NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

God is dead/Nietzsche is dead

Issue
51 (2021) Editor: Gergana Popova
Section
Minima moralia
Author
Associate Professor Kameliya Zhabilova, Institute of Philosophy and Sociology at BAS, cameli@abv.bg
PDF format
Download article in PDF format

God is dead/Nietzsche is dead

 

Associate Professor Kameliya Zhabilova PhD

Institute of Philosophy and Sociology at BAS

cameli@abv.bg

 

Встъпителни думи

 

Заглавието на статията е заимствано от един популярен графит, който гласи следното - "God is dead. Nietzsche (1882) - Nietzsche is dead. God (1900)". Именно този графит провокира и настоящето изследване, което има за цел да проследи "богоубийствата" (Камю), осъществени от Ницше, анализирани като част от цялостната му философска стратегия. В този смисъл обявената от Ницше "смърт на Бога" не би следвало да се тълкува единствено през религията. Тази "смърт" и това "сбогуване с Бог", както по-късно ще каже Лиотар, е и "сбогуване с големите наративи". Безспорно, както отбелязва Владимир Градев, проблемът е не толкова "смъртта на Бога", а че "Бог умира твърде дълго" (Градев 2000: 214).

Да, темата за тази смърт присъства през целия XIX век - отчетена е от Хегел, Фойербах, Хайне, Б. Бауер, Д. Щраус, Достоевски и др. Също така рецепцията на това събитие, своеобразна "визитна картичка" на философията на Ницше, е отразена в множество текстове и интерпретации през ХХ/ХХI век. Но тук ще се интересуваме конкретно от осветляването на това "събитие" в корпуса текстове на "необикновения атеист и единствения вярващ на XIX век", според думите на Хайдегер [1].

Именно затова като начало ще се проследят версиите за "смъртта на Бога" така, както те са фиксирани в текстовете на Ницше през различни периоди. Защо е необходимо това позоваване и извеждане на фрагменти по темата. От една страна, то цели да покаже/докаже, че Ницше отива по-далеч от "констатацията на тази смърт", използвайки различни персонажи/маски, които оповестяват това "събитие", а, от друга - той предлага не само причините и възможните следствия, но и откроява  "нови хоризонти" пред философията.

Използваме тази оптика, особено популярна в началото на ХХ век, изцяло съзнавайки и отчитайки нейната порочност, т.е. като колаж от фрагменти, тълкувани не само извън контекста на конкретното съчинение на Ницше, но и извън цялостния му философски проект, което позволява и прочитът му да бъде подчинен на различни и понякога взаимоизключващи се изследователски тези, всички те с претенции за реконструкция на философията му.

 

 

Requiem aeternam deo

 

"Друго средство, което при известни обстоятелства предпочитам, е изследването на боговете. На земята съществуват повече богове, отколкото реалности, оттук и моят "зъл поглед" към този свят, и злото ми ухо... Да зададеш своите въпроси с чук в ръка и в отговор да чуеш известния кух, празен звук, свидетелстващ за изсъхнали вътрешности - какво възхищение за човек с остър слух и особено за мен, стария психолог и мишелов, за когото всичко онова, което старателно притихва, трябва да прокънти оглушително."

Ницше. Залезът на боговете

 

Ако трябва да "наредим пъзела" на тази поредна "несвоевременна мисъл" на Ницше би следвало да започнем от фрагмента, използван и като мото на статията, озаглавен "Нови борби", "откриващ" книга трета от "Веселата наука". Именно в тази част е и известният, а и най-коментиран фрагмент 125 - "Безумният човек", в който "търсенето на Бога", предизвиква...смях. Нещо повече. Тук Ницше описва не само една от причините за тази смърт - убийство, но и парадоксално го отлага - това "епохално събитие все още е на път и идва към нас - още не е достигнало ушите на хората". (Ницше 1994: 123)

Провокативното в случая е, че Ницше оповестява "тази вест", използвайки поредната си "маска" - "тук говори безумеца". Това безспорно е отделна тема, която тук само ще споменем, т.е. Ницше използва за философските си медитации множество маски - на шута, сатира, антихриста, декадента, странника, отшелника, оздравяващия, свободния дух, самотника и т.н., а и "концептуални персонажи - Дионис, Антихриста, Ариадна, Заратустра, Христос, Сократ и др." [2]. Също така, при "четенето" на Ницше - "този велик любител на маските" (Т. Ман) - следва да се обърне внимание на това "кой говори". Нека да поясним. Отвъд споменатите "маски и концептуални персонажи" и като част от темата за "четене на Ницше през Ницше" следва да отбележим, че Ницше, който не само придружава всяка нова книга/тема с коментари към предишните си опити, но проследява и изследва, а понякога и отрича тези опити, изрично упоменава новата си оптика чрез "кой говори/кой интерпретира".

Нещо повече. Ницше сам задава множество стратегии, по които неговото творчество следва да се чете и възприема. Наред с откровените му очаквания за разбиране, проецирани в бъдещето, всяка негова издадена книга е придружена от своеобразно напътствие за прочит, а и с "биография" на създаването ѝ. Или, ако трябва да употребим неговата терминология - "когато темата е превъзмогната и преболедувана" [3]. В тази връзка следва да споменем монографията на Христо Карабаджаков - "Ницше, метафората, метафизиката" (2005). Тя включва авторски превод на "За истината и лъжата в извънморален смисъл" - непубликуван приживе от Ницше, придружен с оригинален анализ на "прочит" на Ницше/според Ницше, следвайки собствения му философски проект. С оглед на тезата ни за "коректен прочит" на Ницше, тук изцяло се съгласяваме с Карабаджаков. А именно: Ницше започва обръщението към читателите си с уточнението, че всяка следваща негова книга е отговор на предхождащата я, а публикуването ѝ е резултат от необходимостта да се говори за онова, за което не може и не би трябвало да се мълчи, както и че е документ за личното преодоляване, т.е. писанията следва да се четат със задна дата. Колкото и парадоксално да звучи - именно това е стратегията на публикуване и препоръчителният "ред на четене" според Ницше. В следващата част на текста ще се спрем по-подробно на особеностите на стила Ницше.

Да се върнем към оповестеното "събитие" от фрагмент 125. От една страна, тук "говорител" е der tolle Mensch [4]. Първата аналогия е с "Рече безумец в сърцето си: няма Бог" (Пс. 52:1). Но Ницше продължава с "репликите" и към Стария завет, но и към античната философия - ако Диоген търси с фенер човека, то тук един "безумен човек, посред бял ден със запален фенер на пазара, непрекъснато крещял - "Търся Бога". Това му търсене предизвикало смях - "Да не би да се е изгубил? попитал един от тях. Дали да не сбъркал като дете пътя? казал друг...Безумният човек се втурнал сред тълпата и пронизал всички с поглед: "Къде е отишъл Бог ли?" - извикал той. "Ще ви кажа. Ние го убихме - вие и аз. Всички ние сме неговите убийци. ... Най-светото и най-могъщото същество, което светът е притежавал до днес, загина, обляно в собствената си кръв под ударите на нашите ножове - кой ще изтрие тази кръв от нас" (Ницше 1994: 122).

След тази игра на въпроси, самозапитвания и отговори на отговорите, така характерна за стила Ницше, за финал безумният човек счупил фенера и оповестил - "Идвам твърде рано" - казал той. Още не ми е дошло времето" (Ницше 1994: 122-123). Няколко години след първото издание на "Веселата наука" Ницше включва нова част със заглавие "Ние, безстрашните". Първият фрагмент е озаглавен "Какво означава нашата веселост" - "Най-великото неотдавнашно събитие - че "бог е умрял", че вярата в християнския Бог не заслужава повече доверие - започва да хвърля първите си сенки върху Европа" (Ницше 1994: 197). Това "събитие" продължава да се осветлява и в "Тъй рече Заратустра". Основните моменти са фиксирани в следните части от Заратустра: "За добродетелта, която дарява", "В оставка", "Най-уродливият човек" и "За възвишения човек". Тук Ницше предлага още няколко версии за тази смърт - Бог умира от състрадание към хората, Бог умира от старост - тази версия е на "стария папа", и Бог е отново "убит", този път от "най-уродливия човек".

Тук няма да прилагаме излишно цитиране на други фрагменти, в които присъства тази тема, а единствено ще коментираме версиите за това "дълго сбогуване с бога" при Ницше в така избраните пасажи, тъй като според нас те са достатъчно показателни за целите на статията. Разбира се, ако се разгледа философският проект на Ницше в един по-широк историко-културен контекст на идеите по тази тема, може да се окаже, че Ницше не е толкова радикален философ. Но дали е така? И дали този въпрос Ницше поставя и разрешава единствено през религията: "Някога са се опитвали да докажат, че няма Бог. Днес се посочва как е могла да възникне вярата, че има Бог, и благодарение на какво тя е запазила авторитета и значението си. С това става излишен контрааргументът, че Бог не съществува" (Ницше 1997: 84). Или пък уникалността на позицията на Ницше се крие във факта, че този радикализъм е насочен в посока на всички възможни последици от отхвърлянето на идеята за Бог.

Какво прави впечатление от така приложените версии за това "събитие". От една страна, изникват следните питания - какво означава да убиеш Бог, който никога не е съществувал, а и как да се разбира това убийство - като следствие от "отсъствието" на Бог или с цел преодоляване на сенките му. От друга страна, известяването на това събитие - Ницше многократно обявява, че това е именно събитие, че е необходимо да бъде "прочетено" през генеалогия на вярата в Бог, т.е. по този начин той елиминира необходимостта от "доказателства" за Божието съществуване: "След като веднъж са били отхвърлени представените "доказателства за съществуването на Бога", все пак остава съмнението, дали не могат да бъдат открити още по-добри доказателства от вече отхвърлените: тогава атеистите все още не са се били споразумели помежду си как да започнат начисто" (Ницше 1997: 84).

Една възможна "водеща нишка" в "лабиринта Ницше" предлага Жан Грание и тук сме съгласни с него, че това събитие не може да се тълкува единствено като психосоциологическа констатация за прогреса на атеизма в модерния свят, а още по-малко да бъде обвързано с християнската тема за смъртта и възкресението на Бога, т.е. тази смърт е от културно-исторически порядък (Грание 2000: 29) [5].

Оттук и т.нар. радикализъм на Ницше следва да бъде прочетен в посока последиците от това събитие - "смъртта на бога". Или, по-точно, проблем е не толкова "мъртвият бог", а "сенките на бога": "Струва ми се, че е важно да се разделим с понятията "всичко", "единство", "сила", "безусловно"; в противен случай неизбежно ще трябва да виждаме в тях висшата инстанция и да я наричаме "Бог". Всеобщността трябва да бъде раздробена; трябва да се освободим от преклонението пред всеобщността" (Ницше 1995: 262), т.е. тази смърт, а и залезът на идолите/кумирите не са само метафори, но и диагностика за вредата и най-вече изчерпаното метафизично мислене, и не на последно място - на "езика на метафизиката". В този смисъл "смъртта на Бога" е и "смъртта на класическа философска книга".

Поради това и противоречието, самоопровергаването, играта, танцът в този своеобразен "театър на сенките", в който се чуват различни "гласове" и се разиграват различни "роли", не са недостатъци на Ницшевата философия. Тази техника на маскиране, чрез която Ницше маневрира и се заиграва както с "общовалидните и вечни истини", така и със собствените си убеждения, мултиплицирайки до безкрай всяка една от идеите си, може да бъде прочетена през перспективизма, обявен от немския философ за "основно условие на целия живот" и свързания с него принцип на интерпретацията. Отваря се възможност за безкрайно разнообразие от интерпретации от различни гледни точки и позиции, режими на прочити, еднакво легитимни.

Или, казано с други думи: перспективизмът е не само основна, натоварена с положителни конотации оптика в теорията на познанието на Ницше, но и оптика, зададена от самия живот. Нещо повече. Може да се каже, че неподражаемият и оригинален стил на Ницше е своеобразен израз и естетическа реализация именно на неговото разбиране за перспективизма, т.е. това е не само дързък естетически експеримент, но и експеримент с голям епистемологичен потенциал: "Нека отсега нататък, господа философи, се пазим по-добре от опасните, стари, съчинени понятия, налагащи представата за "чистия, безволев, безболезнен, безвременен субект на познанието", нека се пазим от пипалата на такива противоречиви понятия като "чист разум", "абсолютна духовност", "познание само по себе си": те винаги изискват да се мисли за едно око, което не може да бъде помислено, око, което трябва да бъде напълно лишено от поглед, чиито активни и интерпретиращи сили трябва да бъдат парализирани, трябва да липсват именно те, които дават на окото зрение... Съществува само едно перспективно зрение, само едно перспективно "познание"; и на колкото повече афекти дадем думата при обсъждането на някой предмет, колкото повече очи, съумеем да използваме за неговото прозиране, толкова по-пълно ще е нашето "понятие" за този предмет, нашата "обективност" (Ницше 2000: 131).

Оттук и необходимостта от "преоценка на всички ценности", свързани по един или друг начин с идеята за Бога, без при това да се премахва или оспорва ценностното измерение, а по-скоро, ако трябва да използваме терминологията на Ницше, то следва да се "ревизира с чук в ръка".

Тази "ревизия" отново се осъществява в стил Ницше, резултатът от която трябва да бъде не само преодоляването на идеята за Бог, но и на всичко "човешко, твърде човешко". В следващата част ще тематизираме "ревизията" в две части. В първата част ще изложим в конспективен вид неговата концепция за езика и "ролята" му в процеса на познанието с цел открояване на обвързаността ѝ с критика на метафизиката, така както тя е фиксирана в редица негови текстове от различни периоди. Във втората част на текста ще спрем вниманието си върху собственото му "експериментиране" с езика, т.е. различните форми на изказ, които той ползва през годините ще бъдат "разчетени", освен като важен момент от личния му философски проект, също като съставна част от осъществената от него критика на метафизиката и връзката със "смъртта на Бог".

 

Ludo ergo sum vs. Cogito ergo sum? Филологическа критика на метафизиката

 

"Мисля, че няма да се освободим от бога, докато още вярваме в граматиката..."

Ницше. Залезът на боговете

 

Очакванията за тази част от текста би следвало да са в посока сравнителен анализ между философските медитации на Ницше и Декарт. Не че един такъв "прочит" е невъзможен, а и ще е безспорно продуктивен. Но в случая идеята ни е да "разкажем"  отново Ницше през една промислена "систематичност", която е представена игрово и под формата на разхвърляни на пръв поглед афоризми, фрагменти  и т.н. Именно този специфичен Ницшев стил е проблематизиран като важна част от неговия проект в посока критика на метафизиката.

Тук следва да направим няколко уточнения относно използваните в заглавието "метафизика" и "филология", които ще внесат и яснота върху така изведения като мото към изследването ни фрагмент. От една страна, в анализа си ще се придържаме към разбирането на Ницше за метафизика, т.е. като "учение за двата свята", което впоследствие напуска "наукообразната си форма" и се превръща в "свят", при това в "истинен свят", и, от друга, ще се възползваме от собственото му определение за филология, а именно: "Под филология тук разбирам в най-общ смисъл на думата умението да се чете добре - да се отчитат фактите, без да се подлагат на изопачаваща интерпретация, без загуба на внимание, търпение, чувствителност в стремежа към разбиране" (Ницше 1990: 63), както и "умението да се чете текстът като текст, без да се смесва с тълкуването" (Ницше 1995: 11).

Нека да продължим с разбирането на Ницше за метафизиката. Да, Ницше под метафизика разбира "учението за двата свята" и именно в тази светлина стават разбираеми критиките му към нея и водещият импулс в неговите текстове може да бъде разчетен в посока за нейното преодоляване: "Висшите ценности, в служенето на които човек би трябвало да живее, особено тогава, когато те му предявяват най-тежки и скъпо струващи изисквания, тези ценности - за да се засили тяхното звучене, подобно на божиите заповеди - са били издигнати над човека като "реалност", като "истинен" свят, като надежда и грядущ свят. Сега, когато се изяснява нищожният произход на тези ценности, с това и Вселената ни се струва обезценена, тя става "безсмислена"..., но това е само междинно състояние" (Ницше 1995: 35).

Именно "метафизическата мисъл" и изграденият от нея "истински свят", който е изцяло "рационален конструкт", е според Ницше в основата на европейския нихилизъм. В тази връзка следва да споменем, че Ницше отново сам задава прочит на философията си, като "обърнат (umgedrehter) платонизъм". Така предложената от Ницше "психология на метафизиката", която включва и "метафизичното чувство", но и типология на "метафизичната потребност", създадена чрез проследяването ѝ както при различните култури, така и през историята на философията, ще бъде обект на следващо наше изследване. На този етап ще тематизираме неговата критика на метафизиката през "езика".

В историко-философската литература, имаща за обект философското наследство на Ницше, независимо от различните изследователски интереси и интерпретации по темата, присъства един постоянен рефрен, ако следва да използваме тезата на Пол де Ман, който се свежда, най-общо казано, до следното: специфичните литературни аспекти на неговия философски дискурс. Действително, това е първото впечатление при запознаване с произведенията на немския философ: явната литературност на неговите текстове, които при това непрекъснато изказват твърдения, свързвани обикновено с философията, а не с литературата. Също така част от проведената от Ницше критика на западната метафизика се извършва не посредством аргументи, характерни за класическата критическа философия, или най-малкото, които не се толерират във философията, а чрез такива ценностни опозиции като слабости и сила, болест и здраве, стадото и малцината избрани и т.н., т.е. чрез термини, които освен че позволяват да бъдат произволно интерпретирани, но и самият Ницше допълнително ги "натоварва със смисли" до степен, че става трудно да ги приемем сериозно. (Де Ман 2000: 136)

Още в една от ранните си работи - есето "За истината и лъжата в извънморален смисъл" (1873) - Ницше проблематизира, по собствените му думи, "законодателството на езика". Именно в този текст, според нас, може да бъде открита в зародиш неговата "програма" за изследване на връзката език-мисъл-реалност. Тук присъстват и въпроси, на които той ще търси отговор през годините: "Дали езикът е адекватният израз на всички реалности?", "Покриват ли се означенията и нещата?", "Как се формира дадено понятие?" и т.н., но и едно от най-провокативните определения на това "Що е истина?" както и на функцията на метафората. В следващите си писания Ницше ще задълбочи изследванията си върху "фалшифициращата природа" на езика, очертавайки своеобразна "картография на философията" през граматическите особености на различните езици - "Странната родствена прилика на индийското, немското, гръцкото философстване намира ясно обяснение. Именно там, където съществува езиково сходство, не може да бъде избегнато това, че благодарение на общата философия на граматиката - имам предвид благодарение на неосъзнатата власт и управление на едни и същи граматични функции - всичко е предварително подготвено за еднотипно развитие и последователност на философските системи... Много е възможно философите от уралско-алтайската езикова група - в която понятието за субект е развито най-зле, да гледат "на света" по друг начин и да вървят в други посоки в сравнение с индогерманите или мюсюлманите. Властта на определени граматични функции в крайна сметка е властта на физиологичните оценки и расовите условия" (Ницше 2000а: 3).

Нещо повече. На тази "езикова критика" и преоценка е подложено не само Декартовото cogito ergo sum, но и "суеверието на логиците". За Ницше Декарт е станал жертва на езика - "Мисли се: следователно съществува нещо мислещо: до това се свежда аргументацията на Декарт... - защото когато мислят, че е необходимо да има нещо, "което мисли", то това е просто формулировка на нашия граматически навик, който предполага подлог за всяко сказуемо" (Ницше 1995: 13).

Що се отнася до "суеверието на логиците", Ницше изтъква един "дребен факт" - "една мисъл идва, когато "тя" иска, а не когато "аз" искам; така че е изопачаване на фактическото състояние да се твърди: субектът "аз" е условие за предиката "мисля". Мисли се: но че "се" е именно прословутото древно Аз, меко казано, е само предположение, твърдение, преди всичко не "непосредствена достоверност". По граматичен навик тук се прави заключението: "Мисленето е дейност, следователно всяка дейност е свързана с някого, който действа" (Ницше 2000а: 29).

Разбира се, тези аргументи на Ницше могат да бъдат разглеждани като поредния деструктивен момент в неговата философия, но ние тук сме по-склонни да ги "разчетем" като ново ниво на тезата му, че езикът, и най-вече "философският език", е изначално обременен именно защото "мислим само в езикова форма и затова вярваме във "вечната истина" на нашия разум - например субекта, предиката и т.н. Преставаме да мислим, щом се откажем да действаме под диктата на езика... Разумното мислене е интерпретиране по схема, която не можем да отхвърлим (Ницше 1995: 29).

Оттук и обвиненията на Ницше към философите в тяхната "липса на историческа духовност" и явен "египтицизъм", която не им позволява да видят "разума като езикова метафизика". "Те смятат - казва той в "Разумът" във философията, от "Залезът на боговете", - че деисторизирайки нещо, му правят чест sub specie aeterni, създавайки от него мумия. Всичко онова, с което философите се занимаваха през хилядолетията, бяха понятия-мумии, изпод ръцете им не излезе нищо истински живо" (Ницше 1992: 26).

В този контекст може да се разгледа вече в една нова светлина и Ницшевият "неподражаем стил", отвъд често срещания изследователски рефрен, звучащ по-скоро като поредната диагноза, обвързвайки патоса на неговия изказ било с мегаломанията му, било с делириумните му състояния, или, най-общо казано, с неговата така и неустановена със сигурност досега болест. Тук само ще маркираме възможността за един по-коректен прочит на този безспорно екстремен или най-малкото странен и неакадемичен изказ. Дори при бегъл поглед върху корпуса текстове на Ницше може да бъде открито едно трескаво търсене от негова страна на, нека ги наречем, топоси на изразяване, придружено с експериментиране с различни художествени форми. Това търсене започва с псевдонаративния стил, демонстриран в "Раждането на трагедията", обширните есета от "Несвоевременни размишления"; търсене, преминаващо през първите опити в афористичния стил в "Човешко, твърде човешко", намерили продължение и усъвършенствани в "Зазоряване" и "Веселата наука", през "Тъй рече Заратустра", за да притихне накрая в последния възможен топос на словото - паралитичният мрак на абсолютното мълчание, продължил близо дванадесет години. Тук трябва да бъдат упоменати и други, донякъде по-маргинални "топоси на неговата мисъл" - поетическите му опити, музикални му композиции, многобройната кореспонденция, която е водил, както и все още неиздадени в пълен вид негови записки. Този тип изложение позволява онова необходимо задвижване на многообразието от "перспективи" и съпътстващите го различни "режими на четене" и модели на прочит, през които човек трябва да премине, ако желае да разбере действителността в нейното осъществяване и в нейните нюанси. Затова и странните обрати в постановките на немския философ не бива да бъдат разглеждани като някакви прегрешения или несъстоятелни и противоречиви мисловни структури, а по-скоро те са наложителна корекция, преоценка и опит да се изгради ново тълкуване, което от своя страна има единствено за цел да отговори на моментното умонастроение, но и като оставя винаги възможност при един нов проблясък то да бъде отхвърлено с не по-малко страст.

И след като за Ницше "общият характер на света е вечен хаос", "воля за мощ" и "игра на сили и силови вълни", то и Текстът на света следва да бъде "четен" плуралистично, изключвайки всеобобщението, което би довело да господството на една-единствена интерпретация - тази поредна "сянка на Бога".

Така предложеният опит върху проведената от Ницше критика на метафизиката през "философския език" имаше за цел да представи една възможна "изходна" точка, от която да се изследва отношението между литературния и философския дискурс в неговото творчество. Проблем, чието решение може да се крие и в следното - "деконструкцията на метафизиката е невъзможна точно до степента, в която тя е литературна" (Де Ман 2000: 148).

 

 

Вместо заключение. "Смъртта на Бог" след Ницше

 

"Като ученик на философа Дионисий предполагам, че съм по-скоро сатир, отколкото светец... Последното, което си поставям за цел, е "да подобрявам човечеството". Не желая да създавам никакви нови идоли - и старите показаха, че стоят на глинени крака. Да повалям идоли! - това е по-скоро моят занаят."

Ницше. Ессе Номо

 

В случая употребяваме "вместо заключение", тъй като самата тема Ницше и бог, а и всичко, свързано с философията на Ницше, предполага отворен край. Основанията за това са няколко. Първото е заложено от самия Ницше. През целия си съзнателен живот той търси не толкова съмишленици, а по-скоро събеседници и опоненти, което е проектирано дори и в изискванията му към бъдещите му читатели [6]. От друга страна, текстовете на този enfant terrible на европейската философия също провокират към безкрайно, макар и задочно диалогизиране, както и различни изследователски подходи към неговите идеи. В последно време се наблюдава тенденция в посока на  "опитомяване"  на неговото философско дело, страдаща от същите недостатъци както и предишните му "прочити", които в по-голямата си част могат да бъдат отнесени към рубриката "употреби и злоупотреби" [7].

Какъв следва да бъде коректният прочит на философското наследство на Ницше? Това ни питане стои извън обявената тема на статията, но въпреки това е от значение, тъй като според Ницше способността да се задават въпроси е едно от основните качества на философстващия. Именно в изкуството на самозапитването, което е и "несвоевременно",  "мисъл по пладне", "отвъд времето и пространството" и т.н., се състои неговият "принос" в "откриване на нови хоризонти" пред философията.

През ХХ век се провъзгласяват много "смъртни случаи": "краят на метафизиката и философията", "смъртта на субекта", "смъртта на автора" и т.н., белязали философията и културата и през ХХI век, довели и до появата на т.нар. "теология на мъртвия бог" (Death of God Theology), които могат да бъдат "прочетени" през обявеното "епохално събитие" в 125 фрагмент от "Веселата наука".

 

 

Бележки

 

[1] Един от своеобразните коментатори и интерпретатори на философското наследство на Ницше - Мартин Хайдегер, извежда пет основни теми в неговата философия: свръхчовека, волята за власт, преоценка на всички ценности, вечния възврат и нихилизма. Този прочит на Хайдегер до голяма степен задава насоката и матрицата, превърнала се в изследователски рефрен, на по-голяма част от последвалите статии, студии и монографии, имащи за обект философските идеи на Ницше. Тук следва да отбележим, че прочитът на Хайдегер, особено в последно време, среща и съпротива, стигаща дори до призива Да освободим Ницше от Хайдегер. Много е трудно, поне според нас, да бъдат отграничени коректните критики към този прочит, тъй като в голямата си част те са индиректни нападки към философията на Хайдегер, маскирани през неговата интерпретация на Ницше.

[2] Тук използваме концептуален персонаж в смисловата му употреба, развита от Жил Дельоз и Феликс Гатари: "Концептуалният персонаж не е представител на философа, дори обратното: философът е само обвивката на своя основен концептуален персонаж и на всички останали концептуални персонажи, които са застъпници и истински субекти на неговата философия. Концептуалните персонажи са хетеронимите на философа, а името на философа - прост псевдоним на неговите персонажи. Философът е идиосинкразията на концептуалните си персонажи. Неговата съдба е да стане своя или своите концептуални персонажи, като същевременно самите тези персонажи стават нещо друго в сравнение с това, което са исторически, митологически или обичайно. Концептуалният персонаж е ставането или субектът на една философия..." (Дельоз, Ж., Гатари, Ф. 1995: 109-110).

[3] Така например в "Зазоряване" Ницше конкретно назовава стратегиите за прочит на това си писание: "Книга като тази не е за бегъл прочит или за четене на глас, а за разгръщане по време на разходки и пътешествия. Трябва да може отново и отново да забиваш и измъкваш главата си от нея и нищо около теб да не намираш за обикновено и познато" (Ницше 1997: 245). В допълнение, един добър пътеводител в "лабиринта Ницше" е  творческата му автобиография - "Еcce Homo. Как се става, какъвто си". Според Ницше именно това му произведение е изключително важно за неговото разбиране, тъй като то изяснява психологически и биографични данни за него и творбите му, което ще позволи той да бъде "видян отведнъж". Също така при Ницше са важни не само "предговорите" към първите и вторите издания, но и "подзаглавията" на книгите, които до голяма степен са ориентир в "четенето" му. Подзаглавието на "Генеалогия на морала" е "Полемическо съчинение", с пояснение, че то доизяснява и допълва "Отвъд доброто и злото", която пак е придружена с уточнението: "Прелюдия към философията на бъдещето".

[4] Тук споделяме аргументираното мнение на Валентин Канавров, а именно: "Безумният човек" като че ли не е най-добрият философски превод на български език (Харитина Костова-Добрева, преводач на "Веселата наука", предава "der tolle Mensch" като "безумният човек"). Безумни са юродивите, които са на границата между "чада на природата" и "чада на Бога", или поне не са подвластни на хитростите и подлостите на разума. Безумният не може преднамерено да убие Бога. Убийството на Бога не е случайно действие, глупашка постъпка или инстинктивно деяние. Не е лъжица за устата на човек от тълпата (Заратустра обича да повтаря: "аз не съм уста за тия уши"). Der tolle Mensch е по-скоро разбеснелият, развилнелият, развихрилият се човек. Той не е безумен, не е луд, не е обикновен, не е безличен, а патологично разумен. Болестта идва от насищането и пресищането на разума в неговата съзидателност, от изчерпването на неговите възможности и най-вече от самоотчуждението на разума в неговите креатури. В този свят само разумният човек може да каже: "Идвам твърде рано" и "Още не ми е дошло времето" (думи на der tolle Mensch), само той може да избълва порой от въпроси, които провокират самоосмисляне и самоопределяне на човека, вкл. негово самотрансцендиране (Канавров 2011: 52).

[5] Една от причините за противоречивото "експлоатиране" на  Ницше, както отбелязва Жан Грание,  се корени в прилагането на непродуктивни подходи към неговото наследство. Или, казано накратко, едно хронологическо изследване на текстовете на Ницше несъмнено е коректно, но и поставя въпроса за кохерентността на цялото му творчество. Историческият метод, който разделя неговата философия на три периода, които малко произволно биват наречени дори "системи", създава впечатление за липса на единен принцип. Другият непродуктивен подход тълкува неговите произведения така, сякаш са писани едновременно. За да се избегне това, Грание предлага при всяка значителна концепция на Ницше, с цел тя да бъде коректно интерпретирана, да се реконструира значението на всеки един от съставните ѝ елементи, както ѝ връзката ѝ с останалите концепции и идеи на Ницше, без при това да пропускаме идентификацията на отделното ниво, в рамките на което възходящата ницшеанска мисъл ги е изработила. В резултат на това ще се получи и един коментар във формата на спирала, който събира и подрежда в йерархичен ред многобройните хармонични или конфликтни на пръв поглед смислови значения (Жан Грание 2000).

[6] "Сам тръгвам аз сега, мои ученици! И вие като мене тръгнете сами по пътя си - такава е моята воля. Наистина аз ви съветвам: отделете се от мене и се бранете от Заратустра! Може би измамил ви е той... Зле се отплаща човек на своя учител, ако цял живот остане само ученик. И защо не искате да разкъсате моя венец?" (Ницше 1990: 94).

[7] В тази връзка трябва да споменем, че употребата на Ницше от болшевизма е далеч по-голяма от другата злоупотреба, обвързваща философията му с абсолютно чужди нему идеологии, каквито са националсоциализмът и фашизмът, и в последно време представлява изключително интересен въпрос, който все още не е проучен напълно. Още в "Разбунтуваният човек" Камю казва следното: "В историята на човешкия разум, с изключение на Маркс, приключението на Ницше няма равно на себе си; никога няма да успеем да поправим несправедливостта, която му бе причинена. В историята без съмнение са известни философии, които са били изопачавани и предавани. Но до Ницше и национал-социализма няма друг пример, когато една мисъл, изцяло озарена от благородството и терзанията на една изключителна душа, да е била представяна пред света посредством парад от лъжи и ужасяващата грамада от трупове на концлагерите. Проповядването на свръхчовека превърнато в методично производство на получовеци, ето кое трябва безспорно да бъде изобличено, но също така и разтълкувано" (Камю 1994: 89).

 

 

Библиография

 

Градев, В. 2000. Прекъсването на пътя. София: ЛИК.

Грание, Ж. 2000. Ницше. София: ИК "ОДРИ".

Де Ман, П. 2000. Алегории на четенето. София: Критика и хуманизъм.

Делез, Ж. 2001. Ницше. http://www.nietzsche.ru/look/xxb/delez/.

Дельоз, Ж., Гатари, Ф. 1995. Що е философия? София: Критика и хуманизъм.

Зупанчич, А. 2006. Най-късата сянка. Ницшевата философия на двете. София: Издателска колекция Литавра.

Камю, А. 1994. Разбунтуваният човек. София: ЛИК.

Канавров, В. 2011. Нихилизмът на Ницше. // Философски алтернативи, кн. 3.

Карабаджаков, Х. 2009. Ницше, метафората, метафизиката. София: Балканика.

Ницше, Ф. 1990. Тъй рече Заратустра. София: "Христо Ботев".

Ницше, Ф. 1991. Ессе Номо. София: ИК "Критика и хуманизъм".

Ницше, Ф. 1994. Веселата наука. София: УИ "Св. Климент Охридски".

Ницше, Ф. 1995. Воля за власт. София: Евразия.

Ницше, Ф. 1997. Зазоряване. София: УИ "Св. Климент Охридски".

Ницше, Ф. 2000а. Отвъд доброто и злото. София: Захарий Стоянов.

Ницше, Ф. 2000b. Към генеалогията на морала. София: Захарий Стоянов.

 

 

Biblography

 

Gradev, V. 2000. Prekasvaneto na patya. Sofia: LIK.

Granier, J. 2000. Nietzsche. Sofia: IK "ODRI".

De Man, P. 2000. Alegorii na cheteneto. Sofia: Kritika i humanizam.

Deleuze, G. 2001. Nietzsche. http://www.nietzsche.ru/look/xxb/delez/.

Deleuze, G., Guattari F., 1995. Shto e filosofia? Sofia: Kritika i humanizam.

Zupancic, A. 2006. Nay-kasata syanka. Nietzschevata filosofia na dvete. Sofia: Izdatelska kolektsia Litavra.

Camus, A. 1994. Razbuntuvaniat chovek. Sofia: LIK.

Kanavrov, V. 2011. Nihilizmat na Nietzsche. // Filosofski alternativi, kn. 3.

Karabadzhakov, H. 2009. Nietzsche, metaforata, metafizikata. Sofia: Balkanika.

Nietzsche, F. 1990. Tay reche Zaratustra. Sofia: "Hristo Botev".

Nietzsche, F. 1991. Esse Nomo. Sofia: IK "Kritika i humanizam".

Nietzsche, F. 1994. Veselata nauka. Sofia: UI "Sv. Kliment Ohridski".

Nietzsche, F. 1995. Volya za vlast. Sofia: Evrazia.

Nietzsche, F. 1997. Zazoryavane. Sofia: UI "Sv. Kliment Ohridski".

Nietzsche, F. 2000a. Otvad dobroto i zloto. Sofia: Zahari Stoyanov.

Nietzsche, F. 2000b. Kam genealogiata na morala. Sofia: Zahari Stoyanov.