NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

250 YEARS SINCE THE BIRTH OF GEORG WILHELM FRIEDRICH HEGEL (1770-1831) Hegel and the Summits of the Logical Science (first part)

Issue
49 (2020) Editor: Kamen Lozev
Section
Topic of the issue
Author
Silviya Kristeva, South-West University “Neofit Rilski”, silvia_kristeva@mail.orbitel.bg
PDF format
Download article in PDF format

250 YEARS SINCE THE BIRTH OF GEORG WILHELM FRIEDRICH HEGEL (1770-1831)

Hegel and the Summits of the Logical Science (first part)

Silviya Kristeva

Associate Professor, PhD

South-West University “Neofit Rilski”

silvia_kristeva@mail.orbitel.bg

 

 

Цялата Хегелова логическа концепция приема и обобщава основния проблем, който се разглежда в общата логическа тенденция на немския класически идеализъм: човешкото мислене е осъществило огромна крачка напред в своето развитие, то изобщо подлежи на развитие и в резултат на това далече е надскочило онези форми и методи, с които то разполага още от времето на Аристотел (Хегел 1966: 13). Осъщественият напредък в човешкото мислене на първо място се разглежда като пълно обособяване на мисленето в самостоятелна сфера с универсални възможности за реализиране на интелектуалната активност на човешкия дух. Това означава, че мисленето се е развило до изпълване на целия обхват и набор на своите средства и възможности. За всички представители на немския класически идеализъм тази генерална предпоставка означава, че мисленето трябва да се разработи цялостно, без да бъде пропусната някаква област на неговата дейност и употреба, за логиката тази тенденция се изразява в това, че мисленето е достигнало своите пълни възможности и трябва да се систематизират докрай всички негови форми, методи, способи, пълните параметри на неговата активност и на собствената му област. Затова и единствено логиката е в състояние да изследва и да построи чистия универсум на мисленето със собствените средства и условия на самото мислене.

 

Обосноваване от Хегел на предмета на логиката

За да се справи с тази нова задача, логиката трябва да извлече и преобразува мисловната дейност от общата теоретична работа на човешкия разум – да намери основните логически единици и те да обхващат и покриват разностранната теоретична дейност на разума в историческото му развитие и да е в състояние да посочи техните закономерности и собствени форми. И то така, че тези логически единици да обобщят и разгърнат общата тенденция и ход на това развитие. За да осъществи тази нова задача, мисленето трябва да представи и разработи нови свои средства и организация. Логиката според Хегел се “нуждае от цялостна преработка” (Хегел 1966: 46), за да реши своите нови задачи и да обхване и операционализира по-сложни интелектуални структури, да е относима към всяка предметност, да се посочат възможностите й да построява аксиоматични теории и да ги свързва в системи от теории. Това изисква обща структура на мисленето, която да е в състояние да обхваща и обобщава, вътрешно да свързва различни теоретични знания. За Хегел всяко едно такова обработване на знанието изисква неговото мисловно обобщаване, „съкращение“ (Хегел 1966: 28) до работещата в него логическа основа. Затова и всяко знание може да бъде обобщено до просто мисловно цяло: общия предмет на разглеждане. Той е неговата чиста мисловна същност. Както и всяко знание в своята конструкция се състои от взаимосвързани прости мисловни единици, вън от които няма вече мислене, а стои сетивен материал: неограничени сетивни единичности, които тези мисловни единици обобщават. Мисленето тогава се представя в своя универсален логически елемент, чистата мисловна единица – понятието. Чрез нея може да се опише и представи всяко едно знание и най-важното: чрез нея мисленето организира своите по-мащабни построения.

Според Хегел логиката трябва да разработи средствата и операционалните възможности на понятието – като универсална логическа единица, която изгражда всеки един предмет на мисленето и затова е в състояние да изгради и измине пълната система на мисленето, както то обхваща и обединява пълната система на „чистото знание“ (Хегел 1966: 57). Затова и логиката според Хегел трябва да представи общите и типични за цялото мислене видове понятия, които да съответстват на видовете чисти знания, като цяло мисленето се обобщава и се представя като система от всички основни понятия, употребени в човешката знаниева дейност. Хегел осъществява огромната по мащабите на абстрахирането работа върху извършеното от човешкото мислене със самото възникване на научното знание. И поставя изключително важния въпрос за самата система на понятието, с която изобщо разполага човешкото мислене.

Център на Хегеловата логическа система са проблемите за понятието. Като форма на мисленето понятието се разработва със своя структура и особености от традиционната логика. При самия Аристотел неговото обосноваване ляга основно върху определянето му чрез проблемите на “името” и неговите видове (Аристотел 1997), при проблемите на логическото определяне (Аристотел 1998) и в трактата Категории, но то не се основава като самостоятелна логическа единица. И до днес теорията на понятието се разглежда в традиционната логика съобразно разработката на Аристотел от средновековната схоластика и като дял на традиционната логика делът на понятието не е съотносим с тези, разглеждащи съждението и умозаключението.

Хегел извежда понятието като универсална логическа единица и придвижва неимоверно напред неговото разработване. До известна степен обаче проблемите на понятието изместват разглеждането на другите форми на мисленето, които също образуват аксиоматиката на всяко мислене. Хегел напълно отъждествява системата на понятието със системата на мисленето, без да разгледа как новите проблеми и възможности, изведени при понятието, се реализират спрямо останалите форми на мисленето. От своята съдържателна страна мисленето представлява една обобщена понятийна структура, но как тази понятийна структура се образува, трансформира и какви са възможностите й да обобщава и изгражда универсума на мисленето – Хегел оставя всички тези логически проблеми без разглеждане. Най-важна обаче е централната логическа постановка на Хегеловата логика – понятието трябва да се разгледа във всички негови основни разновидности, и то не като чисти класификации на понятието, а така както се обобщават и подреждат всички понятия, които човек използва в своето мислене. Решението на Хегел е, че всички тези понятия се обобщават до основни видове понятийни единици, тези понятийни единици са в строго необходима връзка помежду си и образуват една система. Това означава, че всеки основен тип понятие трябва да намери своето единствено място и всяко понятие от тези система трябва да се получи от предходните. Нито едно основно човешко понятие не трябва да остане невключено в системата, тя изчерпва всички възможности да формираме понятия от най-простите до пределно сложните понятия. По обем и съдържание извън тази система не трябва да остане възможност да се формира нито един тип понятие, същевременно трябва да се дадат всички начини, разновидности да формираме по обем и съдържание различни понятия в общата им взаимовръзка с прогресивно нарастване на логическите им параметри до предела на логическите възможности на понятието. От особен логически интерес тук ще е механизмът, който позволява да се осъществи прехода от едно понятие към друго и така – да се осигури взаимната и систематична връзка на понятията.

В самата Хегелова постановка на понятието се виждат новите логически параметри, които трябва да се разработят. Това ще е структура от понятия, в чието подреждане трябва да нарастват техният логически обем и логическо съдържание. За обемната характеристика на понятието това се осигурява като преход от единични по обем понятия към особени до общото и пределно, универсално общото, което не позволява изключване на никаква даденост, индивидна единица, явление, действие, процес, извън обхвата на понятието. Хегел нарича такава обемна пълнота: всеобщото (Хегел 1967). Ако погледнем тук към традиционно-логическата проблематика, такава обемна верига се предлага от родово-видовата свързаност на понятията, така както тя се организира от единичното определение на един конкретен индивид през видовите характеристики до най-общите категориални характеристики (Бънков 1975: 212215). Самите звена на тази верига обаче не са определени в традиционната логика и този общ процес на формиране на обемната родово-видова верига не е изучен в традиционната логика.

В отличие от родовата верига Хегеловото понятийно построение обаче има важни логически особености. Първо, най-напред в него Хегел поставя за начало, не „единичното понятие“, а понятие с най-прост логически характер, но с общ обем: битието (Хегел 1966), едва от него трябва да възникнат като върху логическа основа единично определените понятия за налично битие, битие за себе си. Хегел поставя за начало на логическия понятиен ход едно общо и най-просто понятие. Тъкмо това обосновава и различното построение на понятията спрямо тяхното логическо съдържание. При Хегел то е обратно на родово-видовата връзка, най-низшите понятия са най-бедни по съдържание, съответно самото най-общо понятие е най-богатото, пределно по своето логическо съдържание. И това е така, защото Хегел дефинира различно хода на понятийната структура: тя трябва да прогресира и по своето понятийно съдържание.

Съдържанието на едно понятие се определя от богатството, многообразието на различните „мисловни определения“, които едно понятие може да събере и обхване, да съчетае в себе си (Хегел 1966: 62). Едно понятие е по-сложно, ако за неговото образуване са подведени повече и различни знания, общи представи. Т.е. колкото повече различни типове знания е в състояние да обхване и обобщи едно понятие, толкова то е по-конкретно, с толкова по-развито съдържание то разполага. Хегел построява веригата от понятия с оглед на закономерността на разгръщане на нейното логическо съдържание. Понятието се получава чрез свързване на знания. Тогава всяко по-общо понятие се получава чрез функционирането и свързването в него на повече различни знания, всяко понятие “влачи”, събира, подвежда под себе си други понятия. Съответно неговото съдържание е по-богато, колкото повече други понятия то е свързало и може да свързва. Понятие, което се отнася директно до сетивните представи за съществуващи неща, тогава е бедно по съдържание, тъй като то подвежда (представи за) сетивно съществуващи неща, а не понятия, знания. Тогава всяко понятие е свързване, връзка между подведените като различни подчинени понятия и се определя както от тъкмо това подвеждане (ще е по-сложно, колкото повече различни знания може да подведе) и от начина, по който ги свързва и обобщава. Колкото по-еднотипно е подведеното знание, толкова по-бедно по съдържание е едно понятие.

В традиционната логика съдържанието на понятието се дефинира като „съвкупност от признаци“ (Бънков 1975: 210), но тази съвкупност се определя от същността: едно определено съществуващо нещо и неговите собствени определения. В Хегеловата логика съдържанието на едно понятие се определя от различните типове знания, които то подвежда, т.е. от всички понятия, които го съставляват и от тяхната вътрешна взаимовръзка. Съдържанието на едно понятие представлява вътрешна система от подведени под него понятия, свързани едно спрямо друго до логическо цяло. Всяко понятие представлява универсално логическо цяло, което позволява да функционират други понятия и така е система на обобщаване и на съставяне на едно теоретично знание (като цялото знание за един предмет). Затова и нашите мисли, разгледани от страна на тяхното съдържание, представляват знания и система от знания за определени предмети. Понятието тогава е форма на образуване и организиране на нашите знания, така както те могат да представят предметността в мисленето – от  най-бедните по съдържание единични предмети до систематично свързаните и всеобхватни, обхванали многообразни и различни и по количество, и по отношения съдържания, всеобщи предмети. Понятийният модел на човешкото знание се развива от най-простите характеристики на предметите до обобщението на всички предмети, на тяхната взаимовръзка и всеобща цялост, от знание за единични предмети до знание за всеобщото целокупно единство от всички предмети.

Затова се забелязва и определена закономерност при нарастване и на логическия обем. Хегел поставя началото с понятие с неопределен обем: това е възможно най-просто понятие, което, както той го дефинира: „няма никаква определеност в себе си“ – битието – и това е единствената негова определеност: да е просто неопределено (Хегел 1966: 85, 86). След това обемът се трансформира до единично понятие, става множествен до едно целокупно свързване на отделните индивиди в субстанцията, след което в Субективната логика се разглеждат понятия с общ обем до последното цялостно определено понятие на всички понятия, което е с пълния универсален обем.

Хегел постулира, че работата с обема на понятията през всички негови количествени трансформации от напълно неопределено количество до пълната му определеност и изпълненост и то като се изминат всички степени и те се получат в хода на понятието, развива към все по-голяма сложност неговото логическо съдържание и, обратното, прогресивно нарастващата сложност по съдържание на понятията изисква и установява понятия с все по-общ обем. И това е така, защото привличането и свързването на повече различни знания „събира“ техните предмети, а свързвайки ги, те изискват допълването си с други знания и това е процес, който неизбежно отвежда до понятието с най-висок ранг: понятие, което все-обема и все-съдържа всичко в себе си и чрез себе си и което е логически завършек, който мисленето ни необходимо създава и притежава, за да създава всеобщата основа за обобщаване и произвеждане на знания. Хегел осъществява пълна логическа конструкция на веригата от взаимосвързани понятия, която пронизва и обобщава изобщо цялото наше мислене и която то е в състояние да създаде. Хегел полага едно обособено начало, което обаче е тъкмо нулево понятие по своето логическо съдържание и обем, през нарастващите степени по съдържание и обем да определения логически завършек на цялата понятийна верига в понятието на всички понятия, абсолютното логическо обобщение и по обем, и по съдържание. Работата по логическото съдържание се организира спрямо абсолютното универсално понятие на човешкото мислене. То може да бъде само едно, тъй като идеята извън него да има нещо, каквото и да е то, което да не му принадлежи, логически противоречи на неговата специфика и пълна определеност: да обема и съдържа всичко, и дори да вземем нещо като дадено извън него, то в дълбоката си основа е пак “част” от всичкото. И ние или не сме в състояние да посочим дълбокия му логически характер: как това нещо е “част” от всичкото или сме го взели само като напълно самостоятелно, дадено “само” по себе си. Това означава, че всяко нещо е композитум, съставеност от отделни понятийни елементи и в дълбочината си, за да е съдържание, трябва да има своя логическа основа като определена част от универсалното цяло. Затова и проследявайки тази връзка: съществените трансформации на универсалното познание в класовете и съдържателните разреди на всички неща и техните съвкупности, ние можем да подредим типовете понятия и то в закономерно прогресивно нарастване на логическото съдържание и логическия обем. С това е даден и един универсален принцип за определяне и опериране с логическото съдържание на всяко едно понятие, на всяко едно нещо, което трябва да се създаде чрез знание, т.е. като понятие (и то в пълния регистър на нещата и на възможните степени на логическото съдържание): то е определена част от универсалното цяло.

Хегел открива и това, че с работата по логическото съдържание на понятията се трансформира и техния логически обем. За да създаваме все по-общи понятия, трябва не просто да мислим количествено повече неща, а и да ги обхванем напълно и спрямо тяхната качествена страна. Тъкмо с разработването на пълната качествена устроеност на нещата, ние привличаме и разработваме все по-общи знания, за да стигнем до универсалното понятие. Така всъщност основната логическа закономерност, стояща в основата на взаимовръзката между понятията в човешкото мислене, е взаимодействието, взаимосвързаността на количеството и качеството и не може да постигнем наистина всеобщите и универсални понятия в мисленето, без да развием и изучим и логическите особености и възможности и на качествената организация на нашето мислене.

За да се изгради универсалната логическа верига от понятия, които разполагат и обемат цялото мислене, трябва да се предявят особени изисквания към всяко едно от понятията, които я съставят. Това не могат да бъдат обикновени понятия, а типични понятия за точно имани предвид предмети. Тези понятийни форми затова са, както ги определя Хегел, „обективни“ „мисловни форми“ (Хегел 1966: 23), те всъщност се определят от начина, по който изграждат и оперират с логическото съдържание: т.е. са понятийни форми върху определен тип предметност. Оттук идва и тяхната обективност: те са основни формации за продуциране, за получаване на определено предметно съдържание. Затова и когато се оформят техните типове съобразно начините и степените за произвеждане на предметно съдържание, ще имаме продуцирано до неговото логическо обобщение цялото предметно съдържание на човешкото мислене.

В. Шинкарук обозначава тези понятийни форми с Кантовото наименование – категории, и така прокарва паралел между Кантовата дефиниция на категориите на мисленето като чисти разсъдъчни понятия, осигуряващи предметното единство на мисленето, и Хегеловата постановка за логическата система на понятието: „в човешкото мислене освен категориите няма друга форма на всеобщност, която да е способна да отрази всеобщите закономерности на битието.“ (Шинкарук 1974: 276). Категорията по-скоро оперира с понятия, тя е „понятие за понятието“, както Хегел ще обобщи своето понятие като обща структура (Хегел 1967: 374). Тя обаче е пределна форма на всеобщото в мисленето и има своите логически типове, видове. Категориите са логическа основа на всяка предметност. Очистени от наличната си употреба и изведени до самостоятелна „форма на мисленето“, те представляват „мисловна обективна форма на битието в самия постигаем предмет“ (Шинкарук 1974: 274). Изведени като чисти форми на мисълта, категориите добиват логическия статут на всеобщите понятия, с които оперира нашето мислене. Само оперирането с категориите може да създаде един предмет като знание. Защото категориите са единствените форми на мисленето, чрез които се образува чисто знание за предмети. Те не само са обобщение на характеристиките на някакви съществуващи индивиди, но са и обобщение и опериране със знанията, които сме извлекли и то не само за тези действащи индивиди, а с останалите знания изобщо, с които разполагаме. Едни образувани налични понятия за съществуващите индивиди могат да се свържат с останалите знания в съответната предметна област и така да изградим едно организирано и съгласувано знание за тези индивиди. Така само те стават предмет на нашето знание и ние можем да ги обобщим и изведем като предмети на една научна област. Категориите функционират в своята връзка помежду си: като образуват една поредица на своето свързване и така са в състояние да водят и съставляват всяко едно знание за предмети. Именно затова те образуват онзи всеобщ понятиен състав, който обхваща цялото мислене и, както ще иска Хегел, те са обобщените форми чрез които се образува изобщо предметното съдържание на човешкото мислене. Точно така те трябва да се изведат и обобщят: като постепенни начини за образуване на всички основни нива на предметното съдържание в човешкото мислене.

Тъй като категориите са всеобщи предметни форми на мисленето, те не могат да бъдат дефинирани спрямо нещо друго, дадено вън от тях и чуждо на самото мислене. Като понятия те са очистени от всякакъв сетивен материал (Хегел 1966: 28, 55) и са потопени в „стихията на чистото мислене“. Затова и категориите трябва да се получат от чистия „иманентен ход“ на самото мислене (Хегел 1966: 30), без нищо отвън. Това е важно логическо решение на проблема за дефиниране на категориите: тъй като те са основата при всяко дефиниране, те не могат да се дефинират от нещо друго. Затова те трябва да се получат чрез самоотнасяне на мисленето спрямо неговото универсално цяло: като „части“, съставки на универсалния логически предмет на мисленето. Хегел решава това самоотнасяне до логическото цяло на мисленето като начин на вътрешно взаимодействие на категориите една спрямо друга и на всяка една спрямо всички останали. Всяка категория трябва да получи свое собствено място сред всички останали и то да го получи като възникне в хода на образуване на категориите: всяка от предходните и като основа за следващата. Всяка категория така се дефинира чрез обобщението си на предходните: как тя ги подвежда и свързва до една нова общност, неосъществена до нея и как тя става логически компонент в последващото образуване на нови категории. Всички те така заемат своето логическо място според типа предметно съдържание, с което оперират, и в общия ход на понятието се виждат възможностите за изцяло нови категории, неоформени до този момент (напр. наличното битие, видовете рефлексия, основание и др.), както и се изменя предметното съдържание на познати и приети до този момент категории (субстанция, вещ, обект, идея). Според Хегел логиката трябва да представи и конструира като логическо построение този иманентен ход на категориалната система на човешкото мислене. Така самите логически форми стават предмет на логиката, те определят нейното съдържание: „Именно само движението на категориите в научното познание съставлява съдържанието на логиката.“ (Шинкарук 1974: 295). Логиката трябва да изучи начина на получаване и работене на всички форми на мисленето спрямо целокупното мислене, „да намери съдържанието в своя собствен  предмет“ (Шинкарук 1974: 290). Тя не само трябва да постулира формалните особености, необходими за функциониране на мисленето, но и да създаде тяхното формално построение и възможности спрямо пълната сфера на действие и предмети на мисленето. Затова и предмет на логиката трябва да е пълната система на човешкото мислене спрямо целия обхват на продуктивните му предметни възможности.

Логиката обаче според Хегел не може да стане „действителна наука“ за универсалното мислене в неговата пълна действаща система, ако пренебрегне проблемите за съдържанието на мисленето, „като се приема, че логиката се абстрахира от всяко съдържание; че съдържанието лежи вън от нея“ (Хегел 1966: 35). На логиката не може да се удаде да разработи същинските всеобщи понятия и с това да разучи универсалния характер и възможности на мисленето, ако не включи и съдържанието на мисленето: тъкмо като присъщо на самото мислене и поддаващо се на операционализиране, със свои закономерности и форми, начини за получаване. На тази основна концепция е подчинена цялата логическа трактовка на немския класически идеализъм и Кант е нейният първоосновател.

Хегел изрично посочва тази цел и обосноваване на трансценденталната логика от Кант (Хегел 1966: 60). Като даже той упреква Кант, че не е въвел напълно предметния, съдържателния състав и неговите форми като предмет на логическото разглеждане. За Хегел „досегашното понятие за логика почива върху разделянето на съдържанието на познанието и на неговата форма“ (Хегел 1966: 36), което трябва да се преодолее като тъкмо съдържанието на мисленето стане предмет на логиката (Хегел 1966: 27, 28, 37, 41, 43, 44). В. Шинкарук подчертава въвеждането на съдържанието на мисленето като специфика на Хегеловата логическа система: предмет на логиката „става самото логическо съдържание на мисленето (т.е. предметния смисъл на категориалния състав на мисленето)“ (Шинкарук 1974: 291). Разгледани така, категориите се дефинират като форми за образуване на определено мисловно съдържание. Затова и те стават „съдържателни“ логически форми (Шинкарук 1974: 289). Цялостното мисловно съдържание тогава се разкрива в получаването и изминаването на всички „необходими форми и собствени определения на мисленето“ (Хегел 1966: 44).

За Хегел съдържанието на логическите форми трябва да дойде от чистия ход на самото мислене, то като логическо съдържание „не е нищо друго освен здрава основа и конкретност на тези абстрактни определения“, схванати и поставени в традиционната логика и за обичайната употреба като неподвижни, изолирани и отнесени към нещо друго извън тях, което е обявено за тяхно съдържание (Хегел 1966: 41). Затова и логическото съдържание дефинира характера на една чиста мисъл и се осъществява като чисто действие на мисленето за пораждането и обособяването на това съдържание като чисто предметно знание. Затова самото логическо съдържание е определена структура от конкретната логическа основа на дадено понятие и определени понятия, които то подвежда и от преработването на които изгражда своята предметност. Хегел дефинира понятието като категориална форма: на първо място то е „мисъл изобщо, като нещо общо, е неизмеримо съкращение в сравнение с единичността на нещата, както витаят те в своето множество пред неопределеното възприемане в нагледа и представата“ (Хегел 1966: 28). Това „съкращение“, обобщението върху определения обем за Хегел е „субективна основа“ на понятието само по себе си. Но всяко понятие е и едно „определено понятие и тази определеност в него е именно това, което се проявява като съдържание“ (Хегел 1966: 28). Хегел дефинира понятийната определеност като „момент на формата като целокупност, момент на самото понятие, както то е основата на определените понятия“ (Хегел 1966: 28). Всяко отделно понятие е момент на общата взаимовръзка и част от системата на понятието в мисленето. И всяко отделно понятие само представлява съвкупност от подведените под него понятия и се отделя спрямо понятията, които организира, чрез своето подвеждане нататък в получаващите се по-общи понятия.

Съдържанието на мисленето се определя от съвкупността и свързаността на организираните под дадено понятие като негови моменти подведени понятия. Хегел обозначава едно такова определено под-понятие, един съставен момент на едно логическо съдържание с термина „мисловно определение“ (Хегел 1966: 37, 44, 45, 52, 54; 1997: 135). Мисловното определение е едно понятие, включено като образуваща съставка, като собствен компонент: понятиен момент в хода на образуването и съставянето на едно (по-общо) понятие. Затова едно логическо съдържание се образува чрез различимите си понятийни моменти, съставки: „всяко определение, всяко конкретно нещо, всяко понятие е единство от различени и различими моменти“ (Хегел 1966: 373), „нещо, което съдържа в себе си различни определения“ (Хегел 1966: 87). Образуването на логическото съдържание на едно нещо изобщо трябва да обособи и покаже пълната определеност на това нещо: как то да се представи и обхване в собствените му понятийни различни моменти, което всъщност е една поредица от всички взаимосвързани понятия, и те конструират неговото логическо съдържание. Мисловните определения, на които се разлага едно съдържание: „разтваряне на съдържанието в неговите определения“ (Хегел 1966: 718), обаче трябва да са взаимосвързани и докрай да изясняват и представят предмета в пълнотата на неговата определеност: „това придвижване напред през различните определения трябва да бъде определено от природата на самия предмет и на самото съдържание“ (Хегел 1966: 74). Образуването на логическото съдържание на един предмет трябва да се получи като извличане и развитие на неговите понятийни моменти в тяхното многообразие и богатство, пълнота, така че предметът да възникне и напълно да се определи като теоретично знание. Тъкмо затова „единството на пълните определености на съдържанието е еднакво с понятието: понятието, както е развито в своите определени, реални разлики“ (Хегел 1966: 326).

Съдържанието на едно понятие, на един предмет е логическо цяло от мисловни определения и то така както те могат да бъдат подредени и изминати от самото мислене: едно след друго, всяко произведено от предходното до пълното изчерпване на многообразието и взаимовръзките с всичкото друго на дадения предмет до – както се получава по необходимост, – изчерпване на цялото напълно, съвкупно „друго“, останало спрямо този предмет, едва така той ще е напълно определен. И в хода на придвижването на самото понятие ще се изгради разработваното логическо съдържание, предметът ще се получи като „резултат“ (Хегел 1969; 1966: 49): едно развито логическо цяло от определения. Едва тогава ще го имаме като едно „конкретно“ нещо, което е „многообразно определено вътре в себе си“ (Хегел 1966: 77), като така то ще е „произведено чрез собственото движение на моментите, което ги връща обратно в това единство“ (Хегел 1966: 78). Хегел дефинира „нещо конкретно“ като получено в своето логическо съдържание като „нещо, което съдържа в себе си различни определения“ (Хегел 1966: 82). Така за Хегел логическото съдържание се дефинира като логическото цяло от понятийните определения на един предмет, които напълно, без остатък го реализират, изграждат в цялото богатство и многообразие на неговата действителност и така едва го конструират като универсален субект: оформят неговото универсално понятие за самия себе си; проецират го, образуват го до целокупната област на мисленето.

Универсалната форма, която трябва да представи и операционализира възможностите и конструкцията на логическото съдържание в човешкото мислене, е понятието: „тогава формата, така премислена в своята чистота съдържа в самата себе си това, да се самоопределя, т.е. да си дава съдържание, и то съдържание в неговата необходимост – като система на мисловните определения“ (Хегел 1966: 61), предмет на логиката е „системата на чистите мисловни определения“ (Хегел 1997: 139). Логическото съдържание се изгражда по необходим начин като “система от мисловни определения”, това представлява начин, структура на подреждане и извеждане едно от друго на мисловните определения до изчерпване на цялото предметно богатство; всяко мисловно понятие в тази система е определен и различен момент от изграждането на предмета; всички те съставляват единство и образуват неговото целокупно съдържание. В. Шинкарук назовава тази структура: „системата на логическите определения на предмета“ (Шинкарук 1974: 274). Извеждането на тази система трябва да посочи всички типове „логически определения на предмета“ и да ги представи във „формата на вътрешното самодвижение на съдържанието на логиката“ (Хегел 1966: 48). Ето защо трактовката на Хегел за логиката постулира по нов начин предмета на логиката и метода на неговото разглеждане. Логиката трябва да изгради системата на чистото мислене като развие пълните разлики на понятието и така да разгърне „цялото протичане на логическото, в което протичане се появиха пред нас всички форми на дадено съдържание“ (Хегел 1967: 350). Затова и предметът на логиката, както я обосновава Хегел, е системата на логическото съдържание на мисленето, изградена чрез основните типове категориални форми за предмети в логическия ход на тяхното взаимоотнасяне и обобщение до обхващане на универсалната област на цялото мислене за предмети.

Включването на съдържанието в състава на мисленето постулира по нов начин проблема за истината. Формата не е отделена от намиращото се извън нея съдържание, а е форма, която продуцира и самата представя едно логическо съдържание. Със самото изграждане на пълното логическо съдържание на мисленето според Хегел се постига и истината, тя не е в отношение, външно спрямо мисленето, а се осъществява чрез неговото съдържателно-логическо построение: „необходимите форми и собствените определения на мисленето са самото съдържание и самата най-висша истина“ (Хегел 1966: 44). Осъществяването на логическото съдържание на предмета е негово собствено реализиране, преди своето изграждане предметът не е и затова и няма спрямо какво да се осъществи неговото съотнасяне. Затова извеждането на логически критерии за истинността на едно логическо съдържание пада върху самото построяване на логическото цяло от мисловни определения. Това означава, че водещ критерий в постигането на истината е на първо място полагането на универсално понятие като логически завършек на едно съдържателно-логическо построение. Ако отсъства такова универсално понятие и работата за неговото постигане, не можем да оперираме с логическото съдържание на даден предмет. Постигането на универсално понятие предполага ход, опериране със степени, придвижване на нашето определение докато достигне това пределно общо понятие, т.е. докато изчерпим възможното логическо съдържание на нашия предмет и то в най-високата степен. И тук абсолютната идея е върховото понятие, което е основа и задава границите на предметното съдържание. За да имаме движение към универсалното понятие, то самите мисловни определения трябва да са произведени като свързани едно с друго и като компоненти  на логическото цяло. Това се осигурява чрез тяхната „вътрешна логическа връзка“ в общата логическа конструкция на цялото, вътрешната логическа връзка представлява най-общия модел, чиста идеална и обобщена структура, подредба, понятийна композиция на цялото и нейното реализиране уплътнява и разгръща пълната област, самото съдържателно разгръщане на цялото като предметно съдържание. Затова от връзката на „съставките“ се определя общото цяло и се определя хода на неговото съдържателно-логическо построение. В. Шинкарук вижда в изискването за вътрешно съгласуване нов логически критерий за истинността (който е съдържателен): според Хегел „логическата непротиворечивост не е фактор, обезпечаващ истинността на системата. За такъв фактор той счита необходимото разгръщане на определените мисли, съответстващо на тяхната вътрешно-логическа връзка, която според него е тъждествена на обективната закономерна връзка между предметите на знанието. Истината става действителна в процеса на логически закономерното движение на определенията на мисълта, всяко от които съдържа в себе си само „момент“ от истината” (Шинкарук 1974: 285). За Хегел не толкова истината се състои от събиране на своите отделни моменти, които сами по себе си не са истинни*, всяко едно понятие, взето отделно, извън системата има свое логическо съдържание и разполага с него. Всяко едно понятие в системата обаче трябва да покаже своята свръзка с предходните си понятия и със следващите понятия, за да защити и определи своето логическо място, да покаже своето съгласуване с логическото цяло. Ако то не може да направи това, то не може да се съгласува със съответната система от понятия и трябва да бъде изхвърлено от нея. За Хегел то ще е „част“, „момент“ от друга система от понятия, в която то ще може да демонстрира своето логическо място. Защото всяко понятие, дори най-бедното, се получава като част от една понятийна верига, която няма как да бъде получена освен систематично, от най-простите към най-сложните по логическо съдържание понятия. Затова няма как да получим едно знание, освен да го съгласуваме и изведем спрямо категориалния строй от понятия в съответната област на определяне. Ако не можем да  демонстрираме логическото произвеждане на едно понятие спрямо системата от основни понятия (и знания) в областта, то това понятие не може да бъде използвано за получаване на знание, на каквато и да било определеност в съответната област. То не може да организира добиването на предметно знание в тази област, то не работи, не функционира в нея. Тогава логическият критерий за съдържателната истинност е възможността изобщо да организираме чрез едно понятие, една категория дадено предметно съдържание в съответната област на определяне, т.е. дали от, чрез дадено понятие можем да образуваме една система от мисловни определения като оформено и изведено предметно знание. Това ще означава, че даденото понятие съгласува останалите работещи понятия в областта и така произвежда предметно организирано съдържание: т.е. знание в тази област, а това ще означава и произвеждането на нови понятия в областта. Дадено понятие организира по нов начин „завареното“ знание в областта, структурира го и го преобразува до нови предмети, т.е. съгласувало се е с работещите в дадена област понятия. Ако погледнем на тази операция от гледна точка на самата област, то нейното знание се е увеличило, е нараснало и то тъкмо като обективно предметно знание. Самото обективно мислене е произвело и съгласувало предметното си знание със самото себе си: „истина се нарича съответствието на едно съдържание със самото себе си“ (Хегел 1997: 141). Само постигането на такова съгласие на мисленето в произвеждането на предметното знание – едно знание, едно понятие трябва необходимо и докрай да се съгласува с работещите понятия в областта – може да демонстрира необходимо съдържателно-логическа истинност на понятието тъкмо като понятие: като понятийна форма на едно предметно знание.

Няма понятие без неговото чисто логическо и определено съдържание: то е понятие за нещо в една определена област на знанието. За да има съдържателно-логическа истинност, трябва върху едно понятие да изградим „система от мисловни определения“, която да е чисто знание за предмет. Хегеловият съдържателен критерий потвърждава Кантовата постановка за логическия обхват и предназначение на категориите в човешкото мислене и познание. Изграждането на такава система обаче означава върху предмета, какъвто и да е той, да изградим едно научно познание (Хегел 1969), да го съставим като предмет на чисто теоретично знание: като научен предмет. Това ще означава да определим неговата научна област, да го свържем и обосновем върху основните понятия и знания в тази област и да го развием до универсално понятие в пълно знаниево определение, изчерпвайки и обобщавайки спрямо него всички знания в областта. Затова и според Хегел логическата система на категориите изгражда модела на научното познание (Хегел 1966). Човешкото мислене разполага само с тях, за да организира и изработва своето знание, за Кант и за Хегел единствено чрез тях и чрез техните логически възможности ние сме в състояние да добием научно, т.е. обективно и всеобщо, знание за всичко, което става предмет на нашия интерес. Затова и трябва да ги обявим за универсални форми за изграждане на обективно научно знание и детайлно да изучим тяхното функциониране и правилата и нормите на теоретичната им употреба от нашето мислене.

Ориентирането на мисленето към неговата съдържателна страна води според Хегел до неговото преобразуване. То става мислене, което мисли самото себе си и не се отнася спрямо каквото и да било вън от него като различно от него. Затова и цялото негово съдържание е пълната предметна действителност, цялата теоретична система на знанието. Така то се обосновава като мислене, което „като такова в своята чистота няма предел вътре в себе си“ (Шинкарук 1974: 303). Хегел го назовава „безкрайно мислене“ (Хегел 1997: 151), мислене, което оперира с безкрайна, неограничена по съдържание и обем предметност. Според Хегел това е основен паралел между Аристотеловата логическа парадигма, която обосновава „крайното мислене“ (Хегел 1997: 130, 151) и възгледите на логическата парадигма, разработена от представителите на немския класически идеализъм. Основен белег на крайното мислене е, че борави с точно определен, краен обем на своите понятия, който се задава със своя логически параметър на последна граница на обема: „всички“, „някои“, както и логическата обемна граница на индивида, същото важи и за съдържанието: това са вече предварително оформени, готови неща, предмети, тяхното съдържание е вече получено. И това отново е във връзката между обема и съдържанието на мисленето: не можем да кажем „всички хора“ и да не приемем като съдържателно готови, налични индивидите, които обхваща квантора за общност. Може би до известна степен такава „безкрайна“ понятийна форма, излизаща от крайно дефинирания обем и съдържание на термините в традиционната логика, е функционалната формула на предикатната логика, която подвежда неограничен обем от индивиди. Но тя не преодолява самия обем и постулиране на логическия индивид (представен строго с единичен обем) и в своите операции отново се връща към кванторите за определено количество, изработени от Аристотеловата логическа парадигма. Затова все пак предикатната логика остава „най-висш етаж“ на класическата логика (Спасов 1975).

Тъкмо обратни са логическите параметри на „безкрайното мислене“, то оперира с недиференциран и предварително установен логически обем и съдържание и постулира в основата тяхната неопределеност, тъкмо която подлежи на преобразуване и ограничаване, за да се изгради определеното в мисленето. Крайните форми на традиционно-логическата класическа парадигма са непригодни, за да овладеят инфинитните възможности на мисленето, основни сред които са проблемите за логическо движение и на времето. Затова и проблемите на оперирането с безкрайни логически параметри на мисленето е важен проблем на съвременната логическа теория. И. Нарски вижда така този логико-теоретичен проблем в рамките на Хегеловата логика: „За да стане логическото мислене на хората действено, то трябва да се „равнява“ по съдържание на категориалните степени на Абсолюта.“ (Нарский 1976: 284).

Безкрайното мислене поставя като свой предмет овладяване на цялата неограничена област на мисленето. При своето осъществяване то предполага опериране с неопределен, универсален логически обхват на мисленето. Това е логическа постановка за самата структура и начин на процедиране в мисленето, която се разработва в логиката и в теорията на познанието на Новото време, но дори и Кант предпоставя съществуването на едно определено, макар и непознаваемо в самата му същина нещо само по себе си, което афицира сетивата. Едва Фихте и Шелинг окончателно се освобождават от тази предпоставка и усвояват нещото само по себе си изцяло вътре в самото мислене. Така Хегел вече постулира едно мисловно движение, което трябва да оперира с неопределеността и то чрез степените на нейното ограничение (все пак, поставянето на този проблем има свои дълбоки корени във философията на Новото време и в окончателното дефиниране от Кант на проблема за пълното определение).

Така е изграден един модел на мисленето, неразработван до този момент в логическа теория. Ако мисленето се организира като логически ход, то какъв е „смисълът на логическото придвижване напред изобщо“ (Хегел 1966: 72), как то да бъде организирано, как мисленето може да подреди и опосредства една неограничена по обем и съдържание съвкупност на своите предмети и то да я трансформира по определянето на един даден предмет, за да го определи и разгърне в пълното му съдържание върху цялата тази съвкупност. И то така, че да не го „затвори“ в едно едностранно и изолирано определение (или определения), а да осъществи неговото пълно определяне. Как мисленето е в състояние да работи с неограничена и неопределена по обем и съдържание информация и да напредва в нейното овладяване, свързване и трансформиране. За целта е необходима нова постройка, нов метод на мисловната дейност, чрез който се структурира и овладява тъкмо неопределеното като основа на самото мислене и то се включва в структурирането на самото логическо съдържание. Хегеловото логическо решение е представянето на логически модел, който оперира с всички степени на логическия обем и съдържание и преминава от техните най-бедни и нулеви стойности към универсалната изпълненост на логическите параметри на обема и съдържанието.

Проблемът за работата с безкрайното на самото мислене се оказва актуален и неотстраним от съвременната наука. В Хегеловата логическа трактовка той е постулиран като централен проблем, разработването на който трябва да реши въпросите за метода, логическото построение и форми и нормативна база на логическото съдържание на мисленето. Това е и фундаменталната проекция на човешкото знание, което напредва от познатото към непознатото в стремежа да се овладее огромният мащаб, сложност и пълнота на цялото знание за всичко, което сме и което ни заобикаля. Затова и друг основен параметър на безкрайното мислене при овладяването на целокупното съдържание и област на мисленето е дефинирането на всеки един предмет като проектиран върху това цяло. Не можем да осъществим едно „придвижване напред“ в хода на мисловните определения, без да свързваме и преработваме наличните знания в нови, по-общи и да напредваме така, докато достигнем универсалното понятие. Затова и тук няма крайни, изолирани и несвързани с целия контекст определения. Като такива те ще се представят и изработват чрез формите на крайното мислене. Представяйки и изучавайки „формите на безкрайното мислене“, Хегеловата логика поставя пред логиката един нов проблем: как да се проведе „принципът на всички принципи“ (Хегел 1997: 113), а с това и разработва една нова логическа техника, форми и средства на операционализиране и построение, върху теорията и проблемите на логическото цяло, които да работят върху проблемите на развитието и проблемите на времето и движението – нови области за овладяване от съвременната логическа теория.



* Така Б. Ръсел критикува Хегеловата кохерентна концепция за истината и по-точно интерпретацията й от английското неохегелианство (Ръсел 1992). Ако всяка съставка е неистинна,  как цялото ще е истинно, като то се състои от поотделно неистинни положения. Но това е формален логически анализ на едно понятие, което претендира да търси и предлага съдържателно-логически критерии.