NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Светоусещане и творчески превъплъщения

Брой
55 (2022) Водещ броя: Гергана Попова
Рубрика
Рецензии
Автор
Нонка Богомилова, Институт по философия и социология – БАН, Nonka_bogomilova@mail.bg

 

Светоусещане и творчески превъплъщения

Нонка Богомилова,

Институт по философия и социология – БАН, Nonka_bogomilova@mail.bg

 

Още наскоро след публикуването й от издателство „Сонм” (през 2019 г.) прочетох с удоволствие и интерес Приказки за страната Е на Антоанета Николова/Тони Шан, която тук показва възможностите на перото си в един не толкова традиционен за философията жанр. Изненадата беше приятна, но макар реализирана в жанра на приказка и увличаща читателя, книгата съвсем не бе лесна за осмисляне и цялостно обглеждане – интелектуални операции, които стоят в основата на всеки отзив. Сигурна съм, че тези затруднения при прочита не би изпитало едно, отворено към чудесата и вълшебствата на света детско съзнание, но за мисловния тип възрастен, изкушен в правилата на реалността, на логиката, на физиката нещата не стоят така леко и естествено. В тази ситуация една от възможностите бе да оставя приятните емоционални следи от прочитането на книгата да останат безмълвно само в моята душа, без да се терзая с търсенето на ключ към един адекватен, и същевременно съзвучен на жанра й прочит.

Везните към опита за реализиране на такъв прочит наклони новата поетична книга на Антоанета Николова Сега реката е преляла (“Издателство за поезия ДА, 2020 г.), в която може да бъдат открити директни поетични реплики, поетични „двойници” на много от приказните истории, населяващи „страната Е”: Завръщане у дома, Писмена, Настояще, Усещане за леприкон, Далеч, далеч на остров в океана, Връщане, Изумруди, Шега, Кръгло. Тези стихове, тези чудесни приказки за възрастни сякаш се превърнаха в мост, в ключ за по-дълбокото разбиране и вчувстване в приказките от страната Е. Те ми спомниха и много други стихотворения на Антоанета Николова, носещи подобен вълшебен, приказен дух и заряд. Има ги и  във Втечнена светлина (1994), Приказки за същества без име (1998), Зелено/Огледало (2003), Високи бели птици на брега (2007) Дишане (2008).

И ако все пак не можем да издържим на изкушението за „осмисляне” и интелектуален „прочит”, то пътят ще ни отведе и към монографията Езикът на Пустотата (2003), към множеството публикувани изследователски текстове на доц. Антоанета Николова, повечето от които посветени на Източната философия и нейното разбиране за светапроблематика, с която са свързани и лекциите й като преподавател, както и преводите й от старокитайски.

Във всички тези разнообразни духовни форми и литературни жанрове пулсира и се превъплъщава било във философски категории (на Източната, и по-специално на китайската философия), било в поетични метафори или в приказни приключения едно и също светоразбиране и светоусещане. В него светът е хармонично съзвучие, взаимосвързано цяло от хора, животни, природа, предмети; не статичен, а променлив в пространството и времето, той се намира във вечно движение с взаимно проникване и превръщане на всяко в друго и обратно.

Ако в изследователските текстове на доц. Николова този поглед към света присъства като светоразбиране, характерно за Източната философия, религия и поезия, или по-точно за неразчленимото цяло, което те образуват, в поезията й той е светоусещане, емоционален изблик в красива ритмика и споделима форма. А в  приказния й свят е игра, вълшебство, въображение, населяващи изначално детската душа и позволяващи й да възприема света естествено, директно, без посредничеството на философия и поезия като хармонично и вечно подвижно съзвучие от предмети, същества  и времена.

Малките герои в този приказен свят леко и естествено прекрачват от реалното пространство във вълшебното през вратата на кухненския шкаф; прескачат с лекота от минало в бъдеще, от сезон в сезон или застиват в спрялото време; завръщат се оттам у дома само с правилния спомен и с правилната дума; срещат се с героите от картината или заминават на вълшебно пътешествие през рисунките на вазата; красивите им приключения са в страните на цветовете, на танците, на музиката, на думите; вълшебна Врата разделя и свързва световете, времената, приятелствата; в Оста „всяко нещо може да се окаже своето друго и обратно”; всяко мъниче, животно, предмет от този приказен свят говори на свой език – било със звуци, било с движения, било с мълчание.

Впрочем всички тези вълшебни същества, срещи и приказни пътешествия във времена и пространства дават възможност на езика на авторката да покаже цялото си богатство, освободено било от професионално дефинирания философския стил,  било от ролята на  инструмент на ритмиката и емоцията в поезията. В Приказки за страната Е езикът любовно описва очарователната и невинна емпирия на детския свят – животните и птиците, дърветата, реките, езерата, слънцето, звездите, ароматите на билки и цветя, играчките, коледната украса, цветните дрехи…Обитателите на природния и предметния свят, приказните същества тук са от-личени, у-важени  -  имат своите имена, своето уникално присъствие, своите неповторими цветове, форми, език.  От това майсторско описание  читателят сякаш преминава от словесния в картинния свят и в света на ароматите, засияват пред очите му елхите от Коледите в детството, вдъхва отдавна забравеното ухание на коледни меденки, на чай от билки, събирани по Еньовден….

Един благ, цветен, уханен и сияен свят – светът на детството.

Тази ярка словесна визуализация се допълва и придобива още по-силно въздействие от деликатните, топли, по детски невинни и нежни рисунки на Пейли/Пенка Самоковлиева, които превръщат книгата в цветна градина, в природна картина, населена от деца, птици, животни.

Напълно заслужено през 2020 г. книгата беше удостоена с Националната награда „Христо Г.Данов”.

Много и разнообразни са темите, героите, образите, описанията, имената, стиховете, които населяват приказната страна Е. Те може да бъдат „преведени” на философски или литературоведски език и част от тях биха звучали така: „за силата на думите”, „за превъзходството на изкуствата”, „за превъплъщенията на езика и ограниченото ни разбиране за него”, „за великото в детското”, „за силата и въздействието на творчеството”, „за взаимообвързаността на света”, „за свободата от „времеубежища”…

Но тогава цветята на приказната страна биха увяхнали, цветовете й – избледнели, ароматите й – изчезнали, обитателите й – о-без-личностени, предметите  биха загубили имената си,  а приключението- съ-битие би се претопило в абстрактно битие.

Радостното светоусещане-игра би се превърнало в строго светоразбиране и светоосмисляне.

И ако във формата на светоосмисляне доц. Николова свързва този тип светоотношение с  Източната философия, то неговият „дубликат” в поезията и в приказката по-скоро би могло да се свърже с едно космополитно, универсално усещане и настроение за живота и света, което може да бъде открито в най-разнообразни поетични и приказни форми, налични както в българската култура, така и в световната (както го потвърждава и монографията й Езикът на пустотата). Усещане и настроение, твърде близко до детското възприемане на света като благ, единен, хармонично съзвучен (както го потвърждава Приказки за страната Е). Впрочем в Западната философия също има примери за подобно отношение към света, представено във вид на философско  осмисляне – например у ранния Шлайермахер.

За възрастния светът е и такъв, но не е само такъв.

Като че ли в зрялата възраст и старостта както поезията, така и философията повече залагат било на тъгата и на неудовлетворението от света, било на бягство от него в поетични/интелектуални форми.

В заключение бих искала отново да акцентирам върху една съществена и рядко срещана специфика в творчеството на Антоанета Николова, която се потвърждава и екстраполира и  от коментирания тук приказен жанр. Става въпрос за хармонията и взаимния отклик на темите, идеите, отношението към света, които откриваме както в изследователките й текстове, така и в поезията и в приказката. Независимо дали споделяме това светоотношение, дали ще го отнесем към специфична култура и отминал исторически период,  към детството или към бъдещето на човека и човечеството, към космополитен, наднационален тип опит, или към медитативно състояние, по-важното е друго. В творчеството на  Антоанета Николова този опит е личностно автентичен. Той живее и  талантливо се про-явява в различни творчески форми и жанрове, които взаимоусилват своите послания, звучи в красотата и вътрешния ритъм на езика, наново омагьосва отдавна разомагьосания свят.