NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Нов философски ред в Южен Кавказ –

от „култура на войната“ към „култура на мира“ [1]

Богдана Йорданова Тодорова

Когато говорим за Южен Кавказ, става въпрос за три държави, които са част и от новия икономически път на коприната – Азербайджан, Грузия и Армения.

Азербайджан е най-стабилната държава, най-силната икономика на Закавказието, привлекателна за чуждестранни инвеститори, с многовекторна външна политика и способност да балансира между интересите на САЩ, Европейския съюз, Русия, Турция, Иран, Израел и страните от арабския свят”, докато Армения е изправена пред сериозни политически рискове. Тези заключения произтичат от доклада Оценка на политическите рискове в региона на Кавказ” (Южен Кавказ), изготвен от комуникационния холдинг Minchenko Consulting [2]. Сред причините за нестабилност авторите на доклада посочват нарастващия хаос на юг от старата съветска граница по цялата ѝ дължина, по-специално се визира укрепването на терористичната група Ислямска държава(ИД).

Положението в Грузия също е сложно. Грузия остава държава със значителен брой политически рискове, твърдят авторите на доклада. В документа се споменава грузинският поход към Запада, който досега според авторите на изследването не е превърнат в конкретни резултати. Външнополитическият избор на Грузия, статутът на Абхазия и Южна Осетия остават, както преди, три червени линии, които и двете страни не са готови да преминат, се посочва в документа. Ситуацията се изостря, нарастват ислямистките настроения, както и участието на значителен брой бойци в редиците на ИД” [3].

Днес на мястото на старите неразрешени конфликти възникват нови рискове – ескалация на насилие в зоната на конфликта в Нагорни Карабах и на арменско-азербайджанската граница извън линията на контакт, засилване на евроатлантическите стремежи на Грузия, несигурното политическо бъдеще на Турция, което може да бъде застрашено от дестабилизация по подобие на страните, в които се  случи арабската пролет и политическото бъдеще на Иран, с възможността да стане жертва на политическа перестройка и да не успее да устои на рязка промяна в идеологическия курс, според авторите на доклада. Свидетели сме в последните месеци на протести в Армения и Грузия. Всичко това създава значителни бариери пред по-големи инвестиции, задълбочава бедността и създава опасност от размразяване на замразени конфликти.

Нагорни Карабах е един от четирите замразени конфликти, възникнали след разпадането на Съветския съюз. На 27 септември 2020 г. в Нагорни Карабах и прилежащите територии избухна нова война, в резултат на което въоръжените сили на Азербайджан и Армения съобщиха за жертви сред военното и цивилното население. Азербайджан направи значителен напредък по време на войната, връщайки си повечето окупирани територии около Нагорни Карабах и голяма част от Нагорни Карабах, включително културно значимия град Шуша. Войната приключи на 10 ноември 2020 г., когато между Азербайджан, Армения и Русия беше подписано тристранно споразумение за прекратяване на огъня, което принуди Армения да върне всички останали окупирани територии около Нагорни Карабах.

Регионът е изправен пред необходимостта от радикална ревизия на философията, идеологията и логиката на войната. Културата на войната, която е сложно и противоречиво явление, може да бъде разгледана като нова философска категория, основана на цял комплекс от социални, политически, икономически, морални и правни фактори. За целта е удачно да се приложи концептуалната парадигма на прехода от  култура на войната към култура на мира”, разработена от E. Тагиров [4] (Тагиров, 2006:175). Регионът на Южен Кавказ остро се нуждае от подобен преход и от нов философски ред. При употреба на понятието култура, е необходимо да се вземе предвид не толкова културното, колкото антропологичното и социологическо измерение.

Етнорелигиозните войни са опит за прекодиране на възникващите социално-културни проблеми и конфликти. При етническите конфликти водеща необходимост от съхранение имат идентичността, социалната принадлежност и сигурността. Докато не бъдат разработени мерки по задоволяване на тези потребности, осигуряващи обективна основа за анализ на социалните конфликти и преодоляване на локалните политически и културни различия, не е възможно намиране решение на проблема и проектиране на процеси за разрешаване на конфликта. Намесата в един дълготраен конфликт има смисъл тогава, когато може решително да се повлияе на източника на този конфликт чрез използването на специални проблемно-ориентирани технологии, които включват: идентифициране и анализ на проблема, мотиви, нужди, взаимоотношения на страните, търсене на алтернативни варианти за задоволяване на потребностите и решаване на проблема [5].

Според Галтунг е необходимо „да се модернизират тези социални системи, които са източник на структурно насилие в резултат на недалновидно проведени политики“ (Тагиров, 2006: 184). Под такъв тип насилие той разбира неравномерното разпределение на ресурсите и възможностите за живот. Подобно насилие предизвиква взрив на социален конфликт. Ако спорът между конфронтиращите се страни може да бъде предмет на преговори, въз основа интересите на засегнатите страни, то при конфликта са засегнати базови човешки потребности, които не могат да бъдат предмет на преговори. Ето защо е необходимо да се определят противоречията (икономически, религиозни, политически), които са в основата на конфликта, които винаги са свързани с потребностите на засегнатите страни. Освен потребностите, конфликтът пряко засяга и ценностите и интересите на участващите в него. Ако “интересите са това, което искат страните в конфликта, то ценностите са критериите, по които те определят своите интереси”, като по този начин Галтунг обвързва потребности с ценности (Тагиров, 2006:180).

Eтическото измерение на “култура на войната е обвързано с етика на сигурността, военна етика и политическа отговорност, включвайки ненасилие, култура на солидарност и справедлив икономически ред, култура на равни права и възможности. Това налага, според Тагиров, предлагане на морално еквивалентен термин на войната, разработване на етика на добросъседството и мира (Пак там). Според него основна методологична роля в този контекст играе готовността за ненасилие, защото у човека, освен чувство на агресия, е заложен и рационален инстинкт за сигурност, който контролира постъпките му и води до неагресивен тип поведение (Пак там).

Понятието култура на мира е също сложно и многостранно понятие [6]. Под това понятие се разбира съвкупност от прогресивни, демократични, хуманистични, философско-етични ценности, норми и принципи на отношение между хората, традиции и обичаи, начин на поведение и живот, базирани на историческия опит на преживяното, което намира израз в отказа от насилие, уважение към човешкия живот, толерантност, зачитане правата и вярата на другите, междукултурен и междуетнически диалог (Тагиров, 2006:181). С разработването на това понятие се дава възможност за промяна в дългосрочна перспектива, в посока на генериране на идеи за мир и преход от една логика на силата и страха към етика на ненасилието и логика на разума и рационалните решения. Това е и оптимистична възможност за преминаване от стратегия на сблъсък към стратегия на сътрудничество. За съжаление и съвременната международна ситуация, и регионалните конфликти на територията на Южен Кавказ показват нарастване на мащабите и остротата на конфликтите, прерастване на локални кризи във война. Всичко това e придружено от тревожната тенденция за загуба на традиционни нравствени ценности. Подобна криза способства нарастване ролята на фундаментализма, търсещ да възроди духа на форми на поведение от миналото.

Последните етнически войни показаха, че конфликтът е често срещано явление, което не познава системни граници (Burton, 1993:56). Ето защо е важно да бъдат отчетени и характеристиките на модела на етнорегионалния конфликт. Отличително свойство на този модел е неговата динамика и конструирани с лекота връзки и компоненти. Във всеки отделен случай, всеки един от тези компоненти има своя специфика и задава неповторимостта на самия конфликт. Етнорегионалните конфликти имат политически характер, доколкото разрешаването на противоречията при такъв тип конфликт неизбежно става обект на политическата власт. Конфликт, при който политическите детерминанти настъпват в качеството на основни фактори за ескалация на междуетническо напрежение, се реализира, когато институционално изразената политическа власт става обект на сблъсъци, независимо дали това е сепаратизъм, създаване на независима държава, смяна на етнополитичския елит в условията на мултиетничен регион, или необходимост от териториално или политическо разделение на единни, в рамките на федеративното устройство, мултиетнически общности. При етнорегионалните конфликти се наблюдава стремеж на етническите общности да съхранят своите етнически идентичности и като цяло да запазят ценностния и културологичен облик на общността. По този начин етническата общност се превръща от социална и културна величина в политическа сила, осъзнала ролята на политиката за запазване на културните и етнически ценности (Rothschild, 1981:1). Политическата мобилизация е в съответствие с класическата формула на Ротшилд, че политизацията на етничността извежда на преден план личния стремеж за сметка на груповото уважение към властта (Пак там:5).

Социокултурното измерение на понятието културата на войната, има отношение към ценности като живот, справедливост, свобода и солидарност, толерантност. В аксиологичен аспект, на територията на Кавказ, войната е и зло, и вид освобождение. Например терористичните атаки там се интерпретират от западните политици не като дело на терористи, а дело на хора, водещи освободителни войни. Подобни коментари по повод регионалните конфликти допълнително изострят обстановката и ескалират напрежението на територията на Южен Кавказ.

Икономическият прагматизъм, кризата на ценностите, стесняването на хуманитарното съдържание на културата, криминализирането на съзнанието и поведението създават значителни проблеми и промени. Хората се чувстват като непознати в един нов и неразбираем свят, където местата на доброто и злото, моралното и неморалното са променени. Подобна тенденция прави ролята на хуманитарните науки още по-значима и показва необходимостта от изграждане не само на култура на мира, но и на нова научна платформа, опираща се не само на идеите на норвежкия професор социолог Йохан Галтунг [7] за изследване на мира и конфликта, но и на тези на Джордж Бъртън [8] за ролята на социалните конфликти. Ако основа на теорията за разрешаването на конфликти е парадигмата на социална промяна при Галтунг (несправедливите социални системи  генерират социално напрежение, а милиардни средства се инвестират за военни цели, а не за подобряване на социално-икономическата ситуация в тези страни), то под концепция за парадигма на социалната промяна Дж. Бъртън разбира процеса на институционализация на социалния конфликт, при който има придвижване от използване на правните процеси, основани на традиционни норми, към използване на алтернативни процеси, основани на човешките потребности. Печеливша стратегия за успешно разрешаване на конфликтите е използването на технологични прийоми, съчетани със специализирано знание.

С термина “провенция” Дж. Бъртън се противопоставя на правните процедури за разрешаване на конфликт (основаващи се на предотвратяване, принуждаване и потискане на интересите на една от конфронтиращите се страни), защото тези методи постигат само краткосрочни цели и не осигуряват задоволяване на основните нужди. Следователно според него всяка теория, която игнорира основните човешки потребности като потенциален източник на конфликти, не може да бъде истинска теория за разрешаването им. “Провенцията се различава от горните методи за разрешаване на конфликти и по това, че позволява да предвидите последиците от неразрешените конфликти и да избягвате предварително участие в тях. Тя предполага методи за използване на трета страна в конфликт – медиация и улесняване (Burton, 2001).

Бъртън се фокусира върху ситуации, при които компромисът е невъзможен и се изисква аналитично решение на проблема. Той предлага социалните учени в своите изследвания да изместят акцента от институциите към хората, след което да преминат към създаване на политическа теория. Разрешаването на конфликта е възможно ако се предприема този подход. Силната страна на предложената от Бъртън обща теория за разрешаване на конфликти е, че тя осигурява комбинация от субектен и обектен  подход при анализа на социалните конфликти: позволява конфликтът да бъде разгледан като многостепенно явление, чиято основа са незадоволените базисни човешки потребности и свързаните с тях ценности, интереси, цели; предлага проблемно-ориентиран метод за решаване на проблеми; фокусира се върху променящите се социални структури, които възпрепятстват основни потребности;  позволява конфликтът да бъде предотвратен на етап решаването му.

Изследванията на двамата автори обръщат внимание на мира и ненасилието, на модернизацията на социалните системи по такъв начин, че да отговарят на основните потребности на хората за достоен начин на живот. Бъртън свързва концепцията за култура на мира с реформи и социален прогрес, с цел предотвратяване на конфликти, което налага  развитието на идеи за демилитаризация на политиката и обществения живот и търсене на начини за противодействие на новите глобални войни (икономически, информационни, културни).

Прилагането на практика на техните идеи очертава необходимостта от насочване на усилията към формирането на нов философски ред, основан на принципите на справедливостта, гарантиращ устойчиво и безопасно развитие или прилагане на практика на така наречената хуманитарна сигурност. Това е качествено нов елемент от глобализиращия се свят, при който има последователност в действията на държавните структури и обвързаност с дейността на недържавния сектор и отделните граждани. Хуманитарната сигурност отразява дълбоките процеси, протичащи при прехода от култура на войната към култура на мира. И това е стратегическа задача в бъдеще, изискваща отклонение от идеологията, нагласите и нормите на поведение, формирани по време на война и насилие, и преориентиране към формиране на стил на мислене и действия, насочени към създаване и прилагане на демократични трансформации, които гарантират устойчива и безопасна среда на развитие. Подобна стратегия не трябва да бъде обвързана само с процесите на разоръжаване, а трябва да създава национални програми, обвързани с култура на мира” и с участието на страните от конфликта. Подобна национална стратегия е спешно необходима на страните от Южен Кавказ за прекратяване на насилието срещу цивилни.

Необходимо е да се актуализира разработването и прилагането на действащи механизми, за мобилизация на етнокултурните ценности в борбата срещу екстремизма и терора. Физули Гурбанов от Института по философия и социология на Азербайджанската aкадемия на науките, предлага разработване на концептуално ниво на механизъм за включване на институцията на старейшините, която има древна история в Кавказ (Гурбанов, 2019:118).

Войната в Нагорни Карабах показа, че няма военно решение на конфликта, и че двете страни трябва да заложат на диалога. Разрешаването на конфликти е възможно там, където има условия за диалог, за обмяна на мнения, а участниците не са представители на официалната власт. Приложният аспект на конфликтологията е причина за възникването на т.нар. Втора дипломация (Track 2), чиято цел е привличане на неправителствен участник при разрешаване на възникнал социален конфликт или неформално и неофициално взаимодействие между членовете на враждуващи групи за урегулиране на възникналите несъгласия [10]. Това е вид новаторска стратегия за разрешаване на конфликтите, която е синергия от търсенията на официални представители на властта, учени и общественици на възможно решение по възникнал проблем, с която Дж. Бъртън преодолява държавния центристки модел, замествайки го с мрежови подход. Според него е необходимо качествено нов тип сътрудничество, изместващо прерогативите на държавата и нейният монопол, което включва взаимодействието на различни участници. Така се преминава към нов тип отношения, които формират нова глобална самоуправляваща се система, слагаща край на международните отношения в традиционното им разбиране (Burton, 1994).

В началото на ХХI век дипломацията се оказва все повече контролирана от обществото, поради навлизането на новите технологии, ратифицирането на множество документи и появата на международната сцена на различни религиозни, етнически движения, обществени организации и академични кръгове, които се опитват да влязат в ролята на посредници при решаване на дадени конфликтни ситуации.

Ако по-рано дипломатическата дейност се е осъществявала предимно на двустранна основа, чрез размяна на мисии, днес дипломацията има до голяма степен многостранен характер и включва едновременно участие на повече от две страни в обсъждането и решаването на проблеми. Това се дължи на факта, че глобализацията на съвременния свят засяга интересите на много участници едновременно. Предмет на дискусия е това, което е било официално обсъждано, неофициална е само формата на обсъждане на един или друг въпрос, който впоследствие ще бъде разгледан официално. По този начин вторият път на дипломацията по никакъв начин не замества официалните отношения. Като способ за решаване на конфликти е удачно да бъде приложена, когато може да се намери изход от ситуацията с помощта на алтернативни средства, а идеята за диалог се подкрепя от всички участници.

Целта на Втората дипломация е да разшири възможностите за конструктивно обсъждане на причините за конфликта и да осигури търсенето на ефективното му решение. За съжаление този метод е неработещ по отношение конфликтите в Южен Кавказ, защото той е в състояние да повлияе само на естеството на възприемане на проблема от страните в конфликта, но не е в състояние да реши проблеми, изискващи структурни и политически промени.

Диалогът между арменци и азербайджанци трябва да бъде  “people to people contact” в смисъла на Платоновия диалог – съвместно търсене, съвместно обсъждане на проблеми, което предполага и дори принуждава разговорът да продължи, до позитивно формулирано решение на проблема. Диалогът като форма на разсъждение по същество е свързан с философията и философските проблеми. В такъв тип диалог е важно да се чуе гласът на местното население и да се вземат мерки за спасяване на човешкия живот.

Намесата на външни сили в този тип конфликт по-скоро пречи, всички страни са губещи и има разрушителни последици. Диалогът и взeмането на решения на местно ниво са работещата и ефективна формула. Необходимо е да се положат усилия, за да се подкрепи философски адекватно използване на диалога, в името на общочовешките ценности и мирното съществуване, ненасилие над цивилно население и гарантиране на териториален суверенитет.

Възможни сценарии по отношение на такъв тип конфликти:

- продължаване на войната, процес свързан с голяма загуба на средства и ресурси за двете страни в конфликта;

- интернализация на войната, включваща пряката намеса на Турция и Русия;

- възраждане на мултинационалната дипломация, за да се осигури мирното съжителство на населението на двете страни;

Възможни практически решения:

- изготвяне на конкретен план за мирно съжителство и териториално уважение (Азербайджан трябва да продължи да води политика на диалог, мултикултурализъм и толерантност);

- проблемно-ориентиран подход за разрешаване на конфликтите - вид политическа философия, която позволява взаимно приемлив консенсус. Един от проблемите с политическите системи в миналото е, че им липсват механизми за мирни промени. По този начин процесите за разрешаване на конфликти и политиките за предотвратяване на конфликти могат да бъдат средства за мирна промяна (Степанов, 2008:167-171).

Културата на диалога трансформира конфликта в постигане на положително превъзходство и установяване на “култура на мира”, която задоволява основните нужди от гледна точка на културните характеристики на конфликтните страни (Рябцев, Шитив, 2001).

Това може да се изрази c Аз съм, защото ние сме[11] – концепция и философия, която очертава връзката между всички хора, подчертаваща необходимостта от глобална солидарност. Ислямската солидарност и междукултурният диалог са основни принципи на т.нар. азербайджанизъм. Тези принципи отделят специално внимание на сътрудничеството с всички, които проявяват интерес и желание за по-близки контакти с Азербайджан, което създава предпоставки за постигане на хармонична цялост. Независимо от силните религиозни и национални традиции, доминира светският характер на държавата, а под глобализация се разбира международно сътрудничество, добросъседство [12].

Това, което способства за трансформиране на отношенията между отделните държави и народи, е това, което философите и социолозите определят като нормализиране на кризата. Хората в състояние на криза, война или конфликти сами се стремят към интеграция и оцеляване. Етническите и религиозни конфликти, икономическите и политическите катаклизми, техногенните катастрофи иманентно задават оптималното решение на кризисни ситуации по пътя на консолидация под егидата на мултикултурализма [13].

В Азербайджан е разработената нова методология на мултикултурализма, извеждаща го като философско-културологична потребност за осмисляне на глобализацията и път за търсене на изход от кризите. Глобалните проблеми предполагат глобални отговори и съгласуване на действията на световно ниво, сближаване на оригиналните национални варианти в един общочовешки вариант за света, който е отговорност на всеки човек. На днешната динамика, когато много бързо се губи контрол над нещата, този мултикултурализм предлага възможност да се осмислят неопределеността и сложните процеси на битието. На фона на непрестанното търсене на нови модели на взаимоотношения между култури, религии и етноси, той задава една универсалност.  Иманентно присъщ е на съвременността и е път за ненасилствено, мирно снемане на противоречията и конфликтите между отделни народи и държави.

За адекватна теоретична база му служи възникналата през 50-те години на XX век философия на сложността (philosophy of complexity). Като нова посткласическа парадигма, тя налага нов начин на мислене и действие, отговарящи на потребността от научна рационалност и продуктивност, както и на съвременните глобални предизвикателства. Във време на скоростни информационни технологии е необходимо да се замислим как може да се опази културата в подобна динамика. Философът може да види уместността на своята философия в диалога на различни нива, с обществото и със себе си. По този начин той може да промени културата, да допринесе за нейното развитие (динамика) [14].

Ето защо ролята и мястото на философа в диалога на културите е да намери логико-методологически, гносеологически и аксиологически основания, които оптимално вярно да отразяват действителността и да служат за реконструкция на обществата, регионите и света като цяло, както и да обърне специално внимание на епистемологията, в обезпечаване на едно позитивно бъдеще. Нараства необходимостта от дълбинно философско осмисляне както на конфликтите, така и на настъпващите глобални промени, породени от тях.

 

Бележки

[1] Публикацията е по проект на Института по философия и социология при БАН с Азербайджанската национална академия на науките на тема Настоящи и бъдещи перспективи на социално-хуманитарните, научните и културни връзки между България и Азербайджан”.

[2] Авторите на доклада Евгений Минченко, Кирил Петров и Сергей Маркедонов, посочват, че ситуацията в Закавказието е доста сложна.

[3] Докладът е достъпен на: https://www.kommersant.ru/doc/2791504.

[4] Е. Р. Тагиров е президент на Международната хуманитарна академия Европа–Азия (Казан), автор на редица трудове за толерантността в Татарстан.

[5] Теорията на анализа и разрешение на конфликтите на Галтунг е съвкупност от технологични прийоми и специално знание, които позволяват решаване на сложни социални проблеми.

[6] Понятието “култура на мира за първи път е употребено през 1989 г. в Кот-Ди-Воар на Международна конференция Мирът в човешките умове. И до днес продължава концептуалното му осмисляне.

[7] Йоханес Галтунг се счита за основател на нова дисциплина за изучаване проблемите на мира и конфликта, която попада в пресечната точка на история, социология, икономика, антропология, теология. Математик по образование, той дава на разработката си формата на теореми със строга логическа мисъл.  Популярността му нараства, когато предсказа разпадането на СССР и с точност определя датата на разпада. През 1980 г. норвежецът участва в научна конференция в Москва и шокира всички, с изказването си, че след 10 години Берлинската стена ще падне и след това СССР ще изчезне. Галтунг посочва пет основни противоречия на съветската система: 1) между СССР и неговите съюзници от социалистическия лагер, които се стремят към независимост от Москва; 2) между РСФСР и останалите републики на Съюза, които се стремят към по-голяма автономия; 3) между града и селото (нарастваща пропаст); 4) между съветския партийно-държавен елит (норвежецът го нарича „социалистическа буржоазия“) и голяма част от населението; 5) между паричното предлагане и стоката (населението разполага с пари, но няма достатъчно стоки). През 1959 г. основава Института за мирни изследвания в Осло (PRIO) и до 1970 г. остава негов директор. От 1964 г. Галтунг издава Journal of Peace Research, а през 1969 г. основава катедрата за изследвания на мира и конфликтите в Университета в Осло. В различни периоди е бил експерт и консултант в ООН.

[8] Джон Бъртън е австралийски специалист по практическо решаване на конфликти, който предлага нова парадигма, методи и институционални механизми за решаване на конфликтите. Пряко участва в разрешаване на конфликтите в Цейлон, Кипър и Ливан. Основните му трудове са: The Alternative (1954), Labour in transition (1957), International relations: a general theory (1965), Controlled communication (1969), World society (1972), Deviance, terrorism & war: the proces sof solving unsolved social and political problems (1979), Resolving deep-rooted conflict: a handbook (1987), On the need for conflict prevention (1989), Conflict resolution: its language and processes (1996). Изключително търсен при преговаряне по т.нар. “неразрешими конфликти“, въз основа на своя опит от конфликтите в Югоизточна Азия и кипърския проблем. Дж. Бъртън разбира социалния конфликт като следствие от нарушаването на системата от човешки потребности, която формира динамичната същност на човешката личност.

[9]htps://studme.org/258827/psihologiya/dzhon_berton_konflikt_sledstvie_neudovletvoreniya_bazisnoy_chelovecheskoy_potrebnosti

[10] Според Дж. Бъртън и Ф. Дюкс Втората дипломация е усилие с неформален характер, насочено към решаване на онези проблеми, които обикновено се разглеждат на официално ниво. Представлява взаимодействието на лица, които, без да нарушават рамките на получените инструкции, не са обвързани да водят преговори от позиция на силата. Възниква в началото на 1980 г., като противовес на т.нар. официална дипломация. Нейни представители са журналисти, изследователи, дипломати в оставка. По-широко развитие получава в САЩ, а от европейските държави най-голямо внимание й отделят в Швеция.

[11] Използваният израз I am because we are е от програма за социално развитие, посветена на Световния ден за социална работа през 2021 г. Това е първата тема на глобалната програма за социална работа и социално развитие от 2020 до 2030 г.

[12] Думи на президента на Азербайджан Илхам Алиев на Световния форум на религиозните лидери, проведен в Баку, 2014 г.

[13] Генон, Р. Кризис современного мира [online]. Достъпен на: http://lib.ru/POLITOLOG/genon.txt_Ascii.txt (посетен на 2 януари 2021).

[14] Илхам Мамедзаде, Директор на Института по философия, социология и право, АНА, http://vphil.ru/index.php?option=com_content&task=view&id=844&Itemid=52.

 

Литература / References

Абасов, А. (2003). Диалог цивилизаций – диалог культур – диалог религий. // Глобальное управление на поворотном этапе: инновационные подходы к установлению мира в изменяющемся обществе. Баку.

Abasov, A. (2003). Dialog tsivilizatsii – dialog kultur –dialog religii. In: Globalnoe upravlenie na povorotnom etape: innovatsionnye podhody k ustanovleniyu mira v izmenyayushtemsya obshtestve. Baku.

Габиббейли, И.А (2019). Историко-культурные основания концепции азербайджанства в политической философии Гайдара Алиева. // Диалог культур и вызовы современной эпохи. Москва.

Gabibbeyli, I.A. (2019). Istoriko-kulturnye osnovania kontseptsii azerbaydzhanstva v politicheskoi filosofii Gaydara Alieva. In: Dialog kultury i vyzovy sovremennoi epokhi. Moscow.

Галтунг, Й. (2005). Разрешаване на конфликти. София.

Galtung, Y. (2005). Razreshavane na konflikti. Sofia.

Гурбанов, Ф.М. (2019). Мобилизация этнокультурных ценностей как механизм диалога в мультикультурном обществе. // Диалог культур и вызовы современной эпохи, Москва.

Gurbanov, F. M. (2019). Mobilizatsia etnokulturnykh tsennostey kak mekhanizm dialoga v multikulturnom obshtestve. In: Dialog kultury i vyzovy sovremennoy epokhi. Moscow.

Данилов, А. (2001). К новой парадигме управления мировыми процессами // Проблемы теории и практики управления, 1.

Danilov, A. (2001). “K novoy paradigme upravlenia mirovymi protsessami”. Problemy teorii i praktiki upravlenia, 1.

Деннет, Д. (2001). Постмодернизм и истина. Почему нам важно понимать это правильно. // Вопросы философии, (1), 40-43.

Dеnnet, D. (2001). “Postmodernizm i istina. Pochemu nam vazhno ponimat eto pravilno”. Voprosay filosofii, (1), pp. 40-43.

Жить в согласии – дело всей страны. // Российская газета, без дата. //rg.ru/2015/07/28soglasie.html (Последно посещение: 2 януари 2021 г.)

“Zhit v soglasii – delo vsey strany”. Rossiiskaia gazeta, no date. //rg.ru/2015/07/28soglasie.html (Accessed: Jan. 2, 2021)

Лебедева М. М. (1997). Политическое урегулирование конфликтов. Москва.

Lebedeva, M.M (1997). Politicheskoe uregulirovanie konfliktov. Moscow.

Лок, Дж. (2012). Писмо за толерантността. София.

Locke, Jh. (2012). Pismo za tolerantnostta. Sofia.

Мамaдзаде, И. (2018). Философ в культуре. // Вопросы философии, 12.

Mamadze, I. (2018). “Filosof v kulyture”. Voprosay filosofii, 12.

Мехтиев, Р. (2004). Азербайджан: вызовы глобализации. Баку.

Mekhtiev, P. (2004). Azerbaijan: vyzovy globalizatsii. Baku.

Мовсумова, Л. Дж. (2019). Многообразие культур и религиозная толерантность. // Диалог культур и вызовы современной эпохи. Москва.

Movsumova, L. Dzh. (2019). Mnogoobrazie kultur i religioznaia tolerantnost. In: Dialog kultur i vyzovy sovremennoy epokhi. Moscow.

Рябцев, В. Н., Шитив М. А. (2001). Конфликтология: хрестоматия (для студентов политологических отделений и факультетов университетов). //www.twirpx.com/file/248848/ (Последно посещение: 2 януари 2021 г.)

Riabtzev, V.N., Shitiv, M.A. (2001). Konfliktologia: khrestomatia (dlia studentov politologicheskikh otdelenii i fakultetov universitetov). //www.twirpx.com/file/248848/ (Accessed: Jan. 2, 2021)

Степанов, Е. И. (2008). Современная конфликтология: общие подходы к моделированию, мониторингу и менеджменту социальных конфликтов: учебное пособие. Москва.

Stepanov, E.I. (2008). Sovremennaia konfliktologia: obshtie podkhody k modelirovaniyu, monitoringu i menedzhmentu sotsialnyh konfliktov. Moskow.

Тагиров, Э. Р. (2006). От культуры войны к культуре мира: концептуальная парадигма перехода (постановка проблемы). // Гогиберидзе Г.М., Майборода Э.Т., Степанов Е.И. (ред.) Региональные конфликты в контексте глобализации и становления культуры мира, Москва/Ставропол.

Tagirov, E.R. Ot kultury voyny k kulture mira: kontseptualnaia paradigma perekhoda. In: Regionalnye konflikty v kontekste globalizatsii i stanovleniia kultury mira, Moskow/Stavropol.

Фейерабенд, П. (1986). Против методологического принуждения. Москва.

Feyerabend, P. (1986). Protiv metodologicheskogo prinuzhdenia. Moscow.

Burton John W. (2001). “Conflict prevention as a political system”. The International Journal of Peace Studies, Spr., Vol. 6(1).

Burton J., Tarja V. (1994). “The End of International Relations”. In: A. J. R. Groom, M. Light. L. (eds.) Contemporary International Relations. A Guide to Theory, London/New York.

Burton J. W. (1993). “Conflict Resolution as a Political Philosophy”, In: D. J. D. Sandole, Hugo van der Merwe (eds). Conflict Resolution Theory and Practice: Integration and Application. Manchester/New York.

Rothschild, J (1981). Ethnopolitics: A Conceptual Framework. New York.