NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

VERSES FROM SOFIA FILIPOVA AND A REVIEW FROM GEORGI TSANKOV

Issue
49 (2020) Editor: Kamen Lozev
Section
Poiesis
Author
SOFIA FILIPOVA

 

КРАТКА БИОГРАФИЯ

A short biography

Доц. д-р София Филипова е родена на 25 декември 1930 г. Тя е главен редактор на сп.”Хайку свят”, учител и филолог, с широки интереси в света на изкуствата. Завършва българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”, преподава български език и литература в Пещера, Асеновград (нейното родно място), Пловдив, с. Горни Богров, София (Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ”).

Впечатляваща е научната дейност на д-р София Филипова: асистент в СУ „Св. Климент Охридски” – катедра „Методика на езиковото и литературното обучение” (1965-1969 г.); научен сътрудник II-ра степен в Научноизследователския институт по образованието към Софийския университет (1969-1976 г.); член на актива за учебна телевизия към БТА (1971); специализация в Москва и Ленинград (Петербург) във връзка с работата над дисертацията  „Формиране на естетическо отношение към литературното произведение” (1971-1972 г.); участник в научна група, работеща под ръководството на проф. И.Я.Лернер (Академия на педагогическите науки – Москва) по неговия проект „Развитие на творческото мислене чрез проблемни задачи” (1974-1975 г.); защита на докторска дисертация (1976 г.), чиито основни постановки и идеи, залегнали в редица нейни статии, довеждат до включване в програмата по литература на главните естетически категории; старши преподавател в Центъра за следдипломна квалификация и усъвършенстване на учителите, филиал на СУ (1977-1987 г.); заместник-председател на Градското дружество на филолозите българисти – гр. София и член на редколегията на неговото издание „Известия” (1982-1989 г.); основател и председател на Клуба на учителя-литератор в София към Централен дом на учителя (1983-1990 г.) и организатор на съвместните творчески дейности на софийските учители със Съюза на българските писатели; специалист по литература в експерименталната програма за интегрално обучение, ръководена от акад. Бл. Сендов – БАН (1988-1989 г.) Неин е първият у нас сборник с тестови задачи по литература за VIII-ми клас (1993 г.), който бележи началото на новата система за проверка и оценка на знанието.

От 2014 г. е постоянен член на журито към Международната фондация „Св.Св.Кирил и Методий” за избиране на учител на годината по български език и литература.

За своята дългогодишна дейност в полето на образованието и културата получава редица грамоти „Заслуга за българското образование“ (от Синдиката на българските учители, Съюза на българските писатели и др.), също – почетни медали и ордени, между които Орден „Кирил и Методий – II степен“ от Държавния съвет на Народна Република България.

Сериозен център на заниманията на София Филипова става поезията. Творческата си същност тя разгръща в нови посоки: съосновател, заедно с Ангелина Василева, на столичния Есенен салон на поезията (2008 г.) и съредактор на неговото електронно сп.”Поетични страници”; член (2000 г.) и председател (2014-2018 г.) на Българския хайку съюз (БХС) и гл. редактор (2013 г.) на неговото сп. „Хайку свят”; лично поетично творчество – хайку и стихотворения, помествани в списания и сборници, четени в рецитали и чествания. През 2009 г. биват издадени поетичните диалози „Отгласи” – съвместно с Александра Ивойлова, а през 2019 г. излиза самостоятелната й стихосбирка „Жажди” (изд. „Изток-запад“). 

София Филипова е автор на рецензии и предговори на стихосбирки и лирически антологии, на теоретични материали, свързани с поетиката и естетиката на хайку и родствените му жанрови форми (публикувани в сп.”Хайку свят”), както и със стихосложението. Плод на няколкогодишен труд е нейният „Речник по стихознание” – единствен по рода си у нас и досега (I-во изд.2004 г,; II-ро изд.2010). Нейната креативна дейност продължава, като център на интересите й е не само естетическата същност на хайку поезията. Подготвя издаването на още един речник, посветен на римите в българската поезия.

 

POEMS

 

 ЖАЖДА

 

Вятър ли ме носи из простора

или някаква предпролетна мелодия?

Бягат ми очите по зеленото,

плиснало се нашироко по полето.

А полето – тънко покривало,

под което се спотайва и живот, и смърт.

Тялото му – топла млада плът –

диша развълнувано, възбудено,

като тръпния над него въздух развълнувано

в тази мека, многоръка привечер,

многоръка, многогласа, многознаеща.

Два налети облака със кръв

като гроздове увисват в хоризонта,

като някакви огромни въпросителни,

отговор които чакат мълчаливо.

И кръвта, звънтяща в вените ми чака,

иска да проникне всякъде, във всичко,

да се втурне по четирите посоки на земята,

да се нирне в дълбините на водите,

да се смеси със космическия прах в небето...

Ах, ще утоли ли някой тази жажда,

таз разяждаща сърцето алчност,

тези стръвност, порив и желание!

Облаците, пълни с кръв, се пукат

и потичат алени потоци буйно

и се плисват върху земното зелено,

и се смесват с ритъма на дишането,

с парата, със мене ...

О, каква симфония сега започва

за земята, за небето и човека,

който иска да обхване необхватното!

  

 

РАЗМИСЛИ


Вперили сме жадно взор към висините

и след всяко наше постижение виждаме се като богове,

силни да надникнем в най-потайните загадки

на света и битието,

а не знаем, че не можем да сме богове

и ще си останем само хора.

И вратата на предела

винаги заключена за нас ще бъде.

Чу се глас : „И слава Богу !"

 


ПРЕДИ НЕСЕТНО ДА ПОТЪНЕМ В НОЩТА


"Човек е сам върху сърцето на земята,

пронизан от едничък слънчев лъч:

и неусетно пада вечерта".

С.Куазимодо

 

И падат сенките смълчани и замислени,

потъват във сърцето на земята,

сбогували се със единствения слънчев лъч,

а той потънал някъде зад хребета.

И ние тъй потъваме зад онзи хребет,

където най-загадъчната нощ ни чака,

приготвила за всеки неговия жребий.

 

А всеки има корен във сърцето на земята,

но всеки корен във дърво дали израства,

и всякое дърво дали е с плодове,

и в тези плодове дали се е стопило слънцето

или се е стаило тъмното на земната луна,

обрекло ги на безполезност и безплодие?

 

Затуй ли жребият на всеки е различен?

Загадъчната нощ не си издава тайните.

Затуй и в този час на чезнещите сенки,

преди несетно да потънем във нощта,

душата ни замислено се вглежда

в единствения и последен слънчев лъч.

 

AMOR

 

Любов!

Мога да я кажа и на мъртъв език:

Amor!

Йосип Ости

-      Но в нея няма нищо мъртво!

Най-живото сред живото в света!

Усмивка на дете.

Проникване в селения на слънцето…

 

- Но често в слънцето ще плуват облаци?

- Какво от туй?

Нима не знаем между облаците как се плува?

 

- Но светлите лъчи понякога в сълзи ще се превръщат!

- Какво от туй?

Лъчистите сълзи ни водят в нови светове –

по-близко до необяснимото...

и ние във богини се превръщаме.

 

- Но ако облаците умъртвят светлинните сълзи?

- Не могат!

По свои си закони те трептят,

додето сме във състояние на мъртвия език да изговаряме:

Amor.

 

МНОГОТО И МАЛКОТО

 

ало

слънце

отче ало

 

една любов

един живот

и са ми много

и малко

 

Йосип Ости

Ако са толкова много,

че се задушаваш,

че дъхът ти спира

и не можеш да изкажеш

с равен и спокоен глас думата,

в която се събира цял живот –

твоя свят –

единствен и неповторим,

нека да се разберем –

за да ти е по-лесно,

раздели туй много на отделни части –

всяка за различните моменти в денонощието.

„Добро утро!" – при закуска да му казваш,

„Добър ден" – на обед или във следобедния час –

с кафето,

и, разбира се : „Добра вечер !" –

при вечерята,

после – нощем

(всеки знае – най-хубавото време за наслада!) –

това е, ако ти е много многото.

 

А ако е малко,

о, туй малко –

колко е капризно

и коварно!

 

Толкова е малко,

че не можеш да го видиш,

само го усещаш –

в дланите си, в устните си

и косите,

в кожата си, във кръвта си,

в дъното на цялото си

безсловесно чувство.

в сянката на безпределното желание.

 

И какво – накрая се разбира –

че от многото е по-голямо малкото.

 

Боже, колко си играе с нас животът!

 

ОЧИTE

 

„Не по-хубава от виното си,

което бавно пия в здрача."

Из песен

По-хубава си, боже мой, по-хубава!

Но не защото ти си хубава,

по-хубави са моите очи,

сърцето ми

и всичко в моята незрима същност –

един несекващ светъл извор, 

реалността превърнала се в ореолен свят.

И аз съм бог – божествен демиург,

съединил магическите сили

от всичките религии в света

на допотопни и следпотопни времена –

Озирис, Енки, Иахве, Индра, Сурия ...

При тях съм –

всред лъчите им пресветли,

навсякъде съм – дето свети светлина,

в Дуах съм също – макар и преизподня,

и там е светло – от пречистените грешници,

във собствените страсти изгорели,

за да преминат в ново битие –

пак в огъня на своите страсти да изгарят

и да ми напомнят колко хубава си ти –

по-хубава от всичките вина в света ...

 

ДВА ВЛАКА

 

Влакът, който е заминал, и пристигналият влак

имат нещо много общо.

Релсите им са еднакви,

колкото и да се мъчат свои пътища да изнамерят.

Еднакви са им гарите, край които преминават,

и чакащите на перона пътници

със погледи учудени.

Еднакви са им и пейзажите:

нивята – неспокойно разлюлени,

дърветата – подгонени от вятъра,

а в далнината – сини планини,

потънали във нега и очакване.

Общото е още, че отдавам и на двата

най-горещото от същността си.

А и те ми подаряват част от себе си.

Тъй в потока на живота

вливаме и ние своя принос.

 

А различията – те са във нюансите,

в детайлите, в пулса на неравния им ритъм,

в полутоновете на гласа им, във искрите на очите им ...

И най-важното различие – единият е вече отпътувал,

а другият несетно е пристигнал.

 

 

ЕДИНСТВОТО

 

На Антоанета Николова

Отзвук на мисли от стихосбирките й

„Зелено/Огледало",

„Втечнена светлина" и „Дишане"

 

Влезе в моя Дом

призрачна и безтелесна.

Беше боса,

без сандали.

Кимна поздравително

и започна ритуален танц -

като самодивите, но - нямаше трева...

О, нямаше го туй - зеленото, зеленото,

от реката дето заедно с дърветата извира...

По лицето ти - неясни знаци - йероглифни,

кой ли може да ги разчете!

Дори да долетят онези черни птици

с черни крясъци, които яростно кълват трошиците -

натрошените от теб трошици,

пак не мога да ги разчета.

 

Изведнъж стените в моя Дом се сринаха

и занавлизаха слънца едно след друго -

искат да се влеят в твоя ритуален танц,

да целунат искат твоите нозе -

и лицето ти обливат в светлина -

във някаква втечнена светлина...

 

Струва ми се, че започвам да разчитам

знаците - невероятните, невнятни знаци.

Или се залъгвам?

 

Коя си ти? - не спирам да се питам -

от де се появи - от глъбините водни или пък от подземни пещери,

от източния вятър или от звездните селения?

От зрачни сънища направена си сякаш,

от полъх някакъв далечен, чуждоземен...

Когато те докосна, ти вече си изчезнала,

и нямаш форма, мирис, нямаш даже сянка...

 

Да, сянка...

...през огледалото минава сянка...

А ти къде си? Защо самотна ти е сянката?

 

Рисунъка на любовта ви виждам,

със водорасли в пещера изписан.

А вие - странстващи души -

се носите във лодка,

разпънати във две посоки огледални,

разпаднали се два атома в пространството.

Ти каза - виждането беше невъзможно,

макар че дишането бе в Единство.

Не, не продумвай повече,

че виждането невъзможно е било!

Нали аз виждам през пролуките на вятъра,

че същността ти е добила нова форма,

че в теб живее онова пътуване

край бреговете на Голямата река,

и как през мрежата на времето, пространството, причините

най-съкровеното във Него влезе в твойта съкровеност.

В тъга, в копнеж, във безтегловност потъна ти.

И аз потънах във тъга, в копнеж, във безтегловност,

в духа ти, в най-дълбокото във тебе.

 

Къде си ти? Къде е той? Къде съм аз?

Не сме ли заедно във дишането на Всемира,

в себенамирането в другия край нас,

във разредената лъчиста тъмнина?

А може би - във Пустотата, бездна съкровена,

където Ти си Аз, а Аз съм Ти, а Той е - Ние?!

И всичките Едно сме!

 

 

В КЛОНКАТА НА СОБСТВЕНИЯ СВЯТ

 

„Не прави нищо и ще получиш всичко“

Дао

Не прави! Нищо не прави!

Не се обаждай по ефира

на космическата поща.

Може би ще чуеш глас,

долетял отвъд планетите,

но не за теб ще бъде този глас,

а за най-далечното във теб е.

И не се моли дори за дума,

за едничка дума дори не се моли.

Няма да я чуеш, няма!

Остави я да си c е люлее

в клонката на собствения свят.

 

И не cи разкъсвай мозъка

на сто парчета

в очакване на отговор

на незададени от теб въпроси,

скитащи във нямото пространство.

 

Не прави! Нищо не прави!

Но не вярвай и на Дао!

Само в самотата вярвай.

 

 

НАДЕЖДА

 

Поливам си саксията редовно,

макар че вече няма цвете,

дори и коренчето е изтръгнато.

Пръстта обаче жадно гълта,

водичката на едри глътки гълта –

такава жадна, ненаситна пръст!

Пък може семенце да е попаднало,

а някой ден и цвете да разцъфне

Може ли човек да знае?

 

 

A Review

 

ЕТО МЕ. ТОВА СЪМ АЗ!

 

Рецензия на Георги Цанков за стихосбирката „Жажди“ на София Филипова (ИК „Изток-Запад“, 2019)

 

От появата на „Сбогом, слънце!“ – поетичното възкресение на Дора Габе – не съм изпитвал такова силно вълнение при среща с творческо избухване. За мене 2019 година е особено значима най-вече с две незабравими поетични книги – „Покаяние Господне“ на Румен Леонидов и „Жажди“ от София Филипова. И докато, все пак, след изповедите на Леонидов в „Ремботавър“ и в „Сляпа неделя“ очаквах от него нов връх, лиричната мощ на София Филипова ме завари неподготвен. Да, винаги съм й се възхищавал – тя е любимата учителка на стотици възпитаници на Националната гимназия за древни езици и култури, дългогодишен председател на Българския хайку съюз, направи и чудесно списание за хайку поезия, ненадминат е нейният „Речник по стихознание“. Няма да изреждам всички значими подробности от културния й принос, тъй като бих желал да се съсредоточа върху неочакваното. През 2009 г., заедно с чудесната поетеса, художничка, певица Александра Ивойлова ни покориха с поетичните диалози „Отгласи“ – те бяха нещо съвсем непознато и свежо в литературата ни. Няма да се учудя, ако свикналите да венцехвалят тесен кръг експериментатори, и сега може би ще останат глухи за посланията на „Жажди“. Но не се съмнявам, че истинските ценители на голямата поезия ще изпитат тръпката от откритието и ще подирят сред „неразбираемите любови и сред горчивите откровения“ на София Филипова онова, което я свързва с надвремието.

„Няма норми на човешкото сърце. Няма разум. Във горещото и врящо, и кипящо чувствено море съм хвърлена.“ Започва нашето плуване, заедно с нея. Тя е „многоръка, многогласа, многознаеща“, за стиховете й няма възраст, изпълнени са със „стръвност, порив и желание“. Нещо фаустовско откривам в намерението й да „обхване необхватното“. Преди нея се опитаха да сторят същото Багряна, Дора Габе и Блага Димитрова, а тя сякаш продължава размислите им и дори стига по-далеч от тях. Рядко е в наши дни да събуди сетивата ни едновременно модерна и класическа поезия, интелектуална и емоционална. От корицата на книгата ни гледа портретът на София, рисуван от мага на четката и неин съмишленик през годините Иван Кирков. Образът е някак не само красив, но и мистичен, замислената жена крие в себе си някаква съдбовна тайна. Изкушаваме се да потърсим неизреченото в стиховете – тя няма нужда от дадена наготово музика, а трябва да предаде „дивашкото гърлище“ на вятъра при „силен гняв“. Успял ли е някой от предшествениците й да го стори? И каква сила на характера, какво неповторимо напрежение е необходима, за да извикаш: „Ще те запуша извор-мъка, най-подир, / ще ви изстържа, болест и ръжда-неверие!“. Това е непокорната скитница на Багряна, която вече е преминала през кръговете на Ада, без да се е примирила:

Аз скачам бързо в зиналата паст на вятъра

и като него ще беснея, ще крещя и ще се бия,

и като него ще се смея на страха и бягството от битката.

Няма в съвременната ни поезия толкова дръзки и незабравими слова, няма тъй силни заклинания – те помагат не само на нея, опълчилата се на болничната постеля, но и на нас – също като Вергилий в „Божествена комедия“ тя ни води „из загадъчните лабиринти на сърцето“, помага ни да надникнем „в най-потайните загадки на света и битието“. „Наситеното, тежкото, сгъстеното мълчание“ се преобразява в „оазис с извор животворен“, тъй като София Филипова успява да го превърне в „блеснали светкавици“, тя вдъхва живот на „пустотата“, а това е по възможностите само на забележителни поети.

В някои от стихотворенията ще открием припомняния на виденията на нейни събратя по лирични откровения – от Иван Теофилов и Салваторе Куазимодо, до Йосип Ости и Аксиния Михайлова тече трескав диалог, доказващ общото между творците „с различен жребий“, които – „преди да потънат неусетно в нощта“ – оставят на живите своята магична енергия, учат ги (без да ги назидават) как да допуснат живителния въздух в „клетката от думи“. Много рядко и вълнуващо преживяване е да се докоснеш до дълбоко философска поезия, която същевременно изпълва „със сладка отрова“ душевния ти смут. От пещерата на идеите изникват не само сънища, но и лумва светлина. Кой ли е начертал „тъй късния й изгрев“? Естествено, гъстите пластове култура, естествено, невероятната човечност, но има и друго – умението й да остава в междувремието, да осъществява „божествения полет, слял в своето сега минало и бъдеще и всички тайнства на тоз загадъчен живот“. Няма при София Филипова измъчено дирене на префърцунени думи, няма заиграване със скептичности и с цинизъм – нейната песен е жива хармония – „на душа и сърце, на живот и смърт, на началото с края, на безкрая и още по-надалече...“ Такава е рецептата да откриването на „най-тъжно сладостния, най-истинския свят на невъзможното“ – всеки неин изповеден стих е „далеч от фразата позната“. От устните на всеки друг изреченото от нея би прозвучало маниерно, но след като сме проникнали заедно с нея в „прелестно-лъжовния живот“, няма как да не повярваме:

Обичам всички земни и неземни твари!

Най-много теб обичам те, човеко!

Стиховете в тази необикновена книга не са събрани механично, те ни връхлитат устремно, наслагват настроения и чувства, превръщат се в роман, където „превратностите на играещия си с нас живот“ изглеждат страхотно истински, сякаш сме искали да разкажем за себе си, но поетесата ни е изпреварила и е предала най-съкровеното ни послание. „Всичко прекрасно е рядко“ – цитира тя една латинска сентенция и с цялото си светоусещане я доказва. Колкото повече са страданията и изпитанията, толкова по-ярка е светлината на доброто и на истината, изгряла в прозренията й. „И най-нещастният в интимните си чувства е по-щастлив от празното сърце“ – бих изписал тези слова по стените на къщите, бих ги запазил завинаги в съзнанието си, за да не забравям никога нейния безсмъртен образ – след неспасяемите мъчения, тя държи в ръцете си, невярваща още, „птицата Феникс, щастливата“. Пияна е от „слънце, нектар и ухания“, слиза „зашеметена в долината Аркадия“. Границата между осезаемото и въображаемото изчезва – колцина поети го могат!

При София Филипова всичко започва от родовия корен, от мистичната връзка с града на реката Чая, от възрожденския род в „Родопския Йерусалим“, от деветте черкви и 40-те параклиса, от благослова на Кръстова гора. Това е обяснението за стиховете, с които ще завърша, тъй като те са еманация на нейния нетленен талант:

Жажди пламтящи, жажди горещи,

ту буйно пламтящи, ту леко стихващи,

за да се вихрите с по-огнена сила,

неутолими и неугасими.

Живейте си, жажди, своя живот жизнен,

доде на раменете ни кацне Необяснимата,

за да ни каже: „Хайде, достатъчно!",

за да ни каже туй нежно-любовно

и ни попита с молитвено тих глас :

„Къде останаха всичките жажди ?!"

Жаждите са завинаги запечатани между двете корици на поетичната книга, която е събитие – не само за днешния ден, но и за утре, събитие, след което макар да изглеждаме все същите, „вече сме други“ – „О, каква свобода на излежалия вече затвора си!“ Благодаря ти, София, за огнения стълб на духа ти, който ми възвърна вярата в разума и в сърцето.

Георги Цанков