NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Архитектурата на колективното жилищно строителство след Втората световна война: концептуални предпоставки и тенденции на развитие. Част 1

Брой
48 (2020)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Калин Коев, Университет на Сантандер, knikolovk@gmail.com
PDF формат
Свали статията в PDF формат

Архитектурата на колективното жилищно строителство след Втората световна война: концептуални предпоставки и тенденции на развитие. Част 1

Калин Коев, Университет на Сантандер, knikolovk@gmail.com


    І. Колективното жилищно строителство в периода 1949-1972 г.

Interbau и Булевард Карл Маркс в Берлин

След Втората световна война както в Западна, така и в Източна Германия започва мащабно строителство по възстановяване на страната, което заедно с решаване на огромната жилищна нужда се превръща в състезание между двете политически системи, които инвестират огромни средства, за да докажат своите предимства. Конкретно изражение на това състезание са построяването на жилищния комплекс Ханза (Hansaviertel) в рамките на международната строителна изложба Interbau в Западен Берлин и на Булевард Карл Маркс (Karl Marx Allee) в Източен Берлин.

Международната строителна изложба – INTERBAU. През 1953 г. сенатът на Зжжападен Берлин решава да организира международна строителна изложба известна като Interbau, в разрушения от войната квартал Ханза, с цел да се търсят решения за огромната жилищна нужда в разрушения от войната Западен Берлин. Поканени са множество архитекти, най-известните от които са: бразилеца Нимайер, датчанина Арне Якобсон, финландеца Алвар Аалто, французина Пиер Ваго и Валтер Гропиус, който е трябвало да продължи традициите на Баухаус след многогодишно изгнание вън от Германия. Построени са 17 жилищни блока с общо 1160 апартамента. Приложени са най-разнообразни стоителни технологии и концепции за колективно жилище. Най-често конструкцията е стоманобетонна, изработена на място, а в някой случаи са използвани фабрично изработени стоманобетонни панели. В изложбата е поканен да участва и Корбюзие и, както и на останалите архитекти, му е дадена му пълна свобода да осъществи проектите си. Корбюзие решава да построи своя Едноблоков жилищен комплекс (L’unité d’habitation). Огромният обем на сградата налага тя да бъде разположена в друг район, за да не наруши хармонията на комплекса. Организационният комитет решава сградата да се построи в берлинския квартал Шпандау на няколко километра от останалите блокове.

Централна тема в цялата кариера на Корбюзие е жилището и по-специално колективното жилище. За него парадигма за колективно жилище е манастирът, където са съчетани уединението и колективния живот, макар че още в самото начало съзнава, че това не може да е модел за семеен градски живот. Могат да се отбележат много етапи и влияния по пътя на Корбюзие към Едноблоковия жилищен комплекс – ЕЖК и вероятно на първо място трябва да се спомене сградата НарКомФин на Гинзбург. Каква всъщност е идеята? Става дума да се събере в една единствена сграда всичко необходимо за ежедневния живот – на първо място жилище, но и магазини, детски площадки, кафенета, ресторанти, зони за спорт и развлечения.

Първият Едноблоков жилищен комплекс е построен в Марсилия в периода 1947 - 1952 година. Заедно с още 16 проекта на Корбюзие той е обявен от ЮНЕСКО през 2016 година за Световно културно наследство. По-късно такива сгради са построени и в Нант –1952 г., Берлин – 1957 г., Брие – 1963 г. и Фирмини – 1965 г. Всички, с изключение на този в Берлин, се намират във Франция. Сам Корбюзие описва сградата: "Зданието е повдигнато на колони, теренът отдолу е незает и е на разположение на минувачите. Има паркинг за колите и велосипедите... Апартаментите са разположени по двойки с входове към коридори по цялата дължина на сградата, наречени "вътрешни улици". Важна характеристика на типовите апартаменти е, че са на два етажа като частна къща... Холът е на два етажа с височина 4.80 метра. Голям прозорец 3,66 метра широк и 4,80 метра висок открива чудесна гледка към околния пейзаж. Кухненските мебели са вградени... По средата на сградата (седми и осми етаж) се намират търговски улици, които включват: магазини за риба, колбаси, месо, сладкиши, препарати, плодове и зеленчуци, а също фурна и магазин за готови храни. Може да се поръча доставка в къщи. Ресторантът, чайната и бара сервират храна и напитки. Има още обща пералня, зала за гладене, сушилна, аптека и фризьор, пощенска служба, магазин за цигари и вестници, книжарница. На тези етажи има и хотелски стаи. На 17-ия етаж са разположени поликлиника и детска градина, от там се отива до покрива, където има градина с детска площадка. Там има и малък басейн за децата“ (https://citeradieuse-marseille.com/). Берлинската версия на сградата e 17 етажна (157 метра дълга, 23 метра широка и 53 метра висока) и в нея са разположени 530 апартамента от които 173 са едностайни с площ 34 кв. метра, 267 двустайни - 66 кв.м., 85 тристайни - 106 кв.м., 4 четиристайни - 145 кв.м. и 1 петстаен - 170 кв.м. Всички апартаменти освен едностайните са с хол на два етажа. Сега блокът е предпочитано място за живеене от млади берлински артисти. Средната цена на един двустаен апартамент е над 200 000 евро.

През 1986 английския историк на архитектурата Уилям Къртис (William Curtis) пише относно Марсилския блок: "Обикновено се критикува, че апартаментите са много тесни, че коридорите са много тъмни, че улицата на магазините изолира живеещите от външния свят... Но днешните жители изглежда са преодолели тези проблеми и са там по свой избор, защото намират че това е приятно място за живеене... Любопитно е да се посети блока между 5 и 6 следобед през есента... Хората пристигат от работа, оставят колите си под дърветата и остават на пейките или играят тенис или пазаруват на вътрешната улица. На покривната тераса възрастните хора си говорят, наслаждавайки се на следобедното слънце, докато техните внуци цамбуркат в басейна... Блокът малко по малко е изработил своята градоустройствена теорема, която вече е станала част от терминологията с която се дефинира Средиземноморската мечта” (Curtis, 1986, p. 45).

През 1990 година комплекса INTERBAU получава статус на Берлинско културно наследство и на национален архитектурен паметник.

Булевард Карл Маркс. Строителството на булевард Карл Маркс, който до 1961 г. се нарича булевард Сталин (Stalinallee), започва непосредствено след Втората световна война в Източен Берлин като част от програмата за следвоенното възстановяване на ново формираната Източна Германия. Булевардът, построен основно на два етапа, е близо 90 метра широк, а около него са построени големи жилищни блокове (днес там живеят около 20 000 души), ресторанти, кина, болници, библиотеки, училища, детски градини.  И двата етапа са разработени основно под ръководството на архитекта Хелман Хензелман (Hermann Henselmann), който в ранните си години следва стила на Баухаус и Международния архитектурен стил. По времето на нацизма, поради еврейския му произход, дейността му е прекъсната, а след войната остава в Източна Германия по настояване на личния си приятел Бертолт Брехт. Там до 1953 година продължава да създава сгради в стил Баухаус, като в този период е критикуван като проводник на западни влияния. Въпреки това през 1953 г. е назначен за главен архитект на Берлин. Разработва нов архитектурен стил в линията на налагания от Сталин социалистически реализъм (площад Страсбургер – Strassburger Platz), но и с подчертано влияние на неокласицизма на Карл Фридрих Шинкел (Karl Friedrich Schinkel) (Франкфуртските кули – Frankfurter Tor). След смъртта на Сталин Хензелман се връща към Международния архитектурен стил.

Първият етап на булеварда се изгражда през периода 1951-58 г., с дължина около два километра, завършва на площад Страсбургер (Strassburger Platz). Хензелман сътрудничи с множество други известни архитекти, които преди войната работят в стил Баухас, но са принудени да възприемат стила на сталинистката архитектура. Между тях се открояват имената на Егон Хартман (Egon Hartmann), Ханс Хоп (Hanns Hopp), Курт Лехт (Kurt Leucht) и Рихард Паулик (Richard Paulick). Паулик е асистент на Валтер Гропиус в Баухаус, прогонен от нацизма емигрира в Китай през 1933 г., където разработва генерален архитектурен план на Шанхай. След войната се завръща в Източна Германия, за да участва в следвоенното възстановяване. Една от малкото сгради в този участък при които е запазен Международния стил е кино Космос (Kino Kosmos).

Вторият етап на изграждане на булеварда, с дължина под един километър, се простира между площад Штраусбургер и площад Александър (Alexanderplatz) и се извършва в периода 1959-64 година, под прякото ръководство на Йозиф Кайзер (Josef Kaiser). Тук архитектурният стил е коренно различен, наричан често източно-германски Баухаус. Жилищните блокове са построени по панелни технологии (Plattenbau) широко използвани по онова време, преди всичко в източно-европейски страни. Кафе Москва (Cafe Moskau) и кино Интернационал (Kino International) са архитектурни забележителности и днес.

Като архитектурна композиция булевардът е завършен с телевизионна кула (Berliner Fernsehturm) и Двореца на Републиката (Palast der Republik), намиращ се на централния Берлински площад Александър. Телевизионната кула е проектирана от Хелман Хензелман през 1958 г. и завършена през 1969 г. С нейните 368 метра тя е сред най-високите постройки в Европа, като и до днес е една от архитектурните забележителности на Берлин. Дворецът на Републиката е проектиран от Хейнц Графундер (Heinz Graffunder) и е завършен през 1976 г. По онова време Дворецът на Републиката е символ за модерна архитектура заради фасадата, вътрешното разпределение, конструкцията и приложените строителни технологии. За разлика от много други обществени постройки в източно-европейските страни от този период, характеризиращи се с абстрактни тежки форми, със скъпи материали, невероятни скулптури и сложни конструкции, Дворецът на Републиката в Берлин постига своята монументалност с простотата на формата и своя размер 180 на 90 метра и до 32 метра височина. След падането на Берлинската стена неговото по-нататъшно съществуване е подложено на дебат, който продължава 18 години. Въпреки широкият протест както в Германия, така и извън нея, в крайна сметка сградата е съборена през 2008 г. На нейно място сега се строи Хумболд Форум (Humboldt Forum), чиято фасада е копие на разрушения през войната Берлински Дворец (Berliner Schloss). През 2018 година в Лайпциг е започнато строителството на зала, която представлява точно копие на фасадата на Двореца на Републиката, като така е преодолян конфликтът между политическа несъвместимост и архитектурна значимост.

Носителят на наградата Прицкер (Plitzker Prize), постмодерният архитект Филип Джонсън (Philip Johnson) казва за булеварда: “Истинско голямо-мащабно градско планиране”, а Алдо Роси (Aldo Rossi), също носител на тази награда, го нарича последният голям европейски булевард.

Булевардът Карл Маркс е обявен за национално културно наследство.


Колективното жилище в Източния блок

В сталинския период са строени два вида колективни жилища – бараки и т.н. сталинки. Бараките са двуетажни дървени комунални жилища, които най-често са едностайни с площ 12 кв.м., във всяка от които има само отоплителна печка. Заедно с тях на всеки етаж са разположени общи кухни и санитарни възли. Масово бараките са строени близо до новоизграждащите се заводи в различни части на СССР. Сталинките, от друга страна, са престижни жилища, строени в големите градове. Изградени са от тухли и често представляват три или четиристайни апартаменти с площ между 85 и 110 кв.м., разполагащи с всички жилищни удобства – централно отопление, топла и студена вода, баня и тоалетна, отлична топло- и звукоизолация. Експлоатационният срок на тези сгради е установен на 150 години.

След смъртта на Сталин в Съветския съюз и останалите социалистически страни настъпва промяна в много сфери, включително в жилищната политика. В една своя реч от онова време Хрушчов казва: "Съветската архитектура трябва да се характеризира със своята простота, пестеливост на формите и икономичност в планирането. Сградите трябва да имат привлекателен вид, но не посредством декоративна орнаментация, скъпа и безсмислена, а посредством органична връзка между архитектурната форма на сградата и нейната функция, между правилните пропорции и адекватното използване на материалите, конструкцията и детайлите, и посредством качествено строителство... не е необходимо да се превръща един блок с модерни апартаменти в катедрала или музей" (Gorlov, 2018, p. 127). Тази концепция е практически буквално повторение на идеите на Международния архитектурен стил, без това явно да се признава. В рамките на индустриализираните строителни технологии в Съветския Съюз и в останалите страни от Източния блок, се дава приоритет на панелното строителство, защото така се достига бързина и икономия на ресурси – до 20% в сравнение с други известни тогава строителни технологии.

Технологията на панелното строителство е приложена за първи път в САЩ през 1908 година от американския архитект Гросвенор Атербъри (Grosvenor Atterbury), при строителството на група къщи – Forest Hills Gardens, в Ню-Йоркския квартал Куинс. Всяка къща се състои от 170 предварително произведени панели, които в последствие са монтирани с кран. Става дума за сравнително луксозни къщи в традиционен английски стил, които до средата на 70-те години на ХХ век не е можело да се продават на евреи и негри. До широкото прилагане на панелната технология в страните от Източния блок след 1953 година, строителство по тази технология е експериментирано преди Втората световна война в много западни страни, най-вече в Германия, но и в Холандия, Франция, Англия.

Още през 1954 година, в Съветския съюз,  започва строителството на 402 панелни завода и 200 строителни полигона. В периода 1955 - 1965 г. са построени първите панелни жилища, които са 4-6 етажни и сред населението са известни като хрушчовки. Апартаментите са едно-, дву- или тристайни с кухня от 5.9 кв.м. и санитарен възел, с централно отопление, топла и студена вода. Макар с твърде ограничена площ, те са голям качествен напредък в сравнение със сталинските комунални жилища. Експлоатационният им срок първоначално е определен между 25 и 50 години, но практиката и по-нови изследвания показват че той може да достигне 150 и повече години. 

При идването на Брежнев на власт през 1964 година, което съвпада и с подобрени строителни технологии, той обещава по една стая за всеки член от семейството плюс една обща. Този период се характеризира и с увеличаване на етажността на блоковете, най-често между 9 и 16 етажа. Площта на кухнята е около 9 кв.м. и стаите са с площ не по-малко от 10 кв.м., по такъв начин сега едностайните апартаменти са с площ до 47 кв.м., двустайните с до 58, тристайните с до 74 и четиристайните с до 88 кв.м. Брежневките разполагат с централно отопление, топла и студена вода, асансьори, сметопроводи, газоснабдяване, кухня с вградени мебели, обикновено всички стаи са непреходни. В този период често се строят  много дълги блокове, които там наричат "китайски стени". Експлоатационният период на тези блокове се оценява на над 150 години.

Стремежът към намаляване на разходите води до голяма типификация, грубо изпълнение и практически никакво архитектурно разнообразие. Плътността на застрояване, обаче, е доста по-ниска от съвременната в много от източно европейските градове и функционалността на жилищата (в рамките на ограничената им площ) е добра, включително за сегашните стандарти. По-късните серии жилища имат задоволителна топлинна и звукова изолация, а също и дълговечност при добра поддръжка.

От урбанистична гледна точка се създават жилищни квартали с население обикновено до 30000 жители, които от своя страна са разделени на микрорайони с до 1200 жители. В микрорайоните се предвижда изграждането на съоръжение за задоволяване на ежедневните нужди, като магазини, детски градини, паркове до които трябва да се достига за не повече от десетминутно ходене. В кварталите се строят административни сгради, болници и други съоръжения, чието използване не е ежедневно.

Описаното състояние на жилищното строителство в Съветския Съюз е практически идентично и в останалите страни от източния блок.

Понастоящем повече от половината от градското население на страните от бившия Източен блок живее в панелни жилища. След 1990 година панелните жилища в тези страни се възприемат като политическо наследство, което трябва да бъде осъдено и забравено. А всъщност става дума за градска среда, която в едно обозримо бъдеще няма реална алтернатива и по тази причина трябва да бъде поддържана, осъвременявана и развивана.

 

Колективното жилище в САЩ

През 1949 година, тогавашния президент на САЩ Хари Труман, в реч пред конгреса, излага социална програма за нацията (Fair Deal), подчертавайки острата нужда от жилища: "Пет милиона фамилии живеят в бордеи и коптори. Три милиона семейства споделят жилище с други". В резултат през същата година е гласуван Закон за жилището (Housing Act) (не е първия в историята на САЩ, но е най-значителния) с който се предвижда финансирането на 800 000 колективни жилища до 1955 година. Въпреки че програмата не е изпълнена напълно, тя има голямо значение за подобряване на жилищните условия на множество хора и до 1986 година са вложени 13,5 милиарда долара в жилищно строителство. За съжаление конкретното реализиране на закона е свързано в много случаи с лошо планиране, некачествено строителство, етническа и расова несправедливост, корупция. В онези години става популярна фразата "urban renewal with Negro removal" (подновяване на градовете чрез изчистване от негри). Законът за жилището от 1949 година впоследствие е доразвит с множество нормативни актове, които постепенно изместват третирането на проблема към един нео-либерален модел.

Жилищен комплекс Прют-Айгоу (Pruitt-Igoe). В рамките на закона за жилищата в Сент Луис (Мисури) през 1955 година завършва строителство на голям проект за социални жилища, познат под името Прют-Айгоу на американския архитект с японски произход Минору Ямасаки (Minoru Yamasaki). Проектът е изготвен в съгласие със схващанията на Международния архитектурен стил, но много от началните идеи на архитекта, като детски градини, училища, залесяване, ниско застроени блокове, не са изпълнени. Съществуват и архитектурни грешки – апартаментите са изключително малки, особено кухните; асансьорите спират само на определени етажи; вентилацията е недобра; липсва климатична инсталация, което, за горещия район в който се намира комплекса, е сериозен недостатък. В крайна сметка се построяват общо 8760 апартамента в 33 високи жилищни блока на площ от 230 декара. Комплексът е заселен в по-голямата си част с проблемно население, което живее основно от субсидии и незаконни доходи. Липсата на поддръжка и голямата престъпност обезлюдяват жилищата. Ситуацията става неконтролируема е се взима решение комплексът да бъде разрушен. В периода между 1972 и 1976 г. последователно са взривени всичките 33 сгради, а първите разрушения са предавани по телевизията. Неудачите за Минору Ямасаки не спират дотук – в резултат на атентатите от 11 септември 2001 година са разрушени Кулите-Близнаци на Световния Търговски Център в Ню-Йорк, които са построени по негов проект.

"Градът на модерната архитектура като психологическа постройка и физически модел е станал трагично абсурден... Градът на Корбюзие, прославеният град CIAM, провъзгласен с Атинската Харта; онзи град на освобождението е с всеки изминал ден все по неадекватен.." – пишат във връзка с разрушаването на Прют-Айгоу, известните теоретици на архитектурата Колин Роу и Фред Коетер в книгата си "Градът колаж" (Colin Rowe, Fred Koetter, 1976, p. 26). Друг известен теоретик на архитектурата Чарлс Дженкс (Charles Jencks) в книгата си “Езикът на постмодерната архитектура” (The Language of Post-Modern Architecture, 1977) ще напише че разрушаването на Прют-Айгоу слага край на модерната архитектура и дава началото на постмодерната.

Жилищен комплекс Лафайет (Lafaytte Park). В рамките на споменатия жилищен закон в периода 1956 - 1965 година в Детройт е построен жилищния комплекс Лафайет на 312 декара площ, първоначално от урбаниста Людвиг Хилберсаймер (Ludwig Hilberseimer), архитекта Лудвиг Мис ван дер Рое (Ludwig Mies van der Rohe) и пейзажиста Алферд Колдуел (Alfred Caldwell). По-късно в проекта взимат участие и други архитекти. Комплексът се състои от 5 високоетажни блока (четири 22-етажни и един 30-етажен), чиято височина е балансирана с множество блокове с нискоетажно застрояване, магазини, училища, кафенета, ресторанти и библиотека, всички те са разположени около 42 декара парк. За да се избегне конфликт между пешеходци и коли, в комплекса няма достъп за превозни средства, движението е насочено по периметрални улици с прилежащи паркинги и подземни гаражи. В архитектурно отношение комплексът е издържан в съгласие с Международния архитектурен стил, като Миес е оставил своя личен почерк – носещата конструкция е покрита със стъклометални стени-завеси. С годините комплексът си създава слава на отлично място за живеене и в него днес живеят работници, интелектуалци, известни личности и даже не малко хора с „неуточнени“ професии. Славата и архитектурната красота на комплекса стават причина в него да се заснемат и не малко филми. Днес там живеят около 6 000 души и средната цена на едно жилище е към 100 000 долара, макар че в някой случаи тя надминава 300 000. През 2015 година комплексът е включен в списъка на Националните исторически забележителности на САЩ (National Historic Landmark (NHL).

Експеримент къщи (Case study houses). Според повечето мнения както задълбочени така и повърхностни, що се отнася до следвоенните къщи няма нищо повече от спекулации под формата на приказки и купища хартия, така че ни се струва, че може би ще е добра идея да се направят поне експерименти и може би да бъде поставено началото в събирането на идеи, които да могат евентуално да подскажат какво е това което ние наричаме следвоенна къща.“ (Entenza, 1946) – това е началото на обявата от 1945 година, с която редактора на известното списание Arts & Architecture издавано в Лос Анджелис, Джон Ентенца (John Entenza) обявява конкурс за проектиране и построяване на къщи в щата Калифорния, с които да се посрещне огромната следвоенна жилищна нужда. Къщите трябва да са еднофамилни и да използват съвременни строителни технологии и материали, с цел да бъдат бързо построени и да нямат висока стойност. Поканени са за участие едни от най-известните архитекти на момента – Ричард Неутра (Richard Neutra), Рафаел Сориано (Raphael Soriano), Крейг Елууд (Craig Ellwood), Чарлс и Рей Иймс (Charles and Ray Eames), Пиер Кьониг (Pierre Koenig), Ееро Сааринен (Eero Saarinen), А. Куинси Джонс (A. Quincy Jones), Едуард Килингсуорт (Edward Killingsworth), и Ралф Рапсън (Ralph Rapson). Проектирани са 36 къщи, като от тях в периода 1945 - 1964 година са построени 22. Къщите на Чарлс и Рей Иймс, Пиер Кьониг и Рафаел Сориано  са сред най-известните. Те са проектирани и изпълнени само от стъкло и метал, a къщата Nº8 на Иймс е монтирана на място само за три дни. Най-популярният проект е къща Nº 22, чийто макет е представен през 1989 година в Музея за Модерно изкуство на Лос Анджелис. Местоположението на къщата във високата част на Sunset Boulevard на Лос Анджелис има неповторими гледки към града. Кьониг коментира: Собственикът искаше да може да се радва на гледки от 270 градуса и този е начина да се постигне. Къщата е изцяло от стъкло, с изключение на една от фасадите… Всички къщи от програмата следват каноните на Международния архитектурен стил, 10 от тях са включени в регистъра на Националните Исторически Забележителности на САЩ (National Historic Landmark (NHL).

Еднофамилните жилищни сгради и притежаването на личен автомобил са дълбоко вкоренени в американската културна традиция и са отличителни черти на американския начин на живот. Това създава урбанистични проблеми – резидентните райони са отдалечени от центровете на градовете и се свързват с тях посредством големи магистрали, които често са задръстени и са обградени от бензиностанции и заведения за бързо хранене.