NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Митът за Слънцето и Луната

превод и коментари

Елена Тодорова

ЮЗУ "Неофит Рилски"

 

Това е превод от румънски на мита за Слънцето и Луната. Румънският език е изключително поетичен и образен, особено в народното творчество. Моят превод е далеч от художествените текстове, но предава смисъла на този мит.  Във Видинския край част от населението говори влашки – стара версия на диалекта, който се говори по поречието на река Олт в Румъния.  И до днес се спори дали власите са романизирани траки / българи или побългарени румънци. Но не това е темата тук.

             Аз самата израснах с румънските балади, приказки и митове, които моите прабаба и прадядо ми разказваха. Точно този мит ми рецитираше прабаба ми. И двамата бяха неграмотни хора, не знаеха да четат и пишат, но помнеха тези митове и  балади в стихотворна форма наизуст.

 

Слънцето и Луната

 

Листо от цикория

В езерце до морето.

Ето, че ми изгрява

Могъщото слънце.

Но то не само ми изгрява, 

А иска да се ожени;

Че все ми е извървяло

Света надълго и нашироко

Румънското царство

И Молдовското

Надлъж,

Нашир

Мо`ре девет години

Все на девет коня,

Четири са окуцели,

Пет са загинали

И все не е намерило

Лика-прилика да му бъде

Някоя желана съпруга.

Без да ми е намерило

И ми е уцелило

Девет красавици,

Девет девици

В езерце до морето,

Откъдето изгряват

Слънцето и Луната.

Най-мъничката,

Като едно цветенце,

На средата седеше

Работа работеше,

Всичките изпревари,

Че тя все тъчеше,

Тъчеше, тъчеше

И тя се казваше

Илеана

Съмзъяна,

Господарката на цветята

И на карамфилите,

Сестра на Слънцето,

Бяла като мляко.

Слънцето изгряваше

И Слънцето ми идеше

Пред стана тъкачния,

С хубавицата говореше,

Хубаво я питаше

С уста й думаше:

– Илеана, Илеана,

Илеана Съмзъяна, 

Господарка на цветята

И на карамфилите, 

Сестра на Слънцето,

Бяла като мляко,

Тъчеш ли, тъчеш,

Конец зелен заплиташ

И ми се озорваш

Риза да ми приготвиш

И ми бързаш,

Че аз съм се находил

По света надълго и нашироко,

Румънското царство

И Молдовското,

Надлъж,

Нашир

Мо`ре девет години

Все на девет коня,

Четири са окуцели,

Пет са загинали

И не съм намерил

Лика-прилика сред хората,

Освен теб.

Илеана

Съмзъяна

Господарката на цветята

И на карамфилите, 

Сестра на Слънцето,

Бяла като мляко,

Тя като чу,

С уста му думаше:

– Мощно Слънце,

Силно си и голямо, 

Но я ми кажи

Къде се е видяло,

Видяло и познало,

Къде се е чуло

И се помни (и днес)

Да вземе сестра брат си

И брата сестра си!

Ако ми покажеш, 

Тогава ще те взема,

Тогава и нито тогаз!

Където я чу, 

Слънцето изохка

И пак я пита,

И пак я моли,

И пак я уговаря, 

Докато Илеана

С уста му продума:

– Аз ще те взема,

Както казва твоя милост, 

Юнак ако си

И се осмелиш

Ако направиш

Мост над Черното море

От желязо,

И стомана,

И в началото на моста

Един манастир 

За помен,

За венчавка, 

Че да ми хареса на мен.

С една желязна стълба

До най-високото небе.

Мощното Слънце,

Мощно и голямо,

Дето я чу,

Се зарадва.

С ръце пляскаше

И мост правеше,

В началото – манастир

И за помен.

И пак пляскаше,

Стълбата се протягаше,

Една стълба,

Лека,

От желязо

И стомана

До високото небе.

А То какво ми правеше?

По моста минаваше,

По стълбата се качваше,

По стълбата,

Леката,

По стълбата от желязо

С болтове от стомана

До високото небе.

И като пристигна,

къде отиваше?

Все при дядо Адам

И при майка Ева. (1) 

Те, като го видяха,

Напреде му излязоха

С уста му думаха:

– О, пресвято Слънце,

Мощно и голямо,

Какво ми пътуваш,

Че да ни изпитваш?

За какво мислиш?

И какво желаеш?

И То отговаряше:

– Ето, дядо Адаме

И ти майко Ева,

На мен ми е дошло

Времето за женене,

И аз съм извървяло

Света надълго и нашироко,

Румънското царство

И Молдовското

Надлъж,

Нашир

И все не съм намерило

Лика-прилика да ми бъде

Някоя красива съпруга.

Без да съм намерил (друга),

Пред стана тъкачния

Само моята сестра,

Сестра ми Илеана,

Илеана Съмзъяна,

Господарката на цветята

И на карамфилите.

Тогава дядо Адам

И със баба Ева

Дето го чуха,

И им домъчня.

На слънцето казваха:

– Пресвято Слънце, 

Мощно и голямо,

Къде се е  чуло,

И къде се помнило,

Къде се е познавало,

Къде си ми видяло

Да вземе сестра брат си

И брата сестра си.

Че който не я вземе, 

Рая ще има.

Още който я вземе,

Във ада ще влезе.

Слънцето гледаше,

С очи си търсеше,

Нищо не говореше.

И пак дядо Адам

И със баба Ева

За ръка го хванаха,

В рая го заведоха, 

Рая му показаха

И като видя,

Добре му се виждаше:

Само опънати маси

Със запалени факли,

С кани препълнени,

Със песни спокойни,

Около масите наредени

Седят гъсти чети (групи)

Светци и мъченици

По-големи и по малки

Сто и пет (на брой),

А по-надолу от тях

Светци по-дребнички,

Сто и три (на брой)

И все още имаше,

И все още се виждаше:

Жени благочестиви,

Монахини кротки,

Девици чисти, 

Убити за правда,

Борци за победа.

И съпрузи с вяра,

А все още имаше

И все още се виждаше.

Малко още вървяха 

Между гъби-коралки

Красиви птиченца

Песни с думи пееха

И гукаха,

С уста ми думаха:

„Щастие, щастие,

Щастие за нас,

За нашите родители,

Които са ни направили,

Които са ни родили,

И са ни кръстили,

И са ни отгледали,

Че ако още поживеем

Бедни, сироти няма да бъдем.

Всичко, което (То) виждаше,

Добре му изглеждаше.

Навън ми излизаше,

Също и дядо Адам 

И баба Ева.

Ключовете вземаха,

В ада го заведоха,

Ада отключиха,

В ада го вкараха

И от това, което виждаше,

Косата му настръхваше,

Че в огън горяха

И тежко се вайкаха

Крадци и престъпници,

Лоши управници,

И снахи ревниви,

И свекърви надменни,

Синове измамници,

Свещеници лъжливи.

Навън като излезе

Слънцето какво още виждаше?

Едно дърво изсъхнало,

Едно дърво катранено

Сред гъби-коралки.

Някакви птиченца

Пеят.

А не много пееха,

(повече) се вайкаха,

С уста ми думаха:

„Вай и вай за нас,

За нашите родители,

Които са ни направили,

Които са ни родили,

Че те са ни оставили,

Не са ни кръстили,

Не са ни кръщавали,

И ако още поживеем,

Все сироти ще бъдем.

Тежко ще ни накажат.”

За всичкото, което виждаше,

Много му мъчно ставаше, 

Не се благодареше.

Листе, листенце,

Слънцето какво ми правеше?

(Въпреки) всичкото, което виждаше,

Не се предаваше,

И мо`ре ми тръгваше,

И мо`ре ми литваше

Пред стана тъкачния,

Все при сестра си,

И пак я питаше, 

И пак я молеше,

И пак я уговаряше

Да си вземе красавицата 

Илеана 

Съмзъяна,

Господарката на цветята

И на карамфилите,

Сестрата на Слънцето,

Бяла като мляко.

Ако го чуеше

И ако ми видеше,

Че все няма да се спаси,

Тя все опитваше,

С уста му думаше:

– Брате, братченце,

Мощно Слънце,

Кажи ми: Наистина ли

Кой е познал,

Кой ми е видял,

Кой е чул, кой помни

Да вземе сестра брата

И брата сестрата?

А аз ще те взема

Юнак ако си

И се осмелиш

Преди зората на деня (да грейне)

На мен да ми скроиш

И да ми направиш

Над Черното море

Един мост от мед,

Да го не забележиш,.

Пак в началото на моста

Един манастир за помен

И за венчавка,

На мен да ми хареса.

Мощното Слънце

Дето я чу,

Хареса му.

С ръце пляскаше,

Моста се протягаше,

Един мост от мед,

Дето не се забелязва

И един манастир

За помен.

Когато го направи, 

При нея отиваше,

За ръце я хващаше,

На моста я водеше,

На моста че стигнаха,

На моста от мед, 

Дето не се забелязва.

И по моста като минаваха,

Моста се тресеше,

Моста се клатеше, 

Че не се  е видяло, 

Нито се е познало,

Нито се е чуло,

Нито се е помнило

Да вземе сестра брат си

Или брата сестрата.

Цвете и едно лале,

Моста като минаваха, по моста като вървяха,

Към манастира

За помен

И за венчавка

Да му бъде съпруга

Илеана 

Съмзъяна,

Господарката на цветята

И на карамфилите, 

Сестрата на Слънцето,

Бяла като мляко 

С уста продума

И дума, говори:

– Брате, братченце,

 Мощно Слънце,

Я ми още  кажи: Наистина ли,

Къде се е още видяло,

И се е познало,

Къде се е чуло

И се споменало

Жениха да е отдясно,

Булката – отпред?

Че ми е било и ще бъде

Да се споменава

Женихът – напред,

Булката наляво!

Мощното Слънце,

Мощно и голямо

Ръцете й пуска,

Пред нея минава,

А тя, горката тя,

Така ми виждаше,

Кръст че си правеше,

В морето скачаше

И се давеше.

Господ се смили

На мряна я превърна,

Слънцето видя

И си мърмореше,

И се вайкаше

Рибари с мрежи извика

Те мрежи си носеха

И в морето ги хвърляха

То много жълтици даваше

Да изкара красавицата.

Борбата, дето се ореше,

Все напусто беше,

Че не я намираха, 

И вече не я хващаха,

Каквото и да вадеха

И мрежите теглеха.

Една морска мряна

С люспи като зората,

На брега я изкараха,

На брега я захвърлиха.

Светците от небето видяха,

Долу (на Земята) слязоха,

в шепи я взеха

и ми я изчистиха,

и ми я изтъркаха,

Люспите й опадаха.

На небето я метнаха

И със майка Ева

Дето я видяха,

Ей, мо`ре че ми седеха,

Дето ми я закриваха,

Име че й дадоха,

Луна я нарекоха.

А тя, горката тя,

Мо`ре коленичеше,

Сълзи проливаше,

Господа молеше.

Господ я слушаше,

Господ я чуваше, 

с уста ми думаше

и ми я съдеше”

„ Хора дето има,

(докато свят светува)

И се помни,

Няма да се срещате

Нито нощем, нито денем,

Слънцето когато стои

към изгрев,

Луната ще се види

Все към залез.

Луната ако блести към изгрев,

Слънцето ще бъде

 все към залез.

И оттогава се изтегли,

И оттогава остана,

Докато свят светува,

И се помни, поменува,

Че те се гонят

И не се срещат.

Луната като свети,

Слънцето залязва.

Слънцето като изгрява,

Луната в морето влиза.

 

Митовете за Луната и Слънцето са стари, колкото света. Човекът се е удивлявал на техните изгреви и залези, питал се е дали могат да светят едновременно на небето, безпокоял се е, боял се е от лунните и слънчевите затъмнения. Човекът е търсил обяснение за явленията, свързани с тях. Струвало му се е, че Слънцето е буен младеж през лятото, когато лъчите му огряват силно земната повърхност, когато жегата прежуря. Че е благородно и благодатно през есента,  когато хората прибират плодовете от труда си. Че е старо, немощно и уморено през зимата, когато дърво и камък се пукат от студ. Че е мило и ласкаво през пролетта, когато природата се пробужда за нов живот.

            А Луната е тайнствена, загадъчна, когато сребристата й светлина се разлива наоколо. 

            Придавали са им човешки черти, оприличавали са ги на хора. В различните митологии Слънцето и Луната са наричани брат и сестра. Общото, архетипното в тези митове е това, че и двете светила се гонят по небето и не могат да се настигнат. 

            Сещам се за българската приказка „Слънчова сватба”, когато Слънцето поканило всички  живи твари на празненството. Таралежът наредил пред себе си няколко камъка. Слънцето го попитало не е ли доволен от гощавката, не му ли харесват ястията. А Ежко му отговорил, че когато се народят малки слънца и изгреят с татко си на небето, ще огреят земята така, че всичко ще изгори. Затова Ежко се учел да яде камъни.

            В румънския мит Слънцето е символ на материалното, на силата и властта, на този, който има всичко и е постигнал всичко. Остава му само да намери достойна за своето положение съпруга. За него няма невъзможни неща, всичко е позволено, дори когато другата страна не е съгласна, дори когато върши грях с това си желание. Важното е да стане това, което могъщият и властният иска.

И то търси дълго „девет години, все на девет коня”, а лика-прилика за себе си не намира. Защото изискванията му са прекалено големи, та за тези девет години нито една мома не му е харесала.

            Единствената подходяща според него е сестра му – и по произход, и по красота, и по това, че е работлива, изключително красива, за да я нарича народа „Господарката на цветята и на карамфилите”. Илеана пък е скромна, мила и добра, работлива и красива и външно, и духовно. Ако Слънцето е символ на силата, властта, мощта, материалното, Илеана Съмзъяна символизира духовното, чистото, красотата, трудолюбието, природата.

            С надеждата да накара брат си да се откаже от безумната си идея, тя му поставя непосилни според нея задачи – то да построи мост над Черното море – железен мост със стоманени сглобки, с висока стоманена стълба до високото небе и манастир в единия край.

Този мит е възникнал след появата на християнството. Личи от много елементи – строи се манастир, Слънцето посещава рая и ада, търси благословията на Адам и Ева, Господ се появява накрая на баладата и превръща Илеана в мряна, а също и съди Слънцето и неговата постъпка.

Илеана не харесва, не одобрява идеята на брат си за кръвосмешение. Многократно му казва, че не е съгласна да се омъжи за него. Накрая се решава на драстична, крайна стъпка и се хвърля в морето. Бог се смилява над нея и я превръща в мряна риба. Това е акт на трансформация, на превръщането на едно същество в друго. Човек с божията помощ се трансформира в риба. А рибата е символ на християнството.

След това се извършва още една трансформация – с помощта на слезлите от небето светци рибата се превръща в Луна. Светците изчистват морското създание от всичко земно и грешно, търкат рибените люспи, докато паднат и под тях остава чистото тяло на Луната – отмиват всичко земно, грешно, всяко страдание и чистия дух на Луната запращат на небето.

Илеана вече е с променено естество, с променена същност, затова Адам и Ева й дават ново име и я наричат Луна.

Благодарение на чистото й сърце и на молитвите й Господ я осъжда никога да не се срещне с брат си, да се гоня по небето и да не се срещат. „Слънцето когато изгрява, Луната в морето да влиза.”

 

Бележка

Думата maika  в румънския се използва и за майка, и за баба.

 

Източник:

https://versuri.ro/w/3427/