NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Psychological and Philosophical Aspects of the Topic of Consumption in the Works of Herbert Marcuse and Erich Fromm. Contemporary Resonance. Part 1

Issue
48 (20)
Section
Topic of the issue
Author
Gergana Popova, South-West University “Neofit Rilski”, gerp@abv.bg
PDF format
Download article in PDF format

Psychological and Philosophical Aspects of the Topic of Consumption in the Works of Herbert Marcuse and Erich Fromm. Part 1

Gergana Popova, South-West University "Neofit Rilski"

gerp@abv.bg

1. Консуматизмът в концепцията за репресивното общество на Херберт Маркузе

Добре известно е наименованието фройдо-марксизъм, използвано по отношение на опита за синтез на концепциите на Зигмунт Фройд и Карл Маркс от страна на Херберт Маркузе. Първото му сериозно произведение в тази насока е „Ерос и цивилизация“, базирано върху психоаналитичната теория на Фройд за репресивната спрямо сексуалните нагони същност на цивилизацията. Следвайки анализите на Фройд, Маркузе твърди, че човешкото общество води началото си от потискането на либидните и разрушителни нагони и, за да функционира, то се нуждае от осъществяване на постоянна репресия върху тях. Желанията на индивида влизат в непрестанен и неразрешим конфликт с културните норми, институции и забрани. Животът според принципа на удоволствие и съответно постигането на щастие в рамките на културата са невъзможни, тъй като всяко потискане на нагона, всяко отлагане на задоволяването води до страдание. Наред с това според Фройд културата се основава не само върху потискането на инстинктите, но и върху принудата към труд. В този план трудът е обратното на насладата, той е израз на принципа на реалността срещу принципа на удоволствието.

От друга страна, според Фройд, културата не трябва да се отрича, доколкото в нея се съдържат всички успехи на човечеството, отличаващи го от животните. Посредством тях, културата обслужва две основни цели – да защитава човека от природата и да регулира човешките взаимовръзки, като така предпазва индивидите от още по-голямо страдание и саморазрушение.От тази гледна точка отношението култура - индивид води до затворения кръг на вечното нещастие на човека: за да оцелее, той трябва да живее в общество, но на свой ред обществото го кара да потиска своите инстинкти.

В „Ерос и цивилизация” Херберт Маркузе интерпретира тази теза в отчетливо социален план – той разграничава основна и добавъчна репресия. Подобно на Фройд Маркузе смята, че методичното потискане на либидото и насочването му в руслото на социално полезната дейност задават основите на културата. Затова при основната репресия принципът на реалността се налага над принципа на удоволствието, за да осигури самосъхранението на индивида (и обществото). По думите на Маркузе „животното-човек” става човешко същество само чрез фундаментална трансформация на неговата природа, която засяга не само целите, но и ценностите на индивида. Тази промяна има няколко основни измерения, които Маркузе описва по следния начин:

-                  от незабавно към отложено задоволяване

-                  от удоволствие към въздържане от удоволствие

-                  от радост (игра) към труд (работа)

-                  от възприемчивост към производителност

-                  от отсъствие на репресия към сигурност.

От своя страна над посочената универсална репресивна структура на цивилизацията се наслагва добавъчната репресия, с която се имат предвид ограниченията на специфичен социално-исторически тип господство (Marcuse, 1993, p. 52). „Добавъчната репресия” представлява „вторична” репресия върху сексуалните потребности, която в една или друга степен надвишава основното, необходимо за съхраняването и развитието на всяка цивилизация, изискване за потискане на сексуалните инстинкти: „...специфичните исторически институции на принципа на реалността и специфичните интереси на господството въвеждат допълнителни контроли върху и свръх тези, които са необходими за цивилизованата човешка общност. Тези допълнителни контроли, изникващи от специфичните институции на господството, са това, което ние наричаме добавъчна репресия” (Marcuse, 1993, p. 52).

Така например модификациите на инстинктивната енергия, необходими за поддържане на моногамното патриархално семейство, за йерархичното разделение на труда или за обществения контрол върху частния живот на индивида са инстанции на добавъчната, а не на основната репресия (Marcuse, 1993, pp. 52-53). Същото се отнася и до връзката на труда с човешкото страдание, конципирана от Фройд и интерпретирана от – силно повлияния от марксистките идеи – Маркузе като резултат не от универсална, а от исторически зададена организация на труда и либидото. В рамките на тази интерпретация конфликтът между цивилизацията и принципа на удоволствие не е константна биологична величина, – както смята Фройд – а проблем на определена социално-политическа система. Подобно виждане генерира и оптимистичния възглед, според който, при промяна на общественото устройство, този конфликт може да бъде разрешен.

1.1.         Принципът на реалността като принцип на производителността

Характерната модификация на принципа на реалността в съвременното общество е принципът на производителността или превръщането на труда в основна дейност, възпрепятстваща задоволяването на сексуалните нагони. Маркузе твърди, че потискането на инстинктите, наложено от реалността, се засилва от принуди, наложени от йерархичното разделение на труда, като принципът на удоволствие е детрониран не толкова, защото пречи на прогреса в цивилизацията, а защото воюва срещу конкретна цивилизация, чийто прогрес увековечава господството и изнурителния труд. Трудът в това общество е отчужден, тъй като е работа за апарат, който хората не могат да контролират и представлява отрицание на удоволствието – отрицание, превърнало работното време в мъчително бреме.

Спецификата на този процес е, че той не предизвиква бунт срещу себе си, тъй като канализирането на инстинктите в труда води до поддържане и обогатяване на живота и съответно до отслабване на съпротивата на индивида. От своя страна, привидната сексуална либерализация в индустриалното общество не означава реално освобождение; тя представлява само нова форма на добавъчна репресия. „В напредналата индустриална цивилизация господства една удобна, лека, приемлива и демократична несвобода” – с това програмно твърдение започва „Едноизмерният човек” (Marcuse, 1997, p. 17). Тъй като обществото не влиза в радикален конфликт с нагоните на индивида, то притъпява неговото неудовлетворение, отслабва съпротивителните му сили, премахва необходимостта от сублимация и оттам – разрушава утопичния свят на освобождението. Според Маркузе колкото повече възможности за сексуално удовлетворение предоставя съвременната цивилизация, толкова повече сексът се превръща в жизнерадостен, изцяло физиологически акт, изгубил екзистенциалния си негативизъм и толкова по-лесно привидно нерепресивното общество се справя с изконно анархистичната същност на сексуалните импулси.

Така че, доколкото ограниченията стават все по-флуидни, универсални и рационални, те се разпростират из цялото общество и започват да изглеждат като част от природния порядък – едновременно в качеството на обективни външни закони и вътрешна непреодолима сила. Интериоризирането им в съзнанието на индивида се извършва вече не чрез фигурата на бащата, а чрез други външни и все по-анонимни авторитети. „Бащата и неговата индивидуална биологична власт възкръсва далеч по-мощно в администрацията, която предпазва живота на обществото, и в законите, които предпазват администрацията” (Marcuse, 1993, p. 103). Символичното убийство на бащата, което би довело до еманципация на индивида, е поради това невъзможно, защото всеки бунт би се възприел като престъпление не толкова срещу деспота, който забранява задоволяването, колкото срещу един разумен ред, осигуряващ блага и услуги за удовлетворяване на човешките потребности. Репресията се деперсонализира, а инстинктите на индивида се контролират посредством използването на неговата работна сила, която представлява канализирана енергия в рамките на осемчасовия работен ден. „Робите на индустриалната цивилизация са сублимирани роби, но те са роби, защото робството е детерминирано” (Marcuse, 1997, p. 56).

Този нещастен труд не цели производствени резултати, а увековечаване на господството. В подобна перспектива Маркузе посочва, че съвременното индустриално общество е по същността си ирационално, макар да претендира, че в основата му лежи един рационален порядък. Сама по себе си, механизацията увеличава потенциала на свободата: колкото повече индивидът е отстранен от труда, толкова по-малко е принуден да обитава царството на необходимостта. В този смисъл техническият прогрес създава обективни рационални предпоставки за освобождаване на обществото от необходимия труд, като очертава възможно пространство на свободното време. Ирационалността на съвременната система обаче се корени в това, че въпреки обективните условия за радикална трансформация по пътя на свободата, тя поддържа реда заради самия ред, като  контролира и канализира прогреса в определени рамки. „Цивилизацията – пише Маркузе – трябва да се защитава срещу призрака на един свят, който би могъл да бъде свободен” (Marcuse, 1993, p. 104). Така, опитвайки се да задуши освободителната нагласа, индустриалната цивилизация превръща човек от господар на средствата на производство в техен придатък. За да гарантират устойчивостта на режима с господстващия в него принцип на производителността, съвременните общества интензифицират контрола върху индивида. Маркузе разглежда този засилен контрол както в психоаналитичната перспектива на канализирането на либидото посредством механизмите на буржоазното семейство и модерната йерархия на труда, така и от гледната точка на индоктринацията на човешкото съзнание чрез посланията на медиите и рекламата, чрез включването на индивида в куп безсмислени и празни забавления и най-вече чрез подтика за потребление.  

1.2.          Консумацията и фалшивото съзнание

За да опише неговата роля Маркузе въвежда разграничението истински-неистински потребности. Истинските потребности представляват потребността от храна, сън, облекло и др., докато неистинските потребности са исторически наложени от частни социални интереси и към тях принадлежат „повечето от господстващите нужди да се почива, да се забавлява, да се действа и консумира в съответствие с рекламите, да се обича и мрази онова, което другите обичат и мразят” (Marcuse, 1997, p. 22). Тези фалшиви потребности се утвърждават в индивида чрез медиите и рекламата, чрез киното и развлекателната музика, налагащи един потребителски модел, при който консумацията се възприема като център и смисъл на живота. „Хората разпознават сами себе си в своите стоки; те намират душите си в своя автомобил, хай-фи уредба, дом, построен на различни нива, кухненски уреди. Самият механизъм, който свързва индивида с неговото общество, се е променил, а обществената власт се уповава на новите потребности, които е създала“ (Marcuse, 1997, p. 27).

Стоките и услугите не са идеологически неутрални, доколкото налагат ценности, навици и отношения, които утвърждават социалната система като цяло. Медиите и рекламата, както и популярните произведения в области като литература, кино и изкуство, опирайки се на възможностите, които носят модерните технологии, детерминират вкусовете, ценностите, идеалите и въобще – живота на индивида. Те индоктринират и манипулират човешкото съзнание, превръщайки го в несвободно, фалшиво съзнание, което привижда робството като свобода и илюзията като реалност. По един безболезнен за властта начин индивидът интроецира изискванията на обществото до степен на пълна идентификация с него. Консумативният начин на живот, свързан с по-високия стандарт и по-пълното удовлетворяване на изкуствено създадените от социално-икономическия режим потребности, реално унищожава потенциала на свободата, превръщайки хората не в автономни индивиди, които могат да се ползват от придобивките на научно-техническия прогрес, а в заложници на системата на индустриалното общество, която ги моделира, за да утвърди господството си.

А това общество, което предоставя различни удобства и възможности, вследствие на развитието на науката и техниката, в същата степен овладява центробежните сили на несъгласието и съпротивата отново чрез тях. Тоталитарно-технологическият универсум  мобилизира душата и тялото на човека за своята защита. Той не използва терор и насилие, но чрез технологията и съответно увеличената производителност, чрез мекия диктат на растящия жизнен стандарт и потреблението удържа всяка съпротива. „Отхвърлянето на държавата навсеобщото благоденствие в името на абстрактните идеи на свободата едва ли е убедително. Загубата на икономическите и политическите свободи, които бяха действителното постижение на предишните две столетия, може да изглежда слаба щета в една държава, способна да прави управлявания живот сигурен и удобен. Ако индивидите са задоволени до точката на щастието със стоки и услуги, които властта им тика в ръцете, защо трябва да изискват различни институции за различно производство на различни стоки и услуги? И ако индивидите са предопределени по такъв начин, че стоките на удоволствието да включват също така мислите, желанията, чувствата, защо трябва те самите да искат да мислят, да чувстват и да мечтаят?“ (Marcuse, 1997, p. 77).

Индустриалното общество претендира, че защитава всеобщото процъфтяване и прогрес, „свободата от тежкия труд и господството” (Marcuse, 1997, p. 9), но всъщност увеличава обхвата на господството върху индивида. Неговата организация налага все по-ефективна власт над природата – включително и над човека като нейна част. Изискването за възможно най-целесъобразно използване на ресурсите и за висока продуктивност прави труда все по-напрегнат и непосилен, въпреки привидните му облекчения. Технологическият универсум се стреми да стане политически универсум. Така потисническият контрол абсорбира алтернативите, разпростирайки се над всички социални сфери, включвайки дори сферата на частния живот и отношения, които преди са представлявали пространства на напрежение и противоречие срещу контрола на обществото. Затова Маркузе определя съвременното индустриално общество – и в бюрократично-социалистическия му вариант и в капиталистическия му – като тоталитарно, доколкото системата за производство детерминира „не само социално нужните професии, умения и възгледи, но също и индивидуалните нужди и стремежи. По такъв начин се заличава противоположността между частното и публичното съществуване, между индивидуалните и обществените потребности” (Marcuse, 1997, p. 13). Той не ограничава тоталитаризма до традиционното понятие, отнасящо се към политическата система в нацистка Германия и страните на държавния социализъм, а го разпростира върху целия съвременен индустриален свят: „Защото „тоталитарна” е не само една терористична политическа координация на обществото, но също така и една нетерористична икономико-техническа координация, която действа, като манипулира потребностите чрез неотменните интереси. По такъв начин тя предотвратява появата на ефективна опозиция срещу цялото. Тоталитаризъм се създава не само от специфичната форма на управление или партийно господство, но също така от специфичната система на производство и разпределение, която може в достатъчна степен да бъде съвместима с „плурализъм“ на партии, вестници, „уравновесяващи се власти“ и т.н.“ (Marcuse, 1997, pp. 19-20).

Анализите на Маркузе представят съвременното индустриално общество като едноизмерно общество без критика и алтернатива, в което девалвира свободата на словото, на съвестта, мисълта и инициативата, присъща на ранните етапи от развитието на буржоазното общество. Макар че формално продължават да съществуват, тези основни ценности на ранния капитализъм практически са лишени от своята критическа функция. Хората могат да упражняват свободата си на избор, когато решават автономно с просветено съзнание, докато изборът чрез вече индоктринираното съзнание води до несвобода и увековечаване на статуквото (Marcuse, 2015). Свободата на печата се лишава от смисъл при автоцензурата на медиите, многопартийността е без значение при условие, че множеството партии обслужват едни и същи икономически интереси на господството. Критическото мислене е парализирано както от тоталния контрол на инструменталния разум, така и от привидната толерантност и съвременното общество се оказва общество без опозиция. Неговата едноизмерна мисъл се утвърждава от средствата за масова информация чрез аксиоматични твърдения, които се самодоказват чрез непрестанното си заклинателно преповтаряне.

Според Маркузе основен фактор за редуцирането на действителността до едноизмерна реалност се явява масовата култура – тема, която стои в центъра на разсъжденията на всички теоретици от Франкфуртската школа. За разлика от дотехнологичната висша култура, която представлява антагонистично измерение спрямо господстващия буржоазен ред, масовата култура е негово утвърждение. Висшата култура, породена в и принадлежаща към един нещастен свят на мъчителен труд и неравенство, успява да разкрие истината за този свят, за противоречията и илюзиите му, за неговите неосъществени възможности. Изкуството и литературата в доиндустриалната епоха представляват отчуждение, но не в марксисткия смисъл на отчуждение на индивида от продукта на неговия труд, а като съзнателна естетическа несъвместимост с установения порядък на обществото. В този смисъл те се явяват царство на свободата, те са Великият отказ (Marcuse, 1993, p. 159, pp. 179-181; Marcuse, 1997, p. 93), способността да се каже „не” на съществуващия свят, но и чрез сублимираната художествена реалност да се подскажат неговите алтернативи. В съвременната технологична цивилизация обаче този потенциал на изкуството и литературата е заличен. Маркузе посочва като безспорен недостатък на предходните общества факта, че „трансценденталните истини” на художествените произведения са достъпни само за един ограничен образован и заможен елит. От друга страна размиването на висшата култура в масовото производство на евтини романи и издания на класиците, продажбата им в супермаркетите, репродукциите на картини, класическата музика в магазина или в кухнята обезсилват мощните критически послания на забранените истини, възможни именно в радикалната им откъснатост от ценностите на обществото. Инкорпорирането на художествените произведения в цикъла на потреблението ги „съживява” като декорация, част от заобикалящата среда, средство за забавление – и съответно като устойчив елемент на съществуващия ред. Лишени от своя критичен патос, от способността си да извеждат индивида в отвъдни и алтернативни на реалността области на въображението, те се включват в цикъла на производството и потреблението – „те стават реклами – те продават, утешават или вълнуват” (Marcuse, 1997, p. 94).

В рамките на своята концепция за основната и добавъчна репресия Маркузе посочва, че критическата функция на художественото произведение произхожда от феномена на сублимацията. Конфликтът между принципа на реалността и принципа на удоволствието, при който инстинктивното задоволяване става възможно във фантазията, както и отлагането на удоволствието са инстанции не само на основната репресия, необходима за превръщането на животното-човек в културно същество, но и на добавъчната репресия, налагаща допълнителен контрол върху инстинктите. В съвременното общество обаче сексуалността е либерализирана, принципът на удоволствието сякаш поглъща принципа на реалността и в продуктите на масовата култура отложеното във фантазията удоволствие е заместено от непосредственото удоволствие (Marcuse, 1997, p. 103). Това явление Маркузе определя като репресивна десублимация. То не означава освобождение на либидото от принципа на реалността, а точно обратното – интериоризиране на интересите на обществото в индивидуалната психика, преформулиране на човешките потребности, сексуализиране на света чрез неговото дееротизиране. Репресивната десублимация омаловажава напрежението между удоволствието и реалността, между желаното и позволеното, като предлага социално приемливи форми на удовлетворение на сексуалните нагони и прави ненужно самотрансцендирането на либидото в културните артефакти. Механизмите на основната репресия биват асимилирани в меките и гъвкави инструменти за контрол на добавъчната репресия.

В подобен план става ясна значимостта на естетическото измерение в теорията на Херберт Маркузе. Господството на масовата култура не е просто маловажен въпрос от областта на вкуса, а първостепенен проблем, както на социалната философия и психология, така и на философската антропология. Висшата култура представлява непрестанен протест срещу несправедливия социален ред, очертавайки утопичните пространства на свободата, но тя предлага и едно висше измерение на хуманността в себетрансцендирането. Това измерение бива изцяло изгубено в продуктите на масовата култура, която утвърждава там, където трябва да отрича, придобивайки функцията на идеология на консумативното общество.

1.3.          Орфей и Нарцис – разкъсването на кръга производство-потребление

Въпреки множеството инструменти за репресия, контрол и индоктринация, налични в съвременните общества Маркузе посочва, че утопията на свободата, макар и засега недостижима, е технически осъществима. Тъй като индустриалната цивилизация има не универсална, а исторически наложена социално-политическа структура, то според него е възможна трансформация на господстващия принцип на производителността и постигането на нерепресивна култура, основана върху труд-игра и либидни връзки между индивидите. Маркузе не смята, че съпротивата срещу индустриалното общество може да върви по пътя, указан от Маркс, тъй като развитието на капитализма е изменило структурата и функциите на класите. Пролетариатът, интегриран от системата, отдавна не представлява антагонистична на съществуващия ред класа, а по-скоро класа, която поддържа социалното статукво. Затова за него носители на съпротивата могат да бъдат единствено маргиналите на обществото – безработните и малцинствата – тези, които излизат вън от рамките на буржоазното семейство, а и по една или друга причина отказват или не са способни да участват в процеса на непосилния труд. Доколкото един от основните аспекти на репресивното общество в концепцията на Маркузе е потискането и канализирането на либидото чрез ограниченията на моногамното семейство от една страна и репресивната му сублимация в отчуждения труд от друга, той разглежда освобождаването на сексуалността като основен фактор на съпротивата срещу господстващия ред и изграждането на нерепресивна цивилизация.

В „Ерос и цивилизация” силите на съпротивата са метафорично представени чрез фигурите на Орфей и Нарцис, чиито образи според Маркузе са премахнати от редицата на културните герои на западната цивилизация. Те са маргинализирани като фигури на невъзможния бунт с това, че отричат европейската култура в двата ѝ основни пункта – утвърждаването на труда като основна ценност и утвърждаването на моногамната сексуалност. Предлагайки една своеобразна интерпретация на мита за Нарцис, а и базирайки се върху късните тълкувания на нарцизисма от Фройд като океанично усещане, Маркузе се противопоставя на разбирането на нарцисизма като егоистично отдръпване от реалността и автоеротизъм. Обратно – в него вижда именно сливането с вселената, фундаменталната връзка с реалността като основа за един нов екзистенциален ред (Marcuse, 1993, p. 178). По същия начин Орфей отхвърля един Ерос, за да се отдаде на друг; той примирява човека с природата и „установява един по-висш ред в света, в който липсва репресията” (Marcuse, 1993, p. 179). Персонажите на Орфей и Нарцис са символи на загърбените от европейската култура ценности като радостта и удовлетворението, живота в хармония с природата. Те разкъсват опозицията човек-природа, субект-обект, както и цикъла производство – потребление.

В бъдещата нерепресивна култура, устроена именно върху тези ценности, техническият прогрес ше служи не за увековечаване на системата, а с оглед на освобождаването на индивида от мъчителния труд. Принципът на производителността ще загуби доминиращата си роля, а с него би отпаднал и реципрочният му подтик към потребление. Тогава човек ще търси щастието не в консумацията, а във връзката с природата, в играта и насладата, в постигнатото помирение между Логоса и Ероса.