NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

The Architecture of Collective Housing after the Second World War: Conceptual Prerequisites and Development Trends. Part 2

Issue
48 (20)
Section
Podium
Author
Kalin Koev, University of Santander, knikolovk@gmail.com

ІІ. 1972 2019 г.: Смяна на парадигмата

През 70-те и 80-те години на ХХ-ти век настъпват социални, политически, икономически и технически промени, преди всичко в западните общества, които оказват влияние върху развитието на архитектурата изобщо и върху архитектурата на колективното жилище в частност. От една страна е налагането на неолибералния икономически модел и свързания с него (по един или друг начин) постмодернизъм и от друга е възникването и постепенното налагане на идеята за устойчиво развитие. Става дума за два противоречиви и взаимно изключващи се модела на развитие.

Неолиберализъм и постмодернизъм

Неолиберализмът, в икономически план, се състои в довеждането до крайност на принципа “Държавата е нищо, пазарът е решението.” На 16 октомври 1973 г. арабските страни налагат петролно ембарго на САЩ и западноевропейските страни в отговор на подкрепата, която те оказват на Израел в конфликта със Сирия и Египет. Ембаргото е вдигнато през март 1974 г. През този период цените на петрола се покачват от 3 на 12 долара за варел. Въпреки че ембаргото е краткотрайно то задълбочава икономическата рецесия, започнала през 1971 г. по времето на Никсън. Рецесията продължава до началото на 80-те години и се изразява в намаление на световното търсене на индустриални стоки, в голяма енергийна зависимост от арабските страни, чието поведение се оказва непредсказуемо, сриване на споразуменията от Бретон Уудс и голямо увеличение на безработицата. При тези обстоятелства възникват остри критики срещу икономическия модел на Кейнс, установен до този момент в западните страни като се твърдиу че разходите за социалните програми не могат повече да бъдат финансирани, защото водят до неконтролируем бюджетен дефицит. Това е една от причините за утвърждаване на неолибералния модел в западна Европа и САЩ през 80-те години, който Рейгън и Тачър се опитват да наложат в световен мащаб. В периода от началото на 1973 г. до лятото на 1974 г. Никсън налага мораториум върху всички фондове и субсидии, предназначени за изпълнението на колективни жилищни програми, изтъквайки необходимостта от спазването на пазарен принцип във всяка икономическа дейност. Този мораториум в последна сметка се превръща в края на държавната подкрепа на жилищното строителство в САЩ и наред с това дава началото на финансова спекулация с ипотечните кредити. В резултат на тази нарастваща спекулация през 2008 година избухва кризата Subprime, банкрутира Lehmon Brothers и започва най-голямата в световен мащаб икономическа криза след "Голямата депресия". В същия този период в Западна Европа държавната подкрепа на жилищните политики е силно намалена, макар и не така драстично прекъсната както в САЩ. В източноевропейския блок държавното участие в жилищното строителство е изцяло преустановено след 1990 година.

В един по-общ социален контекст, есенцията на неолиберализма може да се синтезира като се перифразира цитирания девиз на икономическия неолиберализъм: “Обществото е нищо, индивида е решението”. Макар опростена, това е и същността на постмодернизма в изкуството. Постмодернизмът в архитектурата отрича Международния архитектурен стил поради неговите строги правила, скучни форми, еднаквост и липса на орнамент. Това отричане понякога прескача рамките на спокойния анализ и се превръща в нетърпимост: "Алхимичното обещание на Международния стил (трансформирането на количеството в качество посредством абстракция и повторение) бе провал и шарлатанство: една магия която пропадна. Неговите идеи, естетика и стратегии са вече изчерпани. Като цяло, единственото, което постигат всички опити да се постави ново начало, е да компрометират самата идея за ново начало. Колективният срам след това фиаско е оставил един огромен кратер в нашето разбиране за модерност и модернизация" (Koolhaas, Mau, 1995, р. 959)пише носителят на наградата Прицкер, холандеца деконструктивист Рем Колхас в есето си от 1994 Какво се случи с урбанизма?.  Постмодернизмът, който си поставя за цел да замени Международния архитектурен стил, се състои от множество алтернативни архитектурни тенденции: високо технологична (high-tech), деконструктивизъм, неофутуризъм, параметризация... По тази причина постмодернизмът в архитектурата често е наричан неоеклектизъм. Постмодернизмът си служи с всички новости в компютърните и строителни технологии, които позволяват да бъде построено всичко, което въображението на постмодерния архитект може да роди и инвеститора може и иска да плати. Икономията на материален, енергиен и финансов ресурс са теми които рядко се обсъждат, без оглед на това дали става дума за административна постройка, музей, концертна зала или колективна жилищна сграда.

Заха Хадид (Zaha Hadid) е една от най-престижните постмодерни съвременни архитектки, носителка на наградата Прицкер. През 1988 г. показва свои работи в Музея за Модерно изкуство в Ню Йорк заедно с други известни архитекти между които Рем Колхас, Франк Гери (Frank Ghery) и Даниел Либескинд (Daniel Libeskind), считани за основоположници на постмодерния архитектурен стил – деконструктивизъм. Всички те са представени от организатора на изложбата Филип Джонсън като наследници на идеите на руските супрематисти от Малевич до Лисицки. Както модернистите, така и постмодернистите в много случаи се обявяват за интелектуални наследници на супрематизма, първите по-скоро в идейно отношение, а вторите – във формално. Впрочем Филип Джонсън е същият, който през 1932 година организира изложба в този музей посветена на Международния архитектурен стил, но през 1988 г. вече е еволюирал от модернизма към постмодернизма. От онези години са му останали Стъклената къща, построена от него по подобие на къща Фарнсуорт (Farnsworth House) на Мис ван дер Рое и кръглите очила с дебели черни рамки, каквито носи Корбюзие. Тогава, в буквалния смисъл на думата, такива очила стоят пред очите на още много известни архитекти последователи на международния стил.

През 2009 година започва строителството – завършило през 2013 година – на жилищен комплекс, търговски и бизнес център в Милано наречен CityLife, по проект на Заха Хадит в сътрудничество с Арата Исозаки (Arata Isozaki) и Даниел Либескинд. Комплексът е разположен на около 37 хектара и има 1300 апартамента, 7000 гаражни места с подземен достъп, така че откритите пространства са на разположение единствено на пешеходците. Сградите са разположени около голям парк, като освен жилищните блокове в центъра са разположени три небостъргача, предназначени за бизнес център, има още музей с дизайн център. Средната цена на апартаментите е около два милиона евро.

През 2015 година в Маями започва строителството на 62-етажен жилищен блок (216 метра висок), с 83 апартамента с площ между 430 и 930 квадратни метра, наречен Музей Хиляда (One Thousand Museum), но известен като Сграда Скорпион. Жилищният блок е проектиран от Заха Хадид и ще бъде завършен през 2019 година, три години след смъртта на авторката на проекта. Носещата стоманобетонна конструкция е изнесена пред зданието (тя има форма на изправен на щипките си скорпион), за да не заема вътрешни пространства и е покрита със смес от усилено стъклено влакно и бетон който замества кофража. Основите се състоят от 227 дълбоки пилоти с дължина 53 метра, необходими заради ниската носеща способност на терена. Сградата ще разполага с открит и покрит басейн, гимнастически салон, spa-център, бар, хеликоптерен достъп до покрива, паркинг. Средната цена на един апартамент е между три и шест милиона долара и почти всички са вече продадени.

Тези два примера и още много други, които могат да бъдат дадени, показват че даже богати хора, които могат да си позволят индивидуално жилище, все по-често предпочитат да живеят в колективно жилище, нещо което преди 50 години е било немислимо.

Жилищен комплекс Алтерлаа (Wohn und Kaufpark Alterlaa) е един от най-големите жилищни комплекси в Австрия и се намира в южната част на Виена. Построен е през периода 1973 - 1986 година, разположен е на 240 000 кв.м. Състои се от 3 блока, които отстоят един от друг на 140 метра. Всеки блок е около 400 метра дълъг и 40 метра широк. Блоковете са между 23 и 27 етажа високи с общо 4200 апартамента, които разполагат с една до пет спални. Средната площ е 75 кв.м. Около 65% от апартаментите се тристайни. Сега там живеят около 10 000 жители. До дванайсетия етаж всички апартаменти имат големи тераси, които във вертикално отношение са отместени, така че да са директно огрени от слънцето. На покривите има 7 открити плувни басейни, има още 7 закрити плувни басейни със сауна. Между блоковете има две детски градини, гимнастически салони, 33 развлекателни клубове, няколко тенис корта, църква, три училища, две поликлиники, младежки клуб, многоцелева зала, 3 500 паркови места, ресторанти, магазини. Комплексът разполага със собствена телевизия и вестник. 55 щатни служители работят по поддръжката на комплекса. Анкетите, които периодично се правят между жителите на комплекса, относно удовлетвореността от условията на живот, показват че тя е значително по-висока от средната за страната.

Жилищен комплекс Шинономе (Shinonome Canal Court) е построен през 2003 година, като резултат от архитектурен конкурс за построяване на колективни жилища в непосредствена близост до Токийския залив. Жилищата са разположени на 16,4 хектара на изкуствен остров в залива, където преди това се е намирала металургична фабрика на Мицубиши. Комплексът в крайна сметка се конфигурира от шест 14-етажни блока. е Рикен Ямамото (Riken Yamamoto) проектира Блок 1, Тойо Ито (Toyo Ito) – блок 2, Кунго Кума (Kengo Kuma) – блок 3, Яма архитекти (Yama Architects) – блок 4, АДХ архитекти (ADH Architects) – блок 5 и Мотокура, Кеисуке, Ямамото и Кеижи Хори (Motokura, Keisuke, Yamamoto, and Keiji Hori) – блок 6. Координатор на целия проект е Ямамото. Междублоковото пространство е разрешено със синусуидна вътрешна улица, около която са разположени, магазини, кафенета и ресторанти. Вътрешната улица е решаващ фактор за създаването на приятна атмосфера в комплекса. Създадени са прозрачни и полу-прозрачни връзки в сградите за улесняване на комуникацията между живеещите. Във всеки блок са оставени множество празни пространства под формата на закрити тераси, които живеещите използват за различни социални събития и празнувания. В някои от апартаментите са разположени отделени работни кабинети така че собствениците да могат да организират малки фирми. Гъвкавото разпределение на апартаментите и разнообразната оферта прави комплекса много известен. С неговото построяване е имало средно по 24 желаещи за апартамент. В момента комплексът е напълно зает.

 

Устойчиво развитие. През 1968 година група от около 30 интелектуалци се събират в Accademia Nazionale dei Lincei, най-престижната научна институция на Италия, основана през 1603 година, за да обсъдят глобалните проблеми на света. Те възлагат на Масачузетския технологичен институт (MIT) да изготви доклад. В резултат, през 1972, група учени ръководени от Джей Райт Форестър (Jay Wright Forrester) публикуват доклад наречен Границите на растежа (The Limits to Growth): Ако се запазят индустриализацията, замърсяването на природата, производството на хранителни продукти и изчерпването на ресурсите, заедно със сегашните тенденции на растеж на населението на земята, тази планета ще достигне до границите на своя растеж през следващите 100 години. Най-вероятният резултат ще бъде едно скокообразно и неконтролирано намаление както на населението, така и на индустриалното производство (Meadows, 1972, p. 7). Докладът, който всъщност демонстрира очевидния факт: Нищо не може да расте безкрайно в една крайна среда(Forrester, 1972), дава за първи път количествена оценка на проблема и алармира за непосредствената заплаха, която грози човечеството. Норвежката политичка Гру Ха́рлем Бру́нтлан (Gro Harlem Brundtland), в доклада си от 1987 година Нашето общо бъдеще (Our Common Future) въвежда термина „устойчиво развитие“. Става дума за модел на развитие, при който условията на живот и природните ресурси осигуряват основните човешки нужди, без това да предполага нарушаване на целостта и стабилността на общите природни процеси. Оттогава през годините изглежда в света е постигнат идеен консенсус за нуждата от устойчиво развитие, но реалните процеси се развиват, в много случаи, в точно обратната посока поради невъзможността да бъде преодолян неолибералния икономически модел, основан на неограничено потребление и растеж. Идеите за устойчиво развитие намират конкретно изражение в архитектурата доста години по-късно. През 1998 г. Европейският съвет на урбанистите (European Council of Town Planners, ECTP) публикува Нова Атинска харта, която, както става ясно от самото наименование, обновява идеите на Атинската харта от 1933 г. В нея на базата на анализа на 51 европейски града са изследвани актуалните градски проблеми: През последните десет години, устойчивото развитие изниква като ключов проблем в градското планиране… Модерните градове генерират значително количество отпадъци и замърсяване, водещи до общо влошаване на природната среда и на стандарта на живот. В същото време е необходимо да се съхранява градското наследство, свободните пространства, мрежата от зелени площи и културните пейзажи в и около градовете… Идеята за града като серия от населени места или свързани общности допълва концепцията на Европейската комисия за устойчиво развит град, включващ още общото притеснение за опазване на природата… Идентифицирани са пет ключови проблема на градската среда – качеството на въздуха, шумът, трафика, качеството и размера на жилищата, достъпа до зелени площи и открити пространства (The New Charter of Athens, 1998). През 2003 година Новата Атинска Харта е актуализирана. В тази нова версия е осъвременена концепцията за устойчиво развиващ се град и се утвърждава идеята за Свързания град в замяна на Функционалния град, дефиниран в Атинската харта от 1933 година: Важно е да се разграничи тази харта от оригиналната Атинска харта от 1933 година, която съдържа перспективно виждане за развитието на градовете със зони с голяма жилищна гъстота и работни зони, които са свързани помежду си с високо ефективен обществен транспорт. В замяна Новата харта се фокусира върху жителите на града и техните нужди в бързо променящия се свят. Тя утвърждава концепцията за Свързания град… (The New Charter of Athens, 2003).

Производството на енергия се счита за най-важния източник на вредни емисии на въглероден двуокис в атмосферата, който е основната причина за парниковия ефект и климатичните промени. Намаляването на енергийното замърсяване се постига в две направления – производство на енергия която не съдържа въглероден двуокис от една страна и намаляване разхода на енергия от друга. Консумацията на енергия за експлоатацията на жилищата в Европейската общност представлява около 20% от общата консумация на енергия, към тази цифра трябва да се прибави и около 15% необходими за тяхното построяване, така че около 35% от вредните газове, свързани с парниковия ефект, които се излъчват в атмосферата, имат връзка с жилищата. Намаляването на енергийните разходи в строителството е свързано с използването на материали, за чието производство е необходима по-малко енергия. Материалът с най-малък енергиен разход на единица тегло е дървото, а за производството на тухли са необходими 4 пъти повече енергия, за бетона – 5 пъти, за стъклото – 14 пъти, за стоманата – 24 пъти, за алуминия – 124 пъти и за титана – 700 пъти. Разбира се, горните цифри са едно първо приближение към проблема, защото също имат значение трайността на материала, нуждата от поддръжка, неговите топлоизолационни и звукоизолационни характеристики, а също и естетическата му стойност. Намаляването на енергийния разход в строителството и експлотацията на жилищата има директна връзка и с размера на жилището. Въпросът за минималния необходим размер на жилището сега не е токова икономически проблем, отнасящ се само до бедните слоеве от населението, както това е било през последните стотина години, а е общ проблем на обществото, заради необоснования разход на енергия при ненужно големи жилища, както за тяхното построяване, така и за тяхното експлоатиране.

Високите цени на жилищата, желанието на много хора да живеят в центъра на големите градове и необходимостта от намаляване на замърсяването, води някои архитекти до крайни решения. Архитектът Джеймс Лоу (James Law) е разработил нов тип микро дом, при който са използвани стоманобетонни тръби с диаметър 2,5 метра, като от тях създава микро жилища с площ от около 9 кв.м. с адаптиращ се интериор – предвидено е място за нощуване, зона за готвене и малка баня. Така проектираното жилище е модулно, което дава възможност да се построят цели сгради, без особена подготовка на терена и да се разположат под мостове, вътрешни дворове или малки незаети пространства в центъра на градовете. Известният архитект Ренцо Пиано също е създал микро дом наречен Диоген, предназначен за един обитател с площ 7,5 кв.м., височина 2,3 м и тегло 1,2 тона, така че лесно може да се транспортира. Жилището е напълно независимо – разполага със слънчеви панели, колектори за дъждовна вода, еко-тоалетна. То е отлично изолирано и има вградена естествена вентилация.

 

Фрaйбург (Freiburg) с 220 000 жители е разположен в югозападна Германия и е познат като зеления град. В града има около 400 слънчеви панели, монтирани на покривите, инсталирани са няколко малки хидроцентрали, има множество вятърни генератори и се произвежда електрическа енергия от биомаса. В града преобладава общественият градски транспорт, центърът е изцяло пешеходен, има 400 километра велосипедни коридори с около 9000 места за паркиране на велосипедите, максималната скорост за движение на колите, където това е разрешено, е 30 км в час. Специален интерес представлява кварталът Фаубан (Vauban) с около 5600 жители, който е изграден в зона в която до 1991 година са се разполагали казармите на френския окупационен корпус. Десетте сгради на казармите са трансформирани в студентски общежития, построени са и нови еко жилища, кварталът има културен дом, детски градини, училища, магазини, редовен обществен транспорт, който е основния начин на придвижване на жителите на квартала. По-голямата част от жилищата консумират енергия в размер на 15 киловатчаса за квадратен метър на година, докато този показател в други градове е до 10 пъти по-голям. Трафикът на моторни превозни средства е силно ограничен, има малко собственици на автомобили – 17 на всеки 100 жители, докато за Германия тази цифра е 57. Посетителите на района могат да използват паркинги, разположени в близост до достъпите към квартала. Макар Фрайбург и неговия квартал Фаубан да са чудесен пример за зелен град, той все още е по-скоро изключение, отколкото правило.

 

КОЛИБАТА (LE CABANON)

През 1951 година Корбюзие е световно известен архитект, а в парижкото му студио работят над 200 сътрудници по различни проекти, които той ръководи. През тази година, по време на едно кратко пребиване в Рокбрюн-Кап-Мартин (Roquebrune – Cap – Martin) на френското Средиземноморие, за по-малко от час, той скицира една малка колиба, която през следващата година е построена. От тогава до края на живота си прекарва дълги периоди в нея.

Колибата е 3,66 на 3,66 метра (13,44 кв.м.) и 2,66 висока. В нея има две легла, една маса, две табуретки, една мивка, малка тоалетна, един вграден шкаф, прозорец с изглед към морето. В колибата има врата която отвежда в малък ресторант до който е построена.

“Нищо не може да бъде предадено освен мислите. През годините, чрез сблъсъците, работата, вътрешните борби, човек постепенно трупа известен капитал, своите собствени и индивидуални завоевания. Но цялото това страстно търсене на индивида, целия този капитал, този опит така скъпо платен, ще изчезне. Последното ложе на живота е смъртта. Природата прекъсва всяка дейност посредством смъртта. Само мислите, плодът на труда, могат да бъдат предадени” (Curtis, 1986, p. 186) ще напише към края на живота си Корбюзие.

През 1965 година той е на 78 години, вдовец и без любимото си куче Пинсо (Pinceau), отдавна умряло. Живее в колибата. Посвещава времето си на природата и рисуването. Единственото ценно, което пази, е книгата Дон Кихот, която го е съпътствала през целия му живот. На 27 август 1965 г. сутринта, както обикновено, Корбюзие отива да плува в морето. По-късно намират тялото му на плажа Рокбрюн-Кап-Мартин. В колибата остава неговия Дон Кихот, вероятно отворен на страницата, където знаменитият идалго казва на Санчо:  Да искаш да промениш света, приятелю Санчо, не е нито лудост, нито утопия, а справедливост”.

 

References:

 

Cite Radieuse Marseille. Official website. Retrieved from

https://citeradieuse-marseille.com/).

Curtis, William J. R. (1986). Le Corbusier: Ideas and Forms, Phaidon, Oxford 1986.

Gorlov, V. (2018). N.S. Khrushchev's Speech at the All-Union Conference of Builders in December 1954 As One Of The First Steps in the Direction of De-Stalinization of Soviet Society. In: Bulletin of Moscow Region State University. Series: History and Politic Sciences, 2018, no 2, pp. 126–131. DOI: 10.18384/2310-676X-2018-2-126-131

Entenza, J. (1945). Announcement: The Case Study House Program. In: Arts and Architecture (Jan. 1945)

Jencks, C. (1977). The Language of Post-Modern Architecture. New York, Rizzoli.

Koolhaas, R., Mau, B. (1995). What Ever Happened to Urbanism? S,M,L,XL, OMA, The Monicelli Press, New York, pp. 959/971.

Meadows, D., D. L. Meadows, J. Randers, and W. Behrens. (1972). The Limits to Growth: A report for the Club of Rome's Project on the Predicament of Mankind. A Potomac Associated Book.

Rowe, C., Koetter, F. (1976). Collage City. MIT Press.

The New Charter of Athens 1998. Retrieved from

http://www.planum.net/document-0

The New Charter of Athens 2003: The European Council of Town Planners' Vision for Cities in the 21st century. Firenze: Alinea Editrice, 2003. Retrieved from

https://architexturez.net/doc/az-cf-172768