Можем да направим извода, че мандалата представлява символно изображение на чакрата, т.е. тя е визуален знак със звуков съпровод. Съответно, мантра-йога представлява визуална медитация чрез концентрация върху конкретен цвят в музикален съпровод с цел подобряване функционирането на определен физиологичен орган или постигането на дадено психично състояние. Което ни връща към символното значение на цветовете и  въздействието им върху тялото и духа:

Червеният цвят възбужда и дразни, стимулира главния мозък, увеличава апетита. Способства нарастването количеството на еритроцитите и хемоглобина в кръвта, стимулира образуването на други клетки на кръвта. Създава усещането за телесна топлина (и затова помещения, оцветени в топли тонове, ни се струват по-топли от тези със студена окраска) и увеличава общото количество "вътрешна топлина". Стимулира кръвообращението. Подпомага поддържането на здрав цвят на кожата, дава енергия на нервната тъкан и на червения костен мозък – органа по кръвовъзпроизводството. Повишава вътрешната енергия, либидото.

Оранжевият цвят стимулира чувствата, създава усещането за веселие и благополучие, способства лечението на анемия. Помага да се превъзмогнат: умората, скуката, депресията, неуверенността, тревогата и страха. Стопля и носи положителна целебна енергия. Способства по-активната циркулация на енергията по каналите и поддържа в здраво състояние кожата и лигавиците.

 Жълтият цвят стимулира нервните процеси, „храни“ главния мозък, усилва работата на ума, повишава концентрацията на вниманието, подобрява настроението и паметта. Ефективно се прилага като възстановяващо средство при умствена преумора. Ликвидира апатията и тревогата. Духовното му въздействие е свързано с формирането на самоотверженост и самоотричане. Влиянието му е много благотворно при нарушения в работата на черния дроб.

Зеленият цвят способства ритмичната работа на сърцето, оказва умерено противовъзпалително и противоалергично действие, полезен е при понижената функция на бъбреците, световъртеж, неврозност. Много благотворно действа върху очите, давайки им необходимия отдих. Зелената светлина уравновесява, успокоява, вселява мъжество, дисциплинира ума и тялото, помага за контрола върху постъпките, широко се използва при лечението на невротични фобии и натрапчиви състояния. Дарява усещането за психическа свежест и облекчава при мъчителни състояния при преживяване чувство на вина или тревоги.

Светлосиният цвят успокоява, повишава имунитета, снема възпалението, оказва болкоуспокояващо действие. Ефективен е при безсъница, разсейва натрапчивите мисли, благоприятно влияе върху работата на щитовидната жлеза. Това е цвят на чистото съзнание,  на духовната бодрост и умствена трезвост. Охлажда и тялото, и ума. Помага при болести на  черния дроб.

Синиият цвят е ефективен при снемане на психоемоционална възбуда, смекчава агресията, ликвидира състоянията на страх и тревога. Намалява напрежението, понижава артериалното налягане, успокоява дишането.

Виолетовият цвят повишава функционалната устойчивост на сърцето, дробовете и кръвоносните съдове. Увеличава издръжливостта на тъканите и органите, нормализира състоянието на лимфната система, помага при мигрени, невралгии. При съзнателно възприятие води до духовно пробуждане, усилва интуицията. Създава лекота в тялото и открива дверите към фино възприятие на хората и предметите, а също способства за достъп към целителните сили в обкръжението  на организма.

     Така чрез цветомедитацията като форма на цветотерапията имаме възможност сами, дори и в изолирани условия, да поддържаме доброто си телесно и душевно здраве.

    Последният компонент от мантрата, на който следва да отделим внимание, е звукът.

Звукът сам по себе си представлява вълна, известно трептене на средата. Ако има движение – има и звук. Там, където средата се намира в покой, там звук няма. Важен аспект от физическия компонент на звука се явява и това, че за предаването на звуковата вълна е необходима въздушна среда (във вакуум няма звуци). По този повод са били проведени експерименти, показващи, че дори струните  на китарата във вакуум не звучат. Звуковата вълна, от своя страна, има собствена честота. Човешкото ухо възприема звуци само в определен честотен диапазон. Ултразвукът се чува от котките, кучетата, инфразвукът се улавя от слоновете, но нашият слух не е приспособен към възприятието им. През XVIII век немеският учен Ернст Хладни доказал, че ако се помести пясък върху еластична осцилираща плоча, то при въздействие на звуковите колебания върху нея, пясъкът започва да формира геометрични фигури. Те, съответно, били наречени в негова чест – „фигурите на Хладни“. Така човекът получил възможност да „види“ звука и да оцени възлиянието му върху грубата материя. В различни времена човечеството отделяло особено внимание върху въздействието на музиката върху организма. Учените нееднократно се опитвали да изследват как и кой музикален инструмент въздейства на този или онзи орган. Доказано е, че при съчетаването на хармоничните звуци на класическата музика може да се окаже благотворно въздействие върху съзнанието на човека, което постепенно се нормализира и успокоява. Експериментално е потвърдено, че дори простото барабанене в ритъм с пръсти по маса довежда до изменения в честотата на пулса. Били проведени изследвания за въздействието на звука върху човека и в медицинската практика. Едно от тях показало, че звукът от биенето на сърцето на спокойна, отпочинала си жена води до това, че децата, намиращи се редом, стават по-спокойни и много лесно и бързо заспиват. В противоположност на това, звукът при биенето на сърцето на жена, намираща е в състояние на тревога, извежда децата от състоянието им на спокойствие, те започват да викат и да плачат. От изброеното, може да се направи извод, че ритъмът играе много важна роля във връзка с въздействието на звуците върху човека и окръжаващия свят. Съществуват както положителни, така и отрицателни примери за влиянието на музиката върху организма на човека. Възниква въпросът: защо честота на звука въздейства върху организма ни? Учените го обясняват с това, че всеки орган на човека притежава своя собствена определена честота. Казахме, че където има движение, там има и звук. Фактически в нас постоянно произтича някакво движение: сърцето бие, кръвта пулсира, работи всеки орган. От нас излизат многобройни звукови трептения и когато тези вътрешни звукови вълни се срещнат с външните от обкръжаващата среда, те си оказват взаимно влияние. Следва да се отбележи, че освен влиянието на честотата, върху организма най-силно въздействие оказва силата на звука. Известно е, че при сила на звука от 20 дБ човек не изпитва дискомфорт, но ако тя достигне 150 дБ, е възможен дори летален изход. Да разгледаме сега словото, силата му и въздействието му върху света около нас. Казват, че добрата дума носи позитивна енергия, дори и в смисъла, че повдига настроението. В същото време емоционалната, негативна и отрицателно украсена реч остро се усеща, дори и от животните, да не говорим за хората. Тя е в състояние веднага да помени състоянието ни, да влоши настроението. И така, изяснихме, че звукът оказва голямо въздействие върху тялото и психиката на човека.

      Ето защо повтарянето или изпяването на мантри, което е практика в системата йога, въздейства едновременно на три нива: върху 1/ тялото, 2/ енергията, 3/ съзнанието. По емпиричен път е доказано, че звуците на санскрит {46} притежават целебна сила, т. е. самото звучене на мантрата оздравява тялото. Също така тя съдържа енергия, предизвикваща резонанс с нашата, започва да я трансформира. А влиянието върху съзнанието е обусловено от простия принцип: „върху каквото се концентрираме  - това и ставаме“. Смята се също така, че всяка мантра съдържа в себе си енергията на едно или друго божество или напреднала практика по постигане на определено качество. В нея има и особена, присъща само за нея идеация, така че повтаряйки мантрата, ние се проникваме от една или друга идея. Концентрирайки се върху мантрата, ние всъщност се концентрираме върху енергията и качествата, които искаме да постигнем. Поради това пеенето на мантри е най-разпространената практика на мантра-йога. Последователите й смятат, че това е мощен инструмент за очистване на вътрешния свят от тези замърсявания, които сме натрупали през живота си. Пеенето на мантри позволява с помощта на вибрациите да очистим подсъзнанието си от деструктивните положения и блокажи, които сме изградили подсъзнателно в себе си. Концентрацията върху мантрата дава възможност енергетиката на практикуващия да влезе в резонанс с тази на мантрата, вследствие на което започва да произтича постепенна трансформация на енергията на практикуващия. Редовното използване  на такава медитация позволява енергията да се поддържа на необходимото ниво. Важно за практиката е постоянно да държим мантрата в ума си и, повтаряйки я, да размишляваме и да вникваме в смисъла й, опитвайки се да я постигнем не само на интелектуално, но и на духовно ниво. Йогите твърдят, че умът ни често се вкопчва в обектите от външния свят и, привързвайки се към тях, влиза в безкраен мисловен процес, който ни кара не само да губим енергия, но и да се фиксираме върху негативни неща. Постоянното повтаряне  на мантрата ангажира неспокойния ум, кара го да се съсредоточи върху висшето и дава възможност да постигнем състояние на непривързаност към външните обекти и контрол върху сетивните органи.

      Мантрите въздействат не само върху съзнанието или ума, но влияят и върху физическото ни тяло. Смята се, че това става, тъй като по време на пеенето на мантра съответстващата част от тялото започва да вибрира и е нужно да се прислушаме към тази вибрация. По тази причина се препоръчва мантрата да се изпява, а не да се изговаря гласно или наум. При простото изговаряне на мантрата се използват ограничените възможности на гласовия апарат, но когато се пее, цялото тяло се включва в процеса. Освен това се разширява обхвата на дихателните възможности. Това е така, защото тялото ни е огромен резонатор, а както знаем, звукът е вибрация. Когато пеем, всичките му части откликват, т. е. започват да вибрират, подхващайки това, което са възпроизвели нашите гласови връзки. Това може да се определи като своеобразен масаж на съответните кухини, и колкото повече резонатори активно се включват по време на изпяването на мантрата, толкова по-добър е ефектът. Когато съзнателно променяме вибрациите в тялото си, повишавайки честотата им и със самото това, настройвайки се към по-фино възприятие на реалността, тогава се случва истинската мантра-терапия. Тогава се появява възможността да видим себе си и проблемите си отстрани, да се абстрахирате от тях, без да се отъждествяваме с тях и да намерим изчистено от емоции и привързаности, обективно решение. Освен това като странични ефекти от пеенето на мантри могат да се посочат следните: 1/ тялото се отпуска. Колкото по-сковано е тялото и са пристегнати мускулите, толкова по-лошо преминава звукът. Вторият момент: замърсяванията на тялото. Да вземем за пример обикновения средностатистически човек, който се храни с „нормални“ за повечето хор продукти и води съответен начин на живот. Неговите синуси, бели дробове и черва са натъпкани с шлаки, а това не позволява на гласа да звучи пълноценно. Затова е разумно да се подложим на очистваща терапия и да се храним здравословно. Прилагането на очистващи процедури способства за настройката на гласа. Дори, ако просто мантрите се изпяват, без допълнителни пречистващи процедури, с времето кухините се адаптират и започват да се движат, което ще спомага за хармонизиране на общото състояние на организма като цяло. Гласното изпяване на мантрата е енергийно най-простият начин за прилагане на мантра-терапията. Макар и елементарен, този начин е много полезен, тъй като развива висока концентрация на ума, дисциплинира мисловния процес и така по телесен път развива качествата на ума. Следващото, второ ниво на работа с мантрите е повтарянето им шепнешком. Смята се, че тук произтича вече по-фина и дълбока преработка на различните  проблеми на нивото на фините тела. Извършва се въздействие върху енергоинформационното поле на човека, явяващо се проява на работата на чакрите, а също свързаните с тях енергийни канали. И накрая, третото ниво е мисленото повторение. Тази практика се смята за най-трудна. Мисловното повторение на мантрите е възможно само в случай, че умът е утихнал и не ни бомбардира с незначителни, отвличащи мисли. Сънливостта, нетърпеливостта, сетивните обекти, различните желания, мързелът – всичко това са съществени препятствия за ефективното повтаряне на мантрите наум. Мисленото повтаряне на мантрите е добра практика за подготовка на ума към медитация. А истинската и пълноценна медитация се постига само в резултат  на дълъг и упорит труд.

      И така, имаме практиката на мантра-йога, която ангажира двете сетива – ухото и окото, предоставяйки им и естетическо удоволствие, включвайки тялото, ума, душата и духа. Въоръжени с нея, можем да се справим с изолацията, паническите атаки, страха, тревожните и натрапчиви мисли и да медитираме, т.е. да работим върху себе си, като се развиваме и прекарваме добре и пълноценно времето си.

 

Бележки:

{1}  Музиката на небесните сфери или хармонния на сферите, още  хармония на света (лат. harmonia mundi, harmonia universitatis), а също и музика на света (лат. musica mundana) е aнтично и средновековно учение за музикално-математическото устройство на космоса, характерно за питагорейската и платоническата философски традиции. Концептът „хармония на сферите“ е типично питагорейски и с упадъка му и поглъщането му от платознизма, той преминава в и се асимилира от него.

{2} Вавилонските астрономи можели да предвиждат затъмнения и им било известно явлението “прецесия на равноденствията“, т.е. знаели, че при всяка звездна година пролетното равноденствие настъпва малко по-рано, отколкото в предходната – според съвременните измервания: 20 минути и 24 секунди, което е удивително с оглед на времето си. Разцвет Вавилонската астрономия постигнала през VIII-VI вв. пр. Хр. (Авдиев, 1953). При управлението на цар Навуходоносор (634-562 г. пр. Хр.) Вавилонската астрономия въвела зодиака. Древно-гръцката астрономия се развивала, силно повлияна от Вавилонската (Тураев, 1935). Древногръките астрономи копирали записите и изчисленията на вавилонците, а също така заимствали някои астрономически прибори. 

{3} Шумеро-акдските и Вавилоснските жреци (Тураев, 1935), бидейки и астрономи, наблюдавали небето от специални кули-обсерватории, които, по правило, били разположени в зикуратите (Авдиев, 1935). Тези кули-обсерватории съществувавли във всички шумеро-акадски и вавилонски градове – за тях  свидетелстват находките от развалините им, открити от археолозите.

{4} Страбон (ок. 64/63 г. пр. Хр.- ок. 23/24 г. пр. Хр.) е античен историк и географ на Римска Гърция.

{5} Ктесий - древногръцки историк от втората половина на V до началото на IV в. пр. Хр.

{6} Бел е древногръцки митически персонаж: цар на Египет; син на Посейдон и Ливия, брат-близнак на Агенор. Предтеча на множество митологични герои, сред които Персей и Херакъл. В много антични текстове бил отъждествяван с източното божество Баал или Ваал, явяващ се конкретно божество в Асиро-вавилонската етнокултура, почитано във Финикия, Ханаан и Сирия като гръмовержец, бог на плодородието, водите, войната, небето, Слънцето. В този план може да се потърси съответствие между Ваал и Зевс. Векове по-късно християнството трансформира Асиро-вавилонския бог Ваал в един от най-могъщите демони, наред с Асмодей и Астарот, на които чернокнижниците усърдно се покланяли.  

{7}  Терминът „орбита“ е въведен от Йохан Кеплер (1571-1630), немски математик, астроном, механик, оптик, в книгата му „Нова астрономия“ (1609), явяваща се една от най-великите книги в историята на астрономията и представляваща първата публикация на изведените от Кеплер закони на движението на планетите от Слънчевата система.

{8}  Известно е, че звукът не може да се разпространява в безвъздушното пространство на космоса, но от това не следва че космосът е „безмълвен“. Технически в него съществува звук, но той представлява електромагнитни колебания. Всяка секунда небесните тела „водят разговор помежду си“, обменяйки си електромагнитни вълни, гама- и рентгенови излъчвания. Нашата планета Земя постоянно „шуми“ за сметка на магнитните полета и Слънчевия вятър, разнасящи Земните сигнали в открития космос. Човешкото ухо възприема звуци в диапазона 20-20000 Хц, от което следва, че с невъоръжено ухо не можем да доловим издаваните от планетите звуци. NASA са записали как звучи космосът. Те проектирали инструменти, записващи електромагнитните колебания, а след това ги трансформирали в звук, възприемаем от човека. Чуйте: звуците на планетите:

https://www.youtube.com/watch?v=LUKmKQPYWhY 

{9}  „Хармоника“ в Античността, в Средните векове, през Ренесанса и рядко в Новото време  наричат науката и учението за звуково-височинната структура на музиката, т.е. за хармонията. Респективно, Античната хармоника е протообраз на съвременната научна и учебна дисциплина „хармония“ като един от дяловете на музикознанието.

{10} Астрономията до Евдокс (ок. 408 г. пр. Хр. - ок. 355 г. пр. Хр.; древногръцки математик, механик и астроном, занимавал се също с лекуване, философия и музика) не познавала сферите. Платон говорил за „кръгове“, Аристотел за „небесни светила“ или просто „звезди“. В латинската наука от късната Античност и в Средневековието понятието се предавало чрез изрази като: musica mundana (Боeций), harmonia caeli, musica caelestis, mundana concinentia [„небесна хармония“, „небесна музика“, „хармония на света“ при Амвросий Теодосий Макрообий (V в. пр. Хр.; древноримски писател, филолог, философ-неоплатоник, теоретик на музиката)].

{11} Спорен е въпросът дали музиката може да бъде сведена до прецизното съвършенство и изводимост на математиката. Все пак, музиката е продукт на вдъхновение и емоция, а не на изчисление.

{12} Монохордът (от др.гр. „еднострунник“), основателно наричан още музикален канон, представлява инструмент, служещ за прецизното построяване на интервалите. Основавайки се на монохорда, може да се нанася скалата на деленията, маркираща частите на струната. В Древна Гърция, при питагорейците, както в Средните векове и през Ренесанса монохордът се прилагал за демонстрация на съответствието на определени числови отношения при определени музикални интервали, за научни и учебни цели.

{13} След откритията на сър Айзак Нютън става известно, че цветът е светлина, пречупена през определен ъгъл и оттук насетне цветът и светлината започват да се мислят като взаимозаменяеми, което се отразява в двойното, равнозначно вярно название на (свето)цветомузиката, при все че второто се е утвърдило като употреба.

{14} Асоциация (лат. Associatio - съединение, взаимовръзка) в психологията се нарича закономерно възникващата връзка между отделни събития, факти или явления, закрепени в паметта на индивида. При наличието на изградена асоциативна връзка между психичните явления A и B, появата на феномена А автоматично извиква представата за явлението Б поради съзнателно установената релация. Физиологична причина за формиране на асоциативна релация е кратковременната нервна връзка, като това психологично явления се опира на условните рефлекси.

{15} Следването в университет през Средновековието обхващало два етапa. На първия, продължаващ 3-4 години, обучението се изразявало в овладяването на седемтe „свободни изкуства“ - тривиум (от лат. trivium - трио, тройка): граматика, риторика и логика като достатъчен минимум за правилно писане и краснорчиво изразяване. След завършването на тривиума, студентът можел да премине към изучаването на квадриума (от лат. quadrium - четворка), включващ дисциплини като: аритметика, геометрия, музика и астрономия като своеобразна специализация след общия за всички профил на тривиума.

 {16} „Консонанс“ и „дисонанс“ (от лат. consonantia - съзвучие, съгласувано звучене и от лат. dissonantia - неблагозвучие, несъгласувано звучене) в теорията на музиката се наричат категориите на хармонията, характеризиращи сливането, съгласуването или несъгласуването на едновременно звучащи тонове във възприятието, а също и самите съзвучия (интервали, акорди). Независимо от обстоятелството, че за обяснение на кон- и дисонансите при преподаване често се привеждат математико-акустични аргументи, те не се явяват абсолютни, „физически“ дадености. Питагорейците (VI-IV вв. пр. Хр.) прокарвали аналогия между консонанса (др.гр. συμφωνία) и хармонията на света, световния порядък (космоса), противополагайки му дисонанса - дисхармонията, хаоса. Към консонансите („симфониите“) причислявали октавата, квинтата и квартата, квинтата с октава и двойната октава, а всички останали съзвучия - към дисонансите („диафониите“). Последователите на Питагор разграничавали консонанса от дисонанса в зависимост от числовите отношения на тоновете. Учениците на Аристоксен, от друга страна, разглеждали като критерий за консонантност „приятността“ на съзвучията за слуха, отразявайки най-адекватно същината на консонанса като предпочитание, свързано с вкуса на съответния човек.

{17} Джузепе Арчимбалдо (1527-1593) с впечатляващата си разностранна ерудиция съвместява много различни художествени и инженерни занаяти. Това идеално отговаря и удовлетворява причудливите вкусове на императора на Свещената Римска империя Рудолф II (1522-1612; член на Хабсбургската императорска фамилия и син на Максимилиан II; майка му Мария Испанска е сестра на Филип II Добрия), силно увлечен от изкуството, натурфилософията, алхимията и астрологията. (Пословично известният с кунсткамерата си император Рудолф II е предствен като емблематичен образ на ексцентризма и причудливостта в серийния филм „Максимиллиан“, 2017, Австрия, 2017, режисьор: Андреас Прохаска: http://seasonvar.ru/serial-17652-Maksimillian_Pervyj_igry_prestolov_i_lyubvi.html). Маниеристът Джузепе Арчимболдо увековчава кралското височество в „Портрет на император Рудолф II в образа на Вертумн“, нарисувана ок. 1590 година. Той е известен преди всичко като художник с картините си, особено алегориите от циклите от 60-те г. на XVI в.: „Годишните сезони“ и „Четирите елемента“. Някои изследователи посочват, че Арчимболдо има съществен принос в теорията и практиката на „светомузиката“, приписвайки му изобретяването на т. нар. „перспективна лютня“ и „цветен клавесин“ – прибори за съгласуване между музиката и визуалните ефекти. Конструира различни механизми и хидравлични апарати.

  {18} Атанаасий Киирхер (1602-1680) е немски учен-ерудит-полимат и изобретател, монах от Йезуитския орден, професор по математика и изтокознание в Collegium Romanum, впечатляващ поради многостранността си автор на многочислени трактати по най-разнородни предмети: физика, естествени науки, лингвистика, антикварианизъм, теология, математика.

{19} Още в античността синият цвят е разглеждан като близък до тъмнината. В колористиката има най-различни хипотези: от абсурдни, според които древните са имали своеобразна зрителна слепота към зеленото и синьото до такива, отхвърлящи идеята за някаква зрителна дисфункционалност при тях, а разработващи чисто лингвистични изследвания за употребата на различните имена за видовете цветове.

{20} Марен Мерсен (1588-1648) е френски математик, физик, философ и богослов, теоретик на музиката. В йезуитския колеж в Ла-Флеш се обучавал заедно с Рене Декарт (1596-1650), с когото съхранил близкото си приятелство през целия си живот. При все че, Мерсен не бил професионален музикант, той оставил след себе си ценни за музикознанието разработки. В труда си „Книги за  хармонията“ той извършил анализ на природата на звука, извел описание на музикалните инструменти, изложил учение за консонанса и дисонанса, музикалните ладове, за въздействието на музиката върху човека. Главното му съчинение по теория на музиката – „Всеобща хармония“, (публикувано в периода 1636-1637 гг.) представлявало компендиум на наличните в този период знания за музиката, описание на съвременните за автора музикални инструменти.

 {21} Симпатичната магия (магията по принципа на симпатията: подобното с подобно) се опира на идеята, че сходните по външен вид предмети (магия на подобия) или пребивавали в непосредствен контакт (магия на контакта) образуват един с друг свръх-естествена, магическа връзка.

{22} Сред критиците били такива като: Дени Дидро, Ж. Д’Аламбер, Ж. Ж. Русо, Волтер, изобщо енциклопедистите, Йохан Гьоте, Жак Бюфон, Херман Хелмхолц, които сочели необосноваността от пряко пренасяне на законите на музиката (слуха) в областта на зрението и смятали, че механистичността на концепцията я прави извънестетическа по съдържание и натурфилософска по произход.

{23} Александър Римингтън  (1854-1918) e бил художник-офортист, илюстратор, автор и професор по изящни изкуства (англ. Fine art) в Кралския колеж в Лондон. Изобретил клавишен инструмент, произвеждащ различни цветове в хармония със звучащата музика. Най-ранните му версии били неми и музиката била просвирвана от пианист, но Римингтън разработил органа така, че да може да възпроизведа както музика, така и вярно да отразява синхронизираните с нея цветове. В книгата си „Цветна музика: изкуството на подвижния цвят“, публикована през 1912 г., Римингтън описал функционирането на инструмента отвътре: от светлинна дъга с мощност 13 000 свещи се произвеждал мощен бял лъч, който преминавал през два бисулфида, въглеродни призми, осигуряващи цветовата гама. Тези цветове после се смесвали и проектирали върху екран през диафрага под контрола на оператора чрез клавиатура и педали. Един от първите получени патенти е бил издаден през 1894 г.. А на следващата той се представил с доклад и демонстрирал инструмента си в Сент-Джеймс-хол, в акомпанимент от музика на Фредерик Шопен и Рихард Вагнер. По-нататъшните концерти със смесен похват през 1895 г. също били изпълнени там. 

{24} Звукът е вибрация, трептене. Цветът е светлина, а тя, от своя страна, е електро-магнитна вълна с определена вибрация, с характерна степен на пречупване, разпръскване и други физически характеристики. И от тази гледна точка, след като светлината и звукът са различни форми на енергия, ако приложим основното търсене на цветомузика и древната генеалогия на музиката на небесните сфери, то ще следва да е възможно превръщането на един вид енергия в друг, ако се основаваме и на  закона за запазване на енергията, изведен от немския физик Херман фон Хелмхолц (1821-1891), то всички форми на енергия са еквивалентни и само се превръщат една в друга. 

{25} Квинтовият кръг (или кварто-квинтов кръг) е геометрично представяне на хроматичната звукова система като последователност от кварти и/или квинти. В квинтовия кръг влизат 12 различни височини, при това се предполага, че квинтите/квартите са темперирани – като точно темперацията осигурява затварянето на кръга. Квинтовият кръг традиционно бива използван за илюстрация в учението за хармонията за по-добра визуализация на родствата на мажорно-минорните тоналности.

{26} Арнолд Шьонберг (1874-1951) е австро-американски композитор, педагог, музиковед, диригент, публицист. Най-значимият представител на музикалния експресионизъм, основоположник на Новата Виенска школа, изобретател на техниките: додекафония (от гр. Δώδεκα - дванадесет и гр. φωνή – звук;  похват в музикалната композиции, използващ серията от двенадесет, съотнесени между себе си тонове) и серийната техника, използваща за звуковисочинна основа на музикалното произведение серия от неповтарящи се звуци.

{27} Тома Александрович Хартман, известен още като Томас де Хартман (1885-1956) е руско-американски композитор. Станал близък с Василий Кандински, написал музика към замислената от него опера „Жълт звук“ (нем. Der Gelbe Klang; 1912), публикувал статия „За анархията в музиката“ в списанието, списвано и от Кандински, „Синият конник“, представляващо публична платформа за изразяване възгледите на художниците-експресионисти в началото на XX век в Германия. Хартман е известен като един от преданните ученици и сподвижници на Георгий Гурджиев. Той сътрудничал  на Гурджиев в продължение на 12 години (от 1917 до 1929 г.), съчинявал в съавторство с него музика за съпровод на „сакралните танци“ на Гурджиев.

{28} Книгата „Мисъл-форми“ демонстрирала, как символиката на „астралните цветове и форми“ може да изрази спецификата на „определени душевни и ментални състояния“. Тя оказала „голямо влияние върху Кандински“ (Kramer H. 1995. NY: The Foundation for Cultural Review); (Lachman G. 2008. Quest: Theosophical Society in America, 2008. Vol. 96. Iss. 2. P. 57-61); „Идеите, които Кандински развивал в бележките и статиите си, включително станалия по-късно каноничен текст „За духовното в изкуството“, обединявали учението на Безант и Ледбитер за мисъл-формите, изказванията на Щайнер за цвета, музиката и вибрациите и представите за синестезията (Johnston, 2012: 159). Кандински имал немески превод на книгата „Мисъл-форма“ (Gettings, 1979: 135)

{29} Музикалният тон представлява височината на звука, която, от своя страна, човек с тренирано ухо определя на слух. А от физическа гледна точка височината на звука зависи главно от честотата му, т.е. от броя на вибрациите в средата на разпространение (обикновено във въздуха) в секунда, улавяни от човешкото тъпанче. Съответно, при увеличаване честотата на трептене, тонът на звука нараства (по-често трепетене = по-висок звук и обратното) (Высота звука // Музыкальная энциклопедия. 1973: 849-850). Под „тоналност“ в музикалното учение за хармонията се разбира принцип на лада или неговото звукоположение като височина.

{30} Тонът, наред с наситеността и светлотата, е една от трите основни характеристики на цвета. В теория на  изобразителното изкуство се различават „хроматични“ от "ахроматични тонове", понятието тоналност придобива по-широко значение от установеното в специалната наука за цвета - цветознание и от приложната теория на цвета за художници: колористика. В живописта тоналните отношения, включващи наситеността на цвета, яркостта му и светлотта, създавани от живописците чрез добавяне на белила или черна боя, се различават от светлосенковите отношения. В натуралистичното, нехудожествено, чисто техническо изображение, понятията „тонални“ и „светлосенковите отношения“ се отъждествяват. Художниците също използват понятието "основен тон" (както в музиката), който завършва цялостта на изображението. Освен това хроматичните и ахроматичните тонове се различават по топлина и студеност. В хроматичната гама топлите и студените тонове се разделят според физическите свойства на спектъра, а при ахроматичната - според свойствата на бялата или черната боя, (които, от своя страна, в зависимост от химическия състав на пигментите също се делят на топли и студени). Съответно, топлите и студените тонове предизвикват различни чисто физиологични усещания. Към топлите тонове се причиляват: жълтият, оранжевият и червеният, а към студените - синият, светлосиният, зеленият, виолетовият.

{31} В изобразителното изкуство тоналността, наред с текстурата и фактурата, е едно от видимите качества на повърхността на формата. В живописта художникът съзнателно или чисто интуитивно се старае да придаде тонална цялост, завършеност и издържаност на композицията, ориентирайки се към основните тонове, било те топли или студени, с което построява цялата гама от оттенъци, изграждащи живописното произведение.

{32} Вибрацията е трептене с определена честота. От физическа гледна точка звукът и цветът представляват вибрации с дадени характеристики като честота и дължина на вълната. Така и цветът като вибрация афектира душата, настройвайки звученето й спрямо носените от него честоти. По отношение на душевните вибрации е много интригуваща интерпретацията им, предложена от Олга Матич в статията й „Към историите на облака: Василий Кандинский, Андрей Бельй и други“, където разглежда антропософското влияние на книгата „Мисъл-форми“ на Ани Безант и Чарлс Ледбитър при формирането на абстрактната концепция за цвета на Кандински, който е страстен последовател на движението.

{33} Относно трансцендентността на синьото следва да се посочат още две книги, потвърждаващи интуицията на Кандински за него: Ян Балека, „Синият – цвят на живота и смъртта. Метафизика на цвета“ (2008) и Мишел Пастуро, „Син. История на цвета“ (2017).

{34} В античността не се наблюдава особено отчетливо различаване на синьото, то се разглеждало като цвят твърде близък до черното. Развивани са най-различни хипотези по въпроса: от предполагаема сензорна недостатъчност при древните до ограничена цветова лексика. Фундаментална книга за културата по възприятието на цвета в историята е тази на Мишел Пастуро „Черен. История на цвета“. Относно античния хроматизъм следва да се упоменат: Кристофер Роу, „Концепцията за цвета и цветовия символизъм в древния свят“ и Н. Серов, „Античен хроматизъм“ (1990) 1996.

{35} Йоханес Итен (1888-1967) е швейцарски художник, теоретик на новото изкуство и, преди всичко, педагог. Става световно известен със създадения от него учебен пропедевтичен курс в школата Баухаус, залегнал в основата на преподаване в много съвременни дизайнерски школи. Известен е с книгите си: „Основи на цвета“ (1990) и „Изкуството на формата“.

{36} Идеи за системността и атрибутивното формализиране на функцията човек-цвят изследвали: В. М. Бехтерев, В. Вундт, Л. С. Виготский, З. Фройд, К.Г. Юнг, К.Л. Строс, Ж. Пиаже, М. Люшер и други.

{37} Названието „синтонична“ е образувано от думата „синтония“, означаваща „да бъдеш в хармония със себе си и с другите“.

{38} Макс Люшер (1923 - 2017) е швейцарски психолог, разработил цветовия тест на Люшер. През 1949 г. защитил дисертация на тема „Цветът като инструмент за психодиагностика“. Цветовият тест на Люшер от 1949 г. е предшестван и наподобява цветоаналитичния тест на Фрилинг – като психодиагностично изследоване на личността, разработено през 1947 г. от немския психоаналитик и художник, доктор по философия Хенрих Фрилинг, представляващ анализ на вътрешните стремежи на човека, границите и хоризонтите на безсъзнателното и спецификите на рецепцията на обкръжаващия свят по метода на „цветовото огледало“, т.е. цветът отразява определено състояние.

{39} Хомеостазата (др.гр. ὁμοιοστάσις от ὅμοιος „еднакъв, подобен“ + στάσις „състояние; неподвижност“) като процес представлява саморегулация, способността на откритата система на организма като взаимодействие и влияние на външната среда и вътрешните процеси, да съхранятва постоянство, стабилитет на вътрешното си състояние чрез координирани реакции, насочени към поддържане на динамично равновесие. Стремежът на системата е да се възпроизвежда, да се съхранява, (който е генетично закодиран във всеки организъм от най-простия до най-сложния), да възстановява нарушеното равновесие, да преодолява неблагоприятното въздействие на външната среда и да се адаптира към нея.

{40} Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927) е руски и съветски психиатър, невропатолог, физиолог, психолог, основоположник на рефлексологията и патопсихологията, академик. Разработил обективни методи за изучаване на нервно-психическото развитие при децата. Многократно критикувал психоанализата (ученията на: Зигмунд Фройд, Алфред Адлер и др.). Но, при все това, подпомагал провеждането на теоретични, експериментални и психотерапевтични работи по психоанализа, осъществявани в оглавявания от него Институт за изучаване на мозъка и психичната дейност. Освен това, Бехтерев разработвал и изучавал връзката между нервните и психичните болести, психопатията и циркулярната психоза, клиниката и патогенезиса на халюцинациите, описал ред форми на натрапчиви състояния, различните проявления на психичния автоматизма. За лечението на нервно-психичните заболявания въвел съчетано-рефлекторна терапия на неврозите и алкохолизма, психотерапия по метода на отвличането (абстрахирането), колективна психотерапия.

{41} Едуин Бур Бебит (1862-1938) става известен с книгата си „Принципи на светлината и цвета. Изцеляващата сила на цвета“ за ефективността и целителното въздействие на светлината и цвета, чрез което става пророк и лидер в областта на цветотерапията като медицина.

{42} Относно едновременната неземност и идеалност на синия цвят като откъснатост и трансцедентност следва да се посочи книгата от Ян Балека „Синият – цвят на живота и смъртта. Метафизика на цвета“ (2008).

{43} Думата „медитация“ произлиза от латинското meditatio, конкретно от глагола meditari, който в различните контексти означава: 1/ „да обмисляш“, 2/„да конструираш идеи“, 3/„мислено да съзерцаваш“. В случая представява интерес схващането за медитацията като мислено съзерцание, съзерцание на ума или ментална визуализция или цветомедитацията като умствено концентрирано съзерцаване на цвета. Като праформа на медитацията може да се посочи практикуването още в доисторично време на повторящи се ритмични песнопения и повторения  на фрази за умилостивяване на боговете и спечелване на благоразположението им. Във Ведите (мнозина историци датират създаването им между 1800 и 1200 г. пр.н.е., което ги превръща в най-древните текстове на света) може да се открие едно от най-ранните споменавания на медитацията. По-късно (приблизително от VI до V вв. до н. е.) даоизмът в Китай и будизмът в Индия разработват собствени форми на медитация. Могат да се изброят: будистка, индуистска, христианска (източна и западна), ислямска и даоиска традиции по медитация.

     Поради тематичния ни фокус, нас ни интересува научната рефлексия върху медитацията. Един от пионерите по изследоване на въздействието на медитацията върху здравето на човека е кардиологът Хербърт Бенсън от Харвардското медицинско училище. Излизането от печат през 1975 г. на книгата му „Реакция (отговор) на релаксацията“ („The Relaxation Responsе“) предизвикало ръст на клиниките, занимаващи се с проблемите за понижаване на стреса на работното място, в болниците и други. От 2003 г. в института „Ум и живот“ (под патронажа на Далай-лама) се провежда програма “Изследване на ума“ за изучаване влиянието на медитацията върху дейността на главния мозък, в хода на която наблюдаваните (предварително избрани майстори по медитация) изпълняват ред задачи, по време на които статусът на мозъчната им дейност се фиксира чрез електроенцефалограф и магнитно-резонансен томограф [МРТ e метод за получаване на томографски (пластово изображение на вътрешната структура на обекта) медицински изображения за изследване на вътрешните органи и тъкани при използване на ядрено-магнитен резонанс]. Изследванията се базират на резултатите от Уейсмановата лаборатория по неврофизиология и поведение на мозъка в Уисконсинския университет, където като образец в хода на изследването наблюдаваните също изпълнявали поставени задачи, намирайки се в магнитнорезонансния томограф, визуализиращ мозъчната им активност. Според някои изследования, медитацията подобрява паметта и способността за концентрация. Тя може да помогне при психични разстройства, без да бъде панацея. Упражненията за съсредоточаване в никакъв случай не могат да заменят терапията с лекарства. Тя просто е допълнителен, благоприятсващ фактор, усилващ въздействието на консервативното медицинско лечение. Медитацията може да се прилага като едно от възможните форми на психотерапия. Според изследванията, проведени под ръководството на психиатра Елизабет Ходж, след няколко седмици практика на медитация при болните с генерализирано тревожно разстройство значително се понижило нивото на адренокортикотропния хормон (АКТГ), повлиява се реакцията към стреса, т.е. пациентите стават по-стабилни и устойчиви (по-резистентни) при справянето със стрес. При болните с рекурентна („възвръщаща се“) депресия, медитацията значително намалява вероятността от повторение на депресивния епизод. Така се правят изводи за благоприятното и подобряващо въздействие на медитация върху тялото, психиката и ума.

Съществуват две форми на медитация: 1/ духовна и 2/ светска, като втората поставя акцент върху понижаване на стреса, релаксация и самоусъвършенстване.

Изхождайки от цвета и звука като отправни ограничителни пунктове, интерес за целите на настоящето изложение е медитацията, свързана със съсредоточаване към вътрешната светлина и звук.

{44} Мантрите представляват набор от звуци или думи на санскрит, съпроводени с цветови (картинни) визуализации, които, според мнението на практиците, предизвикват резонансно психологично и духовно въздействие, активирайки определени зони от тялото. Мантри се прилагат в традициите на индуизма, будизма, джайнизма и сикхизма, зороастризма, даоизма. Санскритската дума „мантра“ е образувана от корена „man“ – „мисля“, (от който произлиза също и думата „ум“ - manas) и суфикса - tra, означаващ инструмент или локализация (място). Буквален превод: „инструмент на мисленето“. Ако медитацията като умствено съзерцаване е една от характерните практики на йога, то мантра медитацията представлява концентрирана визуализция върху определен цвят, допълвана от фонетично точното произнасяне на фрази на санкскрит. Учените смятат, че мантрите са се появили преди повече от 1 000 години преди нашата ера. Към средния Ведически период (1 000 г. до н. е. - 500 г. пр. н. е.) мантрите в индуизма представляват синтез на изкуство и наука. Някои утвърждават, че мантрите са по-древни фонетични образувания от самите езици.

{45} Йога е понятие в индийската култура, в широк смисъл означаващо съвкупността от различни духовни, психически и физически практики, разработвани в различни направления на индуизма и будизма, фокусирани върху управляването на психичните и физиологичните функции на организма с цел постигане на възвишено (просветлено) духовно и психично състояния, т.е. чрез телесно упражняване се постига духовно извисяване. В по-тесен смисъл, йога е една от шестте ортодоксални школи (даршани) във философията на индуизма. През 2016 г. ЮНЕСКО, отчитайки същественото влияние на йога в многочислените аспекти от живота на обществото в сферата здравеопазването, медицината, образованието и изкуствата, я включва в репрезентативния списък на нематериалното културно наследство на човечеството (UNESCO.Org., 01.12. 2016).

{46} Според някои изследователи санскрит е най-близкият до природата език.

 

Литература:

1.       Авдиев, Всеволод И. 1953. Астрономия // История Древнего Востока. Ленинград: Госполитиздат. https://vk.com/doc35528094_464377959?hash=8a921b2ef0845c9f8e&dl=782bc065af3a3dff22  

1.      Балека, Я.  2008. Синий - цвет жизни и смерти. Метафизика цвета. М.: Из-во: Искусство - XXI век. https://platona.net/load/knigi_po_filosofii/kulturologija/baleka_ja_sinij_cvet_zhizni_i_smerti_metafizika_cveta/16-1-0-2472  

2.      Бальмонт, К. Д. 1917. Светозвук в природе и световая симфония Скрябина. М.: Российское музыкальное издательство.  https://ru.wikisource.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B7%D0%B2%D1%83%D0%BA_%D0%B2_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5_%D0%B8_%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%8F_%D1%81%D0%B8%D0%BC%D1%84%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F_%D0%A1%D0%BA%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0_(%D0%91%D0%B0%D0%BB%D1%8C%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D1%82)

3.      Безант, Ани § Ледбитър, Чарлз. 2012. Мисъл – форми. Из-во: Логос. Каталожен номер: 7171707 https://www.biblio.bg/%D0%9C%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BB-%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B8/%D0%90%D0%BD%D0%B8-%D0%91%D0%B5%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82/978-954-3190-95-9-245?type=1; http://www.theosophy.ru/lib/myslform/myslform.htm 

4.      Блажевич, М. Н., Д. Ф. Ушаков. 2011. РОБЕРТ ФЛАДД: МЕТАФИЗИКА МУЗЫКИ И ЧИСЛА. Вестник СПбГУ. Сер. 15/ 2011. Вып. 3. https://vk.com/doc115091650_442005718?hash=3adfdb6122530a3ed6&dl=33316cc8e5419cab7d        

5.      Бриль, Мария. 2009. ИСЦЕЛЯЮЩИЙ ЦВЕТ. ЦВЕТОТЕРАПИЯ: С ЧЕГО НАЧАТЬ. Издательство: Вектор. ISBN: 978-5-9684-1344-4. https://avidreaders.ru/book/iscelyayuschiy-cvet-cvetoterapiya-s-chego-nachat.html  

6.      Бычков, В. В. и др. 2007. Теософия и искусство // Триалог. Разговор первый об эстетике, современном искусстве и кризисе культуры / Реценз.: А. В. Новиков, В. И. Самохвалова.  М.: ИФ РАН. С. 79-84. ISBN 978-5-9540-0087-0. https://iphras.ru/uplfile/root/biblio/2007/Trialog_1.pdf  

7.      Бэббитт, Эдвин. 1996. Принципы света и цвета. Исцеляющая сила цвета. София: Издательство К. ISBN: 5-7101-0105-2. https://www.koob.ru/babbitt/light_color  

8.      Виноградов, Г.§ Красовская, Е. 1991. Занимательная теория музыки. М.: Советский композитор. https://may.alleng.org/d/art/muz012.htm 

9.      Веташ, Виталий. ПРИМЕРЫ цветовой СИНЕСТЕЗИИ в различных областях применения. https://astrolingua.ru/ASTRGRAF/synesthesia.htm 

10.  Воинова, Марина. 2017-2018. Органно-клавирная культура и цветомузыка: от синестезии к визуализации// ВОПРОСЫ ИНСТРУМЕНТОВЕДЕНИЯ. Выпуск 11. Санкт-Петербург: © Российский институт истории искусств, 2017–2018; © Коллектив авторов, 2017–2018. ISBN 978-5-86845-223-9. https://artcenter.ru/wp-content/uploads/2013/10/%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%81%D1%8B-%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-11-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE.pdf 

11.  Высота звука // Музыкальная энциклопедия. 1973. М.: Советская энциклопедия, Т. 1. http://notes.tarakanov.net/download/?file=%2Fu%2Fnotes%2Fspravochniki-slovari%2Fmusen1.pdf 

12.  Галеев, Б.М. 1973. Античное учение “Музыки сфер” и светомузыка. Сборник статей. Казань, СКБ  «Прометей». http://web.library.kai.ru/cgi-bin/irbis64r_14/cgiirbis_64.exe?LNG=&Z21ID=&I21DBN=PROMT&P21DBN=PROMT&S21STN=1&S21REF=10&S21FMT=fullwebr&C21COM=S&S21CNR=20&S21P01=0&S21P02=1&S21P03=A=&S21STR=%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B5%D0%B2,%20%D0%91%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%20%D0%9C%D0%B0%D1%85%D0%BC%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87 

13.  Галеев, Б.М. 2006. Природа и функции синестезии в музыке// 2006: 24-29. ISSN 2072-9979. https://www.elibrary.ru/item.asp?id=12378951  

14.  Галеев Б.М. ЧТО ТАКОЕ СИНЕСТЕЗИЯ: МИФЫ И РЕАЛЬНОСТЬ. Опубликовано в "Leonardo Electronic Almanac", v.7, 1999 , N 6). http://prometheus.kai.ru/mif_r.htm   

15.  Гёте, Иоганн. 2012. Учение о цвете. Теория познания. Издательский дом: Книжный дом «ЛИБРОКОМ». https://royallib.com/book/gyote_iogann/uchenie_o_tsvete_teoriya_poznaniya.html   

16.  Заиченко, А.А., Картавенко, М.В. 2011. Синестезия – феноменология, виды, классификации// Информатика, вычислительная техника и инженерное образование. 2011: 48-60. https://www.elibrary.ru/item.asp?id=19112682 

17.  Иттен, Иоханнес. 2001. Искусство формы. М.: Издатель Д. Аронов. ISBN 5-94056-004-0. https://monoskop.org/images/5/52/Itten_Iokhannes_Iskusstvo_formy.pdf     

18.  Иттен, Иоханнес. 2000. Искусство цвета. М.: Издатель Д. Аронов. ISBN 5-94056-001-6. https://avidreaders.ru/book/iskusstvo-cveta.html  

19.  Кандинский, Василий. 1992. О духовном в искусстве. Издательский дом: Архимед. https://royallib.com/book/kandinskiy_vasiliy/o_duhovnom_v_iskusstve.html     

20.  Кандинский, Василий. 2018. О духовном в искусстве. Ступени. Текст художника. Точка и линия на плоскости (сборник). М.: Из-во „Аст“. https://readli.net/o-duhovnom-v-iskusstve-stupeni-tekst-hudozhnika-tochka-i-liniya-na-ploskosti-sbornik/    

21.  Леви, Владимир. 2001-2021. О СИНЕСТЕТИЗМЕ (ПСИХОЛОГИЯ ВОСПРИЯТИЯ И ПАМЯТИ)// Электронная книга Вопросов и Ответов в авторском оформлении. http://levi.ru/vot/list.php?id_catalog=104 

22.  Леонардо. 2014. Трактат за живописта. София: Изток – Запад. ISBN: 978-619-152-500-3.

23.  Лупенко, Е. А. 2012. Цветной слух - реальность или миф?// Экспериментальная психология. 2012. Том. 5, № 3. С. 32–43. ISSN: 2072-7593 / 2311-7036 (online). https://psyjournals.ru/exp/2012/n3/53991_full.shtml 

24.  Лупенко, Е. А. 2008. Психологическая природа интермодальной общности ощущений. Диссертация. 2008: № 3 (5). https://www.dissercat.com/content/psikhologicheskaya-priroda-intermodalnoi-obshchnosti-oshchushchenii  

25.  Лурия, А. Р. 1968. Маленькая книжка о большой памяти (Ум мнемониста). М. : Издательство Московского университета. https://klex.ru/n 

26.  Матич, Ольга. 2011. К истории облака: Василий Кандинский, Андрей Бельй и другие. // Новое литературное обозрение. 2011. № 6. http://shgpi.edu.ru/biblioteka/cgi-bin/search/search.exe?Z21ID=&I21DBN=STATI&P21DBN=STATI&S21STN=1&S21REF=10&S21FMT=fullw&C21COM=S&S21CNR=20&S21P01=3&S21P02=0&S21P03=A=&S21COLORTERMS=0&S21STR=%D0%9C%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%87%20%D0%9E%2E  

27.  Науман, Ем. 1879. Иллюстрированная всеобщая история музыки. Издательство: Издание Ф.В. Щепанского. https://rusneb.ru/catalog/000199_000009_004494462/    

28.  Неаполитанский, С.М. — «Мантра-йога и медитация». https://www.klex.ru/gqu  

29.  Новое исследование детей с графема-цветовой синестезией. 2013. https://mindbrain.ru/2013/11/14/436.html 

30.  Ньютон, Исаак. 1954. Оптика, или Трактат об отражениях, преломлениях, изгибаниях и цветах света. https://www.rulit.me/author/nyuton-isaak/optika-ili-traktat-ob-otrazheniyah-prelomleniyah-izgibaniyah-i-cvetah-sveta-get-502062.html    

31.  Паннекук, Антон. 1966. История астрономии. М.: Наука. https://www.twirpx.com/file/382147/  

32.  Пастуро, Мишель. (2006) 2017. Синий. История цвета. М.: Серия: Библиотека журнала «Теория моды». ISBN: 978-5-4448-0801-6. https://avidreaders.ru/book/siniy-istoriya-cveta-fragmenty-knigi.html 

33.  Пастуро, Мишель. (2006) 2017. Черный. История цвета. М.: Новое литературное обозрение. ISBN 978-5-4448-0800-9.  http://www.litres.ru/pages/biblio_book/?art=24401610

34.  Пачинский С., Цуккерман П. (ред.). 1973. А. Н. Скрябин: Сборник статей. К столетию со дня рождения (1872-1972). М.: Советский композитор. https://www.twirpx.com/file/2429001/

35.  Пифагорейство. Алфавитный Код. https://web.archive.org/web/20170121182940/http://teurgia.org/index.php?option=com_content&view=article&id=115:2010-01-12-19-04-11&catid=59:2010-01-15-00-29-02&Itemid=84  

36.  Пифагорейство. Десять Чисел Пифагора. https://web.archive.org/web/20170123155308/http://teurgia.org/index.php?option=com_content&view=article&id=116:2010-01-12-19-05-11&catid=59:2010-01-15-00-29-02&Itemid=84  

37.  Пифагорейство. Магические пары Альфа - Омега, и Йота - Тета.