NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Науката – аристократка или прислужница

Брой
№ 10 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Енгелсина Тасева

Формулировката на заглавието на този текст откровено апелира към образното и оттук диктува определена есеистичност на стила, което не е много привично, отнесено към сериозна и строга материя, каквато е научното знание. Това не е самоцелно търсене на външен ефект, просто тук се разглеждат някои страни и проблеми на науката като познавателен и социален феномен, които по един или друг начин са свързани именно с нейното образно представяне, така че в разсъждението са и допустими, и уместни определени елементи на импресия. А и става дума не толкова за безкрайно интересната тема за образите в науката и за философската сериозност на проблемите, в които ни въвеждат шеги от сорта "геометрията е изкуство да се разсъждава вярно по грешни чертежи", колкото за онези аспекти на този специфичен вид познание, които са свързани с представите за него и то предимно на недотам фамилиарните с научното знание кръгове от социалния му контекст. А тези представи, образите на науката в обществото, са толкова много и толкова различни в миналото и днес, че е трудно, практически невъзможно да се обхванат, както е трудно и практически невъзможно да се даде задоволително универсално определение на науката, взета в нейното единство и многообразие. Както концептуализацията на същността на научното познание основателно е един от много сложните въпроси във философията на науката, така доминиращите представи за нея в обществото я поставят пред не по-малко сложни проблеми, свързани с адекватното разпределение на стратегическите и тактическите акценти в нейното развитие и функциониране. В голяма степен усложненията идват от очевидното обстоятелство, че масовият носител на тези представи се ориентира в същността и спецификата на научното познание по-скоро повърхностно, но те често се дължат и на естественото изоставане на философските и науковедските коментари, интерпретации и оценки от развитието на самите научни идеи.

Естествено е да се започне с някои типични образи на науката и, пишейки на български, е просто грешно да не се даде предимство на образа, очертан от Ст. Михайловски в Химна на Кирил и Методий: "... науката е слънце, което във душите грей". Известната на всички ни от деца фраза утвърждава безусловно, че, както и слънцето, знанието е ценност само по себе си, то е жизнена необходимост, то е естествено право на всеки и извисяването на духа е сферата на неговата "съгряваща" функция. До този внушаващ възторжено и безрезервно доверие в научното знание образ съвсем естествено се намества "знанието е сила" на Фр. Бейкън, заедно с необозримо множество поразителни илюстрации за силата на научното знание, например историята за това, как, предсказвайки удивително точно настъпването на пълно слънчево затъмнение през пролетта на 585 г. пр. н. е., Талес от Милет решава изхода на една война. "Знанието е сила" обаче е донякъде различно послание от "...науката е слънце..." (въпреки сходните "енергийни" асоциации, навявяни от греенето и силата) - за разлика от "слънчевия" образ, образът на науката като сила може да съсъществува и с противоположни на възторга възгледи - с представата за нея като за опасна, заплашителна сила, застрашаваща духа на човека или дори целия негов свят. Първото (относно духа) може да се илюстрира с известната сентенция ": "В многото мъдрост има много печал и който умножава знанията, умножава скръбта" (Еклезиаст) или със средновековната европейска традиция незнанието да се възприема като "майка" на благочестието (Тертулий). Второто (относно света) е широко разпространено не само в художествената литература - в научнофантастичните антиутопии - но и в сериозни философсконаучни рефлексии. Например, в един диспут, състоял се в Кембридж в началото на 1923 г. с участието на Б. Ръсел и Дж. Холдейн, се казва следното: "Легендарният Икар, научил се да лети от баща си Дедал, е загинал поради невниманието си. Боя се подобна участ да не постигне народите, които са обучени да летят от съвременната наука ...Ще се окаже ли науката в края на краищата благословия или проклятие за човешкия род - това съвсем не е решен проблем". Това е Ръсел, а Холдейн е още по-категоричен - той споделя впечатления от видяното през първата световна война като негативен ефект на развитието на науката и технологиите, изказва опасенията си, че човекът е на път да се превърне в паразит или придатък на машините, пита буквално "...дали има някаква надежда да бъде спрян прогресът на научните изследвания" и направо призовава юристите да защитят света от буйството на науката и техниката, чиито потенциални възможности да осакатят човека и обществото са станали неимоверно големи [Haldane, 1923/1924]. Когато един много голям и много известен учен застане с авторитета си зад такова изказване, става очевидно, че въпросът за образа на науката в обществото е повече от сериозен. Възторзи и страхове, свързани с нейния прогрес (а оттам и на техниката) са били изразявани във всички времена, но за разлика от времето, например, на император Александър I, който се е прославил и с това, че се е опитал със специален указ да забрани самата дума "прогрес" или на Николай II, който се е заканвал да нареди на Академията на науките да заличи от руския речник самата дума "интелигенция", днес ускорението, мощността и мащабите на влияние на науката правят много по-основателно възникването на опасения като споменатите вече, включително и заради изразената тенденция все повече да се скъсява времето от появата на научните иновации до техническата им реализация и оттам - до масовото им тиражиране. Например Фарадей открива електромагнитната индукция през 1831 г. и повече от 40 години това откритие не намира значимо практическо приложение, докато през 1873 г. най-после е конструирана първата относително съвършена технически динамомашина. Повече от 100 години очакват своята практическа реализация откритите през 1727 г. принципи на фотографията; повече от половин век изчаква реализацията си телефонът. Почти 35 години се оказват необходими на радиото и - вече след това - с почти 15 се забавя практическата реализация на телевизията и радиолокацията. За създаването на атомното оръжие вече се оказват достатъчни само 6 г., за транзистора и лазера - 5 и т. н. Освен това за последните един-два века прогресът в транспортната техника довежда до уверено завоюване на въздуха като транспортна среда и, съответно, до хилядократно увеличаване на възможната скорост на придвижване и т. н. [Бобров, 1971; с. 38]. В наше време вече разработването на научните основи на авангардните технологии (информационните, нанотехнологиите и др.) буквално върви успоредно с тяхното все по-обхватно въвеждане в практиката, вкл. всекидневната, а осмислянето на стремително изменящата се ситуация все повече изостава от този процес. Което, покрай другото, увеличава рисковете от неадекватни или непремерени въздействия върху статуса и функционирането на науката от страна на обществото, произтичащи от тиражирането на клиширани представи за нея, нямащи много общо с действителния й облик. На този фон уместно и точно звучи предупреждението на един известен (не само на Изток) писател-фантаст от по-старото поколение, с което завършва неговата документално-публицистична книга "Пътят на мисълта" [Биленкин, 1982]: "Човекът е не само разумно, но и социално същество. Тежко му, ако се наруши равновесието между тези две начала".

Картината на стремителното развитие на съвременната наука и на натрупването на огромни масиви от нови знания за много кратки периоди от време прави с пъстротата и динамиката си трудно забележим факта, че цитираните две изречения кореспондират с проблем на науката, който засяга дълбоко самата й същност и (сигурно затова) постоянно се възпроизвежда в нейната история. Той може много живописно да се илюстрира, ако се върнем за малко към онези много далечни времена, когато науката е била обожествявана и хвърлим поглед към някои митологични образи, които я персонифицират. Набу в акадската митология, наричан от някои автори и "бог на науката", е бог на писарското изкуство и мъдростта, покровител на писарите и покровител на едно от предградията на Вавилон (главният храм на Набу във Вавилон - Езида - още съществува и е един от шедьоврите на древноизточната архитектура). Към ХV в. пр. н. е. Набу вече е причислен към ранга на висшите космически божества и като писар (и притежател) на таблиците (плочките) на съдбата. В един от новоасирийските текстове е наречен "отварящ изворите" и "ръководител на ръста на реколтата" (подчертано приложни функции на мъдростта и знанието). На една статуя от VІІІ в. пр. н. е. има характерен надпис: "доверявай се на Набу и на никой друг бог". Урания в древногръцката митология е една от деветте музи (което означава "мислещи"), дъщери на Зевс и титанката Мнемозина, богинята на паметта. Урания - "Небесната" - е муза на астрономията и се изобразява с кълбо и пергел (подчертано изследователски атрибути). И между другото тук си струва да се отбележи, че още тогава вече е налице тенденцията научното знание да се дели на природно и хуманитарно - двете музи, които имат отношение именно към науката, а не към изкуствата, са Урания и Клио - музата на астрономията и музата на историята. Т. е още тогава вече са кодирани в образни представи някои основни линии на структуриране на научното знание, които са актуални и днес: "чисто - приложно" и "природно - хуманитарно".

Урания - музата, чиито атрибути са ориентирани към чистото знание като ценност, родееща се с изкуствата и Набу, който е "ръководител на ръста на реколтата" и покровител на писарите, са две персонификации на образи на науката, пряко кореспондиращи с двата основни типа функции, характерни за нея - познавателните и социалните. За самата наука най-съществени са когнитивните й функции, но обществото я цени преди всичко за изпълнението на социалните й функции. Главната когнитивна функция на науката е производството на ново знание - фундаментално и създавано на неговата основа приложно, което пък от своя страна служи като основа на изпълнението на социалните функции на науката, обикновено подразделяни на първични и вторични. Първичните й социални функции са: 1. развитие на средствата за производство на стоки и услуги и 2. информационно и кадрово осигуряване на управлението на всички нива. Вторичните са свързани с информационното и кадрово осигуряване на висшето образование, с формирането на школа за мислене (а не само получаване, съхранение, възпроизводство и разпространение на знания), със създаването на особена интелектуална атмосфера в обществото, с поставянето пред него на различни социални и хуманитарни проблеми, както и с някои елитарни функции, произтичащи от авторитета и престижа на науката [Юревич, Цапенко, 1998]

. Двата основни типа функции на науката, маркирани от образите на Урания и Набу, пораждат два основни типа мотивация на научното познание - мотиви, породени от неговите собствени когнитивни потребности и вътрешната логика на развитието му и мотиви, отнасящи се до неговото практическо приложение. Обществото издържа науката и изисква тя да е полезна, но средният негов представител разбира тази полезност повърхностно и ограничено, той очаква научният продукт да е очевидно (от негова гледна точка) полезен и непосредствено и незабавно приложим, доколкото не е достатъчно добре запознат със същността на науката, закономерностите на развитието й, начина, по който функционира тя, нейните потребности и нейните възможности. Когато социалният контекст на науката се характеризира със значим дефицит на философска култура, масовото неразбиране на смисъла, самоценността, "аристократизма" на когнитивните функции на науката би я свело до ранга на прислужница, ако това беше възможно и определено е деформиращ фактор. Впрочем, пренебрежителното утилитарно отношение към Урания не е изключение - положението на другите музи е аналогично. Великолепна илюстрация за това е начинът, по който гениалният Леонардо да Винчи в обръщението си към миланския херцог Людовик Скорца, при който иска да постъпи на служба, изброява своите практически умения в строителството на мостове и фортификации, в конструирането на военна техника, в корабостроенето и т. н. и едва накрая, на десето място, заявява, че, що се отнася до живописта, то в нея той не би отстъпил на никого, при това пак в унизителната тоналност: "Задължавам се, освен това, да отлея от бронз конна статуя, за да увековеча паметта на Вашия родител и на славния род Скорца" (На изложбата, посветена на техническите и художествени постижения на Леонардо, която беше организирана преди време в София, имаше изложено факсимиле на този изключителен документ. Списъкът на изброените умения е цитиран на много места, аз за пръв път се натъкнах на него в [Фигуровская, 1979; с. 18 - 19].

На верните и безкористни последователи и служители на Урания постоянно им се налага да отстояват нейното право на изследователски "аристократизъм", изтъквайки в различни вариации едни и същи основни аргументи, чийто смисъл най-общо се съдържа в постоянно потвърждаваното от практиката съображение, че - що се отнася до науката - едва ли има по-непрактичен подход към нея от прекомерния прагматизъм. Ето, например, какво се налага да напомня акад. Пьотр Капица в писмото си до Хрушчов от 12 април 1954 г. пет века след Леонардо и половин век преди днешните вълнения и дебати относно поредните административни сътресения в нашите научни институции, замислени в името на очевидната и непосредствена полза: "Истински лидиращата наука е онази наука, която, изучавайки закономерностите на обкръжаващата ни природа, търси и създава принципно нови направления в развитието на материалната и духовната култура на обществото. Лидиращата наука не върви, дърпана за поводите от практиката, а създава ... нови направления ... и с това променя ... нашия живот. Аз говоря за онези, създадени от науката фундаментално нови направления, каквото на времето беше радиото, а сега са атомната енергия и антибиотиците. Тези направления бяха създадени на базата на нови научни открития и теории, направени в лабораториите и встрани от потребностите на всекидневната практика. Разбира се решаването на тези проблеми е тясно свързано с потребностите на живота, но тази връзка не е тривиална, което се вижда и по това, че обикновено тази връзка я разбират и правилно я оценяват първо "учените" и значително по-късно "практиците"" [Капица, 1989; с. 304- 307]. И наистина, нима в рамките на представата за науката като прислужница, императивно подчинена на изискванията за незабавен приложен ефект, може да се обясни защо не е било безсмислено занимание нито това, че Грегор Мендел старателно е разглеждал и преброявал граховите зърна в манастирската градина, нито това, че Мария Склодовска е обработвала ръчно тонове уранова руда, за да получи нейния грам полоний. Кой тогава би могъл да предвиди какво ще излезе от тези странни занимания. Кой днес би се наел да твърди, имайки предвид съвременните приложения на генетиката и атомната физика, че тези занимания са били безперспективни от гледна точка на всекидневната практика? А тези примери задават един често срещан модел на възникване на научни иновации, намиращи впоследствие изключително широко приложение. Те подчертават очевидното - ефектът от изследванията на предния фронт на научното знание не може предварително да бъде оценен, просто няма такива експерти. Обикновено единствените, имащи някаква идея за значението и перспективите на даден пробив в областта на неизвестното, са шепата учени, които правят този пробив и много тесен кръг компетентни специалисти около тях. В тази ситуация е повече от естествено да се сгреши в оценката на придобитото ново знание и, когато предварителната преценка за практическата полза или безполезност на дадени научни резултати започне да изглежда комична в светлината на последвалите развития, резултатът е пълни сборници с изказвания на видни учени, превърнали се в анекдоти.

Изискването за непосредствена приложимост на всяка цена, тук и сега, често има като естествено следствие неумението да се видят перспективите за развитие на дадена изследователска програма, на дадено откритие или изобретение и оттам - ограничаването на тези перспективи. Съдбата на идеите силно зависи от условията и обществените нагласи, сред които попадат. Една живописна илюстрация на този ефект е "откриването" на велосипеда: В самото начало на ХІХ в (15 септември 1801 г.), когато удивително съвременно изглеждащият модел за велосипед на Леонардо да Винчи (също показан на споменатата по-горе изложба) от векове е потънал в забрава, крепостният ковач Ефим Артамонов от уралското село Верхотурье представя на едно изложение на руски земеделски и промишлени достижения изработен от него велосипед, който е имал основните възли на съвременния - кормило, педали и железни колела със спици. Този велосипед е бил възприет просто като любопитен куриоз без никакво практическо значение и перспектива, бил е прибран в царската колекция от куриози, където се намира и днес и с това историята му приключва. Седем години по-късно - през 1808 г. - немският лесничей Карл Дрез показва на Парижкото изложение своя много по-примитивен прототип на велосипед - проста дървена рамка с две грубо изработени дървени колела. Дори това тромаво съоръжение е позволявало да се ускори придвижването, особено по наклонени участъци и идеята, попадайки в средата на съвсем различни обществени нагласи и представи за перспективност, сравнително бързо еволюира, докато през 1877 се появява т. н. "бициклет Руж", който е прототип на съвременните велосипеди - с педали, верижна предавка, колела със спици и гуми, кормило, спирачка и т. н. Така ограничените представи за полезност лишават от перспектива по-практичния (доколкото е по-съвършен) прототип, докато структурно и функционално по-примитивният получава възможности за развитие.

Когато дадена област или направление в науката попадне в капана на свързаните с характерното за нашето време доминиране на инструментализма изисквания за себедоказване чрез демонстриране на незабавна и непосредствена практическа полза, това всъщност е избор на една крайно непрактична стратегия заради риска идеите и резултатите й да споделят в някаква степен съдбата на велосипеда на Артамонов. Приложени към фундаментални области, прекомерно прагматичните изисквания, както показва историята на науката, могат да се окажат толкова "късогледи", че да доведат до изоставане или трайно блокиране на поставените в неадекватни условия изследвания, а оттам - и на съответните иновации в технологията. Класически пример е съдбата на съветската генетична школа от първата половина на 20 в, чиито световноизвестни теоретични постижения залягат в основата на последвалия възход в селското стопанство ... на други страни. Оттогава призракът на "архетипа" Лисенко, който предлага изследванията да се правят с крави, а не с безполезните дрозофили, броди навсякъде, където администрирането на научните институции не е съобразено с принципната разлика между науката и техниката по отношението им към света и по основните им доминанти, произтичащи от него - науката има за цел да изучава света, а техниката - да го променя, затова доминантата на науката в този контекст е разбирането, а доминантата на техниката - умението, следствие, впрочем от разбирането. Обществени и управленски нагласи, които не отчитат тази специфика, постоянно пораждат сред учените по призвание (един от най-ценните за обществото човешки контигенти) възмутени, отчаяни или горчиво-иронични реакции, класически пример за които и днес е известната "Апология на математиката" на Г. Харди [Харди, 1971].

Особено силно страдат от споменатите инструменталистки нагласи социалните и хуманитарните науки. Там се проявяват два ефекта, които допълнително утежняват негативното въздействие на прекомерно прагматичните очаквания и изисквания, адресирани към научните изследвания. Единият е ефектът на еталона за научност - общите стандарти за процеса на правене на наука и за оценяване на научните резултати, обикновено се избират, визирайки естествознанието и математиката като безспорен еталон. Това поставя социално-хуманитарното знание в неравноправно положение, защото е обичайна практика към оценяването на неговата стойност да се подхожда с несъответстващи на неговата специфика количествени и качествени критерии, заимствани от твърде различаващи се области. Другият психологически и институционален ефект е ефектът на точния резултат. Естествените науки и математиката имат висок авторитет в обществото, защото постигат респектиращ и разбираем успех в приложната сфера, полезността на техните резултати не се оспорва; защото тези науки имат значими и конкретни постижения в областта на точното знание за света и човека, осигуряващи възможности за предикция и прескрипция, изведени по еднозначен, проверим и обоснован начин; защото имат високи стандарти за строгост и надеждност (особено сравнени с нивото на всекидневното мислене и знание); защото за обществото е очевидна необходимостта от трудоемка специална подготовка за професионално овладяване на знанията в съответната област и за придобиване на експертни умения, необходими да се работи в нея и т. н. Интуитивно или осъзнато обществото приема резултатите в тези области за съществено нетривиални и напълно достоверни и оттук - за ценни. Авторитетът на математиката, например, не се оспорва, защото математическите резултати, освен че са понятни само за много малка част от обществото, се възприемат и ценят като абсолютни и окончателни (доколкото са строго доказани) истини. Ако се съпостави тази картина, например, с представата за философията и философите в обществото, които не се ползват с такъв еднозначен и безспорен авторитет, професионалните им усилия не са толкова разбираеми, а експертните им постижения не са толкова ценени и ако се добави към тази съпоставка това, че със средствата на математиката може да се моделира практически всичко, включително що-годе системно изложени философско-логически концепции - когато се вземе предвид всичко това, става ясно колко са неравноправни аристократизмът на математиката, която също в основната си част работи "в режим" на "самоцелно" изследване на абстрактни същности и на самовъзпроизводство, а не на приложност и аристократизмът на философите - "аристократите на духа" - готови винаги да предложат своята "компенсираща некомпетентността компетентност" [Marquard, 1974].

Всички тези разглеждания извеждат на преден план два въпроса. Първият е защо при доминиращите прекомерно прагматични нагласи, науката все пак не се превръща окончателно в прислужница? Отговорът се крие в очевидното обстоятелство, че ефективната й приложимост пряко зависи от достоверността на "произвежданото" знание, тя задължително е нейна функция, а гаранциите за достоверност изискват съотнасяне с това, което традиционно наричаме "чиста наука", с общ, фундаментален, "аристократичен" тип научен контекст - заради изискването за системна обоснованост. При формирането на стандартите за логическа и фактическа достоверност разпространените версии на пълзящия емпиризъм, задавани от ограничено-прагматичните установки са откровено недостатъчни. Този процес се базира на някаква основна логика и предполага поне някакъв минимум математика, доколкото фиксирането на фактите изисква измерване и отчитане на количествени и др. параметри - напълно в съответствие с известната Кантова максима, че във всяко учение за природата има наука само дотолкова, доколкото в него се съдържа математика. Освен това формирането на стандарти за достоверност и критерии за истинност е невъзможно също така и без наличието на солиден философски "багаж", независимо дали неговото активно участие се забелязва и отчита. Когато се правят опити един сложен и многопластов феномен като достоверността да се "разложи на атоми" и да се отделят изкуствено двете тясно обвързани цели на научното знание - достоверното знание и ефективното приложение - като се преследва втората без да се държи сметка за изискванията, присъщи на първата, такива опити водят до структурни деформации, функционални кризи [Юревич, Цапенко, 1998] и в крайна сметка - до изоставане в голямата надпревара за изследване на непознатото, където първият получава всичко. С други думи, когато натрапчиво се постави въпросът "достоверност или ефективност", това означава, че сме застанали пред кривото огледало на неверните представи за научното познание, а в него нито Набу, нито Урания изглеждат добре. Вторият въпрос е за тематичната структура на отделните науки и на науката като цяло и нейната динамика като резултат от взаимодействието на когнитивната и социалната детерминанта. По принцип генезисът на естествената тематична структура на научното знание се диктува от когнитивната функционална доминанта и от системността като негова основна характеристика, той е подчинен приоритетно на законите и потребностите на познанието. Върху тази естествена тематична структура социалните детерминанти на развитието на науката нанасят своите корекции, като я променят в една или друга степен в съответствие с обществените потребности и нагласи. Разбира се тази схема представя действителната картина твърде опростено. Най малкото, защото освен тенденцията обществото да подчинява тематиката на научните изследвания на своя дневен ред, социалната среда осигурява материалните условия и кадровия потенциал за съществуването и функционирането на науката, "захранва" я с актуална проблематика, стимулирайки развитието й в съответните направления и е фактор на подбора на смислените и значими научни резултати. Когато двете детерминанти не са в конфликт, съответната област от науката има балансирана тематична структура, близка до естествената и функционира нормално с полза за обществото. Въпросът се превръща в проблем, когато бъдат създадени условия за конфликт между двете детерминанти - тогава тематичната структура на дадена наука или на науката като цяло се деформира и започва да затормозява нормалното й функциониране и развитие. Ситуацията е асиметрична, доколкото социалният контекст на науката разполага със значително по-голям потенциал да упражнява диктат върху нея, отколкото обратното и доколкото, въпреки че и двете страни са губещи от конфликта, това се отразява на науката почти незабавно, а за обществото негативните последствия стават забележими със закъснение, понякога значително. Което обикновено означава, че човешкият фактор в науката далече не винаги е в състояние успешно да защити позициите на когнитивната детерминанта срещу упоритите опити Урания да бъде превърната в Набу, като бъде лишена от такива важни "аристократични" атрибути, каквито са професионалният вкус и усет за значимото и интересното в изследванията, склонността да се осмисля мястото на дадено конкретно изследване в значително по-общ научен контекст, професионалната интуиция като ориентир при навлизането в неизследвани научни "територии", чувствителността към естетиката в научната работа и нейните резултати като проява на "усещане" за оптимум. Почти излишно е да се отбелязва, че в основата на такива опити за "реформиране" на Урания винаги могат да се открият дълбоко погрешни представи за същността на научното познание и за неговото предназначение.

В общество, все по-зависещо от наукоемки продукти, неадекватните представи за науката струват скъпо, а последиците от тях се преодоляват дълго и трудно. Те са в състояние да създадат сериозни спънки пред респектиращи начинания като Лисабонската стратегия за построяване на общество, основано на знанието. Питайки се къде сме в геостратегическото пространство и време и накъде отиваме, е добре да си припомним, че някога определено сме били "в час" по темата за Урания и Набу, доколкото може да се съди по следното изказване: "Науката прочее е оная сила, която дава възможност на народите да имат трайно и честито живеене и без която народите умират. Тя е въздухът, без който не може да живее нищо в духовния наш свят. Без науката ще заглъхнем сами по себе си." Тук по моему не се визира непосредственият материален ефект от заниманието с наука, нито се дава предимство на представата за науката като фактор на производството и техническия прогрес, а се акцентира върху съвсем други нейни социални функции в сферата на духовното развитие и просветения светоглед с категоричната презумпция, че научното знание е ценност само по себе си, независимо дали може да носи незабавна печалба. При един поглед върху темата от тази посока се очертава в крайна сметка нещо наистина интересно. Може да се окаже, че първоначалното впечатление за конфликт между когнитивните и социалните функции на науката, провокиран от съответните представи и нагласи не е съвсем точно. Може да излезе, че всъщност конфликтът е между различни видове социални функции на науката, т. е. той произтича от начина, по който обществото определя своите приоритети. Друг е въпросът, че обикновено такива конфликти индиректно водят до ограничаване на областта на доминиране на когнитивните функции и до определяне на приоритетите в развитието на науката от субекти, които невинаги разполагат с достатъчно като количество и качество експертно знание, от извъннаучни фактори и по извъннаучни критерии. А цитираните по-горе думи принадлежат на М. Дринов, първия председател на книжовното дружество, основано през 1869 г., което от 1911 г. се нарича Българска академия на науките.

 

Д-р Енгелсина Тасева работи в секция "Логика" към Института за философски изследвания - БАН.

Е-mail: engtasseva [при] gmail [точка] com

 

Литература

 

 

Биленкин Д. (1982), Путь мысли, Москва

Бобров Л. (1971), Фундамент оптимизма, Москва

Капица П.Л. (1989), Письма о науке, Москва

Фигуровская, В. М. (1979), Техническое знание. Особенности возникновения и функционирования, Новосибирск

Харди, Г. (1971), "Апология на математиката", София

Юревич, А. В., Цапенко, И. П. (1998), Функциональный кризис науки // ВФ №1

Haldane J. B. S. (1923/1924), Daedalus or Science and the Future, Cambridge

Marquard, O. (1974), Inkompetenzkompensationskompetenz? // Philosophisches Jahrbuch, 81

 

 

 

comments powered by Disqus