Едно от важните ми лични постижения, което до голяма степен преценявам и като „философско постижение", е близо 5-годишната ми кореспонденция със сър Карл Попър. В технически план тя изцяло се водеше от преданата му сътрудничка Мелита Мю. Разбира се, всяко нейно писмо до мен бе написано съгласно указанията на Попър. Чувствам се обаче особено поласкан от факта, че макар и в един-единствен случай Попър сметна за нужно лично, със собствената си ръка, да ми напише писмо. Въпреки че е много кратко, писмото според мен е много интересно и заслужава да бъде обсъдено.

 

Понякога ме питат как съм установил лична връзка с големия философ и когато разказвам историята, не винаги ми вярват. Всичко в нея е истина и се учудвам, че за някои звучи невероятно: През втората половина на 80-те години на миналия век основните вестници и списания, които четях, идваха от Съветския съюз. Живеехме в чудноватите години на гластността и перестройката; за всички нас бе ясно, че огромното количество съветска преса най-ефективно убива системата, наричана днес „комунизъм", „тоталитаризъм", „централно-планиран социализъм" и пр. Доколкото помня, в края на 1989 г. във в. „Московские новости" попаднах на интервю с Карл Попър, взето в Бристъл. Този факт ме учуди, защото смятах, че Попър отдавна е починал. Изцяло в духа на ентусиазма, с който тогава бяхме заразени, написах дълго писмо на Карл Попър с коментар на интервюто му и опит за анализ на случващото се в европейските страни от социалистическия блок в светлината на идеите му за отворено и затворено общество. Нямах никакъв адрес, затова на плика написах просто Англия, Бристъл, за Карл Попър. Бях уверен, че писмото ми ще стигне получателя. След няколко месеца получих отговор от Мелита Мю, която описваше как писмото ми дълго е пътувало до Лондон, как Sir Karl never laid his foot in Bristol (кракът на сър Карл никога не е стъпвал в Бристъл) и как самите те били изненадани да научат от свои приятели в Русия, че във въпросния вестник излиза интервю с Карл Попър, нещо, което той нито е разрешавал, нито е обещавал на беседвалия с него журналист. Така започна кореспонденцията ми с Попър. Когато след време фондация „Отворено общество" - София реши да издаде двутомника „Отвореното общество и неговите врагове", се явих на нещо като конкурс за преводач, който спечелих, вероятно с подкрепата на Попър. Междувременно вече бях превел и публикувал в български издания изпратени от него статии. В началото на 1992 г. Попър ме покани да го посетя в Лондон, за да обсъдим проблеми на българския превод на книгата и фондация „Отворено общество" финансира едноседмичната ми визита при известния британски философ от австрийски произход[1].

 

1

Когато за първи път прочетох горното писмо на Попър, ме завладя чувството на огромна отговорност. Каквито и други мотиви да е имал, когато с красивия си почерк е изпълнил малката страница, Попър очевидно си е поставил за цел да предаде на българския преводач своето желание, и може би загриженост, книгата му да се преведе по възможно най-добрия начин. Кратките изречения наистина постигат тази цел. Да получиш подобно писмо, е огромен стимул за работа. Равнодушието в случая ми се струва немислимо.

Сега, след толкова години, долавям в писмото на Попър и особена предпазливост, бих казал дори, страх. Това са вероятно предпазливостта и страхът на човек, който добре знае стойността на собствената си творба и като дава съгласието си да бъде преведана и издадена в друга страна, чувства и прави явна собствената си „безпомощност" да влияе върху качеството на превода, разпространението на книгата, приемането й от публиката. Писмото сякаш казва, че в тази ситуация единственото, с което Попър разполага като автор на творбата, е сляпата вяра, че преводачът съвестно ще подходи към задачата си. Дали са имали основание страховете на Попър? Два епизода, които след малко ще разкажа, дават, струва ми се, отговор на този въпрос.

 

2

След първите непосредствени чувства от полученото писмо дойде и един малко неочакван въпрос: Какви са основанията на Попър да съветва българския, или който и да е, преводач? Оправдано ли е това, което прави? Все пак той е познат като голям философ и мислител на двайсти век, но едва ли някъде ще прочетем, че е и голям преводач!

Запознатите с „Отвореното общество и неговите врагове", а още повече запознатите и с живота на Карл Попър, едва ли ще оспорят тезата, че Попър цял живот е превеждал; малцина са били по-големи преводачи от него. Не само защото сам превежда Платон, а защото през целия си живот се занимава най-вече с превеждането на собствените си философски текстове. В своята Интулектуална автобиография той говори за трудностите, които е срещнал при изразяването на собствените си мисли на английски език, който, разбира се, не е майчиният му език.

В много важното Приложение 3 на първия том на „Отвореното общество и неговите врагове" Попър изказва ценни мисли за превода. Като отговаря на нападките от страна на проф. Левинсън[2], свързани с обвиненията, че е преследван от "манията да критикува Платон", че е пристрастен и тенденциозен и че "придава лош смисъл" и "преувеличава думите на Платон"[3], Попър развива собственото си виждане за природата на превода и ролята на преводача. Той подчертава: "Във всичко това се намесва един важен принцип. Имам предвид принципа, че не съществува нищо от рода на буквалния превод, че всички преводи са интерпретации и че винаги трябва да имаме предвид контекста и аналогични откъси."/к. - на К. П./[4]

Тези редове са написани през 1965 г., но несъмнено точно тях е имал предвид Попър, когато през 1992 г. ми е писал писмото. От неговата гледна точка преводите винаги са определени интерпретации; превеждайки например Платон, ние се стремим не просто точно да преведем Платоновия текст, а точно да предадем неговия смисъл. Това според Попър означава, че преводачът не би могъл да превежда Платоновия текст, ако предварително не го е осмислил в контекста на Платоновата философия, ако не е намерил мястото му в нея, ако не го е сравнявал, сверявал, "експериментирал" с аналогични Платонови текстове.[5] Този възглед за природата на превода очевидно поставя големи изисквания и отговорности пред преводача. Съгласно него преводачът е изследовател, анализатор, интерпретатор и ако не притежава качествата на изследователя-интерпретатор, успехът на превода е силно съмнителен. Макар и неявно, това послание живее и в писмото на Попър до българския преводач на двутомника му.

Аналогични мисли за природата на превода Попър изказва и в своята Интелектуална автобиография[6]: "Всеки, който е превеждал и е мислил за превода", пише там Попър, „знае, че не съществува граматически правилен и в същото време почти буквален превод на който и да е интересен текст. Всеки добър превод е интерпретация на оригинала; бих казал дори, че всеки добър превод би трябвало да бъде теоретична реконструкция. Следователно той дори ще включва частици от коментар." (к. - на К. П.)

 

3

Try to like the book: the relation of a translator to the book he translates must be a very personal one: either he loves the book or he must get utterly sick of it (which is a catastrophe for himself, for the book, and for the author).

Karl Popper

„Опитайте се да харесате книгата: отношението на преводача към книгата, която превежда, трябва да е много лично отношение: той или обича книгата, или трябва напълно да се отврати от нея (което е катастрофа за него, за книгата и за автора)." Това според мен е централният момент в писмото на Попър. Казаното е много повече от съвет към преводача. В изречението виждам кондензирана цяла философия на изкуството на превода. Съгласно нея да превежда успешно може само онзи, който харесва книгата до степен да развие лична връзка между собствените си схващания и защитените в книгата идеи. Очевидно е, че за Попър успешният превод предполага не само и може би не толкова тесен „професионализъм", колкото приемане и личностно съпреживяване на съдържанието на книгата. В известен смисъл Попър „задължава", или по-скоро „делегира" правота на своя преводач да го представлява в съответната култура, в съответната общност, където книгата му ще бъде разпространявана, четена, дискутирана. В идеалния случай Попър вижда преводача си като защитник на развитите в труда идеи, доктрини, критики и пр.

С подобно тълкуване на духа на писмото си обяснявам по-добре личната му покана да го посетя с цел обсъждане на българския превод на двутомника. Когато в началото на април 1992 г. се срещнах със сър Карл в Лондон, научих, че аналогични срещи е имал с почти всички преводачи на „Отвореното общество и неговите врагове" от бившите социалистически страни в Европа и от бившите съветски социалистически републики. Неговият ученик и последовател Джордж Сорос, основателят на фондациите „Отворено общество", които всъщност издават книгата, се е съгласил да финансира тези срещи. Това е факт, който ни казва, че Попър вероятно е гледал на подобни срещи като на елемент, условие или „собствен принос" към успеха на преводите. Той очевидно е смятал, и според мен с право, че личното впечатление на преводача от автора на книгата, която превежда, по някакъв начин положително влияе върху работата му.

Пре срещите ни голяма част от подготвените от мен въпроси той очакваше, защото несъмнено вече му бяха задавани. Личността на Попър напълно съответстваше на идеите в двутомника. Той оставяше впечатлението за „пълна идентификация" с този основен за него труд. Целта му бе да създаде възможност преводачът да развие не само лично отношение между себе си и книгата, както писмото изисква, но и да развие лична връзка между себе си и автора на книгата. Едва ли е нужно да се казва, че подобна връзка улеснява контакта между двамата и всеки път, когато възникне проблем, преводачът има възможност да се обърне непосредствено към автора с въпросите си. Освен това личното впечатление от автора несъмнено подпомага преводача при интерпретирането на части от текста.

 

4

От многото епизоди, свързани с кореспонденцията и срещите ми с Попър, си струва да припомня два, които според мен имат отношение към разискваната тема. През 1992 година се навършваха 90 години от рождението на Попър. Във връзка с юбилея той се гордееше с два „подаръка". Спомням си колко доволен беше от факта, че книгата му ще бъде преведена и издадена в Русия. С особено оживление и гордост споделяше, че само допреди години подобна „новина" би могла да послужи за демаркационна линия между здраво и болно мислене (sanity and insanity). А ето че се случвало чудо и - както изглежда, добавяше той, - вероятно ще е жив да го види.

Вторият „подарък" по повод юбилея му също особено го радваше: предстоеше да излезе втори, и според него далеч по-добър, превод на двутомника му на немски език. Първият превод, осъществен от Файърабенд (неговото име той дори не споменаваше), изобщо не го е удовлетворявал и много години болката от този факт не му е давала покой. За идеите на Файърабенд, и особено за скандалния му принцип Anything goes! (Всичко върви!), говореше с насмешка и съм уверен, че разминаването на възгледите им е в основата на отрицателната му преценка за този първи превод на „Отвореното общество и неговите врагове" на немски.

Интересен спомен нося и от друг епизод в отношенията ми с Попър. Към края на превода на първия том на български език с моя редактор Георги Ангелов решихме, че с оглед промоция и реклама на книгата е добре предварително да публикуваме в някое от четените български списания най-интересната глава от този том: несъмнено глава десета, носеща същото заглавие като самия двутомник - „Отвореното общество и неговите врагове". Изобщо не се съмнявах, че Попър ще одобри нашата инициатива; наивно смятах, че да го уведомяваме, ще бъде едва ли не формалност. Попър обаче категорично се противопостави на идеята! Той беше уверен, че подобна „инициатива" сериозно застрашава (jeopardizes) книгата му. Изискваше тя да се възприеме като цяло и настояваше, че който се интересува от идеите му, ще я прочете цялата. В този епизод живееше нещо много характерно от личността на Попър и сега съм уверен, че в епизода живее и нещо много характерно от книгата „Отвореното общество и неговите врагове". Тя не може да се чете и възприема „на части", както не може „частично" да бъде обичана или мразена.

Доц. д-р Камен Лозев е преподавател във Философския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград

---

[1] Частични спомени от срещите ми с него съм публикувал в моята книга „Социалната философия на Карл Попър" (КАЛЪС и „Дидакта консулт", С., 2000, Предговор), както и в сборника от статии на Попър „Целият живот е решаване на проблеми" (прев. Камен Лозев, КАЛЪС и „Космополит", 2006, Послеслов „За сър Карл Попър (още спомени от срещите ми с него в контекста на преведената книга)).

[2] Страстен почитател и защитник на Платон, който по повод двутомника на Попър написва книгата In Defence of Plato, надхвърляща по обем първия том на "Отвореното общество и неговите врагове". Книгата съдържа остра критика на Попъровата интерпретация на Платон като философ-историцист и тоталитарен мислител.

[3] Вж подр. "Отвореното общество и неговите врагове", т. 1,  Изд. "Отворено общество", 1993 г., с. 374

[4] Пак там.,с. 376

[5] Вж. подр. книгата ми „Социалната философия на Карл Попър", КАЛЪС и „Дидакта консулт", С., 2000, с. 235.

[6] Попър, К. Безкрайното търсене, Изд. къща "Златорогь", София, 1998, с. 27.