Дао-поетът и дао-поезията. „Стихотворни категории" на Съкун Ту

 

Идеите на даоизма и „Идзин" за характеристиките на света и начина, по който може да се говори за него, намират структуриран поетичен израз в произведението „Стихотворни категории" (Шъпин, 詩品) на китайския поет Съкун Ту (837-908), конфуцианец по образование, даоист по убеждения, повлиян също така от чан будизма и учението за тайнственото. Стихотворните категории, които той предлага, представят възможни състояния и принципи на дао-поезията, която може да бъде определена като поезия на вътрешната динамика, и сами по себе си са пример за такава поезия.

Произведението на Съкун Ту е уникално, защото представлява цялостно систематизирано представяне на връзката на дао с поезията. Както знаем, значимите даоистки мислители представят идеите си в поетичен вид, тъй като за реалността такава, каквато е, може да се говори най-добре именно по този начин. Независимо от вида си, техните разсъждения са предимно в онтологичен или гносеологичен план. Съкун Ту също поставя дао в центъра на своето търсене, но това, на което търси отговор, е как дао да бъде постигнато и изразено в поезията и какъв е поетът на дао или дао-поетът. При това той използва множество преки, пълни или непълни цитати от Лаодзъ и Джуандзъ.

Творбата се състои от 24 стиха с напълно еднаква дължина и структура. Подредбата й не е еднолинейна. Подобно на живото разгръщане на света, в нея има лъкатушене, върхове и спадане на енергията, възторг и смиреност, разтваряне и прибиране.

В следващите страници ще проследим динамиката на поетичното вдъхновение според тази творба, за да откроим някои възможни принципи на медитативната поезия.

В изследването съм използвала оригиналните текстове с коментари към тях. Направила съм самостоятелен превод от старокитайски на цялото съчинение. Дължа огромна благодарност на руския китаист В. М. Алексеев, който в мащабен труд от преди повече от век подробно и вдъхновено коментира творбата на Съкун Ту и дава свои версии на превода. На много места неговите разсъждения ми помагаха да разбера смисъла. Разбира се, днес откривам и други, и различни неща. Задълбочеността на изследването му обаче би могла да бъде от огромна полза и занапред на бъдещите изследователи.

 

 ***

 Мощ и всеизпълненост

    

Проявата и външното линеят,

в дълбокото е скрита същността.

Върни се в пустотата, влез във хаоса,

за да откриеш истински мощта.

Вселената е тук във свойта цялост.

Ти пронижи великия простор,

на облаците тъмната грамада,

на вятъра несекващия вой.

Мини отвъд фиксираната форма,

влез в центъра на този вечен кръг

и там от тази равновесна точка

черпи безкрай енергия и звук.

 

Първото състояние на дао-поета, представено от Съкун Ту, е описано като мощ и всеизпълненост. Идеята за пълнотата на силата, на която е посветено това състояние, се доближава до разбирането за мощта на първата хексаграма от „Идзин" и може би и затова поставя началото:

„Колко велико и изначално е Небето (Циен, 乾). Милиардите неща му дължат началото си и са обединени от небето. Облаците се движат, дъждът вали, всички неща следват формите си... Пътят на Небето е изменение и трансформация, така че природата и ходът на всяко нещо да се случват по най-подходящ начин, да се подсигури равенство и голяма хармония, така че всичко да е правилно и благоприятно" (Идзин, Циен, 1).

Стихотворната категория започва с изясняване на външната и вътрешната мощ, която трябва да постигне поетът, за да бъдат стиховете му в съзвучие с най-дълбоката истинност на творческата сила. Той трябва да се завърне в творческото състояние на пустотата и хаоса, които предшестват всяка определеност и крайност, да е в центъра на кръга, там, където нещата тепърва ще се оформят, където силата блика в най-изначалния си и мощен вид. Това достигане е означено като завръщане, 反, "фан", което според „Даодъдзин" е начинът на движение на дао, защото само такъв - съзвучен с дао, може да е пътят към сърцевината на творческата сила.

Възвръщането към изначалното състояние позволява съзвучие с множествеността на нещата и усещане за грандиозно разгръщане на Великия простор. Надвисналите облаци със своите вечно менящите се извивки и воят на протяжните безплътни ветрове доближат поета до осъзнаване на онази без-форменост и без-субстанциалност, която е същност на света. И осъзнал това в осезаемите образи, той ще може да пристъпи отвъд: отвъд образа, отвъд формата, отвъд всяка обособеност.

Това всъщност означава влизане в онзи неподвижен център в кръговрата на промените от даоизма, който задвижва всичко, онзи център на оста, за който говори Джуандзъ, откъдето могат да се наблюдават безкрайните метаморфози.

Този център е точка на пулсиращо равновесие. Същевременно е  средоточие и извор на енергия. Неслучайно стихът е озаглавен "Мощ и всезапълненост". Постигането на равновесната точка е не просто гносеологична смяна на фокусния център, а реално постигане на дълбокия енергиен извор на съществуващото. Затова например в VІІІ стих от цикъла се казва, че поетът, "поддържайки центъра", "пие истинското и се храни с мощ". "Пиенето на енергия" е чест образ във философските и в поетическите текстове. Подобен образ срещаме и във второто произведение от цикъла: поетът "пие висшата хармония".

По този начин вдъхновението (което отново се пие - същия текст) е реално черпене на мощ и сила от самия енергиен център и означава коренна вътрешна енергийна промяна на личността.

Енергийният център е център на естеството и център на духа на поета. При този, който го е постигнал, енергията няма да секне: "причина за низмеността, нищожеството и безсилието на някои автори е неумението им да хранят своя дух. Този, който го е натрупал догоре, може даже да отива да продава излишъка от енергия, тя няма да се намали." (Алексеев 1916, 125).

Така точката - центърът на кръга, в гносеологическо отношение е равновесната точка, надхвърляща крайностите, в онтологично е неподвижната ос на безкрайните промени, а от чисто даоистка позиция е неизчерпаемият енергиен извор, от който енергията блика и същевременно е в покой. Постигането на енергийния център на пустотата е изходна предпоставка и условие за вдъхновено творчество.

 

***

Простота и без-вкусност

 

В безмълвие постигай естеството.

Най-тайнствената сила е незрима.

Пий нейната хармония дълбока,

като самотен жерав се въззимай.

Тя сякаш, че е благодатен вятър,

облича се във хиляди премени,

в бамбука дълъг шепот е невнятен,

красиви думи трупат се за нея.

Съзираш я и сякаш ще я хванеш,

но приближиш ли, тя се изпарява,

съблича всички форми и обвивки

и в шепата ти нищо не остава.

 

Второто стихотворение от цикъла поставя въпроса за начина, по който може да се говори за постиганата в поетичното вдъхновение реалност, равнозначна на изпълнената с потенции пустота. Постигането й означава свързване с потенциалния, все още неактуализиран пред-изказ на света, потапяне в онзи непринадлежащ на времето и пространството момент, когато изворът всеки миг ще бликне, когато Големият Взрив всеки миг ще се осъществи. Това е и постигане на онзи, предхождащ всички вибрации пред-звук, от чието разгръщащо се трептене започва грандиозната симфония на цялата вселена.

Поради това пътят към истинската същност на света е и обратен път към предначалото на Словото, а също така и обратен път към истинската сила на неговите конкретизации - думите, които престават да бъдат кухи понятия и се превръщат във "вест на битието" (Ксендзюк, 1997, 105).

Това е мистичен път, тъждествен по същество със "съвършения път" на апофатическото богословие, "който единствен по своята природа подобава на Непознаваемото, защото обект на всяко познание е съществуващото, а Бог е извън пределите на всичко съществуващо" (Лоски, 1993, 20).

Този мистичен път е и пътят на истинската поезия, опитваща се да проникне в "свръхлъчезарния мрак на мълчанието" (същ.), отвъд всички звуци и слова, в праизвора на изначалното Творящо Слово.

За даоизма това е енергийният извор на Пустотата, където слово и мълчание са неразличими, където словото е и не е. В света на множествеността то ще достигне крайната, завършена и непроменима фаза на своя изказ, но в този равновесен център то е заредено с възможностите за всички актуализации. На този равновесен праг между слово и мълчание думата е все още необработен суров материал, "задържан в мига на неговото възникване" (Семененко 54).

Затова в „Даодъдзин" идеал е току-що роденото, още неоформеното, съдържащото всички потенции, всички възможности, изменящо се с всичките извивки на света, непротивящо се на Силата на потока. Новороденото е потенция, потенцията за непрестанно движение и непрекъснато изменение за разлика от закостенялата и противяща се на всяка промяна актуализация на възрастния:

"Когато човек се ражда, той е мек и гъвкав. Когато човек умира, той е твърд и закостенял. Така е сред всички същества: докато растенията живеят, те са слаби и крехки, когато загиват, са сухи и твърди. Ето защо твърдото и сухото отива към смъртта, а нежното и слабото отива към живота" (Даодъдзин, 76).

Равнозначен на новороденото като естетически идеал е необработеният суров материал, метафорично изразен като буца пръст, необработено парче дърво. Тази суровост в смисъл на необработеност, безизкустност и потенциалност, предшестваща изкусното извайване и фиксиране се превръща във висш идеал за далекоизточната естетика:

"Голямото умение прилича на неумение,

великото красноречие прилича на ломотене" (Даодъдзин, 45).

Прекомерното изказване достига края на актуализацията, то е фиксирано и мъртво. Затова идеал за тази естетика е недоизказаността, загатването, намекът, който ненатрапчиво насочва, но не упътва и не напътства. Още в „Идзин" е разработена идеята, че най-доброто състояние е това, което е заредено с потенцията за по-нататъшно развитие. Прекомерното развитие преминава в своята противоположност - упадъка.

Истинското слово избликва от равновесната точка, където всички противоположности са слети и противопоставянето им тепърва предстои. Достигането на тази точка изисква истинско умение, истинско сливане с първозданната простота и безизкуственост. В тази неразличимост и първична сурова простота не може да става въпрос за грозно и красиво, красивото е като че ли грозно, грозното като че ли красиво.

„В Поднебесната

всички знаят какво прави красивото красиво, това е отблъскващото,

всички знаят какво прави доброто добро, това е недоброто.". (Даодъдзин, 2)

Дао-поетът трябва да превъзмогне всички противоположности и да отиде отвъд актуализираната фиксираност на думите в онази реалност, за която не са възможни никакви определения. Съкун Ту я нарича пуста и проста, поставяйки в заглавието на второто си стихотворение един до друг два, характерни за опита да се изрази Дао, йероглифа: "пустота и простота". Това е онази обемна, готова да бъде запълнена "пустота на умивалния съд", за която Лаодзъ казва: "Дао е пусто, но при използване е неизчерпаемо"(Даодъдзин, 4).

В безмълвието поетът достига до суровото и неукрасено естество на нещата. Използваният тук йероглиф „су", 素, има значения на "неоцветена, чиста, бяла коприна, сурова тъкан, суровина, неукрасен, прост, изконен", а също така "корен, база, основа, основно свойство, характер, природа". Това неукрасено естество е равнозначно и на тайнствената Пружина, съкровената движеща сила, която е дълбока, неосезаема и тайна. Поетът може да пие нейната висша хармония и да се носи като белия жерав (самотна, не-групова птица според китайската символика) в безбрежното небе на пустотата.

Тогава ще може да я усети като благ, безплътен вятър, ще види хилядите одежди, в които тя се проявява, ще чуе звука й в шепота на дългите бамбуци. Всичко около него е нейна проява. Но това са само обвивките. Те ни загатват за естеството и ни карат да мислим, че е постижимо. Доближим ли го обаче, то става все по-разредено. Посегнем ли да го хванем, винаги ни се изплъзва:

"Гледам го и не го виждам. Наричам го "разсеяно",

Слушам го и не го чувам. Наричам го "разредено".

Хващам го, а не го улавям. Наричам го "най-фино" (Даодъдзин, 14)

"Прозрението на Дао е като помрачение, приближаването към Дао е като отдалечаване... Великата белота е като очерняне... Велик звук - разреден тон, Велик образ - без форма, Дао е скрито, без име" (Даодъдзин, 41).

Истинската реалност не може да бъде назована. Основният, единственият звук не може да се чуе. Единственият образ не може да се види. Той няма звук и форма според обичайните възприятия. За тях той сякаш не съществува. Но въпреки това в света няма друг образ и друг звук освен него. Всичко останало са негови модификации: "Да, безплътността е великият праотец на нещата, а беззвучието е великият праотец на тона" (Хуайнандзъ, цит. по Алексеев, 1916, 315).

Определението, което се дава на този единствен звук в „Даодъдзин", както и в стиховете на Съкун Ту, е "разреден", "рядък". Според Алексеев, който подробно коментира интерпретациите на този термин, разреденият звук е "рядък, неплътен, неограничен и несложен, т. е. не толкова груб в своята плътност, колкото е необходимо, за да долети до човешкото ухо, а напротив, разреден до невъзприемаемост. Накратко, Дао е невъзприемаемо и звукът му също: той е твърде ефирен и велик като хармонията на сферите на Питагор" (Алексеев, 316).

И подобно на музиката на сферите на Питагор, тъй като този звук е единен и пронизва всичко, тъй като непрестанно звучи, той няма как да бъде чут. Но ние живеем в неговата мелодия: "Великият звук сам по себе си създава мелодия. Но свири на безструнна лютня" (Ли Бо, цит. по Алексеев, 317).

По значение терминът „си" 希, „разреден" (за звука) е сходен с термина „дан", 淡, преведен като "без-вкусност" или вкус извън вкуса. Това е неопределимият вкус на чиста студена вода. Разреденото слово има този извънвкусов вкус: „Дао, започне ли да се проявява, е безвкусно, отвъд вкуса" (Даодъдзин, 35).

Така реалността в своята истинност се възприема "не според обичайните възприятия, а според възприятията на, така да се каже, четвъртото измерение - Дао" (Алексеев, 316). Може да се говори и за нулевото измерение на Пустотата, снемащо в себе си всички измерения.

Задачата на истинския поет е да проникне в това нулево измерение и да изрази без-образния образ, без-звуковия звук. Самите негови думи трябва да съответстват на този „разреден" звук.

Затова според китайската естетика истинските стихове трябва да са прости и безизкусни, но изпълнени с богатото и ненатрапчиво съдържание на истинската същност. Така „словото на висшата мъдрост" или на истинската поезия е това, при което „физическата му обвивка престава да се забелязва и в него ясно се чува само нечутото име на Дао" (Семененко 1999, 53).

 

                          ***

 

  Природно и естествено

 

Навеждам се и взимам. И това е.

Без колебание сред многото неща.

Изцяло и напълно следвам дао.

Със писане създавам пролетта.

И сякаш че разтварят се цветчета,

и живото възражда се отново.

Реалното е тука неотнето,

насиленото - то е многословно.

Отшелникът самин във планината

в дъжда върви, събира си треви.

Оскъдни думи, чувства осъзнати.

Далеч, далеч Небето се върти.

 

Тази категория е посветена на естествеността - както в хода на нещата, така и в отношението на поета към произтичащото и към собственото му творчество. Стихотворението започва с едно пряко утвърждение на действията, които трябва да следва дао-поетът - той просто се навежда и взима, без да се колебае, без да се потапя в разсъждения и размисли. Това е възможно само когато напълно и изцяло следва пътя, когато е в течението на потока и се движи с пълнотата на произтичащото. В тази пълнота събитията естествено следват своя ход, цветята се разтварят, сезоните непрестанно се обновяват.

За разлика от повечето от стихотворните категории, където природните картини са обрисувани сами по себе си, в това стихотворение Съкун Ту представя непрестанната връзка на поета с произтичащото. Той пише и с това създава пролетта. И това не е просто сътворяване на пролетни картини върху лист. Когато творецът е напълно на пътя си, всяко негово действие става реално, намира отзвук в реално произтичащото и неговите действия и ставащото в света са синхронични. Затова поетът посреща разтварянето на пролетните цветове, а и те се разтварят именно срещу него.

Съкун Ту подчертава, че насила взетото бързо се изчерпва, докато реално даденото не може да бъде отнето. По същия начин, когато в поезията има насиленост, казаното е слабо и бедно. Реалността не трябва да се контролира, а да се остави тя сама да се изговаря. Ето защо поетът - отшелник в пустотата на планината - просто върви през дъжда и събира треви. Когато е в дао, по пътя, осъзнатостта е висока и всичките му действия са поезия. Тогава са необходими съвсем малко думи - толкова, колкото да се внесе и човешки звук към вибрирането на вечно въртящия се небесен диск.