2. Училището

 

Главата на Палечка

 

В „Златната легенда“ (1) Яков Ворагински разказва как във века на гоненията, заповядани от император Домициан, в Лутеция (2) станало чудо. Там римската войска арестувала Дьони, епископа на Париж, избран от първите християни. Хвърлили го в затвор на Градския остров (3), измъчвали го и бързо го осъдили да бъде обезглавен на върха на един хълм, който по-късно щял да получи името Хълм на мъчениците (4).

На разпасаните войници не им се катерело високо по стръмното и взели, че екзекутирали жертвата насред пътя. Главата на епископа се търкулнала на земята. И о, ужас! Обезглавеният Дьони се надигнал, хванал главата си, поел я с две ръце и продължил изкачването нагоре. Чудо на чудесата! Изплашен до смърт, легионът се разбягал. Авторът добавя, че Дьони спрял при един извор да умие главата си, после продължил до днешната базилика „Сен Дьони“. И ето го канонизиран.

Палечка отваря компютъра си. Може да не помни тази легенда, обаче размишлява, държи в ръце пред себе си своята същинска, препълнена (предвид огромния запас побрана информация), но и умна глава, в която търсачките активират по желание всевъзможни текстове и изображения, а купища софтуерни програми обработват несметни количества данни по-бързо, отколкото тя самата изобщо би могла. Палечка държи отпред, извън себе си, своите когнитивни способности – някога вътрешни за човешкото тяло, – както Сен Дьони е държал отделената си от шията глава. Обезглавена ли е Палечка? Чудо ли е това?

Напоследък, също като нея, ние всички станахме Сен Дьони. Мислещата ни глава се изнесе извън нашия костно-невронен водач. Компютърната кутия в ръцете ни наистина съдържа и пуска в действие онова, което преди време наричахме наши „способности“: памет, хиляди пъти по-мощна от нашата; въображение, съоръжено с милиони икони; и дори разум, след като безчет програми могат да решат стотици проблеми, които ние самите не можем. Главата ни е захвърлена пред нас в тази обективирана, когнитивна кутия, която държим в ръцете си.

И какво остава на раменете ни след отделянето на главата от тялото? Новаторската и непресъхваща интуиция. Неугасващата радост да откриваме, след като заучаването е паднало в кутията. Въодушевление: май сме обречени да поумняваме?

Когато се появява книгопечатането, Монтен, както споменах, е предпочитал умната глава пред натрупаното знание, защото натрупаното, вече обективирано, било изложено в книгите, подредени по лавиците на неговата библиотека; преди Гутенберг, ако някой е искал да се занимава с история, е трябвало да знае наизуст Тукидит и Тацит; ако се е интересувал от физика – да знае наизуст Аристотел и старогръцките механици; ако е търсел съвършенство в ораторското изкуство – да знае наизуст Демостен и Квинтилиан… значи,  да напълни главата си догоре. След Гутенберг водеща става икономията: да запомниш мястото на даден том върху еди-коя си етажерка в библиотеката излиза по-евтино за паметта, отколкото да заучиш неговото съдържание. Новата икономия е още по-радикална: вече не е необходимо да помниш даже мястото, с това се заема търсачката.

И все пак отрязаната глава на Палечка се различава от старите, повече умни, отколкото пълни глави. Щом вече не трябва здраво да заляга над ученето, понеже ей ги нà, знанията са хвърлени пред нея, обективирани, събрани, колективни, свързани, на разположение на всички, сто пъти редактирани и сверени, ето я свободна да се обърне към остатъка от липсата, който увенчава съсечения ѝ врат. Там витае въздух, преминава вятър и струи онази светлина, която художникът Бона е нарисувал в сцената със свети Дьони от стенописа в парижкия Пантеон. И точно там се е приютил новият гений, изобретателният интелект, автентичната когнитивна субективност; неповторимостта на момиченцето се е подслонила именно в този полупрозрачен вакуум, обвеян от красивия бриз. Познание без почти никакво усилие, и все пак трудно уловимо.

Дали Палечка не отбелязва края на ерата на знанието?

 

 

Твърдото и мекото

 

Как е станала възможна тази съдбовна човешка промяна? Съдейки по нашия конкретен опит, ние непреодолимо мислим, че революциите се случват около твърдите неща: приемаме за важни сечивата, чуковете, сърповете. Дори сме кръстили на тях няколко исторически епохи: неотдавнашната промишлена революция, бронзовата ера, желязната, каменната, била тя на полирания или на дялания камък. Слепи и глухи, кой повече, кой не толкова, обръщаме далеч по-малко внимание на меките знаци, отколкото на осезаемите, твърдите и практичните оръдия.

Но изобретяването на писмеността, а по-късно и на книгопечатането предизвикват много по-силно сътресение в културите и общностите от сечивата. Твърдото проявява своята ефикасност върху предметния свят; мекото въздейства върху институциите на човечеството. Техниката изисква или предполага твърди науки; технологиите предполагат и изискват хуманитарни науки, публични средоточия, политика и общество. Щяхме ли да се обединяваме в градове, ако нямахме писменост, щяхме ли да формираме юрисдикция, да основаваме държави, да сътворим монотеизма и историята, да създадем точните науки, да въведем paideia…? Щяхме ли да осигурим приемственост на всичко това във времето? А щяхме ли през Ренесанса правилно да дефинираме и променим цялата съвкупност от тези институции и техни центрове, ако нямахме книгопечатане? Мекото организира и съюзява онези, които боравят с твърдото.

Без никакво съмнение днес ние живеем заедно, защото сме деца на книгата и внуци на писмовността.

 

 

Пространството на страницата

 

Под формата на отпечатан текст днес писмото се проектира навсякъде в пространството, до степен, че е завладяло и засенчило целия пейзаж. Рекламни пана, пътни панели, улици и булеварди, изпонабучени с брандове, разписания по гари, табла по стадиони, субтитри в операта, мъдрости на пророци в синагогите, евангелия в църквите, библиотеки в университетите, черни дъски в класните стаи, пауърпойнти в аудиториите, статии във вестниците… страницата ни владее и води. А екранът я възпроизвежда.

Поземленият кадастър, градските и урбанистичните планове, чертежите на архитектите, схемите на строителите, скиците на обществените зали и сервизните помещения…, всички те, разграфени и номерирани върху бледо квадратирани листове хартия, наподобяват pagus-а (5) на нашите предци, поля, засети с люцерна, изорани ниви, в чиято твърд селянинът дълбае с палешника си следа, а браздата пише своя ред върху отрязъка пространство. Ето я пространствената единица на възприятието, на действието, на мисълта, на идеята, ето го хилядолетния формат, почти толкова изначален за нас, хората, или поне за нас, западноевропейците, колкото e хексагонът за пчелите.

 

 

Новите технологии

 

Форматът на страницата така ни е превзел, и то без да усетим, че новите технологии още не могат да се отърват от него. Екранът на компютъра – който също се отваря като книга – наподобява страница и Палечка още пише на него с десетте си пръстчета или на мобилния си с двете палчета. Като си свърши работата, тя хуква да я разпечатва. Новатори от всевъзможни сфери търсят новата електронна книга, но електрониката още не се е освободила от книгата, макар да предполага нещо различно от книгата, нещо различно от трансисторическия формат на страницата. Неща, които тепърва ще откриваме. И Палечка ни помага за това.

Спомням си с какво изумление видях само преди няколко години в университетското градче в Станфорд, където преподавам от три десетилетия, как до стария Квадрат строят (с финанси от милиардерите на съседната Силициева долина) нови крила за обучение по информатика – от желязо и бетон, че и с витражи, почти идентични на тухлените здания наоколо, където от век се преподават машинно инженерство и история на средните векове. Същото разположение на площите, същите зали и коридори, всичко във формàта на страницата. Сякаш новата революция, мощна поне колкото революциите на писмеността и печатното дело, с нищо не бе докоснала нито знанието, нито педагогиката, нито университетското пространство, въведени някога от и по модела на книгата.

Не. Новите технологии ни задължават да излезем от пространствения формат, наложен от книгата и страницата. Как?

 

 

Една кратка история

 

В началото: обикновените оръдия на труда са извели вън от нас нашите сили, твърдите ни сили; напускайки тялото, мускулите, скелетът и ставите ни са се сдвоили с простите машини – лостове, скрипци и пр., които са поели техните функции; по-нататък нашата висока температура, източникът на енергията, която организмът ни произвежда, на свой ред се е сдвоила с двигателя. Накрая новите технологии извадиха навън посланията и операциите, които протичат в нашата невронна система, информацията и кодовете, меките ни сили; познанието, отчасти, вече се сдвоява с този нов инструмент.

Какво тогава остава над прерязаните шии на св. Дьони от Париж и днешните момчета и момичета?

 

 

Палечка размишлява

 

Cogito: моята мисъл се разграничава от знанието, от познавателните процеси – памет, въображение, дедуктивно мислене, диференциация и геометрия…, всички те са изведени навън в компютъра с все синапсите и невроните. Нещо повече: размишлявам, опитвам се да разбера какво ще стане, ако се дистанцирам от това знание и това познание, ако напълно се откъсна от тях. Разтварям се в онази празнота, в онзи неосезаем ефир, в онази душа, която можем да преведем само с думата вятър. Мисля още по-меко от обективираното меко; откривам дали постигам тази празнота. Вече ще ме разпознавате не по главата, нито по това, колко е напълнена, нито по специфичния ѝ когнитивен профил, а по нейното нематериално отсъствие, по прозирната светлина, която блика от прерязаната шия. По това нищо.

Ако Монтен беше обяснил как се усъвършенства една глава, нямаше как да не нарисува кутия за запълване, та пак стигаме до пълната глава на мястото ѝ. Ако рисуваме днес, празната глава ще се търкулне от тялото, но пък в компютъра. Спокойно, няма да я режем, за да я заменяме с друга. Не се плашете от празното. Хайде, смелост… Знанието в различните му формати, познанието и неговите методи, безкрайното детайлизиране и възхитителните синтези, които моите предци наслагват като предпазни брони в бележки под линия по долните полета на страниците и в масивни библиографски приложения към книгите, и които все ме обвиняват, че забравям, всичко пада в електронната кутия като отсечено със саблен удар от палачите на св. Дьони. Своеобразното, почти дивашко его се отдръпва от всичко, дори от себе си и излита в празното, в своята бяла и невинна зануленост. Изобретателната интелигентност се измерва със своето дистанциране от знанието.

Напоследък субектът на мисленето се е променил. Активните неврони в бледия огън над прерязаната шия се различават от невроните на писането и четенето в главата на предшествениците, пържещи се над компютъра.

Оттук новата автономия на разбирането с отличителните за него експанзивни движения на тялото и гръмка гласовитост.

 

Глас

 

Буквално до тази сутрин включително в класната стая или в аудиторията преподавателят е доставял знание, до голяма степен вече изложено в книгите. Той е изговарял написаното, страницата-извор. Прояви ли откривателство, рядък случай, той още на другия ден ще го резюмира в страница. Катедрата му е служила за мегафон. За своето устно предаване той е изисквал тишина. Но вече не я получава.

Формирана от детска възраст в забавачката и основното училище, вълната, която наричаме бърборене, се надига до цунами в гимназията, а отскоро нахлува и във висшите учебни заведения, залива студентските аудитории и за първи път в историята ги удавя в една несекваща гълчава, като превръща всяко слушане в мъчение и прави стария глас на книгата нечуваем. Явление толкова всеобщо, че никой не му обръща внимание. Палечка нито чете, нито желае да слуша декламации на написаното. Нарисуваното куче от старата реклама вече не чува гласа на своя господар. Заставени да мълчат от три хилядолетия, Палечка и нейните посестрими и побратими вече хорово произвеждат един фонов шум, който заглушава гласа на писаното слово.

Защо бърбори тя сред олелията на бъбривите си другарчета? Защото огласяваното знание вече е достояние на всеки. Изцяло. На разположение. Под ръка. Достъпно чрез мрежата, Уикипедия и клетъчния телефон, чрез който и да е портал. Обяснено, документирано, илюстрирано, без грешките му да са повече, отколкото в най-добрите ни енциклопедии. Никой вече не се нуждае от някогашните говорители, освен ако не се появи някой рядък и оригинален откривател.

Край на ерата на знанието.

 

 

Предлагането и търсенето

 

Този нов хаос, първичен като всяка каша, възвестява един обрат, най-напред в педагогиката, а след това и в политиката под всички техни аспекти. До вчера обучението се е заключавало в предлагане. Единствено, еднопосочно, то никога не си е давало труда да се вслуша в съвета или в изборите на търсенето. Ето го знанието, складирано в страниците на книгите - така е обявявал гласът от катедрата; показвал го е, четял го е, изговарял го е; слушайте, а после, ако искате, четете. Във всички случаи пазете тишина.

Предлагането двукратно е повелявало: Мълчи!

Но край. Вълната на бърборенето отхвърля това предлагане, за да заяви, да роди и да представи ново търсене, със сигурност породено от някакво друго знание. Обрат! Ние, другите преподаватели говорители, на свой ред слушаме обърканото, хаотично брожение на новото бъбриво търсене, огласявано от учениците, до които в миналото никой никога не се е допитвал, за да разбере дали наистина се нуждаят от нашето предложение.

Защо Палечка все по-малко се интересува какво говори гласът от катедрата? Защото пред растящото и ширещо се към безкрая предлагане на знание днес, достъпно непрестанно и отвсякъде, точното и специфично предложение става смешно. За нас проблемът прерастваше жестоко, когато ни се наложеше да се местим от едно място на друго, за да открием някое рядко и скрито знание. А днес, превърнато в достъпно, то вече е свръхобилно и близко, пък макар и в малкия обем, който Палечка носи в джоба под носната си кърпичка. Вълната на достъпа до знанията се е издигнала до височината на вълната на бърборенето.

Предлагането без търсене умря тази сутрин. Огромното предлагане, което го последва и замени, даде път на търсенето. Твърдя, че онова, което е вярно за училището, важи и за политиката. Дойде ли краят на ерата на експертите?

 

Послушковците

 

С уши и муцуна под пороя на повеляващия глас, кучето клечи, слуша хипнотизирано и не шавва. Послушни като в детска картинка, ние от малки започвахме нашата дълга кариера на седящо върху четирите си букви тяло, строени в редици, не помръдвахме и мълчахме. На времето ни викаха Послушковците. С празни джобове, ние се подчинявахме не само на учителите, но най-вече на знанието, пред което самите преподаватели смирено се прекланяха. И те, и ние го приемахме като върховен повелител. Никой не дръзваше дори да си помисли за каквато и да е корекция в договора за доброволно подчинение на знанието. Някои даже се чувстваха тероризирани от знанието и това им пречеше да учат. Те не бяха глупави, а уплашени. Нека се опитаме да проумеем този парадокс: за да не се разбира знанието и да се отхвърля при положение, че е желана за овладяване цел, то наистина трябва да е плашещо.

Понякога философията е говорила дори за Абсолютното знание. Което означава, че то изисква чупка на подчинение в гърба, като онази на предците ни, кланяли се пред абсолютната власт на краля, Божия наместник. Никога не е имало демокрация на знанието. И далеч не защото някои от държателите на знанието са държали и властта, а защото самото знание е налагало покорно тяло, включително и на своите емисари. Най-обезличеното тяло, учителското, е възпитавало стремеж към този тотално недостижим абсолют на отсъствието. Хипнотизирани, телата не са помръдвали.

Веднъж форматирано от страницата, пространството на училището, колежа и университета е било преформатирано от тази йерархия, закодирана в телесното поведение. Мълчание и преклонение. Всички да са фокусирани в подиума, откъдето говорещият глас повелява тишина и неподвижност, този принцип се възпроизвежда в педагогиката, в съдебната зала, вторачена в съдията, при театралната публика, втренчена в сцената, кралския двор – в трона, църковната служба – в олтара, дома – в огнището… множеството, обърнато към единствения. Сгъчкани тела в редици, обездвижени от нашите пещерни институции. Това е трибуналът, осъдил св. Дьони. Дойде ли краят на ерата на трибуните?

 

 

Освобождаването на телата

 

Новост. Лекотата на достъпа дава на Палечка – и на всички – пълни джобове със знание под носната кърпичка. Телата могат да излязат от Пещерата, където вниманието, мълчанието и чупката в гърба са ги приковавали сякаш с вериги към стола. Дори да ги принудят отново да седнат на него, те няма повече да стоят мирни на място. Врява и неразбория, казват.

Не. В миналото пространството на аудиторията е било оформяно като силово поле, чийто оркестров център на гравитация е бил подиумът, а силова точка на полето - катедрата, буквално като power-point. Там се е разполагала тежката наситеност на знанието, олекваща почти до нулата към периферията. Но знанието вече се разпростира навсякъде, само дето се стеле в хомогенно, децентрализирано и свободно за движения пространство. Някогашната аудитория е мъртва, макар още да виждаме само нея, макар още да умеем да строим само нейния формат, макар обществото на спектакъла още да се мъчи да ни я налага.

Телата обаче се вдигат на крак, задвижват се, жестикулират, зоват, разпитват се едни други, с радост споделят какво са открили под носните си кърпички. И тишината е заместена от дандания, дисциплината – от безредие, така ли? Не. Затворнички в миналото, днешните Палечки се освобождават от прангите на многохилядолетната Пещера, която ги е държала приковани, неподвижни и мълчащи със зашита уста и залепено за седалката дупе.

 

Подвижност: пилот и пътник

 

Центрираното или фокусираното пространство на класната стая и аудиторията може да се представи и като вместимостта на някое превозно средство: влак, автомобил, самолет, където пътниците седят на редици във вагон, купе или салон и се оставят водачът да ги пилотира към знанието. Погледнете сега телата на пасажерите – излегнати, отпуснати, с щръкнали кореми и безучастни, блуждаещи погледи. Докато водачът, активен и съсредоточен, се е привел напред и държи кормилото.

Когато Палечка използва компютъра или мобилния си телефон, те изискват тяло на водач в енергично действие, а не на бездействащ, отпуснат пасажер: имаме търсене, а не предлагане. Тя привежда гръб и прибира коремче. Набутайте това малко създание в някоя учебна зала: свикнало да управлява, тялото ѝ няма дълго да търпи мястото на пасивен пътник; лишена от машина за управляване, Палечка се раздвижва. Вдига шум. Дайте в ръцете ѝ компютър и тя ще си върне пилотската поза.

Днес всички са пилоти, ръководители на движението; няма вече зрители, пространството на театралната зала се изпълва с действащи лица; в съдебната зала вече няма съдии, само оратори в действие; в светилището няма свещеници, храмът се изпълва с проповедници; авторитетите вече не са в аудиториите, учителите са навсякъде… И, трябва да го кажем, политическата арена вече не е владение на силните, тя е завзета от решителните.

Край на ерата на длъжностно решаващите.

 

Бележки

1. Книга с жития на светци от монаха-доминиканец и архиепископ на Генуа Яков Ворагински (1228 - 1298). – Б. пр.

2. Името на Париж през Античността. – Б. пр.

3. Остров Сите, сърцето на Париж, единият от двата острова в Сена, където е възникнала антична Лутеция. – Б. пр.

4. Монмартр. – Б. пр.

5. Първоначално значение – маркирано (с камъни или друго) парче земя (простонар. лат.). – Б. пр.