NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

75 YEARS SINCE THE PUBLICATION OF THE "OPEN SOCIETY AND ITS ENEMIES" AND 50 YEARS SINCE THE DEATH OF BERTRAND RUSSELL (1872-1970) Karl Popper for and against Bertrand Russell

Issue
49 (20) Editor: Kamen Lozev
Section
Topic of the issue
Author
Ivor Gratan-Guinness
PDF format
Download article in PDF format

 75 YEARS SINCE THE PUBLICATION OF THE "OPEN SOCIETY AND ITS ENEMIES" AND 50 YEARS SINCE THE DEATH OF BERTRAND RUSSELL (1872-1970)

Karl Popper for and against Bertrand Russell

Ivor Grattan-Guinness

1. ВЛИЯНИЯ

 Денят, в който Попър почина в началото на септември 1994 г., бях в Базел, Швейцария; на следващия ден местният неделен вестник излезе със статия за него, която беше на първата страница в раздела за изкуства. Денят, в който бе кремиран, бях в Сарагоса, Испания; местният вестник излезе с важна публикация, вероятно синдикирана, написана от испанец. Тъй като Попър не е имал специални връзки с нито един от двата града, то вероятно на случаен (неглупав) принцип съм проучил международната преса, и стигнах до извода, че тя му е осигурила световно признание. Подобна почит към философ може би не е отдавана от смъртта на Бъртранд Ръсел през февруари 1970 г.: тогава реакцията беше още по-голяма, макар че бе движена повече от общосоциалните му занимания, най-вече от неговата политическа дейност през последното десетилетие от живота му, отколкото от философските му постижения.

Дейността на Ръсел пресече пътя ми в средата на 60-те години, когато бях магистрант в Лондонското училище по икономика в катедрата на Попър. В допълнение към задължителните курсове по философия специализирах и математическа логика и философия на математиката (като Дейвид Милър и колегата ми Алън Финдли). През първата година някои от инструкциите по логика ни даваше самият Попър под формата на беседи в късен следобед. Един ден - за да бъда точен, понеделник, 15 февруари 1965 г., - дискусията беше прекъсната, за да можем и тримата да слезем долу и да чуем реч на Ръсел в Стария театър. Залата беше препълнена и публиката нетърпелива; статутът на Ръсел сред младите тогава беше много висок, особено предвид на войната във Виетнам и големия страх от ядрена война след Кубинската криза, а темата му беше „Външната политика на Лейбъристката партия" по време на премиерския мандат на Харолд Уилсън. Атмосферата обаче кганаше все по-лоша, докато вървеше речта. Една от причините беше савото изложение на Ръсел: страдайки от проблеми с гърлото (през последното десетилетие той живееше предимно на течности поради неспособност да преглъща), той говореше толкова тихо, че беше трудно изобщо да се чуе. Основният недостатък обаче беше начинът на изложение; както обикновено е при него, той четеше ръкопис по начин толкова подобен на робот, че не обръщаше внимание на съдържанието - просто очите виждаха думите, а устните ги произнасяха. Текстът е публикуван в третия том на неговата автобиография; неговите, как да ги наречем, необичайни черти за творба от Ръсел включват дълги цитати от вестници, като един от тях е взет от Новините от света.

По това време Ръсел трябваше да набере значителни финансови средства в подкрепа на своите различни начинания и публикуването на автобиографията му беше едно от последствията. Ръкописът на този том е изцяло машинописен, така че авторът (или авторите) на втората половина от него, включително авторството на тази реч, не може да се определи. Първите два тома са написани от него, по различно време от 1931 г. нататък; предназначени да се появят посмъртно като отделна книга, те излизат през 1967-ма и 1968-ма, разширени в два тома чрез вмъкване на доста зле подбрани и зле обяснени части от кореспонденция в края на всяка от главите. Попитах различни хора, които са работили с Ръсел през 60-те години, и всички те твърдят, че е бил с ума си; обаче въпроси свързани с неговата преценка витаят над решения взети през тези години. Малко след смъртта му беше публикувано пространно отхвърляне на действията, предприети от бившия му секретар, Ралф Шьойнман; но дотогава бе нанесена голяма щета, години след като разтревожени писма бяха изпратени от приятели до Ръсел.

Тези писма могат да се видят в Архива на Ръсел, друг резултат от неговата нужда от пари. Предлагайки ръкописите си на пазара, Ръсел ги продава на Университета Макмастър в Хамилтън, Канада, където е създаден Архивът. Аз бях започнал да работя в областта на историята и философията на математиката и логиката; и по стечение на обстоятелствата по това време попаднах на голяма и много важна група писма, написани от Ръсел до неговия бивш студент Филип Журдейн в първото десетилетие на двадесети век, когато се е концентрирал върху логиката и математиката. Тази находка ориентира моите проучвания специално върху Ръсел; тя също така даде начало на връзката ми с Архивите, която оттогава не е прекъсвала, и се отнася до създаването и развитието на списание Russell, както и до многотомното издание на Ръселовите Събрани творби (Russell Papers). Настоящият издател на изданието е Раутлидж (Routledge), който стана също дом на Попър в последните му години.

В останалата част на статията ще "сравня и противопоставя" Ръсел и Попър по различни начини, най-вече като философи. Ефектът ще бъде подсилен чрез допълнителни сравнения с някои други фигури, главно Лудвиг Витгенщайн (1889-1961) и Рудолф Карнап (1891-1970). В някои случаи цитирам Попър от нашите разговори; текстът е основан на бележки, които съм правил по онова време, а не на моята несъмнено склонна да греши памет.

 

2. ОТ КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА МЕЖДУ РЪСЕЛ И ПОПЪР

 

Едно от ранните задължения, които поех от името на Архивите, беше да попитам през 1973 г. Попър дали не притежава копие на кореспонденцията си с Ръсел. Той отговори със съжаление, че не може да ги намери; но когато фондацията на Хувър от Станфордския университет подреди неговите ръкописи, той ме покани в дома си в Кенли, Съри, през 1991 г., за да ми ги даде, а също и да поговорим за различни неща свързани с Ръсел. При комплектоването на тези документи с документите притежавани от Архивите намерих малка, но завладяваща размяна на писма, която редактирах като статия за сп. Ръсел, "най-доброто англоезично списание във философията" (К. Р. Попър, при два случая в нашите разговори). Два епизода си струва да се отбележат тук.

Първият се отнася до лекция върху "философски проблеми", която Попър изнася пред Витгенщайн и котерията му на 25 октомври 1946 г. Очевидно Витгенщайн размахва разпалена до червено маша в отговор на ирационалното настояване на лектора, че наистина има философски проблеми. Ръсел му казва да я остави; Витгенщайн прави това, но скоро след това с гняв напуска компанията. Два дни по-късно Попър пространно пише на Ръсел по повод на този случай, включително застъпничеството на Ръсел в негова полза, както и за Джон Лок като истински философ. Освен това той благодари на Ръсел за това, че го е посъветвал да защитава философските проблеми; тоест самият Ръсел е предложил анти-витгенщайнианска тема, или поне я е насърчил.

Мнението на Ръсел за Витгенщайн изглежда монотонно намалява с течение на времето. При първите им срещи в началните години на второто десетилетие на двадесети век Ръсел е дълбоко впечатлен от проницателните критики на Витгенщайн на неговата логика и логицизъм и на неговата развиваща се емпирицистка епистемология, и той подкрепя публикуването на Трактата през 1921-ва и 1922-ра година. Скоро обаче идват съмненията. „Той беше много добър", пише той за Витгенщайн на логика Х. М. Шефер може би през 1923 г., но Войната го превърна в мистик и сега е доста глупав. Подозирам, че добрата храна ще съживи мозъка му, но той раздаде всичките си пари и няма да приеме милостиня. Така че той е начален учител и гладува. Аз не вярвам на основната му теза; избягвам от нея чрез йерархия на езиците. Той написа книгата си по време на Войната, докато беше на фронта; оттук може би неговият догматизъм, който е трябвало да се конкурира с догматизма на куршумите."

Втората фаза в мисленето на Витгенщайн, при която на философията е отказано подходящо място, спечелва презрението на Ръсел и той може би е виждал в лекцията на Попър повод за конфронтация; но последиците се оказват по-големи, отколкото е очаквал. В отговор на писмото на Попър на 18 ноември 1945 г. Ръсел информира Попър, че „е твърде шокиран от провала на добрите нрави, което, струва ми се, прониква в дискусията от страна на Кеймбридж. При Витгенщайн това трябваше да се очаква, но съжалявам, че някои от останалите последваха примера му."

Другият епизод хронологично следва първия. Той се отнася до британското издание на История на западната философия на Ръсел и възможностите за появата в Америка на Отвореното общество и неговите врагове на Попър. През август 1946 г. Ръсел препоръчва книгата на Попър, макар в крайна сметка неуспешно, на американска издателска къща (книгата вече се е появила във Великобритания, издадена от Раутлидж). Когато излиза книгата на Ръсел във Великобритания (издадена от Allen & Unwin), Попър я хвали изключително много в предаване по Австрийското радио през ноември 1947 г. Вероятно с известен наскоро придобит философски опит, той противопоставя Ръсел на модните философи (trendy philosophers), които ни подвеждат, вместо да ни наставляват, и откриват за това необичайно просто средство. Те спрират да излагат аргументи в подкрепа на своите мнения. Представят се като пророци, като хора, стигнали до дълбока мъдрост чрез дълбока мисъл и от богатствата на своята мъдрост ни дават няколко бучки от своя излишък.

Тази философия на великите философски водачи и изкусители, на великите пророци, педанти и мошеници, този философски Фашизъм все още е силен. Тази философията е силно и пагубно влияние. Но тя не е всесилна. Че тя всъщност не е всесилна в наше време, че традицията на разума в атаката срещу неразума е оцеляла до наши дни, за това благодарим единствено на Бъртранд Ръсел.

Проявата на Попър наистина е доста раболепна; в сектор 7 по-долу ще отбележим една забрава. Но защитата на философията по това време остава негова тема; например той я поставя в началото на (доста скучната) лекция пред Аристотеловото общество на тема „Какво може да направи логиката за философията?"

През 1959 г. се очертава още едно съвпадение на публикации. Ръсел издава Моето философско развитие и изпраща копие на Попър. В своя отговор Попър съобщава, че е готов с шпалтите на Postscript to the Logic of Scientific Discovery (Послепис към логиката на научното откритие) и моли за разрешение да го посвети на Ръсел. Молбата с готовност е приета; но понеже не е Ръсел в публикуването, Попър оттегля книгата и тя се появява едва през 1982-ра и 1983-та година под редакцията на У. Бартли III и с различни посвещения в своите три тома.

Към момента на молбата Ръсел до голяма степен е изоставил философската работа за сметка на политически и свързани с политиката дейности, споменати в сектор 1. Когато сам не отговаря на философски запитвания, той насочва кореспондентите към Попър (и към А. Дж. Ейър; а когато се отнася до логика към Уилърд ван Ормън Куайн).

 

3. СОЦИАЛИЗМЪТ

 

Една от характерните черти на Отвореното общество, която Ръсел би харесал, е неговата неявна, дори на места открита, защита на социалистически ценности. Той поддържа такива възгледи през целия си живот; речта му през 1965 г. ясно показва неговото разочарование от тогавашното лейбъристко правителство, който и да е съчинил текста. Тази страна от книгата на Попър неочаквано беше потвърдена, когато го попитах (при един по-късен случай) относно влиянието върху него от страна на родителите му, когато е бил млад; защото той избра следния епизод.

Във Виена по това време, поне сред буржоазията, към която семейството на Попър е принадлежало, действа системата "Dienstmаеdchen" на "робски труд ", както той ми го описа. Жена работи като слугиня на семейството в продължение на тринадесет дни на две седмици, от неделя до следващата събота; след това нейната заетост продължава, освен ако управляващият домакинството не реши да прекрати работните отношения в края на следващите две седмици. Когато Попър е на около девет години (около 1911 г.) баща му обвинява тяхна прислужница в кражба на сума равна на 15 британски лири, и я уволнява съгласно това правило. При въпрос към баща му относно перспективите на жената „Аз не получих задоволителен отговор." По такъв начин влиянието на баща му е негативно - в собствената му по-късна терминология, то е фалсификация. В отговор на моето питане той потвърди, че Отвореното общество е била написана, за да се противопостави на този вид система, както и на системите, които нацистите и комунистите се опитваха да наложат през четиридесетте години.

 

4. ФИЛОСОФИИ НА НАУКАТА

 

Попър добре разбираше, че философията, която Ръсел излага, е фундаментално различна от неговата. Схващането (схващанията) на Ръсел могат да се определят като "аналитична философия", но прилагателното е твърде безполезно. Освен прекалената употреба на думата „аналитичен" във философията, този вид философия се свързва с философията на езика (или за съжаление, за да бъдем по-точни, с философията на английския език), която никога не се превърна в основно занимание на Ръсел, въпреки че неговата теория за дефинитивните дескрипции (definite descriptions) е ключова техника в нея. Името, което самият той дава на своята позиция, "логически емпиризъм" (logical empiricism), е далеч по-добро: "логически" отразява основното влияние върху неговата епистемология на логическото начинание, кулминиращо в Principia Mathematica (1910-13); "емпиризъм" улавя целите на неговия епистемологичен период, започващ с Проблемите на философията (1912) и особено Нашето познание за външния свят като поле за научния метод във философията (1914) - нека поне веднъж да цитираме в пълнота неговото много поучаващо заглавие (както не се случва дори при някои препечатки на книгата). И двете позиции в решаваща степен са вдъхновени от приетата от страна на Ръсел около 1899 г. анти-идеалистическа позиция на Дж. Е. Мур, която включва желанието да се избегне употребата на абстрактни обекти.

Ръсел не се занимава често с философия на науката; но такъв случай е популярната му книга от 1931 г. върху Научния светоглед (The Scientific Outlook), която започва с утвърждаването на индуктивистката епистемология в качеството й на научния метод: първо наблюдения, след това изграждане на теории с помощта на „внимателен избор на значими факти". Попър притежаваше копие от тази книга и ми показа този пасаж като пример за това как не трябва да философстваме за науката. Например, „внимателният избор" трансцендира наблюдението, а също и емпиризма.

Философията на Ръсел оказва силно влияние върху Карнап, особено в средата на 20-те години, когато той в значителна степен (макар и не изцяло) ограничава ролята на неокантианската философия, която възприема най-вече от Хюго Динглер (1881-1954). Наистина, епистемологичната програма на Карнап от това време до Втората световна война, първоначално очертана в книгата с ръселианското заглавие Der logische Aufbau der Welt (Логическата структура на света) (1928), твърде много слива техниките на Ръселовия символен логицизъм (особено Principia Mathematica) с целите на изпълнените с позитивност епистемологични творби на Ръсел (особено Нашето познание), за да се създаде една формална квази-аксиоматична епистемология със силни предпочитания към понятията от физиката. Този вид философия стана преобладаваща в групата около Мориц Шлик, която (неприятно за повечето членове) придоби известност около 1929 г. като „Виенския кръг". Карнап и Шлик бяха може би двамата негови водещи мислители; те споделяха отвращение (distaste) към метафизиката, Карнап дори очакваше нейното „преодоляване" чрез „логическия анализ на езика". Тук Ръсел може би е друго влияние; неговото приемане на обрата на Мур поражда голяма неохота относно метафизиката, въпреки че той винаги й отрежда място във философията, например за да подслони (accommodate) неизбежната необходимост от универсалии.

Върху това овехтяло философско платно се появява младият Попър с неговите идеи за науката като фалсифицируеми догадки. Неговата книга Logik der Forschung (букв. Логика на изследването)(1935) е публикувана в поредицата от книги, свързани с Кръга, на която Карнап е един от редакторите, и е приета с похвала от няколко членове; обаче те, изглежда, не са осъзнавали, че сблъсъкът между фалсифицирането и верифицирането е фундаментален проблем, който служи както като специален случай на фалибилизъм срещу сигурността, така и предполага разглеждането на статута на метафизиката.

По това време и до около 1950 г. Карнап и Попър поддържат сърдечна връзка; но след това контактите, изглежда, значително отслабват, след като разликите между техните философски позиции станаха по-ясни. Една от разделителните линии беше статутът на метафизиката, както Попър показа в своя принос към тома на Шилп за Карнап. Друга пукнатина стана ролята и епистемологичната интерпретация на теорията на вероятностите, чрез която Карнап запълни значителна празнина във философията на Ръсел, който по някаква причина никога не е отдавал нужното внимание на този проблем.

Когато беше планирано провеждането на конференция по философия на науката в Лондон през юли 1965 г., Карнап се колебаеше дали да присъства, тъй като отношенията с Попър биха станали трудни. Обаче разногласия не възникнаха, и се състоя допълнително заседание в събота сутринта, на което двамата обсъдиха индукцията и вероятността. Всеки от тях се изправяше и говореше, а другият седеше отпред; и по една случайност, когато вървеше изложението на Попър, Карнап седна до мен на втория ред. В даден момент Попър се опита да представи на черната дъска една от критиките си, а именно, неуспехът на закона за транзитивност за кондиционалните вероятности, когато се стига до нулева вероятност; но изненадващо обърка деривацията, а Карнап така или иначе не оспори това свойство. Старите дрязги сега изплуваха на повърхността, тъй като съседът ми промърмори въпрос, който може би целеше единствено Попър и аз чух: „Защо не обсъдим дали 21 е просто число или не?" След това атмосферата стана осезаемо мразовита: Попър възнамеряваше да убие индуктивисткия дракон; но несръчно го беше атакувал, при това не по съществен въпрос. Освен личните фактори разликите между техните философии бяха основни, като позицията на Ръсел беше централният източник на разделението.

 

5. ТЕОРИЯ НА ИСТИНАТА И ФИЛОСОФИЯТА НА ЛОГИКАТА

 

Ръсел възприема кореспондентната теория на истината (correspondence theory of truth) между пропозиции и факти, въпреки че среща трудност да включи "обективните неистини", съответстващи на неистинни твърдения, Да се открие статутът на истината в неговия логицизъм, е особено трудно, защото той не схваща металогиката като различна от логиката; по такъв начин, да вземем друг пример, всеизвестна е неговата неяснота относно отношенията между импликация (implication), извод (inference), последица (entailment) и следствие (consequence). Любопитно е, както споменава в цитата в сектор 2 по-горе, че той проследява идеята за йерархия на езиците през 1922 г., когато пише своя предговор към английския превод на Трактата на Витгенщайн; но той изобщо не осъзнава нейното значение, особено когато напълно пренебрегва тази идея при преработването на Principia Mathematica много скоро след това! Общото признаване на теорията се дължи главно на двама други логици: Курт Гьодел (1906-1978) (отчасти под влиянието на програмата по метаматематика на Дейвид Хилбърт), в тясна връзка с Карнап; и Алфред Тарски (1902-1983), който през 1935 г. надлежно я обяснява на Попър. Различието има големи последици за логиката и философията и е в основата на много разлики между философията на Ръсел и тази на Попър (а също и на двете с тази на късния Витгенщайн, който напълно го отхвърля).

Една от последиците на разграничението е приписването на истината от Тарски на пропозиция в един формален език на неговия метаезик, чрез семантично изобретение, наречено "удовлетворяване" (satisfaction) на една пропозиция при съответствие с фактите. Подобно на Тарски и Ръсел Попър също е теоретик на кореспонденцията и твърди, че теорията на Тарски подсилва неговата философия на науката, като оправдава неговия обективен възглед за погрешимо знание (fallible knowledge). Тарски обаче твърди, че неговата теория е епистемологично неутрална; ето защо и Карнап, и Попър например имат голяма полза от нея. По този и по други начини Попър възхожда отвъд границите, които Тарски правилно задава за неговата теория на истината. Ръсел високо оценява теорията на Тарски в своето Изследване на значението и истината от 1940 г., но до времето на Човешкото познание осем години по-късно истината отново е „свойство на вярванията" и на нейните придружаващи я изречения, а Тарски е извън полезрението.

Един от основните източници на разграничението е теоремата на Гьодел от 1931 г. за непълнотата и нейното следствие за невъзможността да се докаже консистентността на аксиоматичните системи. Друго следствие е, че логицистката редукция на математиката до математическа логика не може да бъде постигната. След това логико-математическите програми станаха относително по-скромни по обхват и прагматични на практика. По-специално, когато Попър разви интерес към логиката в края на 40-те години, той се опита да разработи подход, основан на приемането на логическото следствие (logical consequence) като примитивно понятие.

По един аспект обаче Ръсел и Попър бяха съгласни: придържането към бивалентна логика. Ръсел схваща закона за изключеното трето и неговите еквиваленти като съществени за логиката и не прие модалните системи предложени по негово време; той също така подкрепи закона в своята епистемология, предпочитайки "логическата" теория за истината (законът за изключеното трето винаги е валиден, но стойността по истинност на пропозицията не винаги е известна) пред нейния "епистемологически" съперник (знанието е обвързано с опита, така че законът за изключеното трето не винаги е валиден). Попър обосновава своето предпочитание към закона за изключеното трето в своя фалибилизъм; а именно, че логиката дава най-силната критика. Важна фигура за сравнение е Куайн, също привърженик, който защитава честта на закона за изключеното трето с "максимата за минимално осакатяване" и който при своето начало е основен последовател на логико-математическа конструкция от типа на Ръселовата. Логическите плуралисти като мен намират критиката за твърде груба за този често непрекъснат и неясен свят (а оттук и за неговата наука) и виждат изтънченост, а не осакатяване в по-широк възглед. Любимият пример "снягът е бял", наистина е добър източник за неяснота!

 

6. ФОРМИРАНЕТО НА ЕЗИКА

 

Основното обръщение на Попър към конференцията от 1965 г. беше на тема „Рационалността и търсенето на инварианти". Макар да признава, че научните теории често трябва да следват „Парменидовата" традиция и да предлагат инварианти или константи от някакъв тип като ключови понятия, той препоръча рационалността да е в състояние да позволи "плуване срещу течението" в контексти, където следствието може да не е еднакво на причината, или животът не винаги е нулева сума. Като примери той даде термодинамиката, квантовата механика и икономиката.

Друга цел за анти-инвариантност е теорията на Ноам Чомски за дълбоката структура, която обяснява формирането и развитието на естествените езици при децата. На няколко от случаите, когато се срещахме, Попър ме нападна по тази тема, ясно намеквайки, че трябва да се заема с нея; резултатът беше кратко есе, публикувано през 1995 г., от което Попър прочете проекта в края на 1993 г. Той изглежда не знаеше, че теорията на Чомски не се радва на голямо разпространение сред лингвистите през последните години, така че аз въплъщавах неговия алтернативен възглед в рамките на много по-общи съображения.

Позицията на Попър израства от еволюционната епистемология, която той защитаваше от 1970-те години нататък и по-специално от четирите различни функции на естествения език, който той бе научил от своя учител Карл Бюлер. Попър смяташе, че изречения от една дума заедно с действия на тялото, жестове и тонове на гласа са основните градивни елементи не само на изучаването на език, но и на неговото формиране. Освен това се развива процес (ако изобщо се случи при даден човек или общност) в отговор на проблеми (от рода на неясноти по отношение на самите думи), който приема формата на появата на изречения с две, три, ... думи; след определено време синтаксисът и граматиката постепенно заместват действията и тоновете. Както добре знаят родителите и детските психолози, първоначалната реч при децата обикновено е под формата на единични думи или дори звуци. Те обикновено се изразяват чрез разнообразни и различаващи се тонове и нива на гласовете и са придружени от телесни сигнали и жестове; всички те минават за подезици сами по себе си, често от (твърде) общ характер. Освен това тези процеси са неразделна част от човешкия вид; те не могат да се обяснят чрез еволюция от животински езици. Те също са достатъчни; не е необходима допълнителна структура, дълбока или друга. Напротив, след това в езика се развиват структури, за да се разграничат различните функции, споменати по-горе.

За разлика от Попър Ръсел е бил родител и дори възпитател, ръководещ училище за деца през двадесетте години. Но когато по това време пише книга за образованието За образованието, особено в ранното детство, той пропуска въпроса за езиковото формиране; наистина, тогава в своята бихевиористка фаза, той подчертава жестовете и дори се съмнява в ценността изобщо да се преподават думи. В по-късна книга той разглежда отделни думи и изречения при деца, но не допуска нищо между тях. Както осъзнава Попър, Чомски излага своята теория в противовес на бихевиоризма; но той беше прекалил според Попър, който разглеждаше този неоеволюционен подход като един вид среден път.

 

7. КОНТРАСТИ

 

Основен момент на контраста между двамата философи се отнася до сигурността на знанието. Ръсел започва ръкописна бележка за своята История по следния начин:

 

Философия на Р.

(1) Стремеж към сигурност (2) [Производно] Анализ на данни и предпоставки.

(1) ...

(2) Методът на бръснача на Окам: ако приемем, че науката е истинна, какви минимални предположения са налице.

Минимален речник и минимални предпоставки

 

За разлика от него философията за Попър е „непрестанно търсене", както озаглавява той автобиографията си в нейното отделно издание. Редица философии, особено онези, които са силно ангажирани с епистемология (от някакъв вид), са се надявали на сигурност; но фалсификационизмът на Попър и неговото прерастване във фалибилизъм го довеждат до несигурността като ключ, и до подчертаване „нарастването на научното знание" (подзаглавието на Conjectures and Refutations (Догадки и опровержения) от 1963 г.) от едно състояние към друго състояние, а не пребиваване в някакво определено състояние. В късните години той възприе еволюционната епистемология, въпреки че нейното родство с научната теория за еволюцията не е ясно; за разлика от това Ръсел казва на Журдейн през 1910 г., че „всичко еволюционно винаги ме докарва до ярост".

С това различие е свързана и ролята на познаващия субект/агент. Пасивно емпиричната страна на логическия емпиризъм на Ръсел е пример за "теорията за ума като ведро", както я нарича Попър. За разлика от това неговата собствена активистка линия вижда източника на предположения в погрешимостта на нашите човешки начинания. По-нататък, докато емпирикът Ръсел иска да избегне всякакъв трети свят на абстрактните обекти, Попър е съгласен да признае такъв „Свят 3", и наистина да го пренасели до такава степен, че всичко и каквото и да е може да е реално там. Ако износеният свят на мисълта на Ръсел може да изглежда като философска глупост, то Свят 3 на Попър е неговата противоположност, в която всички въпроси относно онтологията са прекалено тривиализирани.

Разделението между двете философии е принципно прокарано от Имануел Кант - или по-скоро чрез позитивни или негативни реакции към него. Когато Попър излъчва своята възхвала на Ръселовата История, той трябва да е разбирал колко неприятна е неговата глава за Кант с оглед и на съдържанието, и на влиянието. За разлика от него Попър развива своята философска позиция до голяма степен под влиянието (най-вече негативно) на Кантовото разглеждане на индукцията и демаркацията, и в своята зрялост той с възхищение пише за Кант, особено за активизма.

Друго неизбежно следващо различие е ролята на историята. Фалбилизмът на Попър е вътрешно исторически, в смисъл че последователността на предположенията и опроверженията (или критиките), които дадена теория претърпява, са вградени във формата, която тя приема (дори първата теория в даден контекст вероятно използва антецеденти отнякъде); такава основа трябва да бъде призната и разбрана, поне в основните й линии. За разлика от това позитивистите всеки път виждат само себе си и гледат на миналото (включително на собственото им минало) най-вече като носталгия. Карнап смята себе си за „неисторически мислеща личност, каквато изобщо можем да си представим".

Налице са и различия от личностно естество, които може би подчертават интелектуалните, поне при Попър. Можем конкретно да отбележим контраста между светския член на притежаващата империя британска Викторианска аристокрация, който води една от основните философски традиции на своето време и на своята страна, и емоционалния самотник от преследвана раса, живеещ на чужди земи, за когото подобни традиции са чужди.

През 1962 г. Попър се надяваше да напише „За онова, което смятам, че е най-големият принос на Ръсел към философията"; за жалост не успя, и източникът на възхвала не бе идентифициран. Известен намек може да дойде от писмо от 1980 г. до Обществото на Бъртранд Ръсел, когато заявява, че неговите любими книги на Ръсел са Проблемите на философията (1912) и Мистицизъм и логика (1918) - две от най-кратките книги, макар че първата е пролегомени към логическия емпиризъм на Ръсел. Тук може би има остатък от огромното влияние както на Ръселовата логика, така и на неговия логицизъм върху Виенския кръг (особено върху Карнап и Шлик), средата, в която младият Попър развива първите си философски идеи. Той лично никога не е принадлежал към Кръга; но ранната му философия и първата му книга са принадлежали, а тук Ръсел е главната фигура на основател. Попър преценяваше Ръселовото логическо начинание като изключително героично, въпреки че целта му не беше постигната.

Пред мен един ден Попър изказа преценка за Ръсел като „неголям философ, макар и блестящ писател" (not a great philosopher, although a brilliant writer). Но той освен това притежаваше в дома си голяма фотография на Ръсел, с която ме насърчи да го снимам, държейки я в ръце: "Обичах Ръсел. Това е Ръсел, както го запомних." (I loved Russell. This is Russell as I remembered him.)

 

Translation: Камен Лозев