NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Джордж Мур и философската защита на здравия разум

Брой
№ 10 (2009)
Рубрика
Подиум
Автор
Камен Лозев

1

В началните етапи на своето развитие двама от най-големите английски философи на двадесети век - Мур и Бъртранд Ръсел - изпитват страстното опиянение и възторга от абсолютния идеализъм. Макар и от различна посока (в Кеймбридж, където се запознават и сприятеляват, Мур изучава класическа философия, а Ръсел - математика), и двамата навлизат във философията, като прилежно залягат над Брадли и Мактагърт, верните последователи на Хегел на Британските острови от края на деветнадесети век. Много скоро обаче и Мур, и Ръсел, макар и от различни позиции, се обръщат срещу своите учители и този епизод от британската философия влиза в историята й като „бунта против абсолютния идеализъм". Най-важните последици от бунта можем да сведем до следното: от една страна, в британската философия се възстановяват и укрепват позициите на реализма и материализма, а с тях и на традиционния английски емпиризъм; от друга страна, във философията на двадесети век навлиза нов метод на изследване - аналитичния, бързо развил се в мощна традиция - аналитичната философия, която оказва огромно влияние в Европа и Съединените Щати през първата половина на двадесети век. Фактът, че тази традиция днес не е така силна, не означава, че тя „е вече история", че завинаги си е отишла. Идеите на аналитичната философия, макар и под нова форма, живеят и сега и мнозина съвременни философи нямат нищо против да ги наричат „аналитични".

Духовните бащи на аналитичната философия са Мур и Ръсел, които при възникването й, в зората на новия век, нямат и трийсет години. През 1903 година излиза най-известната книга на Мур Principia Ethica, в чийто увод е изложена същността на аналитичния метод. В същата 1903-та година излиза и много важната статия на Мур - The Refutation of Idealism („Опровержението на идеализма"), където е демонстрирана силата на аналитичния метод.

С творбите си от периода на бунта, т.е. на границата между деветнадесетото и двадесетото столетие, и Ръсел, и Мур доказват, че разрушителната им дейност във философията, отхвърлянето на абсолютния идеализъм, съвсем не е абсолютен негативизъм, а напротив - довежда до много позитивен резултат в лицето на аналитичния метод. В разгръщането на този процес Ръсел напълно признава лидерската роля на по-младия си приятел Мур: „Той стана водачът на бунта," пише Ръсел, „а аз го следвах с чувство на освобождение. Брадли твърдеше, че всичко, в което здравият разум вярва, е само видимост (appearance); ние отвърнахме с обратната крайност и смятахме, че реално е всичко, което здравият разум, неповлиян от философията или теологията, смята за реално. С чувството на бягство от затвор ние си позволихме да мислим, че тревата е зелена, че слънцето и звездите биха съществували, дори никой да не ги съзнава, и освен това, че съществува един плуралистичен извънвремеви свят на платонични идеи. Светът, който бе крехък и логичен, изведнъж стана богат, разнообразен и солиден."[1]

От самото начало обаче аналитичният метод се нуждае от своеобразна котва, от устойчива опорна точка, от която тръгват и към която постоянно реферират философските тези. За Джордж Мур тази котва е типичният за англичаните и наложен във философската английска традиция common sense (здрав разум), който в известен смисъл е ядро на аналитичния метод и важен източник на неговата плодотворност. Увлечен от стихията на бунта и нетърпелив да обладае всички „хоризонти", отворени за новата аналитична гледна точка, Ръсел отначало безрезервно приема идеята за common sense и огромната роля, която аналитичният метод му отрежда. С времето обаче критичното му отношение към него нараства и едва ли ще сме далеч от истината, ако кажем, че различното схващане на common sense и неговата роля става фактически ябълката на раздора между Ръсел и Мур, превръща се в разграничителна линия между двамата и в крайна сметка предопределя раздялата им, станала окончателно ясна след излизането през 1912 година на Ръселовата книга The Problems of Philosophy („Проблемите на философията").

До критичното преосмисляне на ролята на common sense във философията Ръсел стига напълно закономерно. В този ранен етап на философското си развитие той е под силното въздействие на резултатите, които получава в областта на математиката и най-вече в областта, която усилено разработва с бившия си учител, а сега колега, Алфред Уайтхед. В Principia Mathematica двамата предприемат грандиозен опит за конструиране на цялата математика върху принципите на модерната логика. В този период Ръсел е така обсебен от логическите си изследвания, че вижда цялата философия като логика, по-точно вижда логиката като същност на философията, както ще се изрази през 1918 година в Our Knowledge Of The External World („Нашето знание за външния свят"), където можем да прочетем: „Новият дух във философията се състои в заместването на широките непроверени общи положения (generalities), предложени само на основата на известно позоваване на въображението, с частични, поетапни (piecemeal), подробни и верифицируеми резултати."[2]

Предвид на тази изцяло доминирана от логиката философска нагласа на Ръсел би било наивно да смятаме, че мнението му за здравия разум ще е сходно с това на Мур. Нека не забравяме, че революциите в естествознанието от началото на двадесети век така разтърсват системата на цялата наука, че оттогава насам започва да се говори за нейния некласически етап на развитие. Тези последни новости в науката, които Ръсел следи отблизо и които постоянно коментира, обръщат наопаки привичния здрав разум на хората. Модерната наука е изпълнена с чудеса, с невероятни за обикновеното съзнание ефекти, които са предизвикателство и пряко отрицание на здравия разум.

От своя страна Мур през годините запазва едно последователно и неизменно отношение към здравия разум. Всъщност до края на живота си той отстоява значението и ролята, която той трябва да играе във философията. На аргументите на Ръсел и другите критици на здравия разум той отговаря по един и същ начин. Както ще видим по-долу, съгласно Мур истините на здравия разум се схващат като абсолютно сигурни. Разминаването с Ръсел и другите common sense критици е предизвикано не от този въпрос, а от проблема за правилния анализ на истините на здравия разум. Тук наистина, признава Мур, са налице изключителни трудности, които и самият той не е преодолял. Според Мур обаче това са два съществено различни въпроса и съгласно него неудачите, които ни съпътстват при изясняването на втория, не бива да ни пречат да се възползваме от възможностите, които ни дава първият. За голямото значение, което Мур придава на здравия разум в своята философия, говори фактът, че през 1925 година той намира за нужно да посвети специална творба на тази тема и да положи защитата на здравия разум в основата на собствения си портрет като философ. Мур безспорно се чувства отговорен да продължи и развие тази важна традиция в английската философия, на която ярък защитник преди него е шотландският философ Томас Райд. Нека проследим основните моменти от защитата на здравия разум, изложени в есето на Мур A Defense of common sense („Защита на здравия разум").

 

2

Конкретната „защита" на здравия разум Мур провежда в ракурса на по-общ замисъл, а именно - да открои основните положения, по които „моята философска позиция се различава от позициите, поддържани от някои други философи"[3]. Курсивирането на „някои" в случая вероятно показва, че според Мур тази група философи са по-малко и, така да се каже, съставляват изключение от правилото. Освен това, както усеща при четенето читателят, „духът" на есето е оптимистичен; личи си, че Мур вярва във възможността с аргументи да убеди в правотата си различните от него философи, да ги приобщи към „лоното на здравия разум".

Нека отбележим, че, както буквално ни говори изразът common sense, здравият разум е нещо общо (common), общо разпространено и общо присъщо, притежавано от всеки обикновен човек; и макар че есето на Мур не е „популярно", то е напълно разбираемо и просто написано. От читателя се изисква единствено търпение, за да вникне в ясните и според мен приемливи аргументи, които се излагат.

Каква стратегия избира Мур, за да открои най-точно собствените си схващания? Той започва с конструирането на раздел (1), в който изброява „цял един дълъг списък от твърдения, които на пръв поглед могат да изглеждат такива очевидни баналности, които не си струва да се споменават: те всъщност са група пропозиции, всяка от които аз знам със сигурност, че е истина."[4] На тази база Мур след това конструира нов раздел (2), който се състои от много сходни на изброените в (1) пропозиции: те също са много банални и вероятно също можем да се усъмним дали изобщо си струва да ги споменаваме. Мур отново заявява, че истинността на тези пропозиции той знае със сигурност. Именно разделът (2) - пропозицията, в чиято истинност Мур е напълно сигурен, - концентрира в себе си всичко, което според него го разграничава от редица други философи.

Кои са пропозициите в раздел (1)? Мур буквално изброява следното: „Сега съществува едно живо човешко тяло, което е моето тяло. Това тяло е родено в определен момент в миналото и непрекъснато е съществувало след това, макар че е претърпявало промени; то например е било много по-малко, когато се е родило и известно време след това в сравнение със сега. Във всеки момент, след като се е родило, то винаги е било или в контакт с повърхността на земята, или не много далеч от нея; и във всеки момент, след като е било родено, са съществували много други неща, които са имали форма и големина в три измерения (в същия познат смисъл, в който то е имало), от които то се е намирало на различни разстояния (в обичайния смисъл, в който то сега е на разстояние както от онази камина, така и от тази библиотека, и на по-голямо разстояние от камината, отколкото от библиотеката); освен това са съществували (много често във всеки случай) някои други неща от този вид, с които то е било в контакт (в обичайния смисъл, в който то сега е в контакт с молива, който сега държа в дясната си ръка, и с някои от дрехите, които нося). Сред нещата, които в този смисъл формират част от неговата среда (т.е. които или са били с него, или на известно разстояние от него, колкото и голямо да е то) във всеки момент след неговото раждане е имало голям брой други живи човешки тела, всяко от които като него (а) в определен момент се е родило; (б) продължило е да съществува известно време след раждането си; (в) във всеки момент от живота си след раждането е било или в контакт с повърхността на земята, или не много далеч от нея и много от тези тела вече са умрели или са престанали да съществуват. Земята обаче също е съществувала много години, преди да се роди моето тяло; и в продължение на много години също голям брой човешки тела във всеки момент са живели върху нея; и много от тези тела са умрели и са престанали да съществуват, преди то да се роди. Най-сетне (нека въведем друг клас пропозиции) аз съм човешко същество и в различни моменти след раждането на моето тяло съм имал различни преживявания, всяко от различен вид: например често съм възприемал както собственото си тяло, така и други неща, които формират част от неговата среда, включително други човешки тела; аз не само съм възприемал неща от този род, но и съм наблюдавал факти, свързани с тях, от рода на факта, който сега наблюдавам, че тази камина сега е по-близо до моето тяло отколкото онази библиотека; осъзнавам и други факти, които сега не наблюдавам, от рода на факта, който сега знам - че моето тяло вчера е съществувало и за известно време е било по-близо до тази камина отколкото до библиотеката; имал съм очаквания, свързани с бъдещето, и много вярвания от друг вид както истинни, така и неистинни; мислил съм за въображаеми неща, за хора и случки, в чиято реалност не съм вярвал; имал съм сънища; и съм имал усещания от различен вид. И точно както моето тяло е било тялото на едно човешко същество, а именно на мен самия, което в продължение на своя живот е имало много преживявания от всички тези (и други) различни видове, така и в случая с много от другите човешки тела, които са живели на земята, всяко е било тяло на различно човешко същество, което в продължение на своя живот е имало много различни преживявания от всеки от тези (и други) различни видове."V

Раздел (2) е напълно аналогичен на раздел (1), но просто утвърждава, че всеки от нас често е знаел всичко онова, което Мур знае за себе си, за своето тяло във времето и пространството, както и за своя сетивен опит. С други думи, Мур е уверен, че всеки един от нас може като него да напише аналогичен раздел (1), при това със същата сигурност, че написаните от него пропозиции за самия него са истинни.

Конструирането на (2) като че ли не буди никакво учудване и едва ли издига някакви препятствия за който и да е ум. И все пак още тук Мур се чувства длъжен да наблегне върху една важна особеност на своето мислене, която според мен е и важна черта на common sense мисленето. Мур е убеден, че изрази като „Земята е съществувала от много години" са напълно ясни и разбираеми. Същевременно той знае, че съществуват философи, които на въпроса „Вярвате ли, че земята е съществувала от много години?", отговарят не с простото „Да", „Не" или „Не мога да дам отговор", а измислят неща от рода на „Всичко зависи от това, какво имаш предвид под „земята", „съществува" и „години"; ако имаш предвид това и това, това и това, това и това, тогава съм съгласен; ако обаче имаш предвид това и това, това и това, това и това, тогава не съм съгласен или най-малкото го смятам за изключително съмнително."[5] По този повод Мур заявява непосредствено: „Струва ми се, че подобен възглед е така дълбоко погрешен, че повече не може да бъде."[6] Според него пропозиции от рода на анализираната са ясни, точни, недвусмислени и не могат да бъдат изопачени. Тогава какъв е източникът на неразбиране и объркване в случая? Как да си обясним наличието на подобни философи?

Мур използва повода, за да изложи своята често повтаряна позиция, която е отговор не само на различаващите се от него философи, но по-специално и на неговото отдръпване от първоначално приемания без възражения принцип на здравия разум. Ето пословичният отговор на Мур по този много конкретен повод: „Израз от рода на „Земята е съществувала от много години" принадлежи към типа ясни, еднозначни изрази, чийто смисъл ние всички разбираме. Всеки, който изказва противоположен възглед, струва ми се, обърква въпроса, дали разбираме неговото значение (което всички разбираме) с напълно различния въпрос, дали знаем какъв е смисълът му, в смисъл дали сме в състояние да дадем правилен анализ на неговото значение. Въпросът, какъв е правилният (correct) анализ на пропозицията, която се има предвид ... е, струва ми се, изключително труден въпрос, въпрос, чийто отговор сега, подчертавам, никой не знае."[7]

Мур е наясно, че конструираният от него начин, чрез който полага разграничителната линия между себе си и различните от него философи, съвсем не означава, че по отношение на тази линия цари пълно единодушие, т.е. че липсват „нюанси в различията". Някои философи могат да отрекат всички без изключение пропозиции в (1), когато трябва да конструират (2), други само част от тях. За Мур обаче „нюансите" не са от значение. Той обръща внимание на факта, че приемането или отхвърлянето на истинността на част от пропозициите в (1) означава приемането или отхвърлянето на реалността на материалните неща и реалността на пространството. Какво означава например да не приемем истинността на пропозицията „Моето тяло е съществувало от много години и във всеки момент през това време е било или в контакт със земята или не много далеч от нея и т.н."? Ако си служим с думите в обичайния им смисъл и при това отричаме истинността на тези пропозиции, ние очевидно стигаме до абсурди. Защо?

Както обяснява Мур, конструираните в (2) пропозиции са от особен характер - ако се допусне, че някоя пропозиция не е вярна, от това ще последва изводът, че никой философ не е съществувал, защото, аргументира Мур, „когато говоря за философ, аз имам предвид, като всички останали, разбира се, изключително философи, които са били човешки същества с човешки тела, които са живели на земята и които в различни моменти са имали различни преживявания."[8]

Един от парадоксите, които според Мур могат непосредствено да се констатират при философите, частично или изцяло отричащи истинността на класовете пропозиции в (2), се състои в непрестанно използваното от тях „ние", когато излагат едно или друго твърдение. Мур е убеден, че това обичайно и затова почти несъзнателно използвано „ние" се употребява в същия общоприет смисъл, в който всеки един от нас го използва, когато излага мислите си. Но да признаваме това „ние" и да твърдим, че пропозициите в (2) или част от тях са неистинни, е парадокс. Абсурдността на ситуацията се състои в някакво дълбоко, макар често недокрай осъзнавано, предателство от страна на тези философи спрямо знанието, което имат и което използват.

Безспорно една от причините, която кара мнозина философи да отхвърлят предлаганите от Мур баналности като съмнителни, е осъзнаването, че те са „вярвания на здравия разум", а е налице много разпространеното мнение, че здравият разум произвежда именно мнения и вярвания, а не сигурно знание. Ако се анализира задълбочено тази пропозиция обаче, ще достигнем отново до парадоксално твърдение от рода на следното: „Съществували са много човешки същества освен мен и никой от нас никога не е знаел за съществуването на човешки същества освен себе си."[9]

Макар че Мур е в състояние да доведе до абсурд всяко конкретно отрицание на истинността на пропозициите в (2), той е наясно, че центърът на защитаваната от него позиция е разположен в пропозициите в (1). Възможно ли е не просто да знаем със сигурност, че тези пропозиции са верни, а само да вярваме в тях; възможно ли е да ги мислим не като сигурно истинни, а само като много вероятни? На този въпрос Мур отговаря по следния начин: „При отговора на този въпрос, смятам, че не мога да кажа нищо по-добро освен това, че ми се струва, че аз наистина знам истинността им със сигурност."[10]

Когато характеризира природата на здравия разум, Мур отбелязва странната ситуация, в която осъзнаваме, че ни изправят неговите твърдения винаги когато сериозно се замислим защо всъщност вярваме в тях. В тези ситуации ние осъзнаваме не само двата коренно различни въпроса, както ги нарича Мур, а именно - от една страна, че със сигурност знаем истинността на дадена пропозиция, а от друга, че не знаем какъв е правилният начин тя да бъде анализирана, - но и факта, че знаем истинността на пропозициите на здравия разум, без да се замисляме какво е доказателството за тяхната истинност. Тази странност на ситуацията обаче Мур приема за естествена. Тя според него не е основателна причина да отхвърляме истинността на твърденията на здравия разум. Самият Мур не е „фанатично предан" на здравия разум и добре разбира, че в историята са налице случаи, когато мъглявата фраза „вярвания на здравия разум за света" или просто „вярвания на здравия разум" (common sense beliefs) са се оказвали неистинни и затова заслужават да се говори за тях с целия негативизъм и неприязън, с който сега някои философи наистина говорят за тях. И все пак подобни случаи не разколебават увереността му, че предлаганите в (1) пропозиции са смислени и отхвърлянето им би представлявало „връх на абсурдността" (top of the absurdity).[11]

Когато четем първата част на Защитата ( и още повече, ако сме наясно, че Мур е всъщност водачът на бунта против идеализма в Англия), у нас неизбежно заживява чувството, че всъщност Мур защитава не толкова здравия разум, колкото реализма или материализма, защото очевидно онези, с които полемизира и които отхвърлят неговите „баналности" в (1), са най-вече философите идеалисти. Оставям настрана въпроса дали тази група на идеалистите е по-голяма или по-малка от групата, която отхвърля истинността на пропозициите в (2), както и изобщо въпроса дали „конструкцията" на Мур е правилният начин за разграничаване на идеалистите от реалистите и материалистите във философията. (Самият Мур не обсъжда в Защитата този въпрос, макар че според мен той от само себе си се натрапва.) По-същественото е, че чувството за атака от страна на Мур именно на идеализма се засилва след прочитането на втората част на есето.

 

3

В тази втора част Мур обсъжда другия важен въпрос, по линия на който се разграничава от редица други философи. Всъщност въпросите са два: „Аз твърдя", пише той, „именно, че нямаме основателна причина да предполагаме нито, че (а) всеки физически факт е логически зависим от някои ментални факти, нито (б) че всеки физически факт е каузално зависим от някакъв ментален факт."[12]

Когато формулира своето твърдение, Мур набляга, че то не трябва да се схваща в „радикалния" му вариант: с други думи, не че изобщо не съществуват физически факти, които са логически зависими от някакви ментални факти и не че изобщо няма физически факти, които да са каузално зависими от някои ментални факти, а че нямаме основателна причина да приемаме, че това винаги е така, т.е. че в общия случай това не е така.

Какво означава „физически" или „ментален" факт? Мур не е в състояние да даде прецизно определение, но според него примерите, които посочва, са достатъчни, за да формират ясна представа какво се има предвид. Физически факти са например следните: „Тази камина сега е по-близо до това тяло, отколкото библиотеката", „Земята е съществувала от много години", „Луната от много години е по-близо до земята, отколкото до слънцето", „Тази библиотека има светъл цвят". Примери за ментални факти пък са следните: „В момента аз съм в съзнание" или „В момента виждам нещо."[13]

Какво означава два факта, F1 и F2, да са логически зависими? Тук според Мур няма нищо неочаквано или загадъчно: F1 и F2 са логически зависими, когато и само когато F1 влече, предполага по необходимост F2. Много добре онагледяват тази зависимост положенията „Сега виждам" (с оглед на дадено нещо), което влече пропозицията „Сега съм в съзнание" или пропозицията „Това е червено" (с оглед на дадено нещо), която влече „Това е цветно".

За какво всъщност настоява Мур, когато издига тези въпроси като разграничителни критерии между себе си и групата „други философи"? В тълкуването на Мур неговата теза означава просто, че щом F1 не е логически зависим от F2, то F1 може да е факт, дори изобщо да не съществува факт като F2. С други думи, ако се върнем към примера на самия Мур, фактът, че „камината е по-близо до неговото тяло, отколкото библиотеката", е факт, който не зависи от никакъв ментален факт - от рода например на това дали някой преценява, че това е така или не.

Очевидно издигането на подобен разграничителен критерий пряко корелира с издигнатите от Мур аргументи против идеализма в ранното му есе The Refutation of Idealism („Опровержението на идеализма"), 1903, и по-специално с неговата критика на централната идеалистка теза Esse est percipi. С издигнатия в случая разграничителен критерий Мур ни казва, че материалните обекти в света и всички факти, свързани с тях, за своето съществуване не се нуждаят от съществуването на каквито и да е ментални факти - от рода например на това, дали изобщо ги възприемаме или дали изобщо влизат по някакъв начин в нашия опит.

Тази принципна своя позиция Мур допълва с важен неин аспект: „И според мен важен момент в моята позиция, който трябва да се спомене, е, че се различавам също от всички философи, които са твърдели, че има основателна причина да смятат, че съществува изобщо Бог, без значение дали според тях той е създал всички материални неща.

И аналогично, там където някои философи са твърдели, че е налице основателна причина да смятат, че ние, човешките същества, ще продължаваме да съществуваме и да сме в съзнание след смъртта на нашите тела, аз смятам, че нямаме основателна причина да мислим така."[14]

Мур завършва есето в защита на здравия разум с обсъждането на проблем, който не успява да разреши до края на дългата си и много успешна философска кариера. Според него това е проблем, който също го отличава от редица философи. Става дума за проблема, който се оказва точка на рязко несъгласие и в известен смисъл на скъсване между Мур и Ръсел: Истинни ли са твърденията на здравия разум? Вече подчертахме сигурността, с която Мур дава положителен отговор на този въпрос. Не е трудно да се разбере мотивът на Мур аналитичния философ: здравият разум е сигурният крайъгълен камък при анализиране на философските пропозиции. Но нима той не е такъв и за Ръсел? Както е известно, Ръсел търси другаде - главно в логиката - „котвата" при анализа на философските пропозиции. Със средствата на модерната логика той се опитва да построи не само обектите на физическия свят (както е в Our Knowledge of the External World („Нашето знание за външния свят")), но и обектите на менталния свят (както е в The Analysis of Mind („Анализът на духа")). От гледна точка на неговия подход самите твърдения на здравия разум са не по-малко подходящи обекти за логически анализ от която и да е друга философска пропозиция. Мур не възприема този подход. Той е основател на аналитичния метод и благодарение на него получава много добри резултати. С времето обаче става все по-належащо да се анализира самият аналитичен метод. В това отношение разясненията на Мур какво представлява той, какво точно се анализира и как, са крайно незадоволителни, което кара историци на философията на двадесети век - пример за това е Пасмор - да смятат, че това е една от важните причини аналитичната философия да стане с времето по-радикално лингвистична философия. Известно е, че до края на живота си Мур отхвърля идеята, че аналитичният метод означава анализ на езика и езиковите форми на мисълта. През 1925 г., когато пише „Защита на здравия разум", той смята за важно да подчертае още веднъж тази особеност на своите схващания, а именно - здравият разум ни дава истини, в които сме сигурни, но това не означава, че знаем правилния начин на тяхното анализиране. „Както обясних", заявява Мур, „... аз изобщо не съм скептичен относно истинността на пропозиции от рода на „Земята е съществувала от много години", „Много човешки тела са живели върху нея", т.е. пропозиции, които утвърждават съществуването на материални тела: напротив, аз твърдя, че всички знаем със сигурност, че много такива пропозиции са истинни. Аз обаче съм много скептичен относно това, какъв, в известни отношения, е правилният анализ на подобни пропозиции. А това е въпрос, по който, струва ми се, се различавам от много философи. Мнозина, изглежда, смятат, че няма никакво съмнение относно техния анализ, нито - следователно - относно пропозицията „Материални неща са съществували" в определени отношения, в които смятам, че анализът на въпросните пропозиции е изключително съмнителен; и някои от тях, както видяхме, макар да твърдят, че няма съмнения относно техния анализ, изглежда, се съмняват дали подобни пропозиции са истинни. Аз, от друга страна, макар че поддържам, че няма каквито и да е съмнения, че много подобни пропозиции са напълно истинни, поддържам също, че досега никой философ не е успял да предложи анализ на тях, що се отнася до определени важни положения..."[15]

Но не само такива широки формулировки като „Съществуват материални неща" са трудни за анализиране. Мур показва колко трудно и невъзможно е анализирането дори на пропозиция като „Това е човешка ръка" или „Това е моята ръка". След четиринадесет години в Proof of the External World („Доказателство на външния свят") той ще изненада слушателите си с аргумента, че вдигането на дясната ръка е доказателство за нейната реалност и за наличието на външен свят, и ще възбуди нова дискусия по тази тема. Сега, в настоящата защита на здравия разум, Мур очертава задънената улица, до която стигат възможните начини да се анализират простите истинни пропозиции от рода на „Това е моята ръка". Част от тези безуспешни опити идват още от миналото, за да покажат колко дълбоко трябва да прониква философското мислене и по-специално онтологичните анализи и колко малки са шансовете ни понякога да увенчаем с успех и най-енергичните си усилия по пътя към истината и правилното ориентиране в света.

 


[1]              A History of Philosophy (Recent Philosophy) by Etienne Gilson, Thomas Langan and Armand Maurer, Random House, NY, 1966, p.485.

[2]              Вж. подр. в: Passmore, John, A Hundred Years of Philosophy, Penguin Books, 1980, p.213.

[3]              Moore, G. E. A Defense of Common Sense, in: Twentieth Century Philosophy: The Analytic Tradition, ed. By Morris Weitz, The Ohio State University, Colier-Macmillan, Toronto, Canada, 1966, p.99.

[4]              Пак там, стр.99.

[5]              Пак там, стр.100-101.

[6]              Пак там, стр.103.

[7]              Пак там, стр.103.

[8]              Пак там, стр.103.

[9]              Пак там, стр.107.

[10]              Пак там, стр. 109.

[11]              Пак там, стр. 110.

[12]              Пак там, стр.111.

[13]              Пак там.

[14]              Пак там, стр.116.

[15]              Пак там, стр.117.

 

comments powered by Disqus