избира да бъде, но едновременно с това и един избиращ законодател, който „избирайки себе си, избира и цялото човечество, не би могъл да се освободи от чувството за собствената си тотална и глъбинна отговорност. Разбира се, много хора изобщо не се безпокоят, но ние твърдим, че те само прикриват своето безпокойство, че го отбягват; разбира се, много хора мислят, че когато действат, те ангажират само себе си. Нещата с всеки човек стоят така, като че ли цялото човечество е вторачило очи в постъпващия и се съобразява с него" (пак там, стр. 284-285).

„Обсебена от отговорности, които не водят своето начало от решения, взети от един свободно съзерцаващ субект, осъдена следователно в невинността си, субективността сама по себе си е отхвърлянето към себе си - което ще рече конкретно: осъдена за това, което правят или изстрадват другите, или отговорна за това, което те правят или изстрадват" (Левинас, Е. Другояче от битието, или отвъд същността, стр. 164). Според Левинас единствеността на себе си е единственият факт на носене на грешката на другия. В отговорността за Другия субективността е само тази неограничена пасивност на един винителен падеж, без да е следствие от склонение, което той е претърпял от именителния падеж. Той обяснява, че става дума за обвинение, което може да се сведе до пасивността на Себе си единствено като преследване, но също тъй преследване, което се превръща в изкупление. По думите му без преследването Моето аз вдига отново глава и прикрива Себе си.

Колкото повече се връщам към Мене, колкото повече се оголвам - вследствие травматизма на преследването - от моята свобода на конституиран, волеви, империалистичен субект, толкова по-отговорен се оказвам, колкото по-праведен съм - толкова съм по-виновен, казва още Левинас и уточнява, че аз съм в себе си чрез другите. „Ако Бодлер е бил естествен, той би се загубил навярно в тълпата, но същевременно би чувствал съвестта си чиста, би изпълнил божествените повели без усилие, би се чувствал у дома си, съвсем удобно в нашия свят. Ала той не желае именно това" (Сартр, Ж.-П. Бодлер, 78). Той постоянно опитва да се види в очите на другите или сам да се види като друг, което както по-горе споменахме изисква постоянни усилия и грижи.

Когато някой избира престъплението в пълно съгласие със себе си, той може да бъде вреден или жесток, но не върши зло заради самото зло: у него липсва каквото и да било неодобрение относно онова, което прави. Сартр отбелязва, че другите могат само отвън да го смятат лош. Ала ако ни бе възможно да се разходим в съзнанието му, бихме открили там само игра на мотиви, груби може би, но съгласувани. Да вършиш Зло заради самото Зло ще рече съвсем точно да вършиш умишлено обратното на онова, което другите продължават да утвърждават като Добро. Според него това ще рече да искаш онова, което другите хора не искат. „Той поддържа доброто, за да може да върши Зло и ако върши Зло, то е за отдаде почит на Доброто. Ако излезе извън нормата, прави го за да почувства по-добре силата на закона, за да може нечий поглед да го прецени и класира въпреки него в универсалната йерархия, но ако признава явно този порядък и тази върховна власт, то е за да може да им се изплъзне и да почувства самостта си в греха" (пак там, стр. 52).

Сартр засяга в „Бодлер" темата за безсилието и стерилността, а именно: не действаш сам, караш друг да действа. Не съм ли аз този, който решава какъв ще бъде коефициентът на враждебност на нещата, включително и в тяхната непредвидимост, както решавам какъв ще бъда аз самият?, пита авторът. Да вземем отново Бодлер, който не може да понася в бащинството континуитета между родител и потомци, континуитет, при който първият, компроментиран от последните, продължава да живее в тях невзрачно и унизено. Биологичната вечност му се струва непоносима. Редкият човек отнася в гроба тайната за своето фабрикуване. Той държи да бъде абсолютно стерилен, това е единственият начин да стане ценен. По този начин той става отговорен за решението си дали да лиши или не света от наследник. Във връзка с отговорността по-късно той казва: „Благородникът например има най-различни задължения спрямо своите покойници и бъдещи потомци. Те съществуват чрез него, той отговаря за тях, може да затъмни блясъка им или отново да ги позлати". Във въображаемото общество, което е избрал писателят, всеки член съседствата с всички други, без да се приобщи към него чрез обща дейност. Защо да не кажем: че всички са наредени един до друг като мъртъвци в гробища - няма нищо удивително, защото всички са покойници, уверява Сартр: „И всеки член на тази аристокрация намира в друг неин член (или в зависимост от настроението му в други членове) осветен образ на самия себе си и ангел-хранител".

„Всяко светово събитие може да ми се разкрие единствено като случай (който съм използвал, пропуснал, пренебрегнали пр.) или още по-точно, понеже всичко, което ни се случва, може да се разглежда като шанс, тоест като средство за осъществяване на това битие, понеже Другите като траннсцендирани-трансценденции са самите те само случаи и шансове, тоест отговорността на За-себе-си се разпростира върху целия свят като населен-свят. Именно по този начин аз За-себе-си се възприема в страха, тоест като битие, което не е основа на своето битие, нито на Другия, нито на различните в-себе-си, които образуват света, но което е съставено да решава какъв ще бъде смисълът на битието за него и извън него" (Сартр, Ж.-П. Битие и нищо. Опит за феноменологическа онтология, стр. 509). Тук Жан-Пол Сартр отбелязва, че онзи, който реализира със страх своята участ на битие, захвърлено в отговорността, който се връща назад чак до своята захвърленост, не притежава вече никакви угризения, никакво съжаление, никакво извинение. Той е само свобода, която разкрива изцяло себе си и чието битие се състои именно в това разкриване.

„Сегашно-наличното е - това е същността, която начева и свършва, като началото и краят са сбрани в тематизируема взаимовръзка, - това е крайното във взаимовръзката му с една свобода. Диахронията - това е отказът от единение, не-тотализируемото и тъкмо в този смисъл Безкрайното" (Левинас, Е. Другояче от битието, или отвъд същността, стр. 25). Ала в отговорността за другия, за една друга свобода, негативността на тази анархия, на този отказ, противoпоставен на сегашно-наличното, на явяването, на незапомненото, ми нарежда и ме отрежда за другия, за първия срещнат, и ме приближава към него, прави го мой ближен - така се отдалечава както от нищото, тъй и от битието, предизвиквайки пряко волята ми за отговорност, сиреч субституирайки ме като и заложник на Другия, разяснява Левинас. По думите му цялата ми интимност се влага в пряко-волята-ми - за-някой-друг - ето същинското значение и смисъла на самия-себе-си, на си-то - винителен падеж, който не произлиза от никакъв именителен падеж, - това е същинският факт на самооткриването в самоизгубването.

Какво следва обаче от това, че сме изяснили границите на свобода и отговорност на Другия спрямо мен. Дали в крайна сметка той ми е необходим или за мен той е пречка?

 

 

IV. ДРУГИЯТ КАТО НЕОБХОДИМА ПРЕЧКА

 

1. Другият като пречка

 

Киркегор в „Естетическата валидност на брака" казва, че никой, който притежава някакво убеждение, не може просто така, както му се прище, да обръща себе си и всичко останало надолу с главата. Затова и аз те предупреждавам да се пазиш не от другите, а от самия себе си, както и другите да се пазят от теб" (Киркегор, С. Избрани творби, стр. 11). Необходимо ли е наистина човек да се пази от другите? Всепозната е Сартровата фраза, че адът, това са другите. За какво говори той, когато казва, че истинското осъждане е тук на Земята? Може би за това, че ако ги нямаше другите с техните ценности, погледи, тела и т. н., Аз-ът не би имал каквито и да било безпокойства.

Отчасти можем да разберем какво има предвид Сартр в „Херострат" - монолог на садист, който унижава една проститутка и стреля срещу тълпата, за да се защити от „другите", обяснява Мороа. Ала другите, анонимната тълпа на другите, кои са те? Никак не е близък с тях, това са евентуалните съдници, а той не знае правилата, на които се основават присъдите им. Тълпата може да се характеризира например с определението на Хайдегер за Das Man, че това е „онзи, който е като всички други, Das Man е всеки и никой. „Тук всеки е друг и никой не е самият себе си", твърди Хайдегер (Левинас, Е. Другояче от битието, или отвъд същността, стр. 111-113). Das Man отбягва да мисли за смъртта. За него тя е нещо, което се случва само на другите.

Във „Фанфарло", роман, писан в младежките години на Бодлер, който прилича на изповед, се казва: „Кой мъж не би желал дори с цената на половината си живот, да види своя блян, истинския си блян, застанал разголен пред него, и обожаваният призрак, роден във въображението му, да свали една след друга всичките одежди, предназначени да го защитят от очите на тълпата" (Сартр, Ж.-П. Бодлер, стр. 77). Тук виждаме, че тълпата налага носенето на дрехи, от което задължение той би се отървал с удоволствие. Мъчително безпокойство, се засилва от обкръжаващото ме съществуване на себеподобните, които също са надарени със съзнание - Другите. Погледът на другите ме завладява и ме прави обект (Мороа, А. Френски писатели на XX век, стр. 499).

За да бъдат измъчвани хората, е достатъчно присъствието на други хора. В друг разказ на Сартр три действащи лица са оставени да живеят заедно в една обикновена хотелска стая цял живот. И тук разбираме какво се има предвид по прословутата му фраза - адът това е проницателният поглед, който другите отправят към нас. Чувствата в най-чист вид са предоставени на преценките на другите свободни хора. Всъщност този ад съществува и в живота, където още от нашето раждане Другите ни поставят в положение, което ние трябва да приемем. След смъртта ние до такава степен сме зависими от Другите, че нямаме никаква възможност да прибегнем до някакво действие, с което да опровергаем тяхната преценка, да я отстраним или да я избегнем. „Да умреш, значи да станеш плячка на живите" (пак там, стр. 507) - това е една от идеите в пиесата „При закрити врати", отново на Сартр. Другата идея е как живите се измъчват под поглед на другите.

Смиреното и благо държание на Бодлер на духовник, което често се споменава в едноименния разказ, е резултат при него на непрекъснатото наблюдаване на собственото тяло, което е един вид защита на истинското лице. Облеклото му е за зрението същото, което са лъжите за ушите: „шумно разтръбен грях, който го обгръща и скрива" (Сартр, Ж.-П. Бодлер, стр. 105). Същевременно той се заглежда в образа, който е нарисувал в съзнанието на другите и този образ го запленява. Перверзният ексцентричен денди все пак е той. Самият факт, че се усеща фиксиран от чужди очи, го кара да се солидаризира с всичките си лъжи. Той се вижда, той се чете в очите на другите и се наслаждава от нереалността на този въображаем портрет. По този начин лекарството се оказва по-вредно от болестта. От страх да не би го видят, той сам се налага на погледите.

В същия разказ става въпрос и за това, че „тиранията на човешкото лице" не би била така страшна, ако във всяко от тях не са забити две дебнещи очи. Навсякъде има очи, а зад тях - съзнание. Всички тези съзнания го виждат, впиват се безмълвно в него и го поглъщат, тоест той остава в сърцата им, класиран, опакован, с непознат за него етикет. Минаващият мъж, който спира безразличен поглед на него, може би е в неведение за прословутото му „различие", може би вижда в него само буржоа, подобен на всички други. И тъй като различието му трябва да бъде признато от другия, за да съществува обективно, нехайният минувач само с погледа си допринася за унищожаването му. Един друг пък напротив, го смята за урод, но как да се предварди от преценката му, как да го убеди, че тя е невалидна, ако не са известни мотивите? „Ето истинското проституиране: принадлежиш на всички. Популярната максима, която дава право на кучето да гледа епископа, има страшни последици, защото за кучето няма епископи (пак там, стр. 103).

Главният герой умишлено се прави омразен, за да отдалечава хората от себе си и да ги отблъсква. Дори пишейки стихотворение, той мисли, че не им дава нищо или най-малкото, че им дава нещо излишно. Не им оказва услуга, а остава скъперник, затворен в себе си, не се компрометира в творчеството си.

Сам признава във „Фойерверки": „Когато вдъхна всеобщо отвращение и ужас, ще завоювам самотата" (пак там, стр. 57). Явно ще трябва да намерим не един ключ за това негово желание да отвращава другите, както и на всички пози на Бодлер. Винаги е живял с чувството, че превъзхожда средата си. Скъсването с буржоазната класа, „разигравано" без ни минута отдих посредством символично поведение: облеклото, храната, нравите, разговорите и вкусовете трябва непременно да го потвърждават, защото без непрекъсната бдителност то би могло да остане не забелязано. В такъв смисъл култът на Бодлер към Различието се среща и при Флобер или Готие . „Ала символичното декласиране, което би рискувало да доведе до свобода и лудост, трябва да бъде съпътствано със също така въображаемо интегриране към общество, напомнящо изчезналата аристокрация" (пак там, стр. 96). Отвъд човека на изкуството, който все още се стреми да твори, Бодлер проектира своя абсолютно стерилен обществен идеал, при който култът към Аз-а се отъждествява с премахването на самия него (пак там, стр. 101).

Остава ни да изясним, че неговото кокетство е не само отбранително средство срещу другите, но и инструмент в отношенията със самия себе си. Той не съществува достатъчно в собствените си очи. Лицето му в огледалото му е прекалено познато, за да го види. Върволица мисли го засягат прекалено от близо, за да ги прецени. Цял е погълнат от себе си, а не се притежава. Главното му усилие е да влезе във владение на самия себе си. Образът, който търси в очите на другите, непрекъснато му се изплъзва. Ала може би е възможно да се види, както го виждат другите. „Достатъчно би било да установи известно разстояние, макар и съвсем малко, между очите и образа си, между рефлексивната си прозорливост и рефлектирано съзнание" (пак там, стр. 107). Рембо например „се опитва да стане свой творец и дефинира опита си с прословутото си: „Аз е някой друг", той не се колебае да извърши коренно преобразование на мисълта си, предприема систематично разстройване на всичките си сетива, разбива мнимата си природа, наследена от буржоазния му произход, която е само навик. Той не разиграва комедия, а се старае действително да породи в себе си необикновени мисли и чувства. Бодлер обаче спира по пътя, той се уплашва от пълната самота, в която да живееш и да изнамираш се сливат в едно и където рефлексивната прозорливост се разтваря в рефлектирана спонтанност, както обяснява самият автор на едноименната книга.

В защита си от другите Бодлер стига далеч, като същевременно си поставя и различни граници. Той е слагал ръкавици, за да прави любов през целия си живот, от гордост и злопаметност, този човек се е мъчел да бъде неодушевена вещ в очите на другите и в своите. Желаел е да се издигне встрани от многолюдния обществен празник като статуя окончателно завършен, неотъждествим. С една дума - искал е да го има и под това разбираме упорития и строго определен начин на присъствие на един предмет. Ала той не би търпял това негово битие, което е държал другите да установят и на което е искал самият той да се любува, да бъде пасивно и лишено от съзнание като кухненски съд. Той иска да бъде предмет, но не кой да е случайно попаднал. Това нещо ще бъде истински негово, ще оцелее, ако може да се установи, че се е създало само и само се поддържа да бъде това. Чувства ли се обект и то виновен обект пред очите на съдниците, които си е дал, тутакси утвърждава пред тях своята свобода, било чрез порочно самохвалство, било чрез угризение, „което с един замах на крилото си го издига над собствената му природа" (пак там, стр. 51). Той би се ужасил, ако достави наслаждение. Ако напротив, статуята остане мраморна, сексуалният акт е, така да се каже, неутрализиран. Тогава Бодлер е имал сношение само със себе си, останал е също така сам като дете, което онанира, наслаждението, което е изпитал, не е породило никакво външно събитие, той нищо не е дал, прави любов с леден блок. Чисто сексуалният акт го отвращава, защото е естествен и брутален, защото всъщност е общуване с Другия: „Да правиш любов означава да копнееш да влезеш в другия, а творецът не излиза никога от себе си". Съществуват обаче наслаждения от разстояние: да видиш, да докоснеш, да вдъхнеш плътта на жената. Зрителят не се отдава, „цинична и дискретна тръпка пробягва по цялото му тяло, без да го докосне. Постъпва лошо и знае това, притежава другия от разстояние и се пази" (пак там, стр. 50). Когато лежи до някоя ужасна еврейка - както той самият описва някои от жените си, - мръсна, плешива и сифилистичка, той извиква в съзнанието си образа на ангела. Ангелът се сменя, ала която и да е жената, избрана, за да изпъни тази фикция, винаги някой го наблюдава. Навярно и в мига на оргазъм.

Въпреки че Другият ограничава свободата на Аза, той е необходимо условие за самоопределянето му, за самооценка и за съществуването му като цяло.

 

2. Другият като необходимост

 

Независимо дали разглеждам самотно или в компания тази маса, това дърво или тази част от стената, другият е винаги тук като част от, като пласт от конститутивни значения, които принадлежат на самия обект, който разглеждам, накратко, като истински гарант за неговата обективност, обяснява Сартр в „Битие и нищо" и продължава: „тъй като моето психофизическо аз съществува едновременно със света и попада заедно с него под действието на феномоменологическата редукция, другият се явява като необходим за конституцията на самото ми аз" (Сартр, Ж.-П. Битие и нищо. Опит за феноменологическа онтология, стр. 25). Даден е примерът, че ако трябва да се съмнявам в съществуването на приятеля ми, например Пиер (или на другите изобщо), доколкото това съществуване е по принцип извън опита ми, аз би трябвало да се съмнявам и в конкретното си битие, в емпирическата си реалност на журналист, притежаващ такава и такава наклонност, такива и такива навици, определен характер.

Наистина пълна произволност на индивидуалната преценка на човека за себе си не е съществувала никога и затова за него винаги е от значение преценката на някой друг. Така героизмът на примитивните хора, които храбро отиват на смърт, живее винаги с оглед на другите. „Утеха за умиращите герои на Еда е, че славата им е непреходна" (Ясперс, К. Въведение във философията, стр. 57). За каква преценка на другия обаче говорим?

В „Битие и време" Левинас обяснява, че „условието за времето е в отношението между човешките същества или в историята" (Левинас, Е. Времето и другото, стр. 70). Човек върви покрай нещата, борави с инструменти, но и среща само хора. Истинската среща е екзистенциално събитие. Такива срещи се запечатват в паметта ни и образуват нашата екзистенциална биография. Срещата извежда от неизвестното човека, който ще влезе в траекторията на нашия живот. И тук Ясперс правилно отбелязва, че „не часовниците, а срещите отмерват такта на екзистенциалното времеброене". Според него периодът на боравене с инструменти, на занимание с вещи е пауза за екзистенцията. Тя се пробужда, когато срещата като ярко събитие се вмести сред останалите жалони на човешкия път. Срещата е огледало, в което човек по новому поглежда към себе си, към своето минало и към своите стремежи. Тя ни подтиква да претълкуваме наши постъпки, да преосмислим отделни възгледи. В срещата можем да намерим приятел, който да ни направи по-силни и уверени. Но може да се окажем лице в лице с враг, който да събуди наши дълбинни страхове и скрити слабости. „Срещата превръща имената-думи в имена-лица. Тя открива личността в индивида, вижда в очите поглед, в погледа - душа, в душата - уникална екзистенциална история" (Левинас, Е. Другояче от битието, или отвъд същността, стр. 116-117). Погледът е желание. Ето защо, когато мразим нещо, ние отвръщаме поглед. Когато желаем нещо, ние впиваме поглед в него. Когато искаме да разберем какво мисли някой, ние се вглеждаме в очите му. Защото всъщност искаме да разберем какво е неговото желание.

Ако тръгнем от първоначалното разбулване на другия като поглед, тогава трябва да признаем, че ние изпитваме нашето недоловимо битие-за-другия под формата на владение, или както е отбелязано в „Битие и нищо", другият ме владее, защото неговият поглед оформя моето тяло в неговата голота. Поражда го, скулптира го, създава го такова, каквото то е, вижда го такова, каквото аз никога няма да го видя. Другият владее една тайна: тайната за това, което съм. Той причинява съществуването ми и със самото това ме владее.

Самопознанието на Аз-а във въплъщението (което разчупва кръга на рефлексията), е както и опознаването му от другите, отбелязва Жак Колет в „Екзистенциализмът". Бодлер например, който толкова много иска да се види сякаш е друг, е прекалено близо до себе си, за да може да се види напълно и да се изгуби, сливайки се безмълвно със собствения си живот. Тук започва и неговата драма. Нека си представим белия кос ослепял - прекалено голямата светлина е равносилна на слепота. Преследва го мисълта за някаква белота, разстлана върху крилете му, която всички други косове виждат, за която всички те му говорят и само той не познава. Прословутата прозорливост на Бодлер е само усилие за възвръщане. Става дума да си възвърне себе си и - и тъй като зрението е присвояване - да се види. Ала за да се видиш, трябва да сте двама, споменава авторът напомнящо. Бодлер напразно се стреми да пренесе в интимния си живот това съотношение, което има смисъл само между две отделни личности, да превърне в нож рефлексивното съзнание и в рана рефлектираното. По някакъв начин те са едно. Човек не може нито да се обича, нито да се ненавижда, нито да се измъчва сам. Жертва и палач изчезват при пълното неразличаване, когато с един и същ волеви акт единият иска, а другият налага страданието. Бодлер ще имитира с озадачаваща непринуденост, ще се престори, че се отдава на произволни пориви, за да се изправи внезапно пред собствения си поглед като непрозрачен и непредвидим обект, с една дума като някой друг, различен от него. „Самият той никога няма да постигне истинско притежание на себе си и ще трябва да се задоволи само с вялата дегустация, характерна за рефлексивното познание" (Сартр, Ж.-П. Бодлер, стр. 13-14). Според Сартр обаче не трябва да го схващаме като квитист, а по-скоро като безкрайна поредица от мигновени начинания, тутакси обезоръжени от рефлексивния поглед, като море от проекти, които се пукват като балони още с появяването си, като вечно очакване, вечно желание да бъде друг, да бъде другаде. За разлика от Лакан , Жан-Пол Сартр смята, че ние сме произведени преди всичко от погледа и от думите на другите хора. Той гледа на себе си - на душата и тялото си - само като на нещо, което се намира сред другите, подчинено на правила, които не е измислило само, като средство, за да се осъществи известен порядък. Може ли човек някога да се докосне, да се види? Постоянната своеобразна същност, която той търси, може би се появява само в очите на Другите. Може би трябва непременно да бъде отвън, за да схване чертите й. „И тъй като собствената природа му убягва, той ще се опита да я улови в очите на другите" (пак там, стр. 24). Той уподобява погледа, който насочва към себе си, с погледа на Другия. Той се вижда или се опитва да се види, сякаш е друг човек. И, разбира се, невъзможно е да се видиш истински с очите на Друг, премного сме слети със себе си. „Но ако се вмъкнем в работата на съдника, ако рефлексивното ни съзнание уподоби отвращение и възмущение спрямо рефлектираното съзнание, ако за да го окачестви, то заимства от заучения морал своите понятия и мерило, можем за момент да си създадем илюзията, че сме въвели разстояние между рефлектираното и рефлексията" (пак там, стр. 55). В известен смисъл той иска да се ползва от своята своеобразност, както Другите могат да го правят, това означава, че иска да застане срещу нея, както срещу даден обект, ще му се вътрешният му поглед да я породи, както белотата на белия кос се ражда под очите на другите косове. „Отличителното качество, което го идентифицира в очите на другите, няма име във вътрешния му език, той не го изпитва не го познава. Може ли да се почувства духовит, тривиален или изтънчен? Може ли дори да установи бързината на и хоризонта на ума си - пита, като че ли риторично, авторът, - ако няма други граници, освен самия себе си?

Различието, което иска, няма нищо общо с необятна метафизична самота, участ на всеки от нас. Законът на самотата действително може да се изрази по следния начин: никой човек не може да прехвърли върху другите хора грижата да оправдаят съществуването му. И именно това терзае Бодлер. Самотата всъщност го ужасява. Аслино твърди, че не е можел да остане нито час без компания. И в случая е ясно, че не се касае за физическо усамотение, но за това „изплуване в небитието", което е цената на единствеността. Той желае да бъде друг, различен, вярно, само че друг сред други; надменното му различие си остава обществена връзка с хората, които презира, те трябва да бъдат налице, за да го признаят. За това свидетелства следният пасаж от „Фойерверки": „Едва когато вдъхна всеобщо отвращение и ужас, ще завоювам самотата" (пак там, стр. 33). Да изпитат отвращение и ужас от него, означава да се занимават с него. А ако отвращението и ужасът са всеобщи, толкова по-добре, значи всички във всеки миг ще се интересуват от него. Самотата, такава каквато си я представя, е следователно обществена функция: парият е изгонен от обществото, но именно защото е обект на обществен акт, самотата му е узаконена, той е едва ли не необходим за доброто функциониране на институциите.

Бодлер иска да се узакони неговата своеобразност, да й придадат едва ли не институционен характер. Вместо да му отнеме всяко място в обществото и всяко право на място, както човешката самота, която той е зърнал и отблъснал, тя напротив, го ситуира, дава му задължения и привилегии, затова точно той държи родителите му да я признаят, или както би казал Хайдегер, „за приятелите и близките си не се свежда до това, което е" (пак там, стр. 124).

На него другите са му необходими като съдници. Той е отказал да ликвидира теологическия комплекс, който уподобява родителите на божества: защото му е било необходимо, за да обърне закона за самотата и да намери у другиго средство против ненужността, да придаде на другите, на някои други свещен характер. Той копнее не за приятелство, не за любов, не за отношения равен към равен: не е имал приятел, в най-добрия случай няколко разпасани довереници. А той иска съдници. Същества, които може решително да постави извън обичайния случаен контингент, които с една дума съществуват, защото имат правото да съществуват и чиито присъди му придават стабилна и ясно установена природа. Той няма нищо против да мине в техните очи за виновен.

Бодлер, който по начало е избрал да живее под попечителство, е напълно удовлетворен от провидението, че съществуването на неговия семеен съвет сигурно е било за него източник на унижения и безброй затруднения и той съвсем искрено го е ненавиждал. Ала за този любител на камшик и съдии, този съд е бил необходим, той е задоволявал една потребност у него. Той е бил вечният непълнолетен, остарял юноша, живял в ожесточение и ненавист, но под зорката и успокоителна охрана на Другиго. И като че ли не са му омръзнали всичките тези наставници и попечители, всичките тези дебели господа, които решават помежду си неговата съдба, той си избира и един таен опекун, най-строг от всички, Жозеф дьо Местр, последно въплъщение на Другия, както отбелязва Сартр. Наблюдаваното, дебнено съзнание, което чувства, че е наблюдавано, докато извършва обичайните си действия, загубва поради това своята естественост, също като дете, играещо под погледа на възрастните. А когато по-късно е сам, когато „вече никой не го гледа и той държи да не знае, че собственият му поглед го вкаменява, под непрекъснато подновяваната му новост на Съществуването си той съзира една неподвижна и неизбежна фигура, която нарича свое Битие". А когато се чувства ненужен, пише в прословутото си писмо от 1845 година: „Самоубивам се, защото съм ненужен на другите и опасен за себе си" (пак там, стр. 15).

Интересно описание на необходимостта на човека от себеподобни откриваме в откъса от „Бодлер", където става дума за страха му от природата. Там се разказва, че човек се плаши сред природата, защото се чувства заплетен в необятното аморфно и ненужно съществуване, което го пронизва целия със своята ненужност. Няма вече свое място никъде, поставен е върху земята без цел, без основание за битуване, също като стрък изтравниче или жълтуга. В градовете, напротив, заобиколен от конкретни предмети чието съществуване е определено от ролята им, чиято стойност или цена са безспорни и общопризнати, човекът е спокоен. „Те му препращат отраженията на онова, което би желал да бъде: оправдана реалност" (пак там, стр. 71). Темата за оправданата реалност се среща и по-напред из страниците на биографичната творба: „Да привлече погледа на някоя исполинка, да се види в нейните очи като домашно животно, да води нехайното, сладостно и перверзно съществуване на котка в аристократично общество, в което исполини хора-богове са определили вместо него и без него смисъла на вселената и крайните цели на живота му, такова е съкровеното му желание" (пак там, стр. 35). Той би желал да се радва на ограничена независимост на луксозно животинче, безделно и излишно, чиито игри са закриляни от сериозността на господарите му.

Нима задачата на погледа на Другия не е да го превърне в неодушевен предмет? Той обаче е дарил с фригидност само жените и то известна категория жени. Не би понесъл това качество у мъже: все едно да признае превъзходството им над себе си. „Жената обаче е по-низше животно, отходно място, тя е разгонена и желае да бъде обладана. Тя е антипод на дендито" (пак там, стр. 81). Бодлер може без опасност да я превърне в обект на култ. В никакъв случай няма да стане равна нему. Той съвсем не се заблуждава относно възможностите, с които я разкрасява. „Вероятно тя е за него само, по думите на Роайер, свръхестествено живо същество. Ала поетът знае отлично, че тя е само претекст за очите му точно защото е абсолютно друга и непроницаема" (пак там, стр. 81). Затова спокойно може да се остави да бъде определен предмет в дома й.

Навярно, тъй като не може да постигне в себе си онова, което го прави незаместим, той се е обърнал към другите и им е поискал да го направят друг, чрез техните преценки. Но той не би могъл да допусне да бъде само обект на погледите им. По същия начин, както би желал да обективизира неясното течение на съкровения си живот, той се опитва да интериоризира онова, което е за другите, „като го превърне в свободна проекция на себе си". Винаги всъщност всичко се свежда до едно и също постоянно усилие да намери себе си. Да намери себе си на плоскостта на интимния живот означава да се опита да разгледа съзнанието си като нещо реално съществуващо, за да може да го обхване. Ала когато става дума за съществото, което сме за другите, ще намерим себе си, ако можем да уподобим това нещо на едно свободно съзнание. Той естествено иска да създаде сам себе си, но такъв, какъвто другите го виждат. Когато е поставил кандидатурата си за Академията, той е желаел по-скоро съдници, не избиратели, защото е смятал, че „гласът на безсмъртните ще бъде негово реабилитиране" (пак там, стр. 40).

Той не се изхранва от труда си, което ще рече, че парите, с които се издържа, не са възнаграждение за обективно преценена обществена служба, а зависят главно от преценките относно самия него. Бодлер е писал поемите си, за да намери отново в тях образа си. Но не е можел да се задоволи с това. Защото е държал във всекидневия си живот да се наслаждава на различието си. Същевременно първоначалният избор за себе си, който е направил, включва извънредна и постоянна грижа за общественото мнение. Той знае, че го гледат, непрестанно усеща чужди погледи върху себе си. Иска едновременно да се хареса и да не се хареса. Когато излиза украсен като „кивот, това е цяла церемония: принуден е да пази тоалета си, да подскача сред ловките, придавайки изящност на тези предпазливи движения, които са малко смешни: а погледът е там и го обгръща; докато изпълнява сериозно хилядите дребни безпомощни жестове, свързани със своя сан, той чувствува, че другият прониква в него и го завладява: и той се опитва да се защити и да импонира не чрез достолепието и силата си, нито чрез външните белези на обществената си функция, а чрез красивия си външен вид и изящните си движения" (пак там, стр. 106).

Също както мазохистът се подлага на унижение само ако му заповядат, така и Бодлер не иска да го съдят, освен ако предварително е дал съгласието си, тоест ако е взел предпазни мерки, за да избегне по своя воля присъдата. Ала може да реагира и точно по обратен начин - странното му облекло и прическата, която привлича погледите е безспорно утвърждаване на неговата единственост. Той се стреми да предизвика удивление, за да озадачи наблюдателите си. Агресивното облекло е почти волеви акт, това предизвикателство е почти самохвален поглед: „подигравчията, който го наблюдава, се чувства предвиден и визиран от Бодлеровата екстравагантност. Ако се скандалкизира, то е защото открива върху гънката на плата една остра мисъл, която се обръща към него и му вика: „Знаех, че ще се смееш!" Възмутен, той вече е по-малко наблюдател и повече наблюдаван (пак там, стр. 87). В най-лошия случай се смайва точно така, както Бодлер е искал да се смае, хванал се е в капана. Непредвидимото и свободно съзнание, което е можело да го претърсва чак до сърцето, да разкрие тайните му и да мисли най-коварни неща за него, е вече водено сякаш за ръчичка и той може да го заблуждава с цвета на дрехата или с кройката на панталона. През това време обезоръжената плът на истинския Бодлер е защитена. Докато клюките разкъсват измисленото лице, истинското остава на завет. Ой стига до там да обрисува „един портрет, който ни намирисва повечето на педераст, отколкото на денди, защото дендито е защита от другите" (пак там, стр. 101). Така също всички героини на например Бодлер обичат някого другиго. Това е гаранция за тяхната студенина. И щастливият съперник е разкрасен с всички положителни качества. Бодлеровото наслаждение е сякаш сдържано, по-скоро наблюдавано, отколкото почувствано, той не потъва в него, а го докосва, то е колкото цел, толкова и претекст (пак там, стр. 49). Чрез съвсем естествен порив Бодлер проектира върху Другия собствената си фригидност. И тук именно процесът се усложнява, защото Другият, чуждото съзнание, което наблюдава и преценява, внезапно е придобил изстудяваща способност. Лунната светлина се превръща в светлина на погледа. „Поглед на медуза, под който застиваш и се вкаменяваш" (пак там, стр. 81), но все пак той е така необходимият му поглед на другиго.

 

Другият може да наруши моята свобода, пронизвайки ме с очи, зад които има съзнание. Бидейки в тълпата хиляди очи, на хиляди други с хиляди съзнания могат да ме осъдят, класифицират според норми, които аз не знам и закони, които не зависят от мен, може да ме постави в категория, към която аз смятам, че не спадам или не искам да спадам. Същевременно заради наличието си в света, заедно с наличието на мен, той ме прави априори отговорен. Постъпвайки по начин, който аз избирам в рамките на човешкото (не мога да постъпя нечовешки, поради факта, че съм човек) той ме прави отговорен за това, че като човек съм взел това решение. Или иначе казано: другият ограничава свободата ми само наличието си - свободата ми свършва там, където започва неговата, а същевременно ме прави отговорен за това, че нямам свободата да постъпя по определени начини заради моята природа на човек. Няма как обаче да позная, че природата ми е човешка, ако го няма него, когото да опознавам. По същия начин той ми е необходим, за да се видя в неговите очи, защото независимо от рефлексивната си прозорливост и рефлектирано съзнание, аз не мога да се погледна от вън.

 

(Елза Тодорова е бакалавър по философия. Статията е част от нейната дипломна работа, защитена през м. септември 2009 г. в ЮЗУ „Неофит Рилски". E-mail: elza.todorova@gmail.com)

 

Литература:

1. Абаняно, Н. Въведение в екзистенциализма, Ун. изд. Св. Климент Охридски", София, 1994.

2. Гордер, Ю. Светът на Софи. Роман за историята на философията, ИК "Дамян Яков", София, 2005.

3. Грекова, М. Аз и другият. Измерения на чуждостта в посттоталитарното общество, Ун. изд. „Св. Климент Охридски", София, 1996.

4. Иоан (Маслов), архимандрит. Симфония по творенията на Тихон Задонски

5. Киркегор, С. Избрани творби, София, 1991.

6. Колев, И., Гочева, Д., Паницидис, Х. Философия. Хронологична антология. От Талес до Дерида, Изд. „Анубис", София. 2001.

7. Колет, Ж. Екзистенциализмът, ИК „Одри", Враца, 2005.

8. Левинас, Е. Времето и другото, прев. Минева, Т. Изд. „Сонм", София, 1995.

9. Левинас, Е. Другояче от битието, или отвъд същността, прев. Минева, Т. Изд. „Сонм", София, 2002.

10. Макгрейл, Иън П. Великите мислители на Запада, прев. Кънев, Х. ИК „Библиотека 48", 1992.

11. Мерло-Понти, М. Видимото и невидимото, изд. „Varius КК", прев. Стилян Деянов, ИК „Критика и хуманизъм", София. 2000.

12. Мерло-Понти, М. Структура на поведението, Изд. АГРЕС, София, 1997.

13. Мороа, А. Френски писатели на XX век (От Пруст до Камю, от Жид до Сартр), прев. Колев, Н. Изд. „Наука и изкуство", София, 1980.

14. Пожарлиев, Р., Колев, Р. Философия за 11 клас. Задължителна подготовка, ИК „Анубис", София, 2006.

15. Сартр, Ж.-П. Битие и нищо. Опит за феноменологическа онтология. II т, Изд. „Наука и изкуство", София, 1999.

16. Сартр, Ж.-П. Бодлер, прев. Сталева, Л. Изд. „Лик", София, 1994.

17. Сп. „Философски алтернативи", кн. 5-6, г. XVII, 2008

18. Ясперс, К. Въведение във философията, Изд. „Оксиарт", София, 1994.

 

comments powered by Disqus