NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Политическата антропология като утвръждаващо се академично направление

Брой
52 (2021) Водещ броя: Антоанета Николова
Рубрика
Minima moralia
Автор
Николай Кисьов, Военна академия ,,Георги Стойков Раковски”

ПОЛИТИЧЕСКАТА АНТРОПОЛОГИЯ КАТО УТВЪРЖДАВАЩО СЕ АКАДЕМИЧНО НАПРАВЛЕНИЕ

Николай Миленов Кисьов,

Факултет ,,Национална сигурност и отбрана

на Военна академия ,,Георги Стойков Раковски”

 

nikolaywaracademy@gmail.com

 

Понятието „антропология обикновено се асоциира с такива науки като културологията, социологията, археологията и философията. Въвеждането на този дискурс в политическите науки е процес, датиращ от средата на XX век и обусловен от изследванията на класическите антрополози и бихейвиористите в сферата на примитивните форми на политическото. Задачата на тази статия е да въведе читателя в теорията на политическата антропология, като така се покаже, че тя е неотменима част от политическата наука и представлява, макар и необичайно, важно направление в изследванията.

Антропологията се фокусира върху индивидуалните измерения на различните обществени сфери повече, отколкото да дава общи описания на сферите от обществения живот. Тази наука понякога се занимава и с такива конкретни въпроси като архитектурата и с битови – като начина на хранене и др. Изучаваната от нас наука се появява по времето на колониализма при цивилизационния сблъсък между колонизаторите и колонизираните. Това е може би най-важният фактор, обуславящ появата на тази обществена наука. Тя се интерпретира като наука за другия. Това се дължи на масива от данни и наблюдения за непознатите за европееца до този момент неевропейски общества. Това е наука за различията между хората и обществата от различните цивилизационни общности, тя изучава преките, видимите и най-осезаемите различия между обществата, алгоритмите на социалната им организация.

Социалната антропология е система от множество субдисциплини. Една от тях е медицинската антропология, която изучава медицинските системи, традициите на лекуването в различните общества. Друг важен дял на социалната антропология е лингвистичната антропология. Тя се слива до голяма степен с науката социолингвистика. Този тип антропология изучава начините, по които чрез езика създаваме междучовешки и социални отношения. Херменевтичната или още тълкувателната антропология се занимава с това как антропологичните изследвания променят изследвания обект, както и с това как да се намали шума в данните от тези изследвания. Развитието на академичната политическа антропология представлява част от общия процес на развитие на социо-културната антропология, който продължава и днес, с все по нови специализирани суб-дисциплини (Lewellen 2003:1).

Когнитивната антропология е раздел на социалната антропология, който акцентира върху начина, по който хората виждат действителността, езиковите конструкции, с които си я обясняват. Антропологията се движи от външното и видимото към скритото, дълбинното и символичното. За да разберем символичното обаче външните (видимите) символи на властта – корона, скиптър, трон, не трябва да се разглеждат като вещи, произведени от някакъв материал, а трябва да се анализира церемониалната им функционалност и превръщането им в символи, задвижващи определена политическа психология.

Една от фундаменталните тенденции в политическата антропология е генерализирането на частните случаи. Тя се съсредоточава върху изучаването на примитивните общества, сравнявайки по-простата социална организация с по-сложната. Тази наука гледа на примитивното сечиво и на компютъра като на еднакво важни цивилизационни постижения. Това, което еколозите в европейската цивилизация пропагандират, при примитивните общества е въпрос на естествен начин на живот. Тази наука и до ден днешен не е отговорила на един от фундаменталните си въпроси – кое е минимално достатъчно за изграждането на една човешка общност? Тя все още се лута в тунелите на загадката за произхода на примитивните общества. Изследването на непознатите общества умножава представата и гледните точки за собственото.

Политическата антропология представлява клон на социалната антропология, която се занимава с въпросите за политическата интеграция на индивида. Доколкото антрополозите се занимават основно с изследването на неевропейските цивилизации и култури, предметът на политическата антропология се състои в изучаването на механизмите и институциите на властта и социалния контрол предимно в примитивните общества (Cradin 2004: 10-11). Става дума за това как индивидът символизира политиката и съществуващия политически режим, но и за това как индивидът участва в създаването му. Терминът политическа антропология влиза в политологична експлоатация през 40-те години на XX век, когато се диференцира проблематиката на изучаваната наука от тази на социалната антропология. Основатели на политическата антропология са представителите на британския функционализъм.

Структурният функционализъм и африканският опит се срещат по удивителен и доста резултатен начин в един научен труд от 1940 г.  „Африкански политически системи” (Fortes, Evans-Pritchard 1940). Този труд утвърждава науката политическа антропология като отделна научна дисциплина, ясно разграничена от социалната антропология. Политическата антропология се появява тогава, когато назрява дискусията за това дали политиката е самостоятелна сфера, която е отделна от другите обществени сфери.

Френският учен Жорж Баландие отговаря на въпроса защо в примитивните общества политиката не е отделена от другите обществени сфери: антропологията първоначално изучава такива примитивни общества, които в този момент са в колониална зависимост – политическите им механизми са замразени от колонизаторите; при срещата на друго общество наблягаме на различията; европейското образование обръща малко внимание на политическата организация на примитивните европейски общества; класовото марксистко разбиране, според което щом няма класи, няма и политика. Според Баландие (Blanadie 2007:15), политическата антропология е много старо разбиране, но в същото време тя е и много актуална наука, която е резултат от закъснялото оформяне и развитие на антропологичните изследвания.

Разсъжденията в антропологията започват далеч преди да се е извършило институционализирането и академизирането на науката антропология в системата от социални науки като отделна такава. Първите социални учени, занимаващи се с антропологически проблеми, не са антрополози, а са философи. Един от далечните предтечи на антропологията е древногръцкият мислител Аристотел със своята типологизация на формите на управление, с анализа на причините за техния упадък и с търсенето на факторите за политическата промяна. Тези въпроси са разглеждани и от по-късни учени с антропологичен потенциал като Бейкън и Макиавели. Едва през XVIII век се правят първите сериозни стъпки в областта на антропологията. Монтескьо прави първия сериозен опит да опише и класифицира човешките общества на основата на действието на политическите институции. Русо, изследвайки организацията на дивите народи, стига до извода, че те биха могли да бъдат разбрани по-добре чрез тяхното сравнително проучване.

Политическата антропология е определяна като „находка на колониализма”. През XX век антропологическото изследване на примитивните общества се превръща в обществена потребност. Тази наука обаче не си отива с отминаването на колониализма. Първото важно антропологично изследване е направено не в колониите, а във Великобритания. Но срещи с екзотични общества е имало и в древността.

В модерното общество се е променило мястото на човека, той се е превърнал в център, център на обществената организация. Политическата антропология се развива паралелно с възхода на капитализма. Най-големите теории в антропологията се появяват в отговор на големите политически кризи. Американо-индианските войни водят до професионализацията и институционализацията (академизирането) на антропологията в САЩ.

Испано-американската война (1898 г.), Октомврийската революция, двете световни войни – всички тези събития и исторически явления силно рефлектират върху развитието на политическата антропология и водят до поява на много нови парадигми в нея. Летописната традиция в антропологията дефинира политическата история като история на крале и министри. Това е иронизирано от френските учени Миние и Волтер, в резултат на което се извършва реабилитация на отделния индивид.

Атрибутът, вещта, предметът е в ролята си на символ само когато е в ритуално или политическо действие. Както в недемократичните общества (феодални, автократични и тоталитарни) и в примитивните, така и в демократичните има символизиране. При демокрацията наблюдаваме например ритуализиране чрез изборите. Атрибутът, вещта, предметът в социалните науки има стойност само, ако притежава ясно изразена ритуална и социална функционалност.

Тед Люилин говори в трудовете си за постиженията на науката политическа антропология. В резултат на развитието на тази наука се изяснява еволюцията на политическите системи; направени са огромни изследвания на структурата на политическите системи в доиндустриалните общества; развита е идеята за ролята на индивида в процесите, протичащи в политическите системи; политическите процеси в деколонизираните държави се интерпретират като „сблъсък на инвазията на капитала и съпротивата на местните племенни общества”; експанзивно се изследват ролите на жените в политическата история и особено в модерните и съвременните общества.

От една страна, политическата антропология има фундаментално за политологията значение – да разкрива основните закони за произхода и развитието на политическата общност в примитивните общества или в доинституционалните общности, да изследва човека като ,,социално-политическо животно”. От друга страна, антропологията на политиката има важно конкретно изследователско значение за политическите науки – да изследва отделните страни от политическия живот на човека и обществото чрез създаването и използването на описателни модели на основата на наблюдението и емпиризма. В крайна сметка, важни са и приложните функции на антропологията в политическата наука – приложните разработки в областта на проектирането на социалната и политическата култура, на формите и моделите на жизнената дейност на отделните социални и политически организации и общности и разработването на практически препоръки за оптималното решаване на конкретни проблемни ситуации в политиката.

Заключение

На основата на всичко казано, може да се направи заключението, че политическата антропология е интелектуална традиция и опит за анализ от динамична гледна точка на взаимоотношенията между примитивните, традиционните и модерните политически системи и организации. Политическата антропология е свързващото звено между традицията и модерността. Нейното главно достойнство е в това, че предлага подходи и виждания за примитивните общества, напълно различни от традиционните институционални подходи на политологията от първата половина на XX век.

 

Библиография

Баландие, Ж. (2007). Политическа антропология. С., стр. 15. [Balandie, G. (2007). Politisheska antropologja. Sofia, str.15]

Крадин, Н. (2004). Политическая антропология. М., Логос, стр. 10-11. [Cradin, N. (2004). Politisheskaja antropologja. Moskwa, Logos, str.10-11]

African Political Systems. (1940) Fortes, M., Evans-Pritchard, E. eds., London: Oxford University Press., pp. 272–296.

Lewellen, T. (2003). Political anthropology. An introduction, 3rd edition. p.1