В днешно време във все повече държави политиците са обладани от желанието да укрепват образованието по естествени науки. Какво е обаче положението с хуманитаристиката, с всички онези дисциплини (литературата, историята, езиците и т.н.), чиято релевантност към икономическата конкурентоспособност не е така явна?

Ние се нуждаем от хуманитаристиката, само ако сме ангажирани с идеята за хуманността. Ако хуманитаристиката изглежда износена, тогава може би хуманността е изгубила острието си.

Не казвам, че ставаме „по-малко хуманни” в смисъла на „безчовечни”. Нима не живеем във време, в което традиционно относимите към човека понятия като тези за „правата” са разпространени върху животните и дори върху цялата природа. Проблемът по-скоро е в това, дали има нещо отличаващо в човешкото битие, от което произтичат особени изисквания към висшето образование. Считам, че отговорът на този въпрос остава все така „да”.

Днес звучи старомодно да се описва предназначението на университета като „култивиране” на хората, сякаш са прехвалените пансиони за благородни девици. Ако обаче не обръщаме внимание на елитарната им история, в тази идея се е съхранил значителен елемент от истината, особено що се касае до хуманитаристиката. Макар днес да мислим за академичните дисциплини, включително и за хуманитарните, че са „изследователски ориентирани”, това подценява историческата роля на университетите за превръщането на вида Хомо сапиенс в същество, чиито интереси, стремежи и достижения излизат извън рамките на успешното полово размножение. 

Онова, което първоначално са наричали „liberal arts”, е предоставило навиците, необходими за тази трансформация. Подлагайки се на общия режим на говорене, писане, четене, наблюдение и калкулиране, „изправеният примат” е придобил способността да разсъждава публично.Това е направило най-напред него, а после и нея способни да придобиват влияние, независимо от произхода си, което е осигурило мрежи и дори институции, чиито преимущества са се разпрострели отвъд границите на родословието. Ние твърде лесно забравяме, че нашите хетерогенни общества са положени върху тази „разредена” подготовка, за да могат да поддържат политическия и икономическия ред.

Когато университетът започва, в сърцевината му е хуманитаристиката, но днес той се опитва да бъде в съответствие с времето, като залага на природните науки. Така е, защото природните науки по-добре имитират показателите за продуктивност, характерни за индустрията. Резултатът е манталитет, базиран върху идеята „повече е по-добре”, който слага ударение върху наличието на повече публикации, патенти, цитати. И тази програма се преследва без грижата доколко и дали изобщо мерките й допринасят за нещо, което има по-голяма социална, културна или дори икономическа релевантност.

Индексът на научните цитати, първоначално предназначен да помага на изследователите за разкриване на съвкупните тенденции в усложняващия се предмет на науките, е помагал за измерване на продуктивността. Но сега тези тенденции рутинно са превърнати в норми, спрямо които се измерва дейността на отделните университети, факултети и даже на отделните изследователи. Това, което по-лесно се измерва, са започнали да отъждествяват с онова, което е по-стойностно за измерване.

Но по-дълбоко погледнато, цялата тази посока на мислене игнорира действително преобразуващата роля на познанието, в което се специализира хуманитаристиката. Адекватната оценка на трансформиращата й способност изисква погледът да се насочи към нейните мултипликационни ефекти. Познанието, генерирано от хуманитаристиката трябва да се оценява по подобие с разбирането на Джон Мейнърд Кейнс, според когото възвръщаемостта от държавната инвестиция трябва да се измерва, отчитайки дългосрочните последствия от други инвестиции в обществото и икономиката, които тя е стимулирала.

Тази идея е погубена при днешната система за отчитане разходите на университетите, разглеждаща това, което се случва между преподавателя и студентите в учебната зала, по подобие на случващото се на пазара между производителя и потребителя. И в двата случая се приема, че стойността на размяната се определя непосредствено след доставянето на стоката в зависимост от това, дали задоволява непосредствената нужда. Не е изненадващо, че студентите съдят за получената образователна степен по първата работа, с която се сдобиват, а не по живота, за който са се подготвили за следващия половин век в рамките на тази образователна степен.

Днес е трудно за вярване, че в апогея на държавата на всеобщото благоденствие университетите са били както по-елитарни, така и са получавали повече финансиране от държавата, отколкото днес. В ония времена се е считало, че изгодите от академичната подготовка получават не само и дори не най-вече  онези, които се обучават, но заедно с тях и дори в повече от тях останалата част от населението, чийто живот се е обогатявал по различни начини от приложението на изкуствата и науките. 

Разбира се, това обогатяване е включвало такива практически блага като медицинския напредък и технологиите, водещи до спестяване на труд. Но обогатяването, произвеждано от хуманитаристиката, не е по-малотрайно, макар че то сложно се проследява поради трудно уловимата си същност. Така или иначе, ако се перифразира Кейнс, всеки път, когато включим радиото или телевизията, когато четем вестник, когато се зачетем в някой роман или гледаме филм, ние сме пленници на един или повече покойни хуманисти, които са оформили призмата, през която гледаме на света.

В своята дълга история на водеща форма на академичните знания хуманитаристиката често е била критикувана за нейния подривен характер. Фактът, че някой днес си позволява да поставя изобщо под съмнение влиянието на хуманитаристиката, отразява чисто и просто незрелия и недалновиден начин, по който се измерва и оценява ценността на академичното знание. Може би това устройва същества, чийто живот е самотен, беден, жалък, тъп и кратък, ако си припомним Томас Хобсовото описание на „естественото състояние”. Но това е огромна несправедливост по отношение на онези от нас, които все още се стремят към една пълноценна хуманност.

[1] Стийв Фулър е професор по социология в Университета Уоруик, Великобритания

Авторски права: Project Syndicate

Превод от английски: Лазар Копринаров